Пред нас лежи целия свят, лежи на длан, като внушителна панорама, като импозантно зрелище, целия свят, не в своята външна, парадна униформа. Видимостта е толкова голяма, видимост, която единствено Той може да предизвиква. Направи го, не сега, когато на лице са много неща, а тогава на този събор, на 1927 година, половин век до тоя ден и час, когато не можеш да отвърнеш погледа от онова, което виждаш, усещаш и преживяваш зад външното, зад всичко, което на тебе не ти прави никакво впечатление, нито може да те трогне, нито да буди някакво възхищение. Ти виждаш онова, което стои зад блестящата фасада - цивилизацията, блясъка й, удобствата й, бесните препускания, главоломното скъсяване на времето за сметка на главоломното изразходване на енергията, не те привлича. Престанал си да се дивиш и да възклицаваш. Защо? Отговаряш си веднага, липсва главното, същественото, което дава цена и смисъл на всичкото. Целия свят виждаш в един странен аспект, като човек, който има всичко, ала има болен стомах и всичкото изобилие и пищност на храната за него няма никакво значение. Той не може да яде. Стомахът дигнал ръце от него и се отказва да работи.
Светът е пред нас и ние виждаме онова, което Учителят в тази беседа: “Дойде глас”, седмата от този събор [Дойде глас: 23 август, вторник, 7 ч.с. - В: Пътят на ученика: съборни беседи от Учителя, дадени на учениците от Всемирното Бяло Братство, при срещата им в гр. София на “Изгрева”, през лятото 1927 г. София: Просветния к-т, [1927], с. 323-378.] показа онзи безпорядък и хаос, който бавно настъпи още в първите десетилетия на нашия век, за да стигне през седемдесетте и седем години своята кулминационна или близо до нея. Днес тая постановка на нашето време е толкова сгъстена, толкова нажежена, че не знаеш какво може да се случи следния час. Всичко е напрегнато до висша степен, хаосът напира до твоя праг, изпива и последната животворна влага, която наричаме Мир.
Показа ни го и го каза. Дали тогава можеше да го видим ида го преживеем, и дали бихме се заели да направим опит да вникнем в този проблем, както това правим сега!... Колко далеч бяхме тогава при оная блестяща съборна обстановка, заслушани само в хоралите на оная чиста синева, която щедро се разливаше от разтворено небе, за да изпълни и препълни сърцата ни с радостта и мира, които насищаха атмосферата и нашия богат делник.
Но днес, когато тая магия е заключена вече в света на нашите видения, и за нея можем само да пеем и рецитираме в час на съзерцание, светът с всичките си дрязги и тревоги влезе в нашето жилище, докосна ни, нещо повече, усетихме коравия му пестник, ние се връщаме на миналото, не за да го преживеем наново. Стигаше ни онова, а за да докоснем с пръст голямата истина и да гледаме, ние все още гледаме голямата Му фигура, която ни поднасяше тогава и сега големите истини за всичко. Ние винаги сме изненадани, винаги изправени пред нещо ново, което не сме успели вчера да видим, а днес го виждаме, не сме успели да преживеем красотата му тогава, а днес я виждаме. Каза го - просто и ясно с пестеливи средства, без многото думи на всичките социолози. Сега го виждаш и ще го кажеш - ние сме към края на нашия земен път и бързаме да споделим нашата размисъл не само със съвремието си, което решително не иска да ни слуша, но с тия от следващия век, които непременно ще построят двадесетия. Казваме и до ония две определения, които вече сме ги дали: велик реалист и велик практик сега следва третото: велик социолог. Той виждаше положението на целия свят, духовно и материално, борбите и противоречията, неравенството и неправдите, хаоса, който настъпваше бавно, но сигурно, на всичките народи - задънената улица, до която всички ще стигнат, виждаше и причините. Беше много важно това, никоя болест не е лечима, докато не се намерят причините. В тази беседа: “Дойде глас”, Той ги показа. Не звучаха нови, светът отдавна тъне в това тресавище, но нека добавим, Той не само констатираше заболяването, но и го лекуваше. Не може тук сега да се отвори скоба и да се обхване тази огромна част на Неговата работа, не може да се покаже колко голяма Му бе силата и колко здрав беше гърба да носи 1/2 от тежестта на тия, които идваха обременени. Той не само сочеше, казваше, показваше недъзите, но и ги лекуваше. Това е друга тема и сега няма да се отклоняваме. “Засега например, каза Той, безсмислието на живота, както и всички противоречия, целия безпорядък във всяко общество се дължи на индивидуалния живот на индивидите, които го образуват. Безпорядъка и на цялото човечество се дължи на всички същества, които го съставляват, безпорядъка на целия свят се дължи на човека. Отделният човек, като мислещо същество е нарушил един от великите закони на природата. Това нарушение се обуславя върху желанията на човека - върху неговия егоизъм - егоизма на мъжа, егоизма на жената. Да бъдеш индивидуалист, значи да бъдеш краен материалист в духовния живот”, заключава Той.
