На Рила през оная година той беше дошъл за първи път. Първата ни среща беше там. Той живееше в провинцията в едно село Ямболско и не беше сам. Имаше си другар от същия край. Те познаваха и двамата учението, знаеха че лятото прекарвахме на Рила и решили с вързоп дрехи да дойдат. Помним ги и двамата с полуселски груби дрехи - единият Бате Ради, както го наричахме по-късно всички и другият, чието име сега се губи някъде. Бате Ради беше висок, едър, почти масивен българин, с добре поставена глава и широки плещи; другият по-дребен на ръст, но също така едър набит човек. Виждахме ги за първи път. От общия бивак се бяха отдалечили и между две канари си бяха устроили свой личен бивак. Имаше добре направено огнище, струпани дърва и двамата шетаха около огъня, който винаги гореше, на него си печеха хляба и си правеха чай. Беше странна група и при тях беше някак си приятно да отседнеш всред една задушевна и искрена простота. Приемаха те топлосърдечно и бързаха да ти поднесат чаша планински чай. Това бе първата ни среща - остана си незабравима.
На планината винаги спонтанно и естествено се завързват приятелски отношения, чувствуваш се в своята атмосфера, както винаги говориш си веднага на ти; имаш чувството, че отдавна познаваш тези хора, близки ти са по дух, водиш хубави беседи с тях и си готов на дребни услуги. Вероятно и двамата с тия яки плещи и длани са взимали живо участие във всекидневната работа при устрояването на лагера. Годините оттогава са доста натрупани, подробности не помниш, а спомена за фигурата на Бате Ради, остана релефно и плътно очертана в историята на изгревския живот. Сега разбираш, че такива хора не могат да се забравят. Никой не предполагаше тогава, че този наш приятел и брат ще влезе в братския живот с цялата си масивна фигура и с цялата си хубава душа, с всичката си енергия, която притежаваше, с цялото си духовно богатство: чистота, лоялност и сърдечна доброта. Но нека не бързаме с характеристиката, пък и най-същественото не е това; по-важно е какво дейна следа е оставил човек зад себе си, какъв живот като актив към общата работа на едно общество, каквото беше това на Учителя.
След престоя си на Рила, той не се върна на село. И срещата ни с него не беше последна. Бате Ради навлезе в бита на Изгрева през всичките тези години и сякаш не можем да си представим Изгрева без него. Той заемаше определено място на фона на този пейзаж като внушителна фигура.
Когато се готвел да се върне на село, Учителят му казал: Не можете ли да останете тук, около градините има работа. Градините по това време имаха нужда от здрава ръка и добра организация - земята на Изгрева трябваше да почувствува еднакво и силата на дланите и готовността за хубава работа. И без никакви възражения, моментално той се съгласил, развързал бохчата и останал на Изгрева. Къде точно се заселил, не помним, по-късно до трапезарията се построи една малка стая с добро изложение за него. Там той живя до последните дни на живота си. Случаят беше наистина забележителен - знаменателно беше Учителя да покани някой да остане на Изгрева да живее. Не бяха малко случаите, когато Той направо казваше, където сте, ще бъдете най-добре, ще бъдете полезни за себе си и за ближните си - работниците трябва да бъдат навред. На многото желания да се заселят на Изгрева, Той не даваше ход и меко им казваше: Не. Някой въпреки това, проявяваха непослушание и се заселваха на Изгрева, нахълтваха с щурм, ала нищо добро не излизаше от това. Това не значи, че на Изгрева се живееше по достойнство или избранничество, далеч не, но ние знаехме имаше нещо друго, което определяше мястото, условията, съдбата на всеки по отделно, а Той знаеше къде е най-доброто за нас. Но това е друга тема.
Бате Ради, обаче, остана. За него на Изгрева имаше точно определено място, затова всичко свързано с него и работата му протичаше хармонично, спокойно, ритмично без никакво сътресения. Самоотвержено той се хвърли в работата, погълна се от нея - а работата той разбираше и обичаше. Много скоро градините почувствуваха неговото присъствие - овощните и зеленчуковите градини процъфтяваха. Неусетно всичката работа легна на неговите плещи и той се справяше с нея. Беше навред, неуморим, съвестен, честен, безкористен, той беше идеален служител и работник. На него му се поверяваше всичко. Колкото и нескопосно да водеше паричните сметки, грижливо той събираше лев по лев, скътваше ги и добре знаеше къде отиваха парите. От него никой не потърси отчетност, неговата лоялност спестяваше от една страна този излишен труд, а от друга, новите отношения на взаимно доверие между хората на Учителя се внедряваше като принцип. За Бате Ради ревизията, която по-късно стана щеше да бъде като истинска катастрофа - той не доживя ония години, на когато най-голямата беда била именно това, че се водеше точна сметка - системата на разписките и пр. пр. да знаеш дори, когато купуваш кутия кибрит за братските нужди. Но и това е друга тема. Но нека кажем, че в отношенията на хората не съществуваше по-голяма язва от недоверието. На Изгрева стопанството беше в добро състояние, градините бяха в ред, продукцията качествена, урожая се събираше навреме, щайгите се пълнеха с плодове и се съхраняваха в склад, зарзаватите също, навреме се заравяше праза, картофите и морковите, сплиташе се лука и кромида. Бате Ради безшумно приготвяше зимнината, без много думи вършеше всичко в образцов ред, като спазваше сроковете, годишните сезони, за да не се похабява нищо. И всичко това без никакъв трудов договор, без обещания и документация. Беше особено това явление, но то беше толкова естествено при новото, което се изграждаше. Спомняме си една година на Рила, когато трябваше да се направи кухнята и големите огнища за казаните. Кой не можем да кажем спомена да се повикат от София или Самоков майстори зидари, за да стане по-бързо. Категорично Учителя отхвърли тази идея, помним думите му: "Ако искаме платени работници в света ги има много, но тук не", и работата бе възложена на нашите майстори, които не липсваха и с общите усилия на всички - целия лагер взимаше участие в работа, уреждането на лагера бързо се реализираше. И това всяка година, това при всичката работа около обзавеждането, продоволствието и уреждането на цялата материална база на един бивак, не малък, където летуваха не малко от сто, двеста и триста души. Извозването също се извършваше на същите начала. И беше радост да се включиш в общата работа, беше щастие да работиш безвъзмездно. Но и това е друга тема.
