Една дата, която ни връща назад, един школен час в една аудитория, събрала цвета на тогавашната младост. Колко души? - според сведенията между 50-60 - родени повечето в началото на века и в края на миналия.
Четеш датата и отбелязваш пасажа: “клас на вечната младост, на божествената нежност. Между всинца ви да се установи една вътрешна хармония, при която класът ви да расте нормално - другояче ще имате хилави резултати" - Учителят.
Казано, отбелязано е там на 39-та страница от лекцията “Основи на знанието” [Живите точки в природата и Основа на знанието: 2 и 3 лекции на Младежкия окултен клас, държани от Учителя на 28.Х. и 4.XI. 1923 г. в гр. София. - В: Лекции на Младежкия окултен клас от Учителя, 1923-1924 г., София - III година. София: Просветен к-т, 1924, с. 1-39.]
Искаш сега отблизо да погледнеш това време, тоя час, цялата постановка на това минало, не само, за да преживееш отшумелия час, облян в златисто сияние, не само, за да се насладиш на това богатство на багри и идеи, не само и да изпиташ дълбоката радост, че този клас е съществувал на земята в първите десетилетия на столетието и че Той му бе пожелал “да бъде вечно млад - клас на Божествената нежност”, а ида погледнеш годините след това, годините без Него, които те гледат право в очите някак си странно и нека да кажа и малко нежно.
Прелистваш бързо страниците на тази голяма книга история - жива и преливаща, бурна и пламенна, за да се срещнеш с много животи, много живи хора, преминали през тоя клас.
Голяма част от учениците не са вече на земята.
Една малка чест може би една трета са още тук.
Баланс ли правим сега, или нещо като възпоменателен час, когато имаш желания наново да се събере този клас, тук или на планината - в салона, който не ни принадлежи, за да се видим и най-вече да си кажем някоя и друга дума.
Искаш да споменаваш миналото и сегашното. Искаш да си поговориш с всички - искаш да теглиш черта и да събереш сборовете.
“Клас на вечната младост и Божествената нежност” - клас на младите, на деца, които растат!...” Какво собствено искаш - да търсиш белезите на младостта в лицето на тия над шестдесет годишни мъже и жени, с които продължаваш да се срещаш и говориш, с които на чаша чай прелистваш миналото, спориш, обменяш мисли и идеи!
Какво се случи и какво стана - горящ въпрос. Докосваш живата плът на братството и сякаш търсиш сметка и чакаш отговор - оправдание или горните пожелания: “Желая между всинца ви да се установи една вътрешна хармония, при която класът ви може да расте нормално”.
Мълчиш - може би нямаш право да питаш, класът не е твой - свещена област, в която не знаеш как да влезеш.
Заставаш мълчаливо и казваш на себе си - Нямам право да 06 произнеса за една недовършена картина.
Тогава бликва нещо горестно, нещо разкъсващо, което бучи, надига се като буря - стига почти до гърлото, за да се изляе в топла влага в очите -една голяма тъга те обхваща за миг - че не можеш да си поприказваш от сърце, че не можеш да отидеш при Него, че не знаеш, къде да търсиш "тази хармония и нежност”, че нямаш сякаш нищо днес, освен тази малка сива подвързана книга, лекциите, които днес жестоко ти ги оспорват.
Връщаш се от разходката малко уморен и много унил - искаш да бъдеш много искрен и да погледнеш реално на всичко. Една безбрежност се разкрива и нямаш снаряжения, сетива за нея - тя е неуловима, и те гледа през следващия миг, меко и съчувствено.
Кажи, сбъркахме ли нещо и ако сме сбъркали - къде? Ако сме нарушили нещо - какво?
Учениците никога нямат чисти тетрадки - неизбежни са грешките. Учителят взима червения молив и щателно преглежда класните упражнения.
Нашият клас!... Едно бурно небе над него, едно столетие и едно страдание, което напира от всичките страни.
И всред всичката тъма и безнадеждност останало е нещо да свети - сега.
Единствено то разкъсва нощта и те кара да вярваш дълбоко, че си стъпил на здраво място и че през всичките тези години копнежа и пламъка не угасна - копнежа да учиш и да решаваш проблемите, които не стихваха.
Едно недокоснато сияние и в един свят беше премного светло.
Нежност и хармония!!...
Беше зима и не мека
а люта и жестока.
Напираха до праговете насилието и неправдата, оспорваха ти всичко и имаше чувството, че живееш между врагове, които те дебнеха всеки миг. Имаше и умора и тъга. Очите бяха сериозни и лъчите на радостта липсваха над твоето небе.
Година седемдесета - близо 4 десетилетия когато учениците слушаха това пожелание със сърце, изпълнено с много радост, вяра и надежда.
В кой свят специалният клас запази основната си линия?
Тя съществуваше. Тя блестеше със скрит блясък и като напъпила пъпка чакаше първия ден на пролетта, за да се разпукне. Не изпитваш голяма радост, но сърцето ми се укрепи - то бе жадно за хармония и нежност. През едно бурно време звучеше една песен: “Всичко в живота е постижимо, когато времето е добро и ние сме разумни”.
Негова песен, текст и мелодия.
Негови.
Беше ли времето добро?
Бяхме ли ние разумни?
Можеше ли да бъде топло и цветята да цъфтят, като ледовете не се пукаха и снеговете не се топяха?...
Това щеше да стане, непременно щеше да стане, защото беше закон.
Сезоните се редуваха като ударите на часовник - точни и отмерени.
Тогава и хармонията и нежността и радостта и мира нямаше да бъдат далечна мечта.
