Една вечер се връщах от града. Реших да не взимам превозно средство и да мина пеш през парка. Когато стигнах обсерваторията, вече се смрачаваше. Пролетният ден беше към края си и вечерният хлад се спущаше. Забързах по една от главните алеи. Асфалтът поглъщаше шума на моите стъпки; но ето, че до слуха ми стигна някакъв шум на колелета, които тропаха по асфалта. Беше се стъмнило почти и едва различих отдалеч една ръчна количка, която идваше срещу мене. Когато тя се приближи, ясно вече различих, че количката беше пълна с розови храсти. Една ниска и набита жена караше количката и един мъж слаб и висок с очила вървеше до нея. Сториха ми се познати и аз се обърнах да гледам и гледах дълго след тях. Исках да се уверя те ли бяха. Не се излъгах - бяха те. Познавах ги, живееха на Изгрева. Той беше председател на Единната и беше милиционерски началник. Не беше просто любопитство и какво ме засягаше, че той и жена му тази вечер караха някаква количка с розови храсти. Отказах се в същия момент да мисля за тях и бавно си тръгнах. Но странно, по какви закони се движи човешката мисъл?... Образите идваха и си отиваха, надничаха в мене, смущаваха ме, като деца, които искат да им обърнеш внимание. Аз все виждах пред себе си набитата жена, ту нея, ту слабият мъж с очила, ту количката с розовите храсти в последна сметка. Последните от цялата тази група упорито задържаха се в полето на моето зрение, после бавно минаха в полето на моето съзнание и аз реших най-после да уловя крайчеца на тази представа и да открия интимната мисъл на онова, което се натрапваше на съзнанието ми - розовите храсти. Тогава започнах да се питам, и не само това, но аз настървено се нахвърлих да открия, да разбера произхода им, тайната, историята. Откъде и накъде караха тоя куп рози, чиито пъпки още дремеха в стволите, защото беше ранна пролет.
Накрая разбрах - колко близо лежаха тези храсти до мене и колко чудна е човешката мисъл, която не спира своята дейност и когато спим дори. Започнах да сглобявам отделните части, късове от нашето ежедневие. Спомних си, че тези хора отдавна си правеха къща, вероятно вече готова и те се пренасяха и сега като последна вещ от старата къща отнасяха цветята, розите, защото веднага си спомних, че същата тази изгревска къща бе дадена на друг, също началник, който също си правел къща и временно щял да живее в тази. един бит се разгъна пред мене и аз вече виждах добре основната линия, която го изпълваше и която линия носеше име и се наричаше еснафщина. Скритата картина вече бе разкрита. Розите, да розите, които приковаха моето внимание, кротко те ме заведоха в тази къща. Позната, наша, близка - малка спретната бяла с две стаи, антре помежду, открит сайвант пред едната стая, едно помещение зад нея по цялото протежение на двете стаи от задната страна беше превърнато на склад на братските издания, двор с градински цветя. Историята, историята крещеше нещо в мене и аз я проследих жива и голяма, защото тя бе свързана не само с моята младост, а с тая на моите другарки -сестри по време на най-хубавия период от живота на Братството. В тази къща ние отсядахме през ваканциите. Наричаха я гостна, или сестринската къща - сестринските стаи. Тя беше построена от един наш приятел, който беше продал всичко, за да купи това място на Изгрева и построи къща за болната си жена. Тези хора бяха и лични мои приятели. Когато жената почина, той остави къщата на Братството и замина за Америка. Когато у нас настъпи жилищната криза в нея настаниха сестра Янакиева, която от всичко на света най-обичаше цветята. Тя живя няколко години в нея и беше успяла градинката пред къщата да превърне на райско кътче. Времената се промениха, глупавите хора имаха тази способност бързо да разрушават формите на живота, без да са приготвили нови, където да отлеят съдържанието. Те не мислят и не искат да знаят, какво другите ще правят. Трябваше да се върши нещо и беше по-лесно да се руши, отколкото да се гради.
Къщата, когато Янакиева напусна земята претърпя много пертурбации. Тази вечер, както вървях по алеята тя оживя и бавно, проточено, както само къщите могат да говорят, разказа ми всичките перипетии от онези дни. Аз внимателно я слушах и малко тъжно и още тогава реших да отбележа главните моменти от нейния живот:
Помниш ли, когато вие вече не можехте да гостувате там и да ме оживявате с вашите приказки и песни? Помниш ли, когато от мене направиха книговезница и аз загубих хубавия си лик? А когато тази книговезница се разтури, ударена от пестник, който чувствително ме засегна, аз бях грабната, сякаш бях безстопанствена - ничия вещ. Исках да кажа всичко, но никой не ме слушаше, дори и онзи, който ме предаде и който знаеше цялата ми история, както ти я знаеш, защото през всичкото време откак се помня бяхме с него съседи. Той ме предаде като лична собственост без пари и без нотариален акт. Какви времена... Всеки, който имаше власт се чувствуваше господар и хазаин на нашата онеправдана земя. Последният удар сега е този и предчувствувам разрухата си. Ти вече го видя. Каква жена беше Янакиева, помниш ли нейните прочути лалета, молофите, които красяха прозорците, а мушкатите, които миришеха на дъвка, и накрая и розите, ех розите!... Дето цъфтяха през цялото лято до късна есен - бели, розови и карминените...
