Думата ярем е позната, употребява се в говоримата и писмената реч, макар, че е чуждица. За българския народ тя крие тежко минало - петвековното робство е оставило дълбоки следи в душата и в бита на народа. С тази дума си е послужил Учителя в една от своите беседи. Ние се спираме на нея, тя ни звучи странно в Неговите уста, прави ни особено впечатление, оглеждаме я внимателно, за да я пренесем в един свят, наречен школа. Щом като е школа, естествено там ще има Учител и ученици. Между учениците, които слушат сме и ние. Неговият говор понякога биваше необикновен, речта Му получаваше ново непознато звучене, отривиста и категорична. Тогава казваха - Учителят днес беше много строг. Да, Той си служеше еднакво с големите височини и дълбочини на езика. Какво целеше, ние не питаме. Не питаме и днес. Онова, което искаме да разберем е нещо друго, което е скрито зад тези изблици, от които звучаха строго правилата на школата - основните закони, които учениците трябваше да спазват. В случая именно това е, което ни интересува и засяга. Той говореше за ученика, за школата, за правилата в нея и за отношението на ученика към вътрешния ред на школата, към принципите, към Учителя, към Великото. Дали ще ги каже меко или бурно за нас е важно да уловим светлата диря, която да ни заведе до закона, принципа, който влиза в живата практика и става път и програма за ученика и за провидението, което трябва да има. Не може само да се задоволим с вниманието и съсредоточено изслушване на тези правила, закони, принципи. Те трябва да се приемат, да се асимилират и да се приложат, да се живеят. Постановката е необикновена. Идваш в досег с вътрешния ред на школата - редки мигове, когато небето се прорязва от светкавици и пътят лежи чист и ясен, атмосферата е наситена с електричество и ученикът разбира, че онова, което се казва по този повод трябва да се приеме, да се погълне, да се асимилира, то е премного живо, нужно, същевременно силно и богато. Без това богатство ученикът не е ученик и школата за него губи своето значение. Подобни моменти не се забравят. Всичко грижливо се съхранява. Онова, което се е случило прилича на творчески изблици, дълбока мисъл от която не бива да се изразходва нито капка напразно. Всичко е наситено със светлина. Ученикът е нащрек и слуша - превърнал се е на слух. Учителят е застанал лице с лице с учениците и няма желание да премълчава онова, което ученикът трябва добре да помни. Той познава всички, цялата аудитория е на длан; познава отношенията им към Великата Първопричина най-напред, познава и тия към Него и към школата. Тия, които сега чинно са наредени пред Него и мълчаливо слушат са от най-различен състав, с различна култура, идват от различни светове и най-вече с различни интереси. Някои от тях са претоварени със знания, някои са претоварени от своето минало величие, някои носят като корона тщеславието, някои са горди, някои смирени и скромни, някои постоянно казват: “аз”, някои “Ти". И бавно, спокойно, търпеливо, методически, а понякога бързо, мощно, светкавично, отривисто Той изрежда и излага на показ всички труфила на миналото на изложение, за да ги видят добре учениците. И ония, които се чувствуват “големи" и знаят “много”, за какво ли са дошли в школата, те имат и смелостта и дързостта да поучават Своя Учител как да говори и какво да говори. Намират, че нещо у Него би могло да бъде другояче, например точно както те мислят по дадени въпроси и с това те се опитват да коригират работата в школата и методите на Учителя. Учителят споменава за такива “учени”. Ние не знаем кои са били тези напреднали ученици, които си позволявали да коригират Божественото и да критикуват Учителя.
Една окултна школа няма нищо общо със света и оттам с всичките светски учебни заведения, макар, че и там принципът е същ. Ала тук играта с огъня е твърде опасна и отклонения и компромиси са абсолютно изключени. Учителят в една велика школа е абсолютен в своите методи, програма, прийоми. На йота няма да я промени заради хрумванията на някои, които се смятат за авторитети. Учителят е изпитан по всичките посоки, няма, какво да се изпита.
Предстои да се изпита само ученикът, защото той не е изпитан.
Учителят казва: ”Не искам да ви слагам ярем и да ви заставя насила да работите. Аз съм човек на свободата. Не искам и вие да ми туряте ярем.”
Школата беше открита и в света се правеше велик опит. В тази школа нямаше писани закони и видими надписи на вратата липсваха. Нямаше установени правила и външно тя беше отворена и достъпна. Тайни нямаше. Учителят никого не принуждаваше да влиза, никого не задържаше и никого не пущаше. Насила не караше нито да учат, нито да работят - всичко почиваше на закона на любовта. Учението и работата в школата беше израз на спонтанен изблик на любовта към работата, към ученичеството и към Учителя. Учителят никога за нищо не насилваше ученика. Той не убеждаваше, не влияеше, не ограничаваше. Така лежаха отношенията и всички го знаеха. Че школата имаше вътрешен ред и порядък, вътрешни закони, вътрешен живот, това беше съвсем естествено за школа от подобен ранг. В центъра стоеше идеята за Великото, за Вечното, за Бога. В отношението на ученика към Великото се развиваше живота на школата и респективно съдбата на ученика. Дали ученикът щеше усърдно, упорито и прилежно да учи, или щеше да си губи времето не беше безразлично за Учителя и за реда в школата. Всеки получаваше заслуженото, точно, отмерено. Законът на школата независимо от достъпността на входа стоеше на този вход заплашително строг - огнен меч и стопяваше всеки опит и всяка илюзия да се злоупотреби с доверието и бъдат нарушени основните положения.
