Думите получиха своето значение късно, много късно. Те се отнасяха за всички, защото винаги сме ги слушали в множествено число и звучаха строго принципно. Слушали сме ги много често и не можеха да се забравят. Днес мислим върху тях, както би трябвало да мислим тогава. Сега те приличат на пропуск, с който се отварят врати за много неща; те ни разкриват ония места и ни напомнят за ония часове, които сме прекарали край Него и сме слушали, слушали... Идейното съдържание на тези думи ярко изпъкват днес - четири кратки думи, изразяващи една българска мъдрост, която Той я казваше различно, но винаги по един същи повод. Всички ония, които са дошли в досег с Него, няма да се противопоставят днес на истинското съдържание и смисъл на тези думи - “Вода газите, жадни ходите”. Всички ония, които през тези неповторими години са живели край Него, слушали тези думи да не трепне, когато чуе тези две фрази и да не си даде отчет пред себе си - така ли е било? Всеки човек на Учителя е отделен екземпляр, различен, отзвучал различно на всичко, което е слушал, преживял особено казаното, съхранил в душата си своеобразния облик на този живот, който с право ние наричаме съкровен, свещен, интимен за всекиго по отделно. Нека всеки сам за себе си открие и си даде сметка, как е стоял именно този въпрос пред него. Ония, които по преживяване си приличат ще отзвучат почти еднакво. Нека се спрем за малко на тази българска мъдрост, тоя къс епичен момент, изразен ярко и живо - представяме си човек, пътник, който уморен и жаден от пека на горещия ден, минава през някоя цветуща местност с много извори. И тоя пътник по неизвестни причини се отказва да пие вода от тия извори, за да уталожи жаждата си. По такъв начин без никаква принуда обръща гръб на голямото благо, което природата му предлага. Нека пренесем случая в живота, където примерът получава своята реална контура. Народният творец поразително вярно е доловил вътрешната обстановка на действието, наблюдавал е зорко и след многократни наблюдения, той е намерил за нужно да си послужи с този хиперболичен образ, за да задълбочи и изясни идеята. Защото съгласете се в края на краищата, кой би се отказал от глътка бистра вода, когато умира от жажда, а край него клокочи извор? Кой би газил вода и би стоял жаден? Или трябва да е глупав, луд, пиян, да мине със затворени очи през такава свежа местност. Човек е ударен просто е плесница, защото тъкмо такъв човек се рисува във въображението на народния творец, който е сътворил тази поговорка. Тя е изречена от първия автор в момент на гняв или остра сатира. Да гази вода и да ходи жаден в живота, не в буквален смисъл на думата, което наистина граничи с глупост, неразбиране или детинска упоритост. Вариантите са различни, многообразни, тях можем да изгребем с шепи от живота. Можем да ги открием във взаимните отношения между хората, в семейната среда, между приятели, другари, съседи, роднини, навсякъде, където се пресичат отношенията - неблагодарността на някои, не е нищо друго, а сюжет за тази мъдрост; недоволството, което съществува във всичките му форми, алчността на човека, завистта, докачението, сърденето, карането, ако щете, всичките тези отрицателни прояви на нашето ежедневие носят в основата частичка от тази мъдрост - вода газят, жадни ходят. Животът на човека може да се оцвети от нея. Тази мъдрост говори от всичките ъгли на живота, стига да него по всичките пътища и му напомня за времето, което лети и което би могло да се използува по-разумно, за многото срещи с хората близки, скъпи, любими, които можеха да протекат при друга атмосфера - по-топла, по-приятна, за всичките щастливи моменти, които не сме успели да уловим, за всичките топли думи, които не сме казали, за хубавия поглед, който бихме могли да отправим, за всичките светли мисли, топли чувства, и много, много хубави планове и обещания, които не сме успели да реализираме, да проявим и за начина на живота ни, който би могъл да се противопостави на мъдрото сказание и да кажем: “Вода газихме, ала жадни не останахме.” Човекът напук сякаш на всичкото отредено добро е правил обратното, мъчи се там, където би могъл да мине без мъка, страда там, където би могъл да избегне страданието, пропуща да се радва, да се весели, да бъде доволен, благодарен, когато печели да речем един лев, иска два, когато има едноетажна къща, иска двуетажна, когато има хубава жена, иска по-хубава, когато има една дреха, иска втора и още много, много неща, които говорят, колко близо застава човек до красивото, ценното, доброто без да ги оценява, до радостта и успеха без да бъде благодарен.
