Всичките исторически паметници на човешката култура, като се започне от египетските пирамиди и се свърши до съвременните монументални архитектурни обекти са израз не само на човешкия ум, но и на един огромен човешки труд. Безспорно зад тази голяма човешка дейност е стоял определен план, изработен от умни хора, които са имали известни мисли и идеи. Тяхното желание е било да се въплътят тези идеи, да станат те достояние на човека, за да упражнят своето влияние върху тях. Нищо в миналото, пък и сега не е било построено случайно, безпланово и безцелно. С тях се е целяло известна роля, умисъл, цел. Всеки камък, тухла и греда са били поставени на място, за да се получи точния модел, неговото съдържание и външния ефект. Ние сме изумени от постиженията на дадено време, което съхранявало за поколенията дадени ценности. Колко време и колко човешка енергия са погълнали тези паметници! Трудно можем да си представим миналото, когато тези паметници са били строени така, че да преживеят дори и хилядолетията. Техниката ще е била изумителна и знанията, които са владеели тия древни архитекти ще са били големи. Ние се изненадваме и възхищаваме не само от ония, които са изработвали плановете, не само и от ония, които са стояли зад тях с определена цел, но и от величието на трудовия подвиг, който е реализирал тези архитектурни идеи. В тях са изляти труда и времето на хиляди хора, силите и Здравето на неизвестни и безславни герои.
Нашето време също така е богато от такива подвизи. От близо може да се проследят меняващите се картини на цели градове и всичко това наситено с много напрежение и много човешка сила. Картината на човешкото строителство е импозантна, поразяваща, дори и ефектна през наши дни. Запазили тези облици в себе си, съпоставяйки ги с нашето всекидневие, уморени от темпа на времето, когато се изправяме пред многообразните форми на природата, неусетно у нас се промъква духа на сравнението. Тогава ние се откъсваме от онова, което познаваме и което е будело нашето възхищение, за да се натъкнем на онова, което се изпречва пред нас, непознатото, далечното, което по силата на някакво чудно съвпадение и хрумване идва днес да ни разкрие неподозиращия трепет на природата, която винаги ни е гледала трогателно чиста и неподправена. Ние сме били премного уморени и нервите претоварени от шума и строежите на света, ала ето, че сега допущаме да ни завладее не само красотата на природата, но и нещо друго, което не знаем, как да назовем и с ръка над очите, всичко наоколо блести ослепително, ние се питаме вече развълнувани и смутени - А всичко това!... Къде сме ние? Може да сме на брега на морето, може да сме в безкрайна степ, или под сянката на пирамидите?... Не, ние сме пред шеметно издигащите се планински масиви, които виждаме за първи път с всичката заплашителна красота на отвесните планински крепости, със зашеметяващите пропасти, със сипеите по които стъпваш внимателно, с високите върхове покрити със сняг, с цялата тази планинска верига, която се източва като огромна снага величествена и мощна, за да стигнеш до огромните паници - езера, чийто дъна блестят от чистота и камъчетата се четат, до ревящите планински потоци и искрящите водопади, които не хаят, когато се разбиват като снежен облак - имаш първа среща с планината и я гледаш възхитен, очарован, развълнуван - както никога не си гледал едно човешко произведение от архитектурен мащаб. Тогава ние си позволяваме един странен въпрос, чийто отговор подозираме. Ала не сме склонни в тоя час, стъпили на две хиляди метра над морското равнище да слушаме обясненията на модерната геологическа наука, която има данни за всичките геологически епохи и отдавна е съумяла на всичко да даде научни отговори. Да, тази наука знае всичко за произхода, образуването, състава, условията при които тия огромни планински гиганти са били образувани. Целия планински гигант стои пред нас, разпрострял своята огромна снага надлъж и нашир. Редък планински час, когато синевата на небето се разлива мека и приятна галеща очите, когато нежния зефир си тананика сладка песничка, когато красотата на отразяващите се облаци в прозрачните води на езерата се надпреварват и езерните води ти подаряват невиждана хубост и покой. Какво би могла да ни каже науката и как би отговорила на нашия странен въпрос? С какво тя би разширила и задълбочила нашето усещание и нашето възхищение от величието на планината, която се разкрива пред нас, не само в неповторимата си красота и мощ, но и с нейния вътрешен замисъл, с неотразимата идея, вложена там определена, ясна, жива? Трепваме и излезли от рамките на рационалистическото мислене, невъзмутимо спокойно сега, досущ като учени се питаме - нима обикновеното човешко творение надвишава по замисъл и по определена наситена идейност тоя величествен планински строеж? Чудно, как не сме имали време да помислим върху това! Каква логичност и каква тривиалност в нашия умствен хоризонт! Колко ограничено сме мислили и колко е беден човек, лишен от полета на въображението и от дъха на пламенната фантазия. Не е нужно всред тая феерия от красота и през тоя чудесен миг да изричаме някоя научна теория, хипотеза или дори и научен факт. Нека в тоя час да не навлизаме в дверите на науката. Нека в тоя приказен час си останем прости хора, малко поети в сърцето и не лишени от въображение. Кой може да ни забрани да мечтаем и да изразяваме нашите видения?...
