Виждаме я още, тя е там, източила, проточила снагата - скромна, подчертано стилна, не висока, а масивна, приличаше на малък морски съд -спретнат, хвърлил котва на тихо и спокойно пристанище. Премного е жива, за да я забравим, след като сме гледали, как методично, систематично, по план започна разглобяването й, когато и тя заедно с всичко друго бе одържавена. От нея не опазихме нищо, дори и инвентарът се похаби, превърна се на отпадъчен материал. Трапезарията... невъзможно е да се забрави нейната история, и ония, които са я следили отблизо я знаят подробно, с детайлите. Сега бързаме да уловим тия следи, да ги нанесем, да ги поднесем /кому ли, и защо ли/, защото знаем ли ние от какво биха се интересували хората след някое и друго десетилетие и тия наши лични пейзажи, наситени с много живот, ще привлекат ли очите на някои? На кои?... Защо изпитваме малка скръб от факта, че трудно и бавно големите ценности си пробиват път. Защото, нека добавим - тоя живот, тоя пламък горял е на всеки хвърлей от мястото наречено Изгрев, където живя Той, където живеехме ние. Как да го отминем във века на магнетофона и голямата комуникация?... Не искаме, не, не да оставим някои неща заровени, скрити, притиснати някъде от тежката ръка на багерите, които за часове пред очите ни превърнаха трапезарията в развалина и за още по-малко време там стана равно, без никакви белези, готово за първата копка.
Нека се върнем на нея, нека не подминем частичка от оня живот, който е кипял там през всичките години, шумял и пеел като под каменна река. Нека не покрием със забвение частичка от това табло, чийто багри нематериални, никога нямаше да повехнат, като ония с които си служели старите зографи, когато зографисали иконите. Затова ние се връщаме на нея и нейната история - живот пламък, който горя през всичкото време, както гори огнището в бащиния дом, пръскайки топлина и денем и нощем.
Трапезарията... Какво беше тя за нас? Една част от онова, което на Земята се наричаше дом, дом, където живее семейство; на Земята за сега нямаше други по-хубави и по-смислени институти от тези двете - дом и семейство. И ако някога на Земята някога се родят умни и добри държавници / рядко явление/, ние бихме им препоръчали: Започнете оттам, създайте дом и семейство, където да се раждат и възпитават истински граждани, нови хора -човечни. Оставете на втори план всичките огромни планове и амбиции, обърнете очи към тая малка обществена единица, залог за добро общество, залог за велика държава, чийто величие няма да се мери с километражната квадратна площ, нито с високия прираст на населението, нито с военната си мощ, нито със сложната бюрократична машина, нито с многото закони. Трапезарията в която се хранехме общо, приличаше на дом. Беше еднакво приятно и радостно да пристъпиш прага на големия салон, както и този на трапезарията - малкия салон. В единия се нахранваше душата, а в другия тялото - а храненето беше свещен процес, равно на Богу служене Колко неща и колко процеси от този род Учителят успя да ги очисти, осмисли и постави на нужната висота. Далеч не се покриваше онова, което Той казваше и разбираше за храненето, с онова разбирание на съвременната наука и медицина. За Него общото хранене беше идея, колкото нова, толкова и стара; в общото хранене имаше нещо, което излизаше от границите на крайно обикновения и материалистичен живот. Човек не е построен, за да се храни сам - животните се хранят сами и не търпят никой до себе си, когато ръфат плячката си. Човекът е роден за да бъде пълноправен член на колектива. Твърде рано още в началото на века, Учителят нахвърли първите си идеи за колективното съзнание, а общото хранене от тогава беше един от важните и съществени ритуали, като програма, която влизаше в обсега на школата дори. Затова, където и да отсядаше общата група веднага се сформируваше - за ден или за повече дни, общата трапеза се слагаше, поднасяше се горещ чай и топло ядене и вече е реализирана тази тънка, ала здрава връзка, която ни спояваше, и от група без роднински връзки, ние ставахме семейство: братство. Бяха наченки, бяха стъпки и опити на вид плахи, но те бавно залягаха, те се развиваха, те заякваха, процъфтяваха и думата колектив беше нещо познато, естествено, любимо.