Понесени от тези мисли, които спонтанно изникват, ние се връщаме на онова време и си спомняме за многото срещи на поляната, на катедрата, на пейките, при личните срещи, когато при всичкото обилие, което се разливаше край Него, все нещо не ни достигаше, за да бъдем “много щастливи”, за да бъде всичко много “пълно". “Липсва ви това, което не ви е нужно.” И добавяше “Пауново перо”-като се усмихваше на всички ония, които не знаеха защо страдат и какво не им достига. Какво се бе случило, обаче? Как се промени мигновено целия ландшафт и в какъв свят се събудихме, когато Той вече не беше при нас, облечен като нас и не като нас, говорещ като нас и не като нас. Всичко се бе променило мигновено. Промени се и нашето виждане, променихме се и ние по някакъв магичен начин, промени се нашето виждане,"което сега ни отнасяше през тези години, които ни се струват приказни сякаш не са съществували, и че всичко е било вълшебен празник - сън, поема чудесна и ако се случеше, че не ние, а други са преживяли същото, бихме си помислили, че събитието, което обогати не само нас, а нашия век, епохата ни е било невероятно. Колко е голяма нашата радост, че сме живи, че можем да разкажем всичко, можем да свидетелствуваме, макар, че онова, което Той остави е най-живия апотеоз на Неговото дело, за вечни времена, когато хората ще се питат: Вярно ли е било?
Защо употребяваше този израз, като ни гледаше? Не е ли за това, че будехме чувство на съжаление, че не преценяваме не само онова, което се беше случило, не и само онова, което Той беше донесъл, а и голямото щастие и радост, че сме били Негови съвременници и възможността направо да пием от извора беше наша първа награда и привилегия?... Съжаляваше ни за нашето неразбиране и непреценяване на онова, което се беше случило с нас, че не използувахме условията, които имахме да растем, да цъфтим и да зреем под лъчите на голямото слънце; затова, че не сме се радвали достатъчно на всичко, което ни се даваше и най-важното не искахме да разберем, да повярваме, че бяхме поканени на голямо тържество - веселие - сватба в онзи евангелски смисъл. За нас не е трудно да разберем и да преживеем тоя половин век, а за някои четвърт век от нашия живот като изключителен момент от историята на редица животи, живот, който сме ожидали наситен с всичкото богатство и хубост, които можеха да се свалят на земята. Всичко беше оцветено, проникнато от Неговото присъствие и то благоухаеше необикновено - светлината, въздухът, водата и хляба изглеждаха други. Хоризонтите, които се откриваха, извисеното небе над нас, нашите полети, изпълнени с ентусиазъм, вдъхновението, което ни обземаше, знанията, чиято дълбочина усещахме, любовта, която се разливаше, истината, която се разкриваше. Всичко това можеше да се оприличи на един идеално подредено свят, където нищо не липсваше, абсолютно нищо от онова, което беше нужно на жадните умове и сърца. Струите на мъдростта се разливаха обилни, свежи и чисти по всяко време и при всяка възможност.Те стигаха да освежат земята и човешкия дух за векове. С никакви изразни средства не можем да си послужим, за да нарисуваме онова време и живота, който течеше, пееше, за да остави в душите живия спомен за нещо неповторимо.
“Вода газите, жадни ходите". Какво искате, какво не ви достига? Ето тук е нещо повече - както беше казал Христос на времето: “Царицата Южна открай земята дойде да чуе Соломоновата мъдрост, а тук е повече от нея." “Защо не се радвате, защо страдате? Повикани сте на празненство, на сватба, а вие не знаете, какво искате и какво не ви достига. Имате всичко от което се нуждаете. Имате и слънце, и въздух, и вода и хляб.”
Великото беше слязло на земята, събитието беше рядко и би трябвало само да песнопеем, да хвалим Бога и да благодарим - да газим вода и да не ходим жадни. Всичко, което днес го чухме, отдалечени близо две десетилетия речта ни звучи ясна, отривиста, определена, имаме непосредствено преживяване за всичко, което се беше случило, за всичко, което бе свалено на земята и за големите ценности, които ни предстояха да овладеем. Днес разбираме смисъла на тази българска мъдрост, която звучи едновременно поучителна и едновременно заплашителна. Тя ни говори на разбран език и сякаш времето е същото, тембъра и силата на гласа същи, звученето правилно и докосва дълбоката ни същност. Ала ние сега имаме едно желание, не само да я чуем, а да я живеем пълно и богато, защото не сме вече същите и не слушаме, както някога. Сега, когато покрай нас пак бликат извори - те никога не са престанали да бликат, сега, когато човек пак може да ожаднее, не желаем да повтаряме същата грешка, искаме да газим вода и да пием от тази вода -повече от тогава ние разбираме днес, какво искаше да ни каже. Бликат ли днес изворите? Бликат. За ония, които живеят вън от времето и пространството -учениците, условията никога няма да се променят, никога те няма да станат неблагоприятни и изворите никога няма да престанат да бликат и да уталожват жаждата на умните, на разумните. Великото събитие се пренася вътре и великите идеи запазват своята сила и свежест за вечността. Ще бъде жалко след това да газим вода и да ходим жадни при това изобилие.
Неговото съкровено желание беше винаги да бъдем нахранени, напоени, здрави, по ум, по сърце, по душа - отличителните белези на ученика.
