Трябваше да минат две десетилетия само, за да разберем отчасти скритата сила на школата и основния метод при работата с учениците. Сега, когато се спираме на този въпрос, нямаме претенции, че нещата стоят съвсем ясни пред нас. Ние растем, учим и нашето мислене се променя. И ако се опитваме да уловим хрумването ни, то е, защото искаме да оставим следи по онзи път по който сме минали. В момента не знаем дали целим фигурата на Учителя, тая на ученика или школата - те лежат неделими като части в един процес, който се извършваше дълбоко в душата на ученика, в света изобщо. Спряхме се на думата метод. Думата е най-вече позната на учителите. Всеки един от тях независимо от програмния материал си има свой метод на преподаване, на обучение и на възпитание. Личността на ученика не се оформява и обогатява толкова от знанията предвидени за дадено време, а от метода на учителя.
Оттам и различието на учениците, културата и възпитанието. Знанията, които Учителят даваше в школата бяха тясно свързани с метода -знания и метод се допълваха и в общ синтез, целяха точно определена цел. В Специалния клас, където всички бяха младежи, в голямата си част студенти, кипеше живот, не защото знанията се даваха обилно, не и за това, че всичко беше ново, оригинал но, значимо, дълбоко - всичко това ние щяхме да преценим по-късно, когато устремът щеше да бъде уталожен и жаждата за новото щеше да бликне в нова сила - друго беше от голямо значение. Младият и жаден ум не ламти толкова за много знания, той не жадува толкова да го просвещават и се просвещава, колкото да бъде активизиран неговия ум, колкото да го накараш да мисли, сам да открива и твори - това беше интимната и дълбока нужда на младия човек. Една беседа или лекция на Учителя, която искри от динамични изблици, до толкова, че да грабне цялото внимание на ученика, е толкова ценна за него не само с мислите, а и с вълнението, трепета, които карат ученика да напряга всичките вътрешни сили, за да се наслади на новото, което е не само пред него, а вътре в него - процесът който става в него и го кара да открива, да се въззейма, да полети в далечни сфери, за да се върне оттам оплоден и творчески развълнуван. Такива лекции и беседи не бяха рядкост. Те действуваха като катализатори и бяха източници на обилна светлина, които караха ученика да мисли, да преживее Словото и след това да се наслади на широките хоризонти, които се откриваха пред него. Ученикът живееше Словото, живееше школата.
Учителят никога не четеше пред учениците, освен един стих или глава от Писанието. Другото беше само разкриване на истината, на законите, на принципите, снемане на едно учение, което бавно се разкриваше пред очите и сърцето на учениците. Той даваше правила за живот, упражнения, задачи - необикновена програма в школата, която се реализираше с необикновен, специфичен метод. Не се целеше съсъдът да се напълни до горе, пълненето щеше да дойде по-късно. Целеше се да се събудят центровете на мисълта, целеше се всеки по отделно според степента на развитието си и според духовните нужди да възприеме Словото, да се превърне то на хляб, храна, която трябваше да се преработи. Днес ние се връщаме на тези незабравими часове, когато Учител и ученици се срещаха, за да се извърши не обикновено Богослужение, а да се предадат необикновени знания и най-вече да се запали искрата, искрата, която щеше да помогне на ученика да учи, да открива, да расте, да твори, да се вдъхновява. Примерите, с които си служеше, за да поясни мисълта си, винаги оставаха незавършени, Той започваше, ученикът трябваше да продължи. Темите, които се даваха в школата имаха определен ред. С тях не се целеше да се обогатят знанията на ученика, а да се усвоява навика да мисли сам, в най-сбита форма той трябваше да отговори на зададените въпроси, не както други мислят, а както той мисли. Затова и изказванията по един и същи въпрос бяха различни. Ако тези теми бяха оцелели, днес те щяха да бъдат ценен документ в развитието и работата на школата. Те говореха за създадения навик у ученика да мисли със собствената си глава, да не подражава на никого и да бъде оригинален и неповторим в изказванията си. Беше от голямо значение да не се получи маса, стандарт - това убийствено уеднаквяване, което поразява аромата и багрите на мисълта. Целеше се да се запази