Земята в желанието си да направи дар на човека, не е измислила нищо по-прекрасно от това да ни подари планини. Нищо по-хубаво не може да се намери на земята от тях. Планината сякаш е израз на най-голямото внимание, на най-топлата обич към човека - свят, който приближава човека към неизвестното, прекрасното, до света на реалните величини, до света на чистотата, до света на идеите. Никъде другаде, човек не изпитва красотата на човешките чувства и чистотата на човешките мисли, както в планината. На хиляди метра височина хората загубват усета за националност, вяра, език. Идеята за братство там получава своя съвършен облик. Нека спрем до тук и нека минем към съществената част на темата.
Планината дали е родена от хаоса и безредието, от катаклизмите станали през милионите години, от страхотните депресии, от апокалиптичния ужас на милионите години?... И всичко това е станало по каприза на природните стихии - този монументален шедьовър?... А е толкова прекрасна и подарява на човека най-възвишения дар - да бъде човек и брат на цялото човечество. Планината приема човека като любима майка, люлее го в ефирните си люлки, пее му нежни песни, учи го на ред, на чистота, на мекота, на човещина, на хармония, която блика от всеки планински кът, обогатява го с душевни емоции, дава му идея за братство, повдига го до оная висота, където човек се чувствува задължен да обещае, че като се върне в низината ще стане по-добър, по-справедлив и ще постъпва по-красиво. И всичко това излита, извира от разхвърлените камъни, от музиката на скритите реки, от разнообагрените поляни, от водите, които текат накъдето си искат, от върховете, които те гледат мълчаливо и изпитателно. И накрая ти разказват приказка, невероятна история, която ти си готов да я приемеш като напълно достоверна, за да си обясниш рязката промяна - границата на делничността, пошлостта, грубостта дори, които са отстъпили крачка назад. Тук всичко е било поставено грижливо на точно определеното място - тук е имало и план и архитект и милиони работни ръце, и много, много умствена енергия, която е подредила този величествен обект. Какво строителство и какъв живот! Стигаш до думата строителство и най-после с езика на съвременността, полетяваш нататък и даваш воля на въображението и на фантазията - несмущаван от никого, никой не може да ти забрани - поет си и в тая атмосфера, наситена с хармония, скъсваш с установената научна мисъл и с първичната логика на нецивилизован и казваш - невъзможно е тук да е стояла случайността, невъзможно е тя планината -тоя величествен монумент - пирамидите нищо не са пред нея, да е рожба на хаоса и всичко тук да е действувало сляпо, стихийно, безпланово, лишено от архитектурен замисъл, лишено от идейност, от цел. Невъзможно! И ако зад всяка обикновена изградена от човешки ум и ръце форма стои усилието на човека, колко повече тук!...
Планината те гледа кротко и не взима участие в твоята пламенна размисъл - ненарушим е нейния покой и тайните си тя грижливо пази за неизвестни хора и време. Тя никога не бърза, както никога не е бързала, когато камък по камък е била строена, украсена, облечена. Планината е жива, смислена, полезна, подаряваща на човека земни и неземни съкровища. Тя е хиляди пъти по-величествена от всички човешки изобретения взети в куп, дори и от пирамидите. Планината стои несравнима по своята идея, по своя замисъл и по богатствата, които подарява на човека духовни и материални. Тогава човекът със свободната мисъл, човекът препускащ времето напред и назад, човекът който не спазва общоприетата логика, открива необикновената тайна - тайната на едно велико строителство, което безшумно в продължение на милиарди години камък по камък, къс по къс, е построявало тук величествената сграда на една земя, чийто разнообразен профил е криел старателно своята идея. Тук не е липсвал нито план, нито архитекти, нито огромен колосален труд, нито закони, нито техника. И всичко това е било разумно, не хаотично, не, а организирано планово, смислено, хармонично. Всичко е било подчинено на великия план, зад който е стояла Велика Разумност. Планината гледаше човека и когато човекът пише история за нея, вярна или не - тя мълчеше и вероятно се усмихва като Джоконда. Какво е човекът, въоръжен с обикновените човешки съоръжения, когато открива тайните на природата - единственото, което не помръква и което си остава ценно са безкрайните усилия и жертви, които човек прави за да се домогне до истината. Нека не бъдем обвинени в неосведоменост и ненаучно мислене - ние не се сърдим, не пишем научен труд, а поетично есе - всеки камък, всяка скала, всяко езеро, поляна, сипей, връх, всяко дръвче, клек, бор, ела, мура, лишей и мъх представляват части от това цяло, от тая монументална сграда, която грабва не само очите, а и сърцето, не само сърцето, а и душата, за да подари на човека не земни съкровища, които не й липсват не, а за да подари на човека духовни съкровища, които през хилядолетията чакат човека.
Духовната култура на човечеството би била невъзможна без съществуването на планините; без високите върхове немислим би бил духовния прогрес на човечеството, без тези величествени антени, достигащи небесния простор; мисълта на човека би останала бедна, ограничена, лишена от простор и аромат. И както египетската култура би била невъзможна без пирамидите - защото, какво е пустинята лишена от възможностите да трансформира космическите течения и енергии, които подаряват на един народ импулса и тласъка за зараждаща се култура? Планините имат определена служба и представляват условия при изграждането на човешките култури, при духовното възраждане на народите, при оформяването на възвишен мироглед и идеал.