Причината - стоеше тя настървена като звяр, забил острите си зъби и нокти в човешкото сърце и човешкия ум, където се развиваха и зрееха големите желания и големите амбиции. Малката морфологична частичката “аз”, това лично местоимение, състоящо се от две незначителни буквички, една невзрачна сричка, заемаше огромно пространство, заседнала на най-главно място вътре в човека и упражняваше своето пораженско влияние. “Азът” изпълваше света, насищаше атмосферата, наводняваше целия обществен строй и цялото междудържавническо пространство. То не идваше от обществата, от народите и отделните племена, нито дори от цялата раса с подчертано превъзходство, то идваше от дребната, малката човешка личност, свила се в своята черупка като невестулка в своята дупка с протегнати нозе и крака, с впити очи не другаде, а насочена изцяло към паницата, неговата собственост, неприкосновена за никой друг, предпочитащ само своето лично благо, предпочитащ дори сам да яде, без да дели хапката с друг. Също като месоядните животни, като вълка например, който ръмжи срещу всяко друго животно, приближило се към неговата гощавка със святкащи от омраза и жестокост очи. Не е пресилено, макар, че сравнението е драстично - всичките борби за надмощие, за надпревара, всичките състезания - азът да вземе първото място, азът да спечели най-голямата победа, азът да бъде по-богат от другите, азът да ратува, да хитрува, да измести другия от служебния стол, от висок пост, от голямото предприятие, корпорация, сдружение и пр. пр., което носи огромни материални ресурси. Защо да е той, а да не съм аз?... Има нещо много тънко в цялата тази физична и метафизична ситуация, в основата на човешките желания и материални набези, които не се коват в далечна и чужда наковалня, а в собствената, личната. Вината на всичко това не може да се търси ни в обществения строй, нито в държавния, защото целия този сложен апарат е съставен не от хора от друга планета, и не замесени от друга кал, а от тия същите, малките, дребните, егоистични душички, които не виждат по-далеч от носа си, както се казва, но, които добре виждат начините и пътищата по които тази река на материални блага може да тече само към тях и да пои само тяхната градина. Ние сме убедени, че няма да се намери честен човек, спрямо себе си поне, да не отчете причината и да не признае, че и той е отговорен за всичко, което става в света. Страшно безотговорно живеят хората, затворени не само в своето жилище, със спуснати завеси, но и в своя вътрешен свят, където никой не знае и не вижда как мисли той, как чувствува, какво желае и как действува той.
Неговия бит - материален и духовен се отразява с математическа точност на целия, големия, милионния свят. На колко места Учителят казва: “Всяка ваша добра мисъл, всяко добро чувство стигат до целия свят. Вашето добро е добро за всичките, всяка правилна стъпка, помага на всички”. Именно тая жива и неделима връзка на всички живи същества не е осъзната, не е приета, не е използувана във всичките начинания. Законът на единството и верижната зависимост на всички събития, на всички съдби не е легнала в основата на логическото мислене при построяването на философски системи. Един изумителен, правилен и точен метод, легнал в основата на Неговото учение, показан, доказан и опитан. Не беше вече важно и от значение егоизма на целия свят, грубия материализъм на същия, нито това на отделните народи, нито на обществата, нито на семействата дори, а на отделната личност. Какво може да се очаква от едно семейство, ако един или двама от членовете са груби егоисти - истинска язва в това семейство, което рано или късно ще се разпадне. Тая малка човешка личност, тая дребна единица носи отговорност за всичко, което става в света и в природата - всичките бедствия в човешкия и в природния мир се дължат на нея Зад големия безпорядък, зад големите противоречия, зад целия хаос на света, респективно и през нашето столетие, стоеше тоя малък и дребен аз. Човекът, индивидът, тая фина и изумително построена машина, мощна като юзина, чиято енергия е огромна. Човекът с неговото аз, с неговата метафизична същност, с неговите богати душевни залежи, с неговите огромни възможности, с неговите ръце и нозе, с неговите очи и уши, с неговия мозък, с неговата способност да говори. И като си помислим, че този човек, който минава за малък, слаб, незначителен дори в преносен смисъл е болт, значителен болт в огромното тяло на целия свят, че той упражнява равно влияние да бъде или да не бъде светът добре уреден, хармоничен и красив, или готов вечно на борби и кървави войни, на спорове и дрязги също като два вълка, настроени, борещи се за една овца.