Всеки знае какво значи “ярем" и всеки може да си представи състоянието на този, чиято глава е поставена в ярем. Не веднъж човек е опитвал на врата си последствията на тази принадлежност, приготвена за врата на животните, които работят за човека. Хитреци и насилници обаче се опитват да слагат ярем и на човешките вратове. Такава е практиката на всички лъжеучители през всичките времена. Те знаят, че само така ще постигнат най-лесно користните си желания и цели - заробването на душите не е нищо друго, а слагането на оглавник. В случая тук става дума за слагане ярем на Учителя. “Ограничаването на Един Учител е ограничаване на Бога, Божественото” - казва Учителя. “То е спиране на Божественото и даване ход на човешкото”. Учителят нямаше да позволи да се нарушат основните правила в школата - основния закон в отношенията между Учител и ученик. Естественото положение бе, ония, които идваха в школата Да бъдат разтоварени, жадни и гладни за знания, за учение, за работа. Ония, които идваха с "доспехи", Учителят ги наричаше “сомове", “пълни шишета". Какво може да се тури в едно пълно шише? Той ги отпращаше празни, не за друго, а защото нямаше място, където да се излее новото. При извора човек винаги трябва да отива с празен съд. Тъкмо такива “пълни шишета” - ученици са се опитвали да слагат “ярем” на Учителя, да Го ограничат и да Го критикуват, без да се съобразяват със свещения закон на школата. Школата не търпеше такива самозвани ученици остарели в един свят, загубили младенческата си възраст, загубили свежия аромат на жаждуща и копнееща душа за учение, за работа, за подвиг.
Мисълта за коригиране на съвършеното е вече указание за опасното място, на което те са застанали - такъв ученик не е за тази школа, той е адепт на друга школа, която няма нищо общо с тази на Учителя. Да критикува Учителя, когато Учителят върши своята велика работа, когато изпълнява велика служба е нарушаване основния закон на школата. Дори и в обикновените учебни заведения критиката на учениците спрямо учителя е признак на нарушена дисциплина и аморално държане. В една окултна школа това се смята за кощунство; то е погазване на любовните отношения, погазване на доверието, вярата в Учителя, Който за това е Учител, че изявява великата Божия Любов, великата Божия Мъдрост и великата Божия Истина. Каква сянка може да се хвърли върху това всеобемащо същество, което е израз на Великото в света на което Той е дал свободен ход да напои и освежи умовете, сърцата, душите на хората? Как е възможно да се критикува слънцето, което ни дава живот, как може да се критикува земята, която ражда, възраства и съхранява благата на живота, как може да се критикува Великото, Което стои зад всичко това и най-после как може да се критикува Любовта, Която е благоволила към човека като е изпратила своя син и посланик да го научи на великото изкуство да люби.
Учителя никого не кани, никого не пъди, на никого не е сложил “ярем”. Насила не е натрапил учението си и санкции никому не е сложил, затова пък Той нямаше да позволи на никого да спира Божественото, нямаше да търпи бентове, яреми, нямаше да позволи да Го критикуват или коригират Божествените наредби в една окултна школа. Над всичко стояха тия наредби и основният закон в школата беше като огнен меч на нейния вход.
Уроците на миналото са много горчиви. В Писанието светваше внушително един стих: “Бог поругаем не бива”. Историята е пълна с примери, участта на такива самозвани учители и коректори е известна. Не е нужно да ги изброяваме. Опитът с Христа е достатъчен. Опитаха го, ала вечната правда не ги пожали - Той остана да сияе през вековете, а неговите неприятели се стопиха. Остана вечното - преходното се стопи.
Твърда като диамант е защитната стена, която охранява пратениците Божи. Всичките козни на тия, които се опитват да ги докоснат, да ги критикуват или хулят се разбиват в тази стена и стрелите им се връщат в обратна посока и разрушават самите тях.
Затова и Учителят не можеше да не казва и да не предупреждава. Такъв е закона на школата. Диамантена стена пази Учителя, диамантена стена пази школата. Учениците трябва да се съобразяват с това и свещено да пазят кристалната чистота на своя Учител и на школата.
“Който се е опитал да ме критикува, нищо не е постигнал. То е все едно да критикува Господа. Да критикуваш Господа, значи от тебе нищо да не стане и нищо да не остане.” - Учителят.
Ония, които смятат, че е лесно да се влезе в тази “достъпна” и отворена школа, нека се съобразят с основния закон на школата, за да преживеят значимия момент и съзнаят пред какво са застанали.
