Земята, тази инстанция ни е добре позната. Тя е първото пристанище, където ние спираме нашия кораб, първата спирка, където отсядаме, за да разпънем нашия вечно подвижен шатър. Първият вик с който сме раздрали тъмата прокънтява в пределите на нашата нова родина - земя.
Ден след ден, година след година, тя ни разкривя своя лик. Пристъпваме отначало бавно и осторожно, после уверено, завесите една след друга се вдигат, за да открият тайните, които ни обогатяват духовно. Светът на формите ни привлича, той лежи близо до нашата сетивност, смятаме го дори за реалност, живеем с тази идея, за да разберем един ден грубата грешка, че реалността бе фиктивна - разменили сме местата и понятията - причините и последствията, сянката и самия предмет. Темите по тези въпроси щяха да станат актюелни до като човек стигне до истината, колко философия и колко спорове, колко теория от “осведомените” щяха да се раждат и да тласкат човека от една посока към друга, от едно течение към друго, за да разкъсат неговия копнеж и притъпят чистия усет към истината.
Темите станаха специални и ония, които имаха навика да мислят, нямаше да се задоволят с обикновената философия, предъвкана от полуосведомените, облечена с нови одежди, етикирана с нов етикет и поднесена в модерен стил. Старото познание за живота и за света нямаше да задоволява и никаква пищна опаковка не можеше да залъже очите на будните и жадните за чиста пшеница.
Земята с всичката си хубост и разнообразие не можеше да упражнява с блясъка на формите онова влияние, което правеше човека роб и идолопоклонник на един ритуал, на един светоглед, който стесняваше хоризонтите до минимум, за да изпъкне на преден план - кумирите, култовете.
Над земята сияеше небето, неизмеримо и непознато, окъпано с дъха на галактиките, които вихрено се носеха в Безкрайността и вещаеха на човека идеята за Великата Реалност и Великата Разумност.
На изток и на запад в дебрите на вековните лесове, или в скута на шеметни планини, или в модерните градове изникваха школи, раждаха се Учители - една философия за живота и човека, една наука за Вселената бавно разгръщаше своите глъбини, тайните си знания и учеше човека на ново познание и нова философия - как да живее. Човекът не се задоволяваше с обикновеното познание. Не беше достатъчно дълбока, достатъчно светла и достатъчно чиста тази наука и това познание, което разкриваше само обикновения земен хоризонт и не отиваше по-далеч от храносмилателната система, по-далеч от обикновените форми на живот, по-далеч от обикновените физически нужди, всичко това отлято в сурови и ръбати форми. Каквото и да се случеше на земята, с каквато и власт да разполагаха сатрапите на свободната мисъл, те не можеха да унищожат нуждата на човека към великото, прекрасното, свободното, както бяха и безсилни да обяснят архитектурния план на Вселената. Над земята грееше и се извисяваше небето - този огромен прозорец, който разкриваше необозримия свят на Неизмеримото небе, което непосредствено и живо разговаряше с човека за вечните ценности и за безсмъртната красота, като му разкриваше стъпка по стъпка познанието за човешката душа, за Великото в света и събуждаше у човека устрема към неизвестното, светлото, красивото, възвишеното, към истината. Тази малка и кратка дума беше станала магическа запалка и символичен знак на безсмъртието. Как можеше да се задоволи този цар на духа - човекът с обикновеното, площадното познание за Реалността, която лежеше необозрима и необхватна за петте сетива? Какво представляваше физическия свят? Научното обяснение на модерната материалистична мисъл, която се лансираше като научна, звучеше много остаряла, куха и безжизнена, неспособна да обясни много очевидни и преживяни неща. Човекът беше отишъл много напред, за да може да се храни и се задоволи със старите разбирания за света, за живота, за човека и душата. Интелигентният елит на съвремието не се задоволяваше вече с никакъв диалектически сурогат. Времето летеше и отречените науки възкръсваха и човекът премного се интересуваше, и от духовната структура на този свят, не само от хигиената на храненето, но и от хигиената на мисленето и чувствуването, не само от тялото, но и от душата, не само от онова, което беше отсам смъртта, но и от онова, което беше отвъд нея. Светът, животът и човекът добиваше друг облик, друг смисъл и съдържание и една жива, проста, здрава наука се налагаше - човекът имаше други интереси и жадуваше да ги задоволи. Невъзможно беше вече да пристъпи към тези въпроси механически - науката се сблъска с отречените науки, които минаваха за нереални, фантастични, невероятни, които само заблуждаваха. В много университети се откриваха катедри за телепатия и астрология. Тъкмо тези науки стъпка по стъпка навлизаха в практиката и науката, където реформите щяха да бъдат неизбежни. Можеше ли при тая ситуация, при туй изменение на съотношенията да става дума за реалност на физическия свят, зад който неизмеримостта лежеше реална, жива и неизменна. Невидимото не можеше да се каже, че не съществуваше, само затова, че ние не можем да го обхванем с физическото зрение. Както извехтялата теория, че само на земята имаше живот, така също щеше да се разпадне и теорията за реалността на физическия свят. В химическата таблица на Менделеев мястото на несъществуващите елементи стоят и чакат да бъдат открити, така също местата на големите истини стояха открити и чакаха своето време. В едно от тези места спокойно може да се сложи света на чувствата и на мислите - непознати и неовладяни още светове, които криеха своите съкровища и чакаха своето време. Те упражняваха огромно влияние над човека и даваха идея за вътрешния живот, бяха средище откъдето се оформяваха първите контури на духовния живот. Сърцето и ума не можеха да се отрекат. Може ли да се отрече тяхната динамична мощ? Те бяха всичко-върху тях почиваше целия психичен и физически живот на човека, върху тях се градеше и културата на човечеството. Следователно те бяха сила, те бяха нещо - нека не се виждат и пипат с ръце. Имаха ли нещо като образ, съдържание, тяло чрез което образуваха свой специфичен свят толкова реален, колкото този на човешкото тяло. Как можеха да бъдат те нищо, нематериално да ги наречем, когато дърпаха всички нишки на живота на земята? Светът наш на мислите чувствата бяха реални светове, по-реални отколкото тези на физическите форми. Едно ново познание за реалността излизаше от своите пелени, за да израсте като многолистно дърво, което щеше да осветлява и да ползува всичките отрасли на живота и да роди нов светоглед. Устремът и копнежът на много поколения преди нас е било именно това - да се овладеят силите на тези светове, за да се използуват от човека в неговото усъвършенствуване.