Картината на света се очертава релефно пред нас. Той успя с няколко линии да я нарисува, да я поднесе на нашето виждане, не в статично положение, а жива и дейна, проследил дълбоките, основните причини, които стояха там нейде като полузаспали хищници. Те, тъкмо те ръфаха и разкъсваха световния организъм.
Светът бе нещо единно и цялостно - жив организъм със своите системи и органи, изпълняващ своите функции. Как ще бъде здрав, ако отделните системи и органи не функционират правилно - пагубно е положението на организъма, ако частите пренебрегват общото, а последствията - язва, рак, смърт. Колко всичко е ясно и просто и колко великите люде: мъченици са разбирали тая истина и са полагали огромни усилия да възстановят естественото положение и отношение, когато човек ще мисли и ще ратува последен за себе си, освободен и откован от твърдата черупка на егоизма. Една дълга арктична зима, сковала водите на света, тук там ледовете са пропукани, тук там се чувствуваше полъха на новото. От времето на Христа формулираха ясно закона: “Обичай ближния като себе си", до наши дни, когато на егоизма се гледа като на ръждясала брава и ключ, един отпадъчен материал, който за нищо вече не става, една отживяла идея, загубила не само престижа си, но и своята сила - един хищник, чийто зъби и нокти са вече негодни. Ще дойде време и сега е, когато човек ще бяга от егоистичните хора, както се бяга от един разлагащ се труп. В света няма по-студени течения от тия на егоизма, и по-противни хора от егоистите, себичните, от които една голяма част стараеха се да замаскират своя основен недъг, но напразно, при днешният, деловия при тая видимост, която имаме, трудно става това. Те имат специфична воня, която се разнася й усеща, те са ледено студени и от тях лъха мраз. И когато човек отбягва някой, без да знае причината, нека не се мъчи да гадае, това е миризмата и специфичния студ, който лъха от тия хора. “Те нямат отношение към цялото, те не се приобщават към него и неговите интереси, премного са заети със собствените, затова те се явяват като преки нарушители на развитието и на правилния живот на цялотоЛе носят зачатъка на всичките злини в живота и света, те са най-големите реакционери и врагове на цялото човечество, причинители на целия безпорядък в него и на целия хаос. Човекът, тая малка, дребна, незначителна величина, за която от памтивека до наши дни се успешно се коват оръжия, за да се унищожава. От тях би могло, не да се вербуват войници и убийци, а хора, освободени от най-страшното заболяване - грубия егоизъм и грубия материализъм. Човек на новото, човек хуманен, човек, роден да мисли еднакво за благото на всички, като за своето лично .
Човекът, тоя малкия, дребен на ръст, човекът важен и значителен до тялото на големия космически Адам, човекът малък болт в тая най-голяма машина - зависеща от него.
Като проблем, като уравнение с много неизвестни заемаше толкова голямо място, както повдигането, облагородяването, извисяването на човека до степен на пробудено съзнание, освободен веднъж за винаги от ледения обръч на егоизма, от острите зъби и нокти на материализма.
“Дойде глас от небето: Прославих те и пак ще прославя.”
За кои? За учениците, които нямаше да се уморяват да разнищят дебелото въже на егоизма и нямаше да се спрат упорито да се справят с обикновените човешките желания, за да изтръгнат отровното жило на тази язва, наречена егоизъм, в чийто ледени обятия лежеше света.
