Декември 1965 година - рядко у нас този месец не отбелязва ниски температури, снеговалежи или сух студ. Последните дни на годината, последни на месеца, който винаги докато сме на земята ще ни напомня за оная дата, когато на 27 се разделихме на земята с Него. Идването на Учителя на Земята и напущането са два забележителни моменти от историята на човечеството; между началото и края на този интервал от време стои Неговото дело, живот близо едно столетие, които обогатиха човечеството. Човек трябва да притежава не само погледа на историка, не и на мислителя, нужно е и въображението на писателя, на поета, за да може да долови атмосферата, която Той създаде, светът, който Той преустрои, не външния, а вътрешния дълбоко в човека - най-трудната и най-деликатната работа. Сега вече може да се обхване това дело, разстоянието ни помага, както помага на ония, които сядат далеч от сцената, когато слушат голям музикант.
Броим ли годините? Броим ги, не защото добре помним 1944 година, не защото възлагаме някакви големи надежди в тези, които идват. Не. Какво общо имат учениците на Учителя с всичко, което става в един свят, който се простира вън от стените на училището, в един свят, където една крайно обедняла цивилизация, не знае накъде да се обърне, за да почерпи жизнени сокове за измършавялата си снага. Светът е крайно обеднял - най-бедният свят, който някога е съществувал - свят на безправие. Нищо на тази земя не поразява духовния лик на една култура, на едно столетие, на една епоха, както липсата на правда.
Какво отношение могат да имат учениците с този свят, където липсват основните елементи, които изграждат духовната култура на народите? Учениците имат своите задачи и техните очи са обърнати на друга посока. За тях са важни задачите, които предстоят да се решат правилно, изпитанията които трябва да се понесат с мъжество и пренасянето на духовното съкровище, което Той остави на обеднялото откъм идеи човечество. Той даде тласък, отприщи бентовете и очерта целите. Учениците са премного заети с една работа, която не блести отвън, не се вижда, неафиширана - живот богат по съдържание, преустройство на съзнанието, преминаването от фаза във фаза, за да се даде облика на новия човек, чийто вик непременно ще отекне, за да разкъса сивата пелена на безправието.
Мисълта е сила, най-мощната и неподозираща сила, която безпрепятствено си пробива път, като слънчевите лъчи и като ония невидими лъчи, които са преодолели всичките физически граници и стигат целта си. Едва сега науката се обръща към този свят подозирайки огромната мощ скрита в човешкия мозък и в човешкото сърце. Нищо може да не е направил човек през човешкия си живот, ала ако той е мислел право, ако неговите мисли и чувства са били организирани, той е направил много повече отколкото ония, за които се правят паметни плочи - светът се е ползувал от правите мисли и чувства - светът винаги има нужда от права организирана мисъл. Колкото и странно да звучи нуждата от справедливост, от правда, ще стане нужда за всеки човек, за всеки народ, опитали удара на безправието, докоснат еднакво от отровната стрела на лъжата и насилието. И ако има нещо, което да очакваме и бленуваме, това е раждането на правдата, на справедливостта - нека след това да минем за идеалисти. Не се живее без принципи, които да влязат в живота и го очистят и обновят отвътре.