Така работеше и Бате Ради. Работеше физическата работа, но не се отказваше и от духовната. Редовно посещаваше школата на Учителя, редовно се занимаваше, четеше и правеше свои бележки над беседите -които не липсваха никога в неговата стая в бохемски безпорядък. Бате Ради си остана все така изправен като бор, едър и винаги готов за работа и за услуга. Последните години си пусна брада и видът му изглеждаше по-внушителен, ала характерната му мекота и любезност никога не го напущаха. Никой от тия, които го познаваха не помнят той някога да е повишил тон, да е бил груб и да не се отзовавал на всяка услуга, която се искаше от него. Само когато някои нощем се промъкваха на поляната, или шетаха из градините, той ставаше истински войн и гонеше хулиганите с тояга. Беше прям и простодушен в отношенията си и си остана като едно голямо и мъдро дете, винаги готов да ти каже добра дума и да подложи рамото си за всякакъв товар.
Бате Ради беше типична изградена индивидуалност на български селянин от равнината, наследил всичките качества на древните българи: обич към труда и земята, почтеност, искреност, честност. Беше радост да общуваш с него и странно винаги имаше какво да ти каже с което да те зарадва или укрепи.
На Рила единствен той не идваше през лятото, когато всички бивахме там. Понякога се мяркаше за ден два, но толкова рядко и вероятно служебно. Като войник на пост той стоеше при градините, при изгревския имот на Братството, при земята, при дърветата, за да бъде всичко наред. А когато се спущаше нощта, той си грабвал някакви одеяла и си постилаше на дървената площадка горе пред прага на Учителювата стая, или долу пред приемната. Спеше или не, никой не знаеше, ала вардеше, както се варди стадо, верен и точен на своя дълг. Летните нощи меки и топли, вероятно са охранявали неговия сън и изливаха в душата му нощния си покой. Да спиш вън под открито небе на Изгрева беше наистина нещо красиво.
В общия фон на Изгрева Бате Ради заемаше значително място, което той успя да запази до последния си ден. Само един единствен път - злополучен бихме го нарекли, той направи опит да напусне Изгрева, когато младите братя по онова време тъкмяха да основат комуна на комунални начала в с. Арчлар. Арчларската комуна беше най-злополучния опит на братския живот - днес може много неща да звучат хумористично и да се описват като едно невинно залитание, но Учителя тогава решително каза своята дума и тя беше: “Не". Не беше време, когато школата е вече открита, младите кадри да се занимават с работа, която не бе нито по силите им, нито по призванието им - а за идейната постановка да не говорим. Колко далеч бяха хората още от колективния общ живот. Бате Ради тогава се подал на общото увлечение и казал на Учителя, че ще отива там. Учителят не го спря, както не спрял и другите, но добавил, ако не ти хареса там и решиш да се върнеш, ще знаеш, че на Изгрева няма да дойдеш на същата работа, няма да може. Един миг като мълния и отговорът последвал, казал просто и на диалект: Та е тъй, оставам, Учителю.” Бате Ради беше единствения, който послушал Учителя и не се хвърли в един преждевременен опит, опит за който нямаше още готови хора и не беше време. От Арчларската комуна нищо не излезе. Но то е друга тема. Бате Ради обаче остана верен. И образът му скромен в своята простота остана да блести в спомените на всички, които го познаваха и малко или много имаха контакт с него. Масивната и изразителна фигура с добре сложената глава, която достойно стоеше на раменете му, привлече вниманието на майсторът скулптор, като модел за един от светлите образи на нашата история: “Патриарх Евтимий”.
Минавайки край този паметник на ул. “Граф Игнатиев” и “Толбухин", ние винаги се спираме и споменаваме с нежност името му: Бате Ради!...
