Тази постройка, наречена: “Параходът” беше неделима част от поляната. Тръгнеш ли към нея, още при стъпването надясно се белееше тази сграда -жилище, работен кабинет, където живееха трите стенографки: Паша Тодорова, Савка Керимидчиева и Елена Андреева. И трите бяха с висше образование, но рано дошли при Учителя и когато било необходимо заели местата си на стенографната маса и останали до края на живота си като работници при Учителя. През техните стенограми минаваше всичкото Слово на Учителя, с изключение на разговорите, които се водеха на различни места и по различни поводи, грижливо хванати от Боян Боев, който неотлъчно следеше движението на тази неофициална част на братския живот. Разбира се тези разговори, които Учителя водеше със своите хора, имаха същия характер, независимо от това, че бяха отговори, зададени от различни хора, дошли при Него за съвет.
Ала текущото Слово в общия и специалния клас, тези от неделните дни в десет часа и по-късно в пет-четири беседи на брой се стенографираха, дешифрираха и се преписваха на машина готови за печат в парахода, където работеха и трите.
Но нека започнем отначало - всичко, което се раждаше на Изгрева, имаше история, всичко бе подчинено на един ритмичен закон без изключение, нещата ставаха бавно, темпове не се гонеха, по своето движение всичко, което ставаше наоколо приличаше на движението на слънцето. Учителят не бързаше и нищо не даваше изведнаж. Параходът не беше плод на един завършен процес. Когато през лятото на ония първи години, когато Изгрева се устрояваше, почувствува се нужда от някакво помещение, където да работят стенографите, без да слизат всеки ден в града. Тогава отдясно на поляната, под боровете беше стъкмена като барака една постройка, обикновена, на земя, с размери вътре да се сместят три сковани от греди легла неудобни и корави, колкото за лятно ползуване, една маса и три стола и нищо повече. Нямаше време тогава да се направи нещо солидно и на никого не хрумна тук да се вдигне някакво солидно помещение. Околовръст в началото дори то не бе покрито с платно, както това се правеше с палатките, намотаха зебло, тавана бе покрит с непромокаема мушама и “кабинета” бе готов. Така беше. Чуваше се тракането на машините - нищо по-бедно, по-скромно и нищо по-прекрасно не можеше да съществува в света, което правеше стенографките щастливи. Работата тръгна! Младостта е крепка и непретенциозна и първото лято мина сравнително добре...
По-късно преобразованията естествено дойдоха, направи се под, зеблото бе махнато, обкова се с дъски, отвътре с шперплат и вътре вече стана приятно и уютно. После се боядиса бяло отвън и тази стая, която не беше нито квадрат, нито правоъгълник, боровете бяха определили неправилната геометрическа фигура, бе наречена от Паша, която беше находчива при даване на имена - Параходът. С това наименование си остана до края.
Параходът получи хубав и приветлив вид, когато направиха голям прозорец на тавана като мансардните стаи, защото гората напираше отвред, после се направи едно малко антре, за да не духа и в него вече можеше дори и да се зимува. Странични прозорци почти нямаше. Параходът вече не съществува, отдавна по него мина багера, никакви следи от него не съществуват, следите ще избледнеят в спомените на много хора, но ето, че този жив тон от Изгрева не иска да изчезне и заглъхне, това скромно табло ще си остане някъде и ще продължава да звучи своеобразно, живо и пламенно, защото не другаде, а там три чифта очи, вдълбочени в йероглифното писмо оживяваха стенографните знаци, за да ги облекат в стройна българска реч. Всичко се нанасяше на машина, за да бъдат поети след това от Паша, която стилизираше Словото саморъчно с перо на хартия - това може да се каже подчертано, представяше се пред Учителя и се изпращаше в печатницата. По-късно пристигнаха шпалтите за корекция, пак се връщаха, докато в ръцете ни лягаше готовата книга - том беседи - цяло съкровище и дълбока радост. В парахода кипеше живот, този живот извираше не само от всеотдайната работа на работниците, обрекли себе си на духовна служба, обърнали гръб на своя образователен ценз и обществено поприще - тук идваха много приятели, всеки по отделно със своите нужди, нещо да препишат, нещо да си кажат, да поръчат, да отнесат най-последната беседа при отпътуване като дар на братята и сестрите в провинцията. Всеки искаше да бъде в контакт със Словото- и оттам със стенографките, които винаги готови услужваха на всички. Всички се привличаха от Словото, което сутринта са слушали и искаха да имат бележки от тях. Така параходът стана най-посещаваното жилище на Изгрева.
С течение на времето нуждите нараснаха, работата се усложни, наложи се кошерът да се рои, трябваше да се създадат по-спокойни условия за работа и се наложи да се разделят, двете излязоха в отделни стаи, а в парахода остана само Паша. Работата тръгна по-спокойно и по-делово.
Параходът... Една светла страница от живота на Братството, средище на интелектуален живот, наковалня, където се изработваха идеите - Словото минаваше оттам, за да засияе в своя блясък. Често Учителя пристъпваше този праг и беше радост да се случиш да си там. Всичко беше много сдържано и скромно, ала много топло - животът в парахода приличаше на една задушевна песен, една симфония, която пресекна през един декемврийски ден. Облаците над Изгрева се бяха сгъстили, сиви и тежки те се стовариха и върху парахода, където изведнаж пресекна потока на новата мисъл. Всичко на Изгрева по това време стана безмълвно и тихо, налетялата скръб прихлупи целия облик на това светящо градче, където радостта се беше разположила като принцеса. Беше първия удар над този трудолюбив кошер. Ала работата не пресекна -имаше толкова непечатани томове - предстояха да се печатат и затова през тези усилни години се бързаше, когато хартията беше дефицит и борбата се водеше с мъжество.
Параходът преживя и втория удар, когато през един злополучен ден връчиха едно листче от прокуратурата в определен срок параходът да се изпразни и обитателите да напуснат жилището, без право на друго, когато жилищната криза крещеше. Там живееха Паша и Аня - двете сестри.
Беше края - законът бе спазен, човешкия закон стоварен като тежък пестник. Параходът се разпадна - сринаха го.
Сега вече няма никаква следа. Целяха тъкмо това - разрушена бе цялата материална база на Учението; изгонена бе цялата романтика на едно приказно място и на един богат духовен живот - поляната имаше същата участ. Тя остана без този накит - тоя малък параход на чийто борд здраво бе закрепено знамето на светлината - това знаме никога и от никого не ще бъде снето, докато в ръцете ни продължаваха кротко да лягат беседите - книгите, най-голямото ни съкровище. Разтворим ли тях, пред нас се разкрива целия онзи богат, духовен живот и всичкия устрем да се изгради най-величественото здание на земята, каквото представлява духовното съкровище на един народ-идеите, които носят светлината, виделината, принципността и методите, които учат човека на голямото изкуство да живее правилно.