Той донесе този пламък, този жив огън и ние можем да кажем запали нас, запали и света. От този огън нямаше да се освободи никой. Зимата, която човечеството преживя ни напомня зимата, когато Той напусна земята. Този месец и този студ щеше да се връща към нас и 27 декември щеше да стане символ на големите страдания и противоречия, които светът щеше да преживее, бурите и депресиите пред които човечеството щеше да бъде изправено. От тези депресии нямаше да бъдем пощадени и ние. Разлика щеше да има само в начина на понасянето, носенето и преодоляването на страданията и изпитанията. Декемврийският ден ни свързва със съдбата на целия свят -разлика имаше само във виждането и мисленето. Всички хора, които се раждат на земята, ще я напуснат един ден, а онова, което сме искали е да живеем и да умрем необикновено. Смъртта определяше живота или обратното - човек трябва не само да живее като човек, но и да умре като човек. Не казваме доколко сме успели в тази важна задача, но в един идеен свят нещата за нас лежат ясни и определени - образците сияят и смелите мъже минали преди нас ни дадоха пример и ни научиха на едното и на другото. Представите лежат чисти, живи и безбурни. Той през всичкото време говори и ни учи, как да постигнем това и не само ни говори, но и го показа - Той живя пред нас, примерът е жив и образът - изваян релефно и живо. Накъдето и да се обърнем образите на Неговото всекидневие стоят живи и пламтящи, те са непомрачени и нито една рязка дори не помрачава този блясък. Предпази ни да се кланяме на кумири и да си ги създаваме и през всичките часове на ранните утра, когато се събирахме на клас на пръв план стоеше важната задача - изработване на характер и оформяване на новото съзнание.
Декември пак е студен, както тогава прозорците са плътно покрити и украсени с ледени завеси и снегът пак не е успял да покрие заледената земя, поразена от дългата есенна суша. Много прилича тази зима на оная от 1944 година, която за нас беше жестока и полярна отвътре. През тия години много неща се случиха, научихме още толкова, преживяхме достатъчно, впрочем никога не е достатъчно, пред човека стоят толкова задачи и толкова неовладяни знания. Успяхме обаче здраво да уловим дирята, да правим опити и да се домогнем до резултати. Намираме Него, правим връзка с Него, преживяваме пак ония светли моменти, ония дълбоки мигове на радост, на вдъхновение, на окриляне, за да разберем за сетен път, че никога не сме сами, никога не сме били сами и че не е било време, когато Той да не е бил с нас". Беше необикновена радост да се извисиш до света на Неговата мисъл и както някога да усещаш близо до себе си щедростта на бликащите изворни води, да пиеш, както някога, както винаги и да усещаш всичката сладост, свежест и светлина на Неговото Слово. Нищо друго не искаме и нищо не може да представлява жив интерес за нас - ученикът не може да се откъсва от учебната стая и учебните си пособия и от копнежа да задоволи Учителя си. Ученикът има точно определени нужди, и нека кажем между тях е най-главната, да бъде близо до Него в дни на радост и в дни на скръб; в дни на поражение и в дни на победа; в дни на големи
На този ден не можем да се радваме, както някога, а ние и не скърбим, онова, което изпитваме е трето състояние, което стои между двата полюса и в някакъв необикновен синтез ни подарява нещо голямо и окрилящо, нещо, което е по-прекрасно от радостта и по-богато от скръбта. Трудно бихме могли да изразим с думи това дълбоко чувство, което се разцъфтява като многоцветна дъга, за да ни подари накрая величествения момент, че сме били в мистично общение
Студът е украсил стъклата на прозорците, живакът низко е слязъл, небето през тази нощ бе осеяно със звезди, когато атмосферата е чиста, звездното зимно небе е разкошно. Юпитер блестеше феерично, плеадите тържествено сияеха - красотата на звездното небе се открояваше пред нашите очи, за да ни подари и през този месец частичка от вечната и непомрачена радост, че сме успели да преживеем великото събитие, което никога праха на забвението нямаше да помрачи.
Много мисли кръжат около ми и много думи сами идват при мене, за да ме отведат до една друга дата, когато се случи второ събитие през този месец, което ни хвърли в тревога и страдание. Затова ли взех днес перото? Не, не, друго искаме да кажем, но нали има закони на човешкото мислене наречени асоциации - книгите ни... Тогава опитваме се да обърнем страницата и ето едно желание в сърцето и едно хрумване на мисълта. Сега е пак декември и нека да прелистим последната лекция, която Той държа в школата - Неговата школа, окултната школа на двадесетия век. Тогава си спомняш за една друга лекция - първата с която Той открива школата. И ето, че двете дати засияват през това декемврийско утро, нещо силно и здраво свързва тези два съдбоносни мига, тези два слънчеви дни - изпитваш невъобразимо вълнение и държиш да ги намериш веднага между оцелелите книги. Те сега са в безпорядък от много странствувания. Започваш тогава да търсиш припряно, бързаш, защото мислите вече напират, търсиш, търсиш, търсиш...
