Казано е всичко - какво можем да прибавим към това, изградено цяло, каквото представлява четвъртата по ред беседа от същия съборен том [Ще се превърне в радост: 21 август, неделя, 7 ч.с. - В: Пътят на ученика: съборни беседи от Учителя, дадени на учениците от Всемирното Бяло Братство, при срещата им в гр. София на “Изгрева”, през лятото 1927 г. София: Просветния к-т, [1927], с. 179-248.].
“Жена, кога ражда на скръб е, а когато се роди детето, зарадва се”. (Йоанна 16:21). Два момента - две течения: огън и лед, скръб и радост. На всяка страница се срещаш с тях, усещаш ту едното, ту другото - милва те тих зефир, шиба те буря. Стоиш между тези два интервала, вслушваш се внимателно, докосваш с пръсти китката и отмерваш пулса - неравен, ту бърз, ту тревожен, ту тържествен. Искаш да въздъхнеш, ама въздишката не обичаш, не си позволяваш това, отмерваш календарното време и казваш: Половин век!... Как измина той, пак броиш, пак теглиш черта - тридесет и две години, започваш тридесет и трета. Сега сме януари 1977 година. Без Него ли сме били през тия години? Трудно би могло да се каже - не, невъзможно. Но какво се случи, кое надделя, успяхме ли да задържим талисмана, връчен ни тогава, през онова августовско утро. Той винаги боравеше с точно определени величини, и винаги те са били положителни. Нямаше място ни за съмнение, нямаше ни една дупчица, откъдето да се промъкне неверието и да демобилизира основното. Ние знаехме, ние разбирахме, ние вярвахме тогава и сега, че всичко казано от първото до последното Слово дишаше Живот, Мъдрост и Истина. Сега, когато правим опит да анализираме себе си сме безсилни. Нашата самоанализа ни грабва. Обърнати само към нас, задълбочени ние търсим не друго, не, а радостта. Странно хрумване и нека не кажем фантастично желание през седемдесетте години с един хвърлей до осемдесетте, с живи и будни сетива за всичко, което става около нас, близо и далеч от първия до последния паралел. Как!... Нима можеш, нима ние можем да се затворим в нашия свят? Кръстосват се хиляди антени и всяка по отделно ти поднася една съдба, едно страдание. Късно решаваш да погледнеш себе и търсиш, за да стигнеш до извода - нима тя - радостта е възможна, когато всичко е така сгъстено надвиснало като претоварено небе. А знаеш всичко - всеки ден отиваш и се връщаш и пиеш от този извор, не си жаден, нито гладен. Тя - радостта дали не е утаена като скъпоценен бисер в дъното на океан и лъчите не стигат до тебе. Тръгнал си на път и вече не знаеш какъв път те чака, гъста гора, или бурно море, ала вървиш, защото не можеш вече да се спреш. Казваш: до края, до края, вероятно, за да стигнеш до бисера. Тоя идеал, който Той ни остави и завеща и едно бъдеще, което Той нарисува с разнородни тонове, за да се получи кипяща лава под хладни и приятни води. Не отрече ни в една страница дори страданието, което щеше да се вкопчи в сърцето ти, като бърза да добави: “Много велики хора в миналото са страдали и работили за Бога преди вас. И днес хиляди хора живеят, страдат и работят за Бога. И за в бъдеще ще работят - и вие също”. Връщаш се и решаваш наново лак и пак да заемеш скромния си чин, да погледнеш наново сборовете и да потърсиш отличителност, специфичност лично за тебе - за нас, минали през Неговата школа, минали през този събор, където бе дадено основното направление и главната магистрала бе вече очертана. Накъде?!... Само там слушаш и повтаряш ...: “Жена, кога ражда..."
Не си само ти. Съзнателно или безсъзнателно всички са в положението на бременна жена. И знаеш, добре знаеш, че не друг и не други, а учениците са на най-завидното място, под най-благоприятните условия и съчетания, под крилете на най-добрия си приятел, който стои на страж и те пази и съдействува всичко да мине по-леко. Казваш си - нека двете лица стоят там и те гледат като деня и нощта, като светлината и тъмнината, като радостта и скръбта. Това не пречи на твоя точно определен път - и по този път нищо вече не трябва да те спира или спъва. Длъжен си да примириш двата тона - да слееш в едно скръбта и радостта. Усещаш вкуса на едната и на другата и виждаш целия свят. Какъв живот! Милват и шибат те едновременно - един топъл развейгор и един северен лют вятър. Колко всичко е комплицирано, сложно като уравнение с много неизвестни. Трудно ти е да летиш при тая ситуация, при тая постановка. Надделява тя.
Годините, времето - отношението на държавната власт, напрежението с неизмеримия си волтаж, тревогата и голямото огорчение, как всичко това стои неразтопено и тежи през това утро, напира и усещаш горчивия вкус на залъка. Предвидено ли е било?... Безсъмнено - тогава като всички болни, отрудени и страждущи, тръгваш да търсиш лек.
