Една величествена панорама се разкрива пред двадесетия век. Дали би могъл да се отбележи летящия миг, който ни оставя пламтящата следа на една мисъл, която разчитаме днес, за да откриваме тайни, които никога няма да повехнат и които винаги ще ни отвеждат до света на строгите принципи и вечните истини.
Не мислим, как ще отзвучат съвременниците и какво ще кажат те. Ние стоим, гледаме, съзерцаваме и се опитваме да обхванем голямото дело на Неговия живот, поличба и сказание, израз на дълбоката истина, която Той подари на света, като й построи храм неръкотворен и чист. Дали ще може да се спори за съществуванието на Бога? Нямаме желание да коментираме, нито да убеждаваме, най - малко да доказваме. Идеята остаря от предъвкване, а живото семе на истината остана.
Учителят я разкри на света собственоръчно и каза просто: "Опитайте." Плодът бе сочен и сит. Кой човек закопнял за истината можеше да се откаже от него? Ония, които опитваха сладостта му, нямаше да мълчат. Те нямаше да се откажат и от това да оставят ярка следа и щяха да кажат недвусмислено: Видяхме, чухме, опитахме и най-вече преживяхме онова, което се случи през нашето време, в нашата страна в която днес да се говори за Бога се смята за идея отживяла своето време. Мечтатели ли бяхме ние, които в продължение на половин век успяхме да огледаме всичко, за да съзерцаваме до днес панорамата, която бележеше нещо премного величествено и дълбоко, за да може да се обхване непосредствено след десетилетия. Една стрелка сочеше нагорен път и тя щеше да прониже човешкото сърце, за да очертае пътя и отвътре, път който водеше към жадувания връх. От младостта сме копняли за този връх.
Идеята никога нямаше да остарее и думата чрез която тя получи израз
щеше да кънти през вечността. Тя бе основен рефрен в Неговата мисъл и Неговия живот - наричаше се Любов. Имаше нещо живо и свежо, неувяхващо в изразната форма и силата на тази дума щеше да обиколи света, за да се върне на първоизточника си пренесла богатия си плод. Свещеният огън беше запален, топлината и светлината се разнасяше и кой щеше да се откаже от живителната им сила? Светът копнееше за светлина и топлина. “Не питайте има ли Бог” -казваше Той. И ония, които имаха среща с Него, не питаха, този въпрос вече нямаше място. “Има - казва Той - има, защото знаем положително, защото сме дошли от Божествения свят, били сме в този свят, който е по-реален от този, който гледам сега.” Това бе казано от Него през оная забележителна 1939 година, когато бе събран аромата на най-прекрасното и най-забележителното, което можеше да се поднесе на човека. Годината бе привлякла духовния елит на народите, бяха се отзовали на планината, за да получат малката хапка от българската пита, капката квас от Великото, Което беше слязло на земята.
Нямаше вече време и не можеше Той да се съобразява с философията, с науката, с логиката и с морала на съвременността, за да нагоди езика и спази установения стил. Неговият език звучеше меко, ала внушително и ония, които слушаха трябваше да разберат и преживеят, главно преживеят казаното. От свещения огън, който гореше трябваше да запалят факлите си, защото тъмата напираше непрогледна и гъста. “Слънцето ще потъмнее, луната щеше да падне, звездите щяха да загубят блясъка си”. Иносказателни бяха езиковите форми на Писанието, но събитията връхлитаха и Писанията се сбъдваха. Нямаше време за питане и за търсене на доказателства, нямаше време за съмнения. Истината бе казана, думите звучаха богати и пълни и изразът на идеите блестяха с картинността си: ’’Мравките не знаят, че Бог съществува, защото не са дошли до положението на човека. Човекът, обаче, знае и трябва да знае, че Бог съществува, защото е човек.” На кое място можеше да се постави човекът, който не вярваше, че Бог съществува? На мястото на мравката. Само човекът - мравка имаше право да отрича Бога. А човекът мравка ли беше? Изкуството мравешко ли беше? Светът мравешки ли беше? Съзнанието мравешко ли беше? Философията мравешка ли беше? Щом накъдето и да се обърнеше с декрет се проповядваше тази философия, не следва ли, че тя беше крайно остаряла и оръфана проникната от мравешко разбиране. Човекът следователно се движеше в един мравешки свят.
Картината на света се разгръщаше и векове преди това, най-вече от 19-тото столетие насам мравешката идея процъфтя, подета от учените най-напред, които по-късно я предадоха на народите и тълпите я просмукаха -тя беше изгодна за някои, които имаха нужда от маса, тя беше нужна и за детронирането на правдата и истината, които не им бяха нужни, които бяха излишни.
В света сега се подготвяше опит да се построи ново общество върху тази идеология именно. Природата беше дала голям мандат и сега трепетно следеше “новото” ще успее ли да уреди света, братството като идея ще бъде ли реализирана, правдата ще възсияе ли, истината ще стане ли идеал, без идеята за Бога?
Природата е запасена с огромни количества време и търпение. Всичко, което е ново, всичко, което има дъх на реформа, на ново изобретение премного се ценят от нея. Природата дава път на всички реформатори, изобретатели, на всички, които имат желанието да внесат новото. Опитайте, приложете плана си, Историята един ден щеше да каже мнението си по този въпрос, поколенията щяха да опитат нравствения и духовния устой на дадена философия, учение, доктрина. Природата мълчаливо щеше да наблюдава и последна щеше да си каже думата дали е нов реда, който е въведен, подпомага ли човечеството в неговото повдигане или го връща назад, прави ли го повече човек, или го ограбва, става ли той духовно по-силен и по-богат, по-нравствен и по-правдив, или го връща назад? В природата има мерки за всичко, а най-вече мярка с която да мерят човека, философията му, морала му, идеите и убежденията му.