Намираш последния том. Отдавна си разбрал, че този том “Заветът на Любовта” на всяка цена трябва да бъде близко до тебе, на всяка цена. Търсиш другия. И някъде намираш едно издание неподвързано със зелена корица и пожълтели страници. Първото издание - трепваш, в ръцете си държиш оригинала. Радваш се, че през това утро можеш да се разхождаш с Него или да стоиш пред Него и да слушаш. Оригиналът свети, ръката на редактора в това първо издание не бе успяла да промени ни една рязка - диамантът стои чист и недокоснат. Имаш особено усещане, изпитваш скръб, че не разполагаш с всичките оригинали, поне за историците, за писателите и поетите, те трябваше да бъдат съхранени грижливо, за да бъдат под ръка, когато щяха да се правят опити да се даде дълбок израз на Неговото дело. Няма ги, безвъзвратно за обикновените хора това наследство е разпиляно. Пожълтелите листа разкриват нещо необикновени, което през тоя студен ден те сгрява. Четеш: “Трите живота" - школни лекции. Първата лекция - в скоби /Мълчание/ "Тази вечер ще имате едно квакерско събрание. Всички ще мълчат докато приемат вдъхновение." След тези встъпителни думи започва лекцията. От тази първа лекция бихме могли да направим резюме, но нека оставим всеки да я преживее: “Аз ви събрах тази вечер, за да ви попитам, как да употребим празното време, празното време, което разваля живота".
Първият тон е даден, “празното време, което разваля живота" да се осмисли, да се използува, за да се осъществи идеята за ученичество Имаш чувството, че се намираш пред баща, голям и мъдър, който направлява пътя по който ще тръгнеш. Започваш да четеш нататък, прелистваш страниците, хартия и печат не ти правят впечатление, такива са били тогава възможностите, късно се урежда въпроса за печатането на беседите. По онова време беше събитие да получиш едно томче. При това хората нямаха навик да купуват книги. Времената се бяха променили. Четеш, навлизаш в един свят откъдето не желаеш да се върнеш, идеите следват една след друга, блестят, оживяват и над всичко това, усещаш че се намираш там, в този салон, който не познаваш, школата се открива февруари 1922 година. Пъхва те топлина, тя не идва от обикновено отопление, тя идва от начина, от стила, от отношението, които ярко се разливат от всеки ред, от всяка дума. Говори Учителя застанал близо до душата, до сърцето, до ума на ученика и не само това, но и близко до неговата съдба. Ученикът се откъсва от обикновената среда и неусетно се въззема до Неговия свят - Божествения свят към който Той направлява кормилото на твоя живот. Всичко, което през тая първа школна вечер ти казва, цели само едно нещо - да създаде една любвеобилна атмосфера.
“Любовта е нещо велико. Само при такава атмосфера може да се говори за методите на любовта” Любвеобилна атмосфера, щяхме да кажем днес, та за нея Той ратува през целия живот, от първото събрание до последното. Той искаше да свали на земята тази атмосфера, тя да стане насъщна в която да дишаме, да творим, да живеем. Любвеобилна атмосфера значеше топлина и светлина, фактори на живота и на земята и във всичките светове. Без топлина и светлина не може да става дума за духовен живот. Без любовта не можеше да се работи, не можеше да се учи, да се говори, да се строи новото. Атмосфера е нужна и на Учителя и на ученика. Законът бе еднакъв и в обикновеното училище и в една окултна школа. За тази атмосфера Той щеше да говори и в последното си Слово: “Колко хубав щеше да бъде животът, ако между хората, нямаше спорове, недоразумения, крамоли. Колко хубав можеше да бъде, ако хората не даваха път на лошите мисли и чувства”. Пожеланието щеше да звучи облъхнато от тъга, че хората трудно или никак не можеха да реализират “любвеобилна атмосфера”. И, че липсата на тази атмосфера беше основната причина за всички недоразумения и спорове, на всичките конфликти и войни.
