Сватбеното тържество - казано на евангелски език - приключи.
Беше 27 декември 5 часа сутринта - 1944 година.
Беше третия ден на седмицата - сряда, на работната седмица.
От земята Един рядък и скъп Гост си отпътува. Наричаше Себе си - Странник, а на ония, които бяха дръзнали да Го попитат: Кой си и как да Те назовем? Той отговори кратко: “Неизвестният”. Грижливо Той криеше не само името си, но и произхода си. Никой на тази земя нямаше да знае откъде идваше Той и накъде отиваше. Той никога и на никого не каза: Аз съм. Освободи света от отговорност. Екзекуторите на века щяха да кажат някога: Не знаехме Кой бе Той. Наричаха Го учител, ала думата на български звучи популярно, всеки можеше да се нарече учител. Които винаги се опитват да се измъкнат от обикновената човешка отговорност и този път щяха да се оправдаят: Никой не ни каза, не сме виновни, че Му устроихме такъв прием. Дали това щеше да ги оправдае? Бъдещето щеше да каже. Законите на Великата правда лежаха строги и неумолими. Отговорността щеше да тегне върху всички. Не за това, че не Му устроиха царски прием, защото заслужаваше; не защото не Му дадоха свободен път, защото трябваше, не и защото тези, които първи трябваше да Го признаят, не го приеха в къщите си, имаше време за това, а защото всички трябваше да седнат на трапезата гладни, за да опитат Неговата вода, Неговият хляб и Неговата музика. Той беше донесъл на Земята необикновена музика, чиста изворна вода и пресен пшеничен хляб. Донесе всичко в изобилие. Щедростта беше Негово основно качество. Онова, което донесе имаше Божествен произход. Това не скри Той, каза го и го живя. И музиката и водата и хляба бяха необикновени. Сложи трапеза и покани целия свят: Заповядайте! Опитайте Божествените блага! Колко трудно се угажда на сити хора! А хора по света много. На земята нямаше нищо повече от хора. При Него можеха да се стекат като пълноводни реки, но не дойдоха. Една малка причина ги възпрепятствуваше - не бяха гладни, не бяха жадни за вода и за музика. Вратите бяха широко отворени, входът беше свободен. Времето беше необикновено, събитието рядко. Случилото се, беше нещо неповторимо. Но хората не чуха, не видяха и не разбраха. Можеха да имат среща с Великото, с необикновеното. Такива събития се повтарят през хилядолетията. Очертаваше се профилът на една велика епоха - на Земята настъпваше нова, отдавна жадувана пролет. Хилядолетия избраните и копнеещите души ожидаха събитието. Призованите не се различаваха по нищо от другите хора, хора като всички, а само по нещо малко и обикновено - те бяха гладни, бяха жадни. И успяха да оценят цената на чистата вода, на пшеничения хляб и на музиката. Жадуваха и гладуваха и намериха онова, което им беше необходимо, насъщно, нужно. Между милиони на Земята процентът беше незначителен. Но тук количеството не играеше роля. Важен беше другия показател. Навремето при Христа процентът беше още по-незначителен. Тогава бяха дванадесет. Сега положително бяха повече. Нека не тълкуваме науката на числата, съпоставена с времето.
Учителят казваше: “И трима са достатъчни”. Сатрапите не се страхуват от многочислеността; половин дузина хора могат да ги накарат да изпаднат в ужас. Но трима ли бяха? Не, бяха повече, положително бяха повече. Защото нещо цялостно остана, нещо здраво и устойчиво, след като вратите се затвориха и трапезата се вдигна официално.
Под нашето небе, яркосиньо и кристално чисто над една объркана земя не престана да се носи мелодията на Неговата музика. Неговите песни звучаха все така топли, окрилящи, сладки, дълбоки. Те стигаха до меката синева на нашето небе, за да се разлее като благодатен дъжд над изжаднялата земя. Същото се случи и с Неговото Слово - никога нямаше да престане да кънти и звучи - проникваше и се разнасяше по магичен и незнаен начин по цялата земя. Винаги така се случва, когато на Земята слизат пратеници от Неговия ранг.
Гладните имат голям афинитет към хляба; жадните - към водата. Това е закон. Ония, които Той привлече бяха гладни и жадни. Те Го намериха, защото уловиха следата на копнежа си и когато се отзоваха пред вратата на голямото училище, разбраха, че местата и учебния чин ги чакаше. Залата беше просторна и светла и на катедрата ги чакаше Той. Учениците в началото Му викали Господин. Но по-късно чутките в духовните сетива прозряха в Него Голямата фигура - Той беше Учител. Рано е да се говори за Неговия ранг, нашата цел е по-скромна. Искаме да преживеем едно мигновение, да, нашия живот протече като мигновение; искаме да чуем един тон и този тон да звучи през вечността. Делят ни двадесет години. Като си направим сметка, намираме, че ония, които са родени в началото на века, между които сме и ние, живяхме край Него малко повече години, колкото сме били без Него до днешния ден. Какво е сега нека не кажем, нека оставим това за по-късно. За нас е важно всичко да прелистим, всичко да изразим; но нима възможно е това?...
Споменът за тази раздяла беше най-страшния момент от живота ни. Ехото от този ден и час никога няма да стихне. Когато наближи края на годината и края на месеца, ние се срещаме лице с лице с това декемврийско утро, оная сряда и оня ранен час, когато заледената земя, покрита със скъдния снежен пласт, лежеше безжизнена и чужда. Нищо не беше в състояние да ни стопли. Беше страшно това утро - тия дни и нощи зад които се усещаше дъха на нещо апокалиптично, което се приближаваше към Земята, която сега се стелеше гола и пуста, а времето сякаш се гърчеше от страшни напъни. Съдбата имаше вид на нещо неумолимо и безпощадно. Щеше да се случи нещо... тревогата далечна и глуха запълзя.