Ние не спорим. На изток и на запад се правят опити. Две системи се състезават. Времето ще разреши идеално този спор. Истината ще бъде извадена на бял свят. Истината никога не умира, макар и прашлясала от времето, когато тя не е била употребявана, тя е която ще каже решителната си дума. Не се строи ново общество със стари материали, с негодни материали. Такива представляват лъжата, неправдата, насилието. Новото трябва да бъде не само отвън, не само по форма, не само на думи а и по съдържание, по смисъл, по живот. Важни са не думите, а делата, не формата, а съдържанието, не теорията, а практиката. Пътят на развитието, пътят на прогреса не минава отвън навътре, а обратното, отвътре навън. Не външните условия са главните, а вътрешните, не тялото, а духът. Затова новото никога не почва с много шум, трясък, не започва бурно с много думи, а започва медленно, безшумно с ритъма на слънцето, с ритъма на живата природа, която бавно напролет облича растителния свят в нова премяна. И, ако се чува шум и ако в света напира онова, което наричаме хаос, то е само защото се руши старото - новото идва с мир, с хармония, с красота. Затова едни рушат, други градят.
Учителят очерта пътя на правилното и хармоничното развитие и рече: “Съществува Велика Реалност”. По новия път той мина пръв защото Той живя учението, живя го на земята и условията не бяха благоприятни и доказа, че може да се живее по нов начин, с нов морал, с нови схващания, като постави за основа великите принципи: Любовта, Мъдростта и Истината.
Кой би дръзнал да оспори този живот. Той живя учението си и не само го живя, но и го оползотвори като го пося в богатия чернозем при идеално съчетание на светлината, топлината, въздуха и влагата. Нивата щеше да се люлее от натежали класове и жито щеше да има за всички. Нямаше да става нужда житото да се продава, да се купува, да се мери и тегли и да се търгува с него. Ония, които бяха видели Учителя, чули и опитали плода на Словото Му щяха да кажат: Има Бог и щяха да добавят, защото Той живя на земята. Той живя и стана живото доказателство за Великото, което нямаше да има сила, която да разруши, както нямаше да има сила, която да обезцени и разруши Неговото дело. Светът този път нямаше да успее да се освободи от Неговата мисъл, от идеята за Реалността, от идеята за Бога, от идеята за Любовта и братството, неща, които станаха видими, реални през нашето сгъстено материалистическо време.
Бавно се събуждаше човекът от вековната си дрямка и през някое пролетно утро щеше да отвори очи и щеше да каже: Колко е светло! Тогава, къде щеше да се скрие заблудата и дали щеше да има място за лъжливата идея, че светът бе конечен, че животът граничи със смъртта, че безсмъртието е идея, лишена от достоверност.
Един огромен прозорец беше отворен и една врата стоеше открехната. Небето с всичкото си великолепие разкриваше безбрежността, където милиони галактики се рееха, съществуваха и се подчиняваха на един идеален ред й на един Велик Разум, Който стоеше зад всичко и проникваше необятния живот. Така ли просто учените щяха да обяснят великата архитектура, великата закономерност и целесъобразност на Вселената с отживялата форма -случайността - или с нещо друго набързо измислено и евтино пуснато в обръщение? Така ли бързо учените смятаха да открият тайната на Вселената и да станат господари на космическото пространство и неговите тайни? Времето стоеше огромно и неизмеримо в безконечните си полети. На човекът му предстоеше много усилия и много учене, много труд и работа, докато се добере до “тайната”. Да се живее на земята с материалистичната идея за произхода на земята, на Вселената и на човека е крайна сиромашия, то е последното стъпало до което една култура стига за да залезе и се разпадне. Такава култура няма какво да вещае и какво да даде. Тя е като падналите листа наесен, които имат само една полза, когато се превръщат на тор и влязат в съграждащите пластове на почвата. Такава култура е бедна към идеи, бедна и с жизнени сокове. Тя е неспособна да задоволи духовните нужди, духовния глад на събуждащия се човек. В последния си стадий тя роди полярността и успя да очертае границите на пустотата, където бе въвлечен човекът.
Ония, които бяха успели да си запалят факлите от свещения огън, щяха да опитат новите идеи за живота, за човека, за Бога и този път границата между двата свята щеше да бъде достояние на всички. Защото границата не съществуваше за ония, които можеха да виждат. Духовния живот на човека не беше вече само понятие, или неразбрана и непреживяна идея. Духовният живот беше уреден свят, построен върху здрави основи. В този свят новият човек можеше да живее, да работи, да твори, да учи, да се радва и вдъхновява. Строежът на този свят води своето начало от незапомнени времена, от оня момент, когато човек разбрал великата истина, че не само с хляб може да се живее. В този строеж са взимали участие всички забележителни мъже и жени, които жадуваха за новото. Камък по камък, тухла по тухла приятелите на човечеството са го изграждали.
Какво е допринесъл Учителят за това монументално цяло - бъдещето щеше да каже. Голямото наличие на внесеното в тази общочовешка съкровищница ще се прецени един ден. Ние се опитахме да покажем, да разкажем за Неговото учение, живот и дело, като сме спазвали достоверната истина и живите източници на преживяното.
Направили сме го в знак на голямата ни обич, благодарност и почит към Него, Който ни поднесе най-пресния пшеничен хляб и най-чистата планинска вода и накрая ни показа път чист и светъл без прах и без кал.
Направихме го и от топли братски чувства към българския народ заради неговата жажда към светлина, свобода, заради неговата устойчивост в убежденията си.
Изпитваме радостта от изпълнен дълг към Него и към българския народ на който поднасяме монографията за живота, учението и делото на един Велик Българин - Учителя Петър Константинов Дънов.