Силата на мисълта е позната още от древността. До къде са стигнали старите народи в използуването на тези сили, не може да се проследи - бялата и черната магия не са нищо друго, а локализирана мисъл и използувана, както се намира за добре. Днес науката за мисълта остана една от младите науки с която се занимава окултизма. За първи път в историята на окултната наука за чувствата и за мислите в най-голям мащаб говори Учителят. Той накара да се обърнем изключително към тези два свята и да търсим в тях причините за успехите и неуспехите, за противоречията и конфликтът, за решението им същевременно. Неизброими са лекциите и пасажите в които се разглежда въпроса за мислите и чувствата, за ума и сърцето, като две най-близки възможности откъдето човек може да започне работата, учението и прилагането. Един огромен материал стои и чака да бъде открит и използуван. Въпросът е разгледан в най-възможна дълбочина и широчина и хвърля светлина по най-близките и важни задачи на човека, на ученика. Разгледана е темата от много гледища, разгледана е с проникновение и разбиране и с такава яснота. Всичко е дадено конкретно, просто, разбрано, сбито. Невъзможно е да се каже в един фрагмент казаното по този въпрос - ние ще кажем нещо много малко предимно онова, което засяга нас учениците, които в желанието си да превърнат идеите в жива практика се приближаваме до тях с мисълта и перото си. Учителят казва: “Чистотата на физическия свят е необходима, необходима е тази и на чувствата и мислите. Една мисъл и едно чувство могат да бъдат прави, само тогава, когато са чисти.” Следователно, както спазваме хигиената на тялото, така трябва да спазваме и тази на мислите и чувствата. Връзката между тези светове е неразривна. Дисхармонията на чувствата се отразява на мислите, дисхармонията на мислите се отразява на чувствата - мислите и чувствата се отразяват на тялото. Не е без значение с какви мисли и чувства се храни човекът. Смисълът на живота е скрит именно в тази идея, да се научи човек да мисли право, да чувства право и да живее право. Правата мисъл и чувство са достояние само на човека. Животното не може да мисли и да чувства право. Животните живеят елементарно в един крайно ограничен свят. Интересите на животните спират до личното, когато човекът започва там, където свършва личността. Всичко, което вън от личното е права мисъл и право чувство - те единствено ни дават идея за истинския човек. Правата мисъл и правото чувство представляват ценза на истинския човек-този ценз спасява човека от умствена и сърдечна проказа, спасява го от лъжата в умствения свят и от жестокостта в сърдечния. Човекът на правата мисъл и правото чувство е здрав, верен на убежденията си, правдив, чистосърдечен, устойчив в трите свята - физически, умствен, сърдечен. Такъв човек не се подкупва, не се съблазнява, не се лъже. Той е човек с убеждение, с идеал. Той е господар на себе си. Разбирането и знанията за тези два свята лежат най-близко до душата на ученика. За него те представляват истинска наука.
Учителят казва: “Много животи трябва да прекара човек на физическия свят, за да изработи едно ценно качество, което да внесе в духовния като основа на неговото съдържание. Дълго време трябва да живее в духовния свят, за да изработи друго ценно качество за Божествения свят - да осмисли съдържанието. Това се постига само чрез правата мисъл.”
Идеята за физическия, духовния и Божествения светове лежи ясна както ясна е идеята, че тялото живее на физическия свят, така е вярно, че с чувствата оперираме в духовния свят, а с мислите в Божествения.
Пътят за всичките постижения на ученика лежат в правите, чистите възвишените мисли и чувства. С тях ученикът гради новото в себе си, а оттам и новото в света. Съгражда се новото съзнание на човека, на ученика. Пътят към това велико строителство никога не е бил толкова ярко очертан и така грижливо маркиран. Затова и времето е ознаменувано с нова епоха - епохата на новата мисъл. На ученикът бе връчена факла - новата мисъл. Великото никога сякаш не е взимало такава ясна и конкретна форма - методите за работа и за постижения никога не са били дадени в такава достъпна и ясна форма, светлината никога не е била толкова обилна. От ученика само се изискваше упорита работа, учение и прилагане. Предстоеше му да преодолее границата на личното, за да се потопи в чистите сфери на безличното, там, където се оформяваше и растеше истинския човек. Човекът нямаше нищо, абсолютно нищо - никакви други възможности, никакви други леки и достъпни пътища - оставаше му само едно нещо, което го спасяваше - правата мисъл и правото чувство - прашката на Давида, който подобно на окултния ученик не притежаваше нищо друго, не си послужи с нищо друго, нито с тежките въоръжения, нито с предпазните доспехи - всичко беше ненужно и тежко -избра си само прашката и пет бели камъчета от потока и победи. Новото време по магичен начин бе освободило човека - ученика от всичките тежки одеяния на миналото, от всичките съоръжения и доспехи - Учителят връчи на ученика само едно нещо - прашката, правата мисъл. Тя стигаше, за да победи и той.