Школата е открита. Животът започва през 1922 година. Февруари е малък месец - 28, 29 дни. Често пролетта е ранна. Първите предвестници се усещат в края на този месец. Тогава пролетта прилича на млад жребец, на крилата песен, която изпълва простора, прилича още на левент момък. Тоя образ стои до първия месец на зимата, до декември - побелелия старец изразходил вече всичката топлина на есента, залеза на един сезон, краят на една година. Казваме сега между всичко онова, което този месец ни взе, остави ни последните бисери на Неговата мисъл - грижливо събрани в един том -“Заветът на Любовта". Всичко в този том е дадено сгъстено и сбито, преливащо. Той бързаше. Богатото по съдържание издание има почти невзрачен външен вид - печатано през онова време изпълнено с мъка, едно военно време, когато най-дефицитен артикул бе хартията. Благодарни сме, че то стигна и в този вид до нас като светла диря на малката радост, че можем веднага да влезем в общение с последното слово. Внимателно прочитаме това слово. Спомняме си този ден и този школен час. Пасажите трептят в атмосферата и бележат недостижими върхове, където Той никога не престана да ни развежда.
”От нищо не се страхувайте. Каквото и да се случи. Въодушевявайте се от слънцето. Вижте какво върши то. Покрай великите работи, с които се занимава, то има предвид и малките работи - да премести една капка вода от едно място на друго. Погледни към Слънцето и кажи: Желая да бъда като слънцето щедър и постоянен. Какво велико съзнание има слънцето. От хиляди години върши работата си без отклонение и без умора.”
“Божественият свят върви по изключителни пътища. Благодарение на това ние живеем, радваме се и растем на земята. Незнайни са Божиите пътища. Ако знаеш, как ще се прояви Божественото, как ще ти помогне Бог, нищо няма да получиш - остави Божествената работа на Бога, Той да я свърши. Не питай, какво Бог мисли да прави.”
Думите са живи, те ще звучат винаги, не за да укрепят и спасят само нас шепата ученици, които слушахме край Него, а за да стигнат те до целия свят, за да спасят този свят от най-отявленото и най-грубото учение, което заробва човека като го сковава здраво с веригите на един сложен и тежък механизъм - материята. Един голям проблем би получил и ще получи своето разрешение - може би не успя да каже всичко - “Ако имах време”, ала даде основното, останалото хората щяха да си го открият. “Не ставайте роби, извоювайте си свободата"
Никога човек нямаше да се насити на светлината и радостта да открива зад обикновените форми великото. През този ден то щеше да ни докосне нежно и топлосърдечно щеше да ни приветствува от “Последното слово” - последната беседа от тома “Заветът на любовта”.
Лиричната приказка за малката водна капка, която слънцето се спира, за да й помогне, щеше да ни освежава и обновява, за да подсили нашия устрем да приличаме на Слънцето. “Грижата за една капка” - бе грижа и за един човек. И ако една капка е винаги в безопасност, защото Слънцето й е приятел, колко повече човекът. “Не се страхувайте от нищо”. Пейзажът е жив и чист като акварел.
Пристъпваме и до следващия праг на морското крайбрежие. Декември, 20 сряда 5 ч.с. 1944 година - привеждаме дословно: “Един човек решил да се самоубива, защото в деня в който правело добро, винаги му се случвало нещастие... Изправил се на брега на морето с решение да се хвърли и в този момент наблюдава едно младо момиче, което се давело във водата. Замислил се и се питал: Да помогна ли на момичето да се спаси, или да го оставя да се удави? Да направя ли последното добро преди аз да се удавя? Най-после решил да направи и това добро. Ще я спася - казал си той. Нека това бъде последното ми добро. Хвърлил се във водата и спасил давещото се момиче. Оказало се, че то било царската дъщеря.”