Зима е - навред е тя. Нека живакът низко да е спаднал и нека и ти да зъзнеш заедно с всички по всичките меридиани и паралели. Ти, ти знаеш, че има ключове за всичко, има врати открехнати - има, има нещо, което ти знаеш малко повече от всички други и можеш повече от всички. Един миг и вече си там история и се опитваш да изтръгнеш не само светлия лъч, но и малката котва на надеждата и сигнала поставен за тебе, не за друго време, не, а тъкмо за тоя ден на голямата скръб и на комплицирания час. Не ти е простено, по-меко казано, не ти е дадено и нека всичко дотук не звучи като горест или оплакване, макар, че тя ни намери, а то се надигаше и въпросът се отронваше: Докога?...
Това е!... Това сме...
Ученици, да падаме и да ставаме. Да слушаме и да различаваме гласовете, да търсим и да намираме: “Жена, кога ражда на скръб е...” Не бе пощаден и Той дори. Намираш и четеш: “Българите мислят, че могат да се повдигнат против мене. Това, което говоря, са Божий думи, Божий закон. Ако те се опитат да нарушат Божиите закони, Господ ще ги заличи от лицето на земята. Българите трябва да знаят, че каквото е отношението им към мене, такова ще бъде отношението на висшия свят към тях”. Хората ще познаят, че само Бог управлява света, и само Неговите закони са вечни. “Плашите се от това, какво ще каже държавата. От коя държава се плашите? Вие се плашите от управниците. От кои управници се плашите? Дойде един праведен човек в света, а някой замисля да излезе насреща му с револвер. Питам, вие гърмели ли сте срещу човек, когото Бог е пратил на света? Можете ли да гърмите срещу светлината? Можете ли да направите дупка в океана?...”
Звучи мощно, цялото небе и цялата земя кънти от тези думи, казани на края на беседата, като последна мярка, която е успяла сякаш да разпръсне всичката тъма, скръб и напрежение, спуснали се върху нас. Словото ни докосва живо. Разсича сякаш двете течения: детето се е родило, или се ражда сега и радостта вече може да пристъпи към нас, макар и плахо. Понесъл те вече на крилете си, усетил си свежия дъх на кристалния въздух, височината е сменила твоя пулс, сърцето бие другояче, умът ти ликува, думите успяват да погълнат всичката тегота на това дълго денонощие. Един здрав гръб, като тил, те подпира и една силна длан е поела твоята невръстна ръка.
И нейде дали като след буря усещаш, че зората се разпуква, една бяла следа, една златиста линия и същественото, главното излиза наяве. Изтока е чист - небето разлива меката си синева. Това небе на ученик - навеждаш се тогава над книгата, отваряш я наслука и талисмана блести.
Позволено ти е да скърбиш, дадено ти е да се радваш. Спусни се на дъното на океана и извади бисера на радостта. Дар ти е от Голямата обич, излята е тя щедро, бе утро съборно, бе ден, богат и великолепен: “Жена, кога ражда...” Събрал е Той всичката хубост, всичката мекота, всичката топлота, всичката обич, всичката сила, за да го събере всичко това в тия страници, за да излее след това всичко в тебе, вътре в глъбините на твоята съкровеност, накрая да ти го поднесе като венец, като тайна, като свещен нафор.
Нека гори света - огънят е добро нещо.
Нека страдаме - страданията крият благословенията.
Нека скръбта ни облива - в нея лежи скъпоценен камшик.
Късно разбираме всичко това. Може би и късно намираме скритите съкровища, които ни чакат търпеливо.
“Жива положителна вяра. Да живее с Радостта, с Мира, със Светлината, с Любовта”. - Идеалът на ученика.
“Бъдещето е пред вас, ще го опитвате”.
“Като се роди детето, майката забравя своята скръб”. Не се питаме вече: Родено ли е вече? Само четем и препрочитаме четирите думи, само гледаме пламъка на тези четири свещи, само се греем на топлината на тия четири слънца. Тогава ставаш, изправяш се с целия си ръст и шептиш: сега ще ги поставя на четирите ъгъла на моето жилище. И като магьосник редиш едно гладко, чисто и хармонично заклинание. Ти радост ще ме извисяваш, ти Мир, ще ме успокояваш, ти Светлина, ще ми светиш, ти Любов, ще ме крепиш.
“От коя държава и от кои управници ще се плашите?!” От кои, казваме сега по време на най-сгъстения час за нас и за всички добри, честни, самоотвержени люде, които са готови да жертвуват всичко, за да се възстанови потъпканата правда и погазената свобода. Там сме и ние, на тая мирна барикада, добре екипирани, добре въоръжени да браним най-скъпите за човека права, дадени не от държавните управници и властници, а то Бога.
Да пием от извора на радостта.
Да живеем мирно и тихо - спокойно и безтревожно под крилете на Мира.
Да имаме обилно светлина, за да учим, да работим и безопасно да се движим..,
Да имаме любовта като основа на живота ни, като извор и като въздуха, за да живеем истински.
“Не бойте се, скръбта ще се превърне на радост”.
“Да имате вяра, бъдещето е ваше”.
“Бъдете смели и решителни, че Бог е на нашата страна”.
Казано е всичко, както Той само може - какво може да се прибави към това величествено цяло?...
Само една страничка от нашия дневник, дневник на ония, които не дръзват да се нарекат ученици.