Нашата тема е за трапезарията, но колко много лико е това понятие за нас и колко идеи се крият в него. Виждаме я още с изглед на югозапад, цялата стена е с прозорци с форма на правоъгълник - напомняща сайвантите, които обикновено са свързани направо с двора. Нейната история започна именно от “сайванта”. Беше тогава, когато големият салон бе завършен и на това странично празно място от останалите материали, предимно греди се построи солиден сайвант. Сайвант дълъг и не много широк с масивни греди, неизмазан, със солиден покрив. Имаше само три стени, цялата постройка приличаше направо на голям български селски сайвант, където бате Ради заканваше царевични повесма, там се сушеха плодове, низи от чушки и др. Там понякога се спираше Учителя и водеше разговори, намирахме Го там и веднага се присъединявахме към групата. Неусетно бързо и експедитивно подът бе покрит с дюшеме - бели и гладки бяха дъските, стените се варосаха, по-късно бяха покрити с шперплат, не закъсняха и прозорците и сайвантът се преустрои. Дълги маси веднага бяха поставени там, едната редица широки, другата по-тесни. Всичките маси се покриваха с бели покривки. И трапезарията светна. До тази постройка имаше една стая с циментен под за кухня, а до нея друга по-малка за бате Ради. Това е цялата архитектурна цялост на това, което наричахме трапезария. Днес тя е вече само история. Тя стана жертва на силния юмрук, на властния пестник на нашия цивилизован век, век на “великите строежи и монументи”.
Строеше се много, строеше се бързо, ние не сме против строежите, строяха се и паметници, много паметници, занемарен беше само един паметник - най-главния, най-съществения - човекът. Той беше запокитен настрана, за него липсваха и план и метод и добра воля, липсваше и път - но нека оставим този въпрос, нека не се отклоняваме, знаем и възраженията; известно ни е всичко, а най-вече ни е известно, че човекът го няма - образецът липсва, лежи някъде в мъгла, неоформен и нестабилен. Може би, ще ни попитат, какво вие направихте? Трудно е да кажем; ако има нещо, което нарушава нашата линия, това е когато трябва да кажем нещо за себе си. А ония, които много се интересуват, ние ще ги изпратим при директори на заводи, на училища, при началници, при председатели на ТКЗС-та - навред в цялата наша администрация и промишлена база, нека ги попитат, нека вземат досиетата на нашите приятели за трудова дисциплина, за почтеност, за честност, за изпълнителност и стига да кажем само едно мнение: Добри производственици". Нека проследят и строителните ни бригади - нека, нека видят дали тези хора имат облик на хора изработени. Нека да проверят: Може да стигнат дори и до затворите - дали там има някой от нашите приятели. Казали сме и на друго място: Ковеше се новия човек отвътре навън. Той държеше за това и цялото Му учение бе изцяло насочено изключително върху човека. Всеки минал през школата на Учителя имаше нещо отличаващо, нещо специфично, което се хвърляше на очи - човек издържан в убежденията и морала - ние пак се отклонихме - просим извинение, но мисъл е това, не е конец де срежеш с ножица.