оригиналното, индивидуалното, за да се предпази ученикът от всичко онова, което опошлява и обезличава човека. Скучно беше да се живее в един свят, както беше и скучно да се слушат оратори, учители, професори, учени, философи, писатели, които не притежават дарбата да накарат младите умове да пламтят, да искрят от творческа оригинална мисъл. В школата се постигаше именно това ценно качество, школата предпазваше учениците от подражание, шаблон, копиране. Резюмирането на беседи и лекции, която работа влизаше в класовете, беше също така бръмка от общия метод на работата. Нашето впечатление е, че с това не се целеше да се прави буквално резюме на лекцията, а да се даде възможност на ученика свободно да се изкаже по нея. Днес ние разбираме какво целеше Той. Това е наше мнение, разбира се, на много места той казва: “Не декламирайте, не цитирайте, а кажете, какво вие мислите. Не повтаряйте това, което аз казах, не се обръщайте на фотографи, кажете онова, което е останало във самите вас - какво вие мислите и как вие разбирате.” Резюмирането на една лекция е дълбоко замислена работа, близо до коментара ученикът я оцветява според разбиранията си и според темперамента. То е проникновено задълбочаване в лекцията, която разкрива неказани неща, ученикът трябва да дъвчи Словото, да го премели, да направи от него кръв и плът, за да извади есенцията, което лично него ползува, а после и останалите. Всяка лекция представлява едно цяло с всичките отблясъци и нюанси, с всичката светлина и динамичност - съвършено тяло с кости, мускули, системи нищо не може да се отнеме от нея все едно да я лишиш от свежестта и живостта й. Ученикът не можеше да се храни с резюмета, нито с отделни мисли. Трапезата беше богата от нея не можеше да се отнеме нищо, абсолютно нищо. От голям интерес е да се види, как се претворява една лекция в съзнанието на ученика, до какви дълбочини и височини тя е извела неговите ум, сърце, душа. Затова ние мислим, че писането на темите имаше по-голям ефект в школата, отколкото резюмирането на лекциите по обикновения начин.
Методът на Учителя се разкриваше пред ученика. Всеки, който при разрешаването на някои трудни задачи, изправен пред Учителя добре знаеше, Че Той никога не казваше, при изключителни случаи само, какво да прави и какво да не прави ученикът по този или онзи повод. Учителят винаги оставаше ученикът сам и свободно да си реши задачата. В краен случай видимо взимаше инициативата в ръцете си, изключителен момент, както при смъртно болния, когато трябва да се действува бързо. Ученикът беше в пълния смисъл на думата ученик - сам трябваше да решава задачите си, сам трябваше да овладее необходимите знания и да ги приложи при нужда. Ние не засягаме вътрешната, дълбоката страна на въпроса - това е свещена област, но нека кажем - никога ученикът не е бил сам в пълния смисъл на думата. “Не е било време да не съм бил с вас” - казва Той - “Бог знае колко можете да носите и предварително вече ви е дал необходимото." Ние знаем, че това е така, знаем, че винаги към нас се простират две ръце и две очи ни следят по стръмния и нагорен път. Опитвали сме скритата страна на Неговия метод - подсказването и преписването обаче бе забранено. Ученикът сам, абсолютно сам трябваше да реши своите задачи и сам да прави своите опити. Само така той може да се кали, да възмъжее, да събира опит и знания. Само придобитото с усилия и труд може да влезе като ценен принос в неговата съкровищница. Онова богатство, което ученикът придобива в една окултна школа е богатство, което трае през вечността.
Зад всичко това стои метода, естествения, правилния метод, съобразен със законите на живата природа. Учителят познаваше всеки ученик по отделно, за всеки ученик имаше специален, индивидуален метод. За Учителя това беше най-лесно, трудно беше за ученика да се съобрази с него, да напрегне силите и мисълта си, за да извлече полза от ученичеството си, за да расте, цъфти, зрее и даде плод.
Всичко, което някога ни е казвал, сякаш случайно, мимоходом, сега звучи ясно, убедително, необходимо - слагал е стрелки по нашия път. Във всичко проличава Неговия метод и силата на Словото. Учениците никога нямаше да се освободят от светлината и силата на Словото - и не само те, но и целия свят нямаше да може да се освободи от ефекта на Неговото Слово.