“Като се намерите пред някоя мъчнотия, направете най-малкото добро - спасете давещата се царска дъщеря. Царската дъщеря представя истината. От тоя момент работите му започнали да се нареждат добре. Като намерите истината, работите ви ще се уредят добре.”
Истината бе магически ключ, който открива света, където ни чакат велики блага.
С този ключ приключва “Последното Слово”:
“Истината, която лежи в основата на живота Истината е глава на Твоето Слово. Истината, която изявява Безграничното Истината е посока към Безграничното В истината е скрит живота Без истината, Любовта не може да се прояви”. “Спасете момичето, направете най-малкото добро.”
За да застанем пред прага на истината, за да се домогнем до магичното, за да отключим дверите на любовта, на красотата, на свободата, за да ни се уредят всичките работи добре.
Последният акорд от многозвучието на голямата симфония отеква в сърцата, умовете, душите на човека, за да стигне до величествения храм на човешкия дух, който не иска да бъде лишен от най-реалната идея-безсмъртието. Божественото с което Учителят откри школата през февруари 1922 година и я закри на 20. XII. 1944 година. Началото и краят представляваше безначален и безкраен ритъм - ритъмът на Великото в който Той живя и работи, за да събуди в човека копнежа и устрема към истината, жаждата да възстанови правдата. Мисията бе изпълнена.
Човечеството щеше да потърси духовното наследство и от него щеше да гребе с шепи. С това духовно съкровище Той обогати най-бедния свят, който някога е съществувал, света на безправието, света на голямото насилие. Именно този век си избра Той. Двадесетият век ще си остане в летописната история, като начало на златен век на духовното разцъфтяване - началото на духовен живот и култура.
От ранната пролет до късната есен лежат чудни сезони, между тях е включена и зимата. Тя трае обикновено между три и четири месеца. В света съществуват и други зими, човешки зими. Те траят дълго. От 27 декември 1944 година казваме ние, започна зимата, не специално за нас, ние сме мъничка частичка в голямото семейство. Зимата е за всички. Бавно и трудно се стига до равноденствената точка. Мудно се върти духовната ос. Тежка и неповратлива е колесницата на миналото, помъкнала дриплите на една загиваща култура, претоварения век с голямата неправда и насилие, натежала премного и от голямата лъжа, която се сили да мине за истина. Никога човечеството не е било толкова силно и едновременно толкова уязвимо, както през последния период на преходното време, когато се преоценяват ценностите.
Кога ще пукне пролет? Кога ще духне развейгора и снеговете ще започнат да се топят? Кога ледовете на тази тежка зима, вкопчила се в човешките сърца, ще се разтопят, за да освободят човечеството от веригите на безлюбието?
Стоим на този ден и оглеждаме хоризонтите, съзерцаваме небето, звездите, облаците, луната, слънцето. Не се опитваме да гадаем, не искаме да отговаряме на зададените по-горе въпроси. Премного сме заети с онова, което става в нас, дълбоко в нас - посадените от веща ръка семена, кълнат ли, растат ли, ще цъфнат ли и ще дадат ли плод?... Ние сме ученици и 27. XII. винаги ще ни завари будни, на определеното място заслушани в Неговата реч, която никога няма да престане да звучи и в която никога няма да престанем да търсим истината - магическия ключ, който Той ни остави като последен дар. 27. XII. за нас е символ на усилена работа, на устрем и копнеж, на учение и служене, на овладяване и прилагане принципите, които Той ни завеща. На този ден свеждаме глава, за да се поклоним пред величието на едно дело, което е целяло само човека и неговото духовно преуспяване, едно дело, което ще остане синоним на най-безкористната служба - служба за човечеството.
Благословен да е часа, когато на земята се роди Посланикът и Учителят Който донесе вест, че е време вече човекът да изпълни заповедта на Учителя:
“Обичай съвършения път на истината и живота. Постави доброто за основа на домът си, Правдата за мерило, Любовта за украса, Мъдростта за ограда и Истината за светило, само тогава ще ме познаеш и Аз ще ти се изявя.”