Трапезарията е вече история - скромна с нисък таван - приветлива вътре и светла като дом и ето, ние не искаме просто да я забравим, искаме дори да я увековечим, да я скрием някъде, да я закопаем в утробата на земята, или да я заключим в тези листи, които знаем ли, кой ще ги опази, като всички ние вече сме на път да напуснем земята и за които държавата ни благоволи да ни остави на мира и на доизживяване след като ни взеха всичко. Ще трябва да “благодарим"... Не сме вече опасни, ние никога не сме били опасни, това тия - далновидните от Държавна сигурност не можаха да проумеят - жалко. За тях ние сме вече побелели старци и старици, ала казваме ние: неостаряващи до последния ни ден. Няма значение, вече нищо няма значение, дори и това, че нямаме вече друга трапезария, където да се събираме, за да се храним общо - общо... каква мечта, каква красота, какъв блян по време, когато наляво и надясно се гърми за колективен живот. Нищо.,. Има нещо, което ще остане -оная искра, искрата, ще я оставим някак си, не ще може никой да я угаси, ще я завещаем на българския народ да знае, че някога сме живяли и сме бленували за нещо много малко, скромно, човечно - да имаме обща трапезария и като семейство да се храним общо, да имаме общ салон и като братство да слушаме Новото, което идваше на света и да можем общо да се молим не само за нас, но и за всички.
Човечеството приличаше на един затъващ параход, останал без компас и капитан - имаше нужда и от молитва и от силната мисъл на всичките добри хора по земята - Ние ще свидетелствуваме за това, ще свидетелствуваме и за голямото и крупно дело на Учителя на българска почва - а беше Приятел на всички народи, и на всички хора по лицето на земята и онова, което донесе като духовно съкровище еднакво ще ползува всички народи - един ден това духовно съкровище ще бъде потърсено и използувано. Той беше свършил една работа - малка, както я нарече той - тя не бе малка - бе изпълнил до съвършенство мисията за която беше дошъл - бе изпълнил волята на Своя Отец.
Днес е Рождество Христово. На този ден всички се нареждат около коледната трапеза и много е важно на нея да има млин и печено месо, изобщо трапезата да бъде пищна. Две хиляди години след Христа народите по един и същи начин празнуват този празник. Хвала на християнския свят и на трите църкви. Нищо ново.
До още две хиляди години има време, ще се падне на 4000 та година от новото леточисление - 2000 години от идването на Нашия Учител, Който ни учи на много неща, твърде много, за които се погрижихме, колкото можахме да ги съхраним, за да ги предложим като дар на своите си, сродни по дух люде -неизброимо много са те - заключено е всичко в многото лекции и беседи. Те няма да изчезнат от земята. Но между другото Той ни учи в тази трапезария какво да ядем, как да ядем и колко да ядем. Науката за храненето, Неговата наука беше съвършено нова и съвършено различна от съвременната. Ние сме много доволни от нея - защото от нея лъха чистота, красота, човечност, естетика, здраве, най-важното, така безогледно пропиляно днес. Нека добавим показа ни още нещо, каква може да бъде трапезата на Бъдни вечер, на Нова година, на пролетното и есенното равноденствие, тия метеорологически празници, които ние празнувахме и още един празник: Петровден - Празничната трапеза!... Господи!... съпостави я Той като очебиен контраст на всичките трапези - съвременните банкети. Нашата трапеза - варени картофи, варен ориз подсладен, плодове и пресен пшеничен хляб, жито варено по български. В трапезарията се събирахме всеки ден - обедът се сервираше обезателно в 12-часа - едно ядене и хляб - просто, питателно, обилно. В трапезарията се сервираше една супа - наша традиционна - при всичките случаи, а никога не липсваше петъчен ден, след 24 часова почивка - тогава се постеше - веднаж в седмицата и супата се взимаше общо. Тя се сервираше обезателно и след екскурзията. Една група дежурни сестри имаха грижата за нея - незабравимата Милева - която излъчваше само топла обич и супата ни се виждаше вълшебна след дългия летен ден в планината.
