Темата остана недокосната, поставена настрана в някакъв ъгъл, сякаш можеше да почака, или завинаги да си остане там, неоживена от нашето перо до оня час, когато някой, който живо е следял жизнения поток край Него, спира вниманието ти и ти казва - заслужава. Струва да се отбележи - едно ято прелетно изпълнено с устрем... Сепваш се, усещаш вече ритмичния удар идещ от дълбоко, раздвижена си вече и казваш: Да, колко значим е този отрязък от нашия живот, от Неговия, от живота на Изгрева изобщо. Решаваш тогава да се обърнеш към това живо табло и търсиш някаква извинителна форма, затова, че си била до сега обърната с гръб към една постановка където си взела живо участие и ти. Намираш тази формула “Участвувала”. Да, била си там в сърцевината, в центъра на ядрото, “прелетно ято” наречено и последна сякаш виждаш онова, което другите отстрани бяха успели да уловят и отбележат и по своему да кажат: Една светла страна от живота, тон жив и трептящ от всекидневието. Обръщаш се тогава с лице към този живот сложени настрана и пристъпваш към него с всичката нежност, красота и топлота, които са придружавали тези ритмични полети на нашата младост, тези движения на времето - интервали на годината, които за нас, които живеехме и работехме далеч от Изгрева, светкавично летяха между трите ваканции на учебната година; между два момента значително големи от нашия живот, когато сме пристъпвали прага на родното ни училище и когато сме го напущали.
Ние бяхме учителки. Навремето Той насочваше почти всички към тази професия. Между нас имаше и мъже. Бяхме от трите категории - среднисти, завършили педагогическо училище, прогимназиални и гимназиални учители. Групата беше внушителна. Учителската професия между всички останали беше намерила широк прием в нашите среди и нека добавим ние бяхме и сме с убеждението, че това направление, което Той даде, беше най-хубавото, което се бе случило с нас. Учителската професия изведнъж получи пълно признание и покоряваща власт и неизвестно още какво, че ние от педагогическото училище с пълна готовност тръгвахме към учебните стаи, независимо от това, къде ни изпращаха. Още при първата среща, тридесет или четиридесет чифта детски очи, които те посрещаха с обич ни взимаха ума - тоя изживян момент никога не изчезна от нашата практика- ние сякаш бяхме родени учители. За нас учителския живот съдържаше нещо необяснимо прекрасно, което ни откриваше вътрешното съдържание на професията. Излишни бяха многото думи и многото томове написани на тази тема - беше миг като светкавица, която осветлява небесата и ти виждаш, какво се съдържа в тази работа, в това поприще, към което Той ни бе насочил, като я наричаше най-хубавата и най-благородната професия и сам Той бил една година учител в началното училище на село. Бе минал този път и винаги подчертаваше голямото значение на учебния процес при формирането на детската личност. Не беше важно само това да се разкриват буквите и числата и процесите свързани с тях, а онова дълбокото, което ставаше вътре в детската душа, пламването на искрата, които събуждат мислите и емоциите и оформяват характера на човека. Влизането в контакт с детската душа, с неговото сърце и ум изпълнени с вяра и доверчивост, задълбочаваше процеса и те караше да внимаваш на всяка стъпка, която те отвеждаше до детския мир, за да му подариш най-ценното, което притежаваш - частичка от твоя идеал, вярата в доброто, хуманното отношение към цялата заобикаляща природа. За нас това бяха свещени моменти, пристъпвахме към всекидневната работа като към свещенодействие и влагахме душата си във всяка наша дума, съвет и жест. За нас идеята отиваше много далеч - необходимостта от здрава ръка, която да води, да открива, да направлява, сумираше всичко в едно единно цяло оня стрък от педагогическата ни работа, наречено обучение, свързано с огромната деятелност, наречена - възпитание. Човекът беше сложно построен, човекът се раждаше слаб, неук, малък - предстоеше му да расте, да се развива, да се научи на много сръчности и да придобива много знания. Две жени стояха до него и бдяха непрестанно и правеха всичко възможно задачата да бъде постигната идеално. Тъкмо тази задача стоеше твърде близко до нас, поради една друга причина, че и ние бяхме ученици в една друга по-висока школа -тая на живота. В един свят и ние бяхме деца, слаби и неуки, жадни за познания; не сричахме ние словесните или аритметичните знаци, а знаците на голямата наука, която щеше да ни научи да живеем като истински човеци.
Ние бяхме ученици, имахме Учител - идеята лежеше жива и жизнеутвърждаваща - по този повод много неща бяхме вече казали. Ние обичахме професията и пристъпвахме прага на учебната стая с усмивка на уста, ние живеехме с нея и както казахме тя излизаше от рамките на традиционното обучение, за да подарим на малките ученици идеята за голямото, красивото, което щеше да го ползува цял живот. Целяхме да изваем нови хора с нови идеали. Знаем, тук може да ни упрекнат и да ни подхвърлят нечистата дума пропаганда или проповед. Ала ние смеем да кажем и да докажем, че бяхме далеч и от двете - примерите са твърде много, ние живеехме и нашия живот беше жива книга за родители и за учениците. Това стигаше да не бъдем никога забравени. Ние не говорехме, ние живеехме и прилагахме; нямахме намерение да правим от децата фанатици - обичахме ги и живеехме край тях по един неповторимо нов начин - това стигаше. Доволни бяхме.