Розите сега бяха струпани в количката и отнесени като последен трофей от този безстопанствен дом. Къщата ми кимаше с глава и утвърдително и малко тъжно ми казваше: Да.
Къщите говорят. Чух всичко - една история, която ми беше позната и която сега навяваше скръб. Какви бяха хората и колко крещяха за правда, за братство, за равенство..., а настървено оспорваха местата, къщите, постовете,…
Тази къща, наречена безстопанствена или ничия както я нарекоха, до ден днешен можеше да обслужва, както някога и в нейния двор можеха още да ухаят розите, които грижлива ръка беше насадила и отгледала с обич, а не да бъдат изтръгнати сега от корен и къщата да мине сега в други ръце, който също се готвеше да влезе в ново жилище. Какво ли щеше да отнесе той, когато я напусне?...
Количката, дълго щях да я слушам, дълго щях да усещам уханието на розите, които сестра Янакиева беше посадила. Къщите бяха живи, имаха своя специфична душа и история и аз я слушах още. Не една къща има по нашата земя. Всяка къща - история. Кратък е човешкия живот, за да бъдат снети всичките. Какво ли крият те? Правда или неправда, щастие или нещастие, престъпления или тих спокоен живот?... Само обитателите знаят тайната на своите къщи и оня поетът, който никога не спи, а гледа, гледа и слуша с внимание дори и тропането на една количка пълна с розови храсти през една тиха пролетна вечер - Сестринските стаи... Вече решаваш да тръгнеш, понесен си и вече не питаш никого и краткия миг преживян по алеята е вече далеч. Обърнат си вече не назад, а напред и един живот ласкаво те гледа, младостта ти кима с ръка и годините се връщат странно подредени и необикновено съчетани. Нищо вече не е обикновено, еднакво, монотонно, както беше в света от който си успял да се отскубнеш и на два разкрача от него си намерил нещо толкова различно, красиво и богато. Живееш сякаш в друга планета и преживяванията са дълбоки и възвишени. На всичко отгоре живееш с идеята, че всичко това е естествено, че тъкмо така трябва да бъде, щом като на земята си успял да намериш пътя, който те заведе до Учителя, пътя към “Опълченска” 66 някога, към Изгрева по-късно, пътя към една къща с две стаи и един открит сайвант отпред, всичко измазано с вар, вътре леглата са подредени, бельото блести, защото тук ще нощуваш, ще гостуваш, докато трае престоя ти в София. Тези стаи, тая къща наречена сестринска е пригодена тъкмо за тези цели, за гостите от провинцията. И понеже най-честите гости бяхме ние - учителките, това ято прелетно, ние отсядахме там като в своя роден дом. С годините стаите бяха добре обзаведени; можехме да си стоплим вода и да приготвим нещо за вечеря. Там ставаха нашите срещи; идвахме от различните краища на България, обменяхме опитности из учителския ни живот, разказвахме за нашите преживявания, философствувахме дори и често пеехме песни и заучавахме новите песни. Може да се каже, че бяхме щастливи.
Три пъти годишно ние идвахме на Изгрева и първата ни работа беше да поздравим Учителя, а Той ни осведомяваше кои вече са ни изпреварили.
Усещахме тази къща като наша родна, която топло ни посреща и топло ни изпраща. Колко много години и колко хубави, докато дойдоха ония дни, когато заедно всичките имоти на Изгрева бяха обявени за безстопанствени и одържавени. Тази къща попадна под същия удар и един ден нямаше вече гостна къща. Сестра Янакиева живя няколко години, а после тя бе заличена от списъка на братските имоти и с нея се разполагаше жилищното настаняване. Категорично те отказаха да я дадат на наши приятели нуждаещи се от жилище. И на Изгрева в тази къща бяха настанени, вече казахме кои. Складът се превърна на барака, когато всичките книги бяха иззети. Не минаха много години, когато тя бе напълно разрушена. Едно пустеещо място още стои там, трънаците и троскотът се разпореждат свободно и единствено там.
Сега вече нямахме нужда от нея. Достойно тя изигра своята роля. Гости не идваха и нямаше за какво да идват. Беше време, беше и някога, когато животът тук кипеше. Стигаме до заключението - всичко белязано със знака на необикновеното, великото е неповторимо. Спокойно без капчица горест го казваме. Нищо вече не ни трябва, нито гостна, формите на живота трябва да се подменят, както това става напролет в природата. Ние нямаме желание да отлеем живота в същите форми, невъзможно е. То бе величествено прекрасно за времето си, а ние, ние не живеем с миналото, нито с бъдещето, а с настоящето.
Тая къща и оня кипящ живот... Свързано всичко с нашата младост -живот изпълнен с много радост, с много музика и красота. Къщата си остана като един жив тон в голямото табло на Изгрева. Искаме и този тон, колкото и скромен да е да го уловим в нашата камера, да го стъкмим някъде като цветенце в големия букет, не за друго, а защото и той бе бръмка от голямото дело, безупречно завършено от Него и като израз на новите отношения, които Той бе успял да внедри между учениците си. Затова и тези стаи се наричаха сестрински - идеята за братство и тук ухаеше нежно. Бе много важно това и ароматът никога нямаше да изчезне. Един модел на тази идея, сдържан, премного жив като акварел, останал да блести и краси изгревската действителност.