Тия незабравими вечери в трапезарията, тия обеди, които се даваха срещу нищожна сума - трудът не се заплащаше, беше доброволен, любовен труд, затова и много, които нямаха пари взимаха обеда си безплатно, да не разказваме за гладните студенти, които идваха при нас. Наистина бяхме щастливи - събрани около Него, потопени в тая братска топла атмосфера и колко много песни, колко много се пееше там!... Не подозирахме какво щастие беше да си в трапезарията, да се храниш там, да пееш там, да се чувствуваш в своя домашен кът - топъл бащин дом... Радостта се вливаше в нас, разливаше се от нас, поради нещо съвсем просто, съвсем достъпно, че вечерята или обеда бяха общи. Един външен повод, една външна обстановка, която старателно криеше голямото, значимото, което се опитваме днес да уловим, зад всичките форми на живот, който Той създаваше, за да ни покаже необятния свят на Любовта, да ни изведе на високо, за да приближи душата ни до ония извори на красивото, човечното, радостното, за да се върнем след това обновени от тая духовна екскурзия по-добри, по-пламенни, по-жадни да прилагаме новото, което постоянно извираше край нас.
Трапезарията също беше част от школата, както и планината, както и всичко, където се ковеше навия човек и новите отношения между хората, почиващи на взаимно разбирателство, доверие и обич. Тоя къс от голямата картина на нашия живот, тая скромна сграда, цяла в бяло, чиста и измита, без никакъв дъх на обществено заведение и застоял въздух беше за нас топъл домашен кът, където винаги гореше огнището. Едно художествено табло, рисувано от Цветана Симеонова, спонтанен израз и творческо хрумване напълно съответствуваше на цялата обстановка, напълно доминираше с тая скромна трапезария, с този български сайвант, където всичко беше сдържано, меко и топло. Картината представляваше знойно лято - пейзажът е богат, цветист с живите багри на горещото лято, а на преден план една девойка румена и здрава, типична хубава българска мома, цяла засмяна и в двете си ръце държи по един букет от зрели житни класове - като ги подава на пред и затова, че бяхме българи, затова, че обичахме хляба и познавахме магията на житното зърно, тая картина радваше окото и сменяше настроението. Радвахме се на зрелите жита и на хляба, обичахме го, както нашите древни предци.
Трапезарията!... Какво не бихме дали за един обяд или вечеря при оная обстановка, за една проста картофена супа, ароматна и димяща, след екскурзия; за една празнична вечеря на Нова година или на пролетното равноденствие, когато тя - трапезарията ни събираше като квачка под топлото си крило.
Миг!... позволихме си да погледнем назад; как се случи това и нека ни бъде простено - обикновени люде сме ние, въпреки, че живеем необикновено. Само да прострем ръка върху месинговата брава и вече сме вътре с изути обуща - сядаме, където намерим, все едно къде, всички ни са близки и чакаме да ни поднесат яденето. Дали затова само си дошъл, дали само това си чакал... Имаше нещо съвсем друго, съвсем различно. Защото, какво е човек да не може на много места да успее да се нахрани. За нещо наистина съвсем друго, за което никога докато сме живи няма да престанем да бленуваме - моделът е жив, един дом светъл, уютен, топъл и чист - едно семейство сговорно и топлосърдечно, където всеки се стараеше да бъде внимателен и нежен. И една атмосфера, която Той насищаше с нещо неповторимо, като осмисляше всека минута и час прекаран край Него. За това общество ратуваше Учителят, за такова братство, за такова семейство, където членовете се събират не само да се нахранят, а за да свещенодействуват, за да се видят, за да попеят, за да се радват.
Ние вярваме, че някога цялото човечество ще стигне до идеята за братството, до едно разумно и духовно общество, до едно хармонично семейство.
Продължаваме да бленуваме и се питаме; Дали след две хиляди години на някоя празнична вечер - една бъдеща Коледа, ще празнуваме този свят празник - Рождество Христово с пищна трапеза, или пред една проста, чиста, безкръвна трапеза, за да останем верни на принципите, верни на всичко, което Той ни научи, предаде ни и завеща - една нова наука за душата, една нова философия за живота, едно голямо изкуство за правилната обхода - едно живо учение, което Той свали и поднесе навред: В големия салон, на планината и в тая скромна трапезария - тоя покрит сайвант в чисто български стил.