Много бихме могли да кажем по този повод, колко задълбочена и нова протичаше нашата дейност с приложените методи и начини на обучение и възпитание, които даваха отлични резултати. Премного Учителят в лекциите и беседите засягаше въпросите за възпитанието и самовъзпитанието и ние като учители имахме, какво да научим от тях, когато се касаеше до децата и младото поколение. Огромен материал по тези въпроси стои в лекциите и беседите и чака бъдещето, когато те ще бъдат извлечени и приложени. Това словесно и научно богатство един ден ще бъде потърсено и принципите ще легнат в основите на новото образование и възпитание, чиято система ще се освежи и обнови. Защото никоя задача за Него не бе така важна, належаща, съдбоносна дори, както тази за възпитанието на поколенията. Той държеше за една образцово възпитана и благородна младеж, готова за велики дела.
Ho ето, че се отклонихме малко -темата за учителството, за възпитанието и обучението стоеше толкова близко до нас, събралото бе много и ние имахме какво да кажем. Нашите въжделения се покриваха с оная всеотдайност и чистота, които оставяха трайни следи в душите на нашите ученици - ние ги обичахме и бяхме обичани. Това не беше малко. Искахме в този фрагмент за учителките и Изгрева да кажем нещо малко като въведение, за да пристъпим към същественото, а то излезе много.
Сега ние се връщаме към този живот, не за друго, не, а за да подчертаем отношението, което Учителят имаше не само към нас като учители, а към оная голямата роля и работа, която засягаше най-съществената, бихме казали главната задача на нацията. Беше важно за Него да има будни, честни, всеотдайни, съвестни, готови за жертва учители - образец, като ония, които още витаеха край нас от възрожденската епоха. Колко повече сега, когато се очакваше нещо много повече от целия народ. Ние самите бяхме ученици с една будна съвест и силно изострено чувство на отговорност, принципност и безкористност. Всичко у нас лежеше гладко, чисто, неподкупно с пълното съзнание за една свята служба. Стараехме се да бъдем истински учители проникнати от този идеализъм с който епохата ни закърми, като правеше от нас неуморими труженици. Всичко казано до тук излезе почти педагогично, а поставената цел в началото беше съвсем друга - да нарисуваме с меки тонове един акварел от който лъхаше всичката чистота и нежност на един пролетен пейзаж - нашия живот.
Бяхме група, истинско ято прелетно, което прииждаше и отхождаше, прелиташе и отлиташе като прелетни птички от север на юг и обратно. Прекосявахме разстоянията, където и да се намирахме, пътувахме с всички превозни средства с които можехме да разполагаме тогава, а те бедни, оскъдни, недостатъчни - транспорта у нас през първите десетилетия на нашия век до четиридесетте години дори, когато се пътуваше сбрички и каруци, с раздрънкани автобуси и влакове, които беше щастие да догоним, пътувахме с часове, докато се доберем до железопътните гари. Пътувахме три пъти през годината - двете ваканции по-малки и голямата лятна, която прекарвахме на Изгрева а по-късно на Рила. Никакви тежки атмосферни условия можеха да ни спрат, влаковете се оказваха понякога нередовни, особено през зимата и в София пристигахме посред нощ. До Изгрева нямаше превозно средство, но и това не ни пречеше да бъдем на другия ден след ваканцията при Него и между приятелите. Защо и за какво?... Сега, когато се връщаме назад и си спомняме за това вихрено движение, което никога не спираше, когато се касаеше за пътуването, никога да не пропущаме тези дни, когато можехме да бъдем там... Защо?... За какво?... За да слушаме, за да гледаме, за да уталожваме жаждата и глада по нещо, което сега беше слязло на земята и всичко беше щедро дадено, една трапеза богата и разнообразна да има за всекиго и да задоволява вкусовете на всички. Идвахме, защото Той беше гост на нашата земя и беше тържествено това събитие и ние дълбоко в себе си съзнавахме важността и значимостта на момента, на епохата на времето, чийто разсипващо злато ни обогатяваше, озаряваше. Да бъдем на клас, да бъдем на среща с Него, да бъдем на Витоша, на Рила беше нещо необходимо, належащо, нещо което за нищо на света не искахме да пропуснем или заменим с нещо друго - абсолютно - неповторимото сияеше и хвърляше своя отблясък върху ни, бяхме успели да го доловим. Гледахме, слушахме, пеехме и споделяхме ние представлявахме семейство. Затова идвахме в София, на Изгрева - това място, което ни се виждаше най-прекрасния кът на нашата земя - една истинска перла, за която никога нямаше да се уморим да разказваме и да възпяваме. Ние бяхме очаквани, бяхме желани и ни посрещаха радушно, топлосърдечно, мило. Бяхме една бръмка от братския живот, една ядро, както казвахме, един фокус, който събираше и разпръскваше лъчите на светлината, за да отразим най-сюблимното нещо на духовния живот - виделината. Беше много важно това. Чувствувахме се окрилени, пламенни радостни, вдъхновени, че вършехме една работа, не само патриотична, но и дълбоко хуманна. Бяхме проникнати от онова дълбоко национално чувство, наситено с общочовешка хуманност. Задачата ни като учители надвишаваше тази на обикновените учители, превърнали се на кариеристи занаятчии. Ние никога не се отегчавахме, никога не ни омръзваше, никога не скучаехме. Бяхме сякаш заредени с една необикновена енергия и с една свежа сила, която ни даваше криле. Да си едновременно ученик, каквито бяхме ние и учители, беше наистина нещо забележително, голямо и отговорно.
