Присоите са една от красивите местности на Витоша, разкошен закътан кът на източния дял на планината. Гъстите борови гори му придават рилски характер, флората е богата, морените огромни, влагата обилна. Липсват само рилските езера и водопади. През онова време, когато Витоша още не беше превърната на национален парк, в нея можеше да се летува. Ние прекарахме две години на Присоите. През една от тези години, първата беше, предварително замина една група, а третата остана да пътува с Учителя.
Ние знаехме денят, когато последната група щеше да дойде и се готвехме да я посрещнем. В този витошки лагер ние прекарахме две лета, мястото не можеше да се забрави, защото дълго време след това ние редовно ходехме на екскурзии до това място. Една чешма близо до стария бивак спира винаги нашето внимание. Отсядахме няколко минути там и с очи към миналото си спомняме за живота тогава, за деня, когато чешмата е била построена, за участието, което всички сме взели когато водата бе намерена. Спомените за тези две летувания се губят в хода на времето, но ето, че нещо остана запазено, един релефен кът от нашия живот, който не може да се забрави. Образът е свързан с една идейност, която едновременно свети и топли. Този незаличим час от нашия живот остана да сияе само за това, че в него е вплетена чистотата на едно разбиране, което за нас имаше скъпата цена на добре предаден урок. Този случай на който искаме да се спрем сега, винаги е будел цяла серия от мисли, които по някакъв чуден начин, като ноти на петолиния се нареждат в един общ акорд - страница от Неговия живот. Винаги, когато си спомняме за този ден изпитваме малка скръб и голяма радост - скръб за това, че нещата, прекрасните неща, лежаха недостижими за нас и голямата радост за онова, което Той откриваше пред нас. Никога разликата не е била така ярка, да не кажа подчертана, както тоя път. То е въпрос на виждане и разбиране, до начина на живот. Сравнението не е нужно тук, случаят сам по себе си е живо сравнение. Зад този случай няма нищо преднамерено, всичко е станало естествено течущо, живо като бликащ поток.
След посрещането на групата, всички седнахме край Него. Палатката беше построена и на един постлан шал Той седна, за да пие чай. Приготвена беше водата и прибора. Един брат донесе кипящ чайник от огнището. Наля вода в чашата. Но Учителят не пи, чашата остана недокосната. След малко Учителят стана. Станахме и ние. Той тръгна по нагорната пътека, тръгнахме след Него.
След няколко минути ние се намерихме на това място, където днес се намира оная чешма. Тя бе изградена именно през този ден. Спря се Той и рече: “Тук има вода, ще направим чешма." Братята донесоха веднага инструментите, лоста не липсваше, защото тук имаше канара. Ония, които имаха здрави мишци и ръце се заеха веднага с тежката работа. След няколко часова работа под канарата бликна вода. Водата беше чиста, кристална, сладка витошка вода. Когато чешмата бе готова, донесохме чайниците и всеки си напълни от новия извор. Групата се върна с чайници в ръце. Бързо те завряха на огнището и всички пихме от тази вода. На Учителя също бе сервиран чай от тази вода. До тук нищо забележително няма. Извори се откриваха винаги в планината и не една чешма биваше изградена по Негово поръчение и с Негово съдействие. Ние бяхме свикнали с тази работа, която влизаше в програмата на нашия работен ден в планината.
Но нека продължим и отбележим необикновеното. Още на тази закътана горска поляна мисълта лети - прави полети по далечни светове - човек може да си позволи да сравнява или не, да прави изводи от текущия живот, от хората, от привичките, навиците, от цялата душевна постановка на различните хора. Нека разкажем, за да очертаем идеята.
Три дни преди идването на Учителя, защото нашата група дойде три дни преди Него, а шест дни първата група, целият бивак използуваше водата на едно малко горско изворче, което се гушеше между високите борове и розовите храсти малко по-надолу, където улеите бяха естествени и меката почва всмукваше всичката влага. Водата на това изворче беше жълтеникава. Обясниха ни, че водата минавала през такива пластове и друга вода наблизо нямаше. Бяхме принудени да пием от тази вода, която на нас, придобили вече усета и вкуса към чистата вода бяха изработени. Чешми в планината се правиха винаги. Отпивали сме сладостта на планинската вода и я търсехме. Никой друг преди Учителя не бяхме слушали да говори толкова много за значението на чистата вода. За нас тя беше нещо като идеал. На тази магична рецепта ние много държахме. С водата ние се лекувахме. За нас водата, тая неделима част от планината, участвуваща във всичките процеси, това вълшебно питие, без мирис, без цвят и вкус, беше най-ароматното нещо, най-вкусното и най-свежото. Водата приличаше на божествен нектар, извиращ от глъбините на земята с неземен произход, елексир, който не търпеше никакъв примес, за да си остане такава, каквато природата в своята щедрост ни я поднасяше. Всичко това ние го знаехме, успели бяхме да го научим. Но ето, че три дни наред, не направихме нищо да намерим чистата изворна вода. Казаха ни, че наблизо извор няма, освен този малкия, горския. Ние пиехме вода лишена от всичките ония качества, които ние премного обичахме. Водата се изцеждаше от корените на дърветата и не беше качествена. Учителят, обаче, не пи от тази вода. Вежливо отстрани чайника и чашата остана недокосната. И стана, стана след уморителното пътуване, за да видим след няколко часа по-късно бликащата чиста изворна вода, която идваше отдалеч и от дълбоко. Тази вода беше приятна за пиене.
Нека не подценяваме обикновения човек, нас, които бяхме там и търпяхме да пием от другата вода. Този факт не е интересен, той е премного обикновен и се случва премного често из нашия живот. Но мисълта ни никой не може да спре. Бяхме млади, а владеехме изкуството да размишляваме. Сравнението се наложи и това сравнение остана като блестяща нишка да свети и да сочи пътища. Два порядъка и два принципа се кръстосваха, за да ни отведат при двата извора - единият горския, другият, който извираше от каменната гръд на планината. Две стрелки ни сочеха два порядъка и извода се наложи, равносметката също.
Той насищаше нашето ежедневие с образи и идеи. И всичко това ставаше естествено, за да установи в нас изрядността на вкуса, чистотата на избора, за да ни покаже ярко демаркационната линия на човешкото и Божественото. Двата извора останаха непокътнати като идеи в нашето съзнание - поривистото движение към канарата, от чиято гръд щеше да изтръгне водата, за да ни подари не само чистата и здравословна вода, но и за да ни покаже човешкия и Божествения порядък, качествата на обикновената човешка любов, която можеше да се задоволи с какво да е вода, и Божествената, която държи непременно тя да бъде съживителна, чиста, прясна. Идеята за любовта за която Той най-много говори намери пълен израз в един прост пейзаж, в една обикновена човешка проява. И хората приличаха на извори, както и любовта им, както и мисълта им, както и живота им. Ние бяхме ученици и трябваше да научим добре урока - кое да предпочитаме, към какво да се стремим и какво да търсим. Хората не бяха еднакви и водите идваха от различни дълбочини. Затова те не всякога бяха чисти.
Приятно е да отседнеш край дълбок извор. Водата на такъв извор никой не може да изчерпи. Приятно е да слушаш песента на такъв извор, още по-приятно е да опиташ сладостта на водата му. Към всичките мисли, чувства, дела, хора, идеи, спокойно можехме да пристъпим като към извори - приличат ли те на плиткото, горското изворче, или на дълбокия, големия извиращ от каменната гръд на планината. Беше прекрасен този миг и сериозно предупреждение към учениците.