Останахме без Него. Вратите се затвориха и катедрата остана празна. На нея вече нямаше Учител; Големият Гост си беше отишъл. Концертът се свърши, вълшебната приказка пресекна, празненството отшумя. Можеше да настъпи суматоха, но тя не настъпи. Можеше да се получи раздвояване, или уплаха. Ала не, нищо не се случи, абсолютно нищо. Хората бяха здрави, бяха българи, потомци на този древен народ в чийто жили шумеше чиста и здрава кръв, в техните мускули имаше твърдост, ала тя не стигаше само до тях, а стигаше и до убежденията им. И това беше добро. Не бяха малко, доста голямо мнозинство и не се случи онова, което обикновените хора пророкуваха. Те не разчитаха вътрешната страна - дълбокото, значимото, което се беше случило. Нямаше нито разложение, нито разцепление. Съкровищата лежаха непокътнати и никой нямаше да дръзне да ги открадне, беше невъзможно, нито да се злоупотреби с тях, макар, че пътят към тях лежеше открит. Богатството беше толкова голямо, че не можеше да се измери и на земята нямаше да се намери нито каса, нито гръб да ги понесе. Да, Той остави неоценимо духовно наследство, едва ли можеше да се изрази с думи, да се опише с перо, да се разкаже - невъзможно. Нека катедрата да беше празна и нека земята върху която беше изграден Изгрева да беше одържавена. Материалната база, нека си послужим с този съвременен израз изчезна, потъна, бе иззета без закон и Неговите хора останаха с празни ръце. Вероятно си бяха казали; Нека се опитат да съществуват без нея, материалната база, казано за пояснение, нямаше защо да се правят опити. Историята беше стара като света. Хората и без нея си останаха живи. Какво общо имаха принципите с парите, които стояха на дъното на всичките войни и на всичките държавни и политически конфликти. А Неговите хора бяха “от друга черга", както казва нашия народ - вода не ги дави, огън не ги гори. Те живееха и без парите и най-важното, продължаваха да бъдат жадни и гладни. Ето къде лежеше несломимата сила и неувяхващата хубост, не отвън, а отвътре. Нищо не можеше да се разруши, веднаж изградено от Него; нищо не можеше да се задуши, нито да се изкорени, абсолютно нищо - нямаше такава сила, а парите, материалната база или смъртта най-малко.
Светът нямаше да забрави, кога на земята през двадесетия век живя и работи Учител и кога учениците устояха на всичко и не загинаха отвътре. Да, тия хора бяха здрави, корави и жилави. Гладът ги спасяваше. В ранния час през онова декемврийско утро, когато Неговата реч престана да се лее, всред голямата скръб, която ни порази, ние успяхме да се обърнем към себе си навътре и разбрахме, че изградения свят от Него стоеше недокоснат от човешки ръце. Дълбоко в нас сякаш имаше и катедра и Учител и учебни чинове. Можехме пак да слушаме Словото и музиката Му. Защото продължавахме да бъдем гладни - гладът ни спаси.
Върнахме се след последната си разходка с Него и се вдълбочихме в голямото съкровище, което стигаше не само за цял народ, а и за цялото човечество, не за едно столетие, а за хилядолетия - то беше от космически мащаб. Тогава, да, тогава ние видяхме, че вратите бяха отворени и трапезата сложена. Разбрахме още, че тя никога нямаше вече да се вдигне. Трябваше само да седнем и да ядем. Животът започваше наново и цикличния миг блестеше като зора. Станахме на крака и си казахме - благословен да е гладът, благословен да е Той, който изпълни Земята със хляб - със знания.
Не ни беше лесно. Двадесет години… Миг ли бе това? Какво ни предстои още да преживеем?... Не сме любопитни, нито нетърпеливи. Ние сме родени в началото на века. Не беше малко това, което видяхме, преживяхме и получихме. Гладът е хубаво нещо. Всяка утрин и всяка вечер ние заставаме пред Лицето на Великата Реалност и казваме: “Хлябът наш насъщний, дай ни го нам и днес!” Всеки миг и час ние заставаме пред Нашия Учител и казваме: Гладни сме за хляб, гладни сме за Словото!
Жадни сме за живата вода - пак е Словото!
Жадни сме за музика. "Животът на ученика е хармония и музика.”
Двадесетте години, които ни делят от тоя ден, не ни пречат да задоволяваме глада и жаждата и хилядолетия няма да ни пречат. Ние се родихме с този глад. Където и да се сложи трапеза, в който и свят да бъде сложена тя, ние ще я намерим. Където и да прозвучи тон от Неговите песни, ние ще го чуем и ще се отзовем от неизмеримите далечини, за да застанем пак и пак пред Неговата катедра и слушаме Словото.
Благословен да е часа на следващата среща!
Благословен да е гладът, който ражда и поддържа копнежа чист, свеж и пламенен! Копнежът единствено ни приближава до Бога, до Учителя и до възвишените същества, които ни съдействуват да вървим по възходящия път към съвършенството. “Смисълът на живота е в съвършенството.”
Да бъдем винаги гладни за Словото!
Да бъдем винаги жадни за Словото!
Да копнеем винаги за музиката!
Да се стремим винаги към Любовта, Мъдростта, Истината - основата на Неговото учение, за да живеем под лъчите на светлината и свободата! Казано е: “Блажени гладните, защото те ще се наситят."
На този ден като ученици на Великата школа, ние пожелаваме на всички ученици по света, и нека пожеланието прозвучи като молитва: Винаги да бъдем гладни и жадни за Великото, за Божественото, за да бъдем изразители и служители на Бога.