Всички ние имахме желание да се придвижим към София, към Изгрева, към Него, за да участвуваме и ние в този живот, да бъдем в непрекъснат досег със Словото. Ала Учителя държеше на другото, то бе по-важно от всичко друго да сме навред из страната, на различни разстояния, независимо от трудните условия, сякаш бяхме запалени свещи, чиято светлина трябваше да проникне навред. Една голяма, тиха и незабелязана работа се вършеше, като ония подводни и безшумни реки, които преливат от изобилие. Това беше по-важно и ние го разбирахме. Далеч не значи това, че ние вербувахме последователи-ние не проповядвахме, ние не налагахме, ние почти не говорихме на тези теми - ние само живеехме и винаги през всичкото време оставахме живия пример да говори вместо нас. Тъкмо за това, че живеехме новото, не бяхме забравени, нещо оставаше след нас... Близко и далеч бяха относителни понятия, както времето и пространството - разбирахме това и не тъгувахме, че сме далеч. Учителките като идея, като едно изявено вече положение беше факт. Приличахме на жив стрък в букета на общото, бяхме като тон в общата песен. За нас имаше място на Изгрева, имаше грижа и прием вътре и вън. Имаше и нещо друго специфично, отличаващо - трудно бихме могли да го назовем и уточним | приличахме на кошер - работлив, трудолюбив, работихме всеотдайно с постоянство и с радост - това беше най-важното. Кошер -медоносен, плодоносен от който се изцеждаше нещо скъпоценно. Народът ни имаше нужда от нас, затова и следите ни оставаха трайни и незаличими. Ония, които ни познаваха трябваше да останат с впечатлението, че бяхме необикновени хора - и това беше най-важното. Такава беше и нашата цел. Не думи, а образци. Историята на нашето учителство ще си остане една светла страница на българското учителство изобщо. Обръщайки се назад извива се един път чист и светъл, който сме извървяли. Всичко хубаво, което сме имали и дали, раздали щедро, дължим го на Него, до голяма степен, че бяхме Негови ученици и като такива Той. направляваше стрелката на тази толкова важна и благородна професия за даден народ.
Ние отивахме и се връщахме пак, очакваха ни с радост, изпращаха ни с добри пожелания 1 в нашето лице сякаш посрещаха цялото българско учителство, което като идея стоеше близо до Него и като жива действителност. Учителството като институт и майката носеха най-голямата отговорност при формирането на нацията, във всенародното развитие и прогрес, в общочовешкото благо. Ние дълбоко съзнавахме тази роля и нещо по-важно нямаше за нас да бъде тя изпълнена достойно.
Така ние останахме на онова определено място, където ни постави Той, като част на големия живот на Изгрева, като съществен тон в голямата картина на братския живот в чийто нестихващо движение ние представлявахме едно уханно цвете, един мелодичен тон; уханието ще остане за винаги, а
тонът не ще престане да звучи. В Неговата голяма работа, която Той нарече “малка” ние останахме като нещо изваяно собственоръчно от Него, като скромно произведение по вид, а богато по съдържание. Това говореше ясно и убедително колко много Той държеше на една от големите задачи от национален и общочовешки мащаб - поколенията, младежта, възпитанието. Затова и ние бяхме близо до Него, под един светъл пристан, винаги окрилени и вдъхновени. Като едно цяло хармонично и дейно ние съществувахме, за да кажем на всички, които имаха сърца и ум да ни разбират да се включат в голямата дейност, когато се касае да изграждането на здрава, чиста, светяща нация. Чрез Учителя ние се включихме в тази дейност, като най-висш патриотичен и общочовешки дълг и можехме много да разкажем, много за всичко, което видяхме, опитахме, преживяхме край Него и край нашата практика. Най-вече за Него - Учителя, Комуто дължим най-важното - направлението, огъня. Беше най-видния, най-забележителния и най-мъдрия Майстор - Педагог на големи и малки.
Това беше нашата непосредствена опитност.
Изгрева си остана свидетел на нашите сезонни прелитания, а заедно с това и на празничното, радостното, красивото, което винаги ни придружаваше. Като ято прелетно носехме със себе си всичката хубост на един живот, който включваше в себе си красотата и на всичките годишни времена.
Една незабравима страница, която имаше много да разказва, да рецитира и да пее за живота ни.