Както е невъзможна представата за земята лишена от планини, така е и невъзможна представата, че зад могъщото строителство на природата при изграждането на планините, са стояли само катаклизмите, резките промени на температурите, големите депресии. Всичко това може да се е случило, то е механическата страна на въпроса, механични сили са били впрегнати на работа, ала голямата наука до там ли ще спре? Само механичната ли страна на големите въпроси ще бъде интересна и важна за тях? Нещо друго ще да е стояло зад тях, един велик разум и една архитектурна мисъл, които бавно в продължение на милиарди години са строили един свят като земята чист, красив, здрав, където човекът щеше да живее, да расте и да изгражда великата наука за живота, прогреса, духовната култура.
Планината ни гледа кротко и лъчезарно. От песента на вечерния вятър, до нежната мелодия на езерните води; от красотата на скалите и върховете до искрящата хубост на водопадите; от аромата на елите и от всичкото богатство на багри се изтръгваше нечут и вълнуващ трепет, който разкриваше дълбокия и незнаен живот на планината - като шум на много води гласовете й стигаха до човешкото сърце.
Планината ни докосна, отзвучаването бе пълно и богато и ние се понесохме на крилете на времето - страниците бързо прошумяха и книгата се разтвори по магичен начин - трябваше да побързаме, докато миналото лежеше още свежо и недокоснато от дъха на забвението. Минело ли бе то? Твърде живо, за да бъде забравено, обвеяно с чудния аромат на планината, тя ни грабна и покорно сега трябваше да вземем перото и да нанесем следите на онзи богат живот, в който години наред сме участвували. Всичко преживяно бе силно и живо и на разбран език то ни говореше - добре, казахме ние ето, че няма да мълчим.
Преживяното дефилираше пред нас, караше ни да изпитваме странно вълнение, което ни връщаше не толкова към формите на едно минало, колкото към идеята скрита в него. Да, от идеята не можехме да се освободим. Историята на нашето екскурзиантско движение - нашия своеобразен, типичен за нас туризъм. Ще бъде интересно да разкажем за него. Защото ето, ние мислим, че този туризъм носеше отличителни специфични белези. В света съществуват много школи за туризъм. Любовта към планината не е от вчера. Към всичкото познато и казано ние ще прибавим още един фрагмент, който не знаем как ще прозвучи на другите, на всичките, които обичат планината. Струва ни се като акт на внимание и на благодарност, не само към Учителя, който пръв ни показа планината и ни научи как да се обхождаме с нея, а и към самата планина и към нашата хубава страна, наречена Балканска. Доволни сме, че тъкмо на тоя паралел сме се родили.
Нека да започнем от началото - бележката е кратка. Съжаляваме, че не запазихме изрезката от ежедневника. Беше в началото на второто десетилетие - 1922 година вероятно. Дословно в нея прочетохме следното: “Той /става дума за Учителя /води млади хора, мъже и жени по планините, за да им проповядва учението. Какво търсят те по чукарите и с каква цел Той ги води там...” По планините ги води! Млади мъже и жени!... Звучи някак си странно. Защо ги води? Какво ще правят в планините? Проверяваш и за един светкавичен миг всичко ти става ясно. Тръгваш и ти на планината и си на двадесет години и се запознаваш с планината и се изправяш пред тоя величествен свят и не знаеш, как да изразиш чувствата, които преливат в сърцето и търсят, напират да се излеят по някакъв начин. Планината стои пред теб и със своето величие те кара да се вълнуваш, да се радваш, да чувствуваш, че почваш да живееш. Да, това са първите трепети. Когато решаваш да вземеш перото, имаш вече набран опит и взимаш решението да напишеш една своеобразна и непретенциозна история. Представите, спомените са премного живи и пресни. За кого ще ги разкажеш? Всички са ги преживяли почти еднакво, но ще бъдат интересни може би за ония които ще дойдат след нас и може би няма да сме тук, за да им разкажем как се запознахме с планината и как се разви нашия туризъм, нашата голяма любов към природата и планината, как всичко легна дълбоко в нас като важен камък при основата на нашия мироглед. Как го направи Той, как върна Той на нас едно забравено и неизползувано богатство, как ни откри скритата физиономия на планината, нейната хубост, нейната сила, нейните изисквания и правила, за да използуваме максимум нейните блага, за да се върнем от нея истински възродени, ободрени, вдъхновени. Законите на природата бяха строги, установени и никой нямаше право да ги нарушава. Не планината ще се координира спрямо нас, а ние спрямо нея. От спазването на тези закони и правила зависеше смисъла и ползата от нашето пребиваване в планината.
Колко време от първите екскурзии, когато пътищата към планините бяха безлюдни и тихи, ние се връщаме на това време и на тези екскурзии, за да свържем всичко в едно цяло, оглеждайки всеки завой и всеки знак, който би ни отвел до вътрешното дълбоко значение на тези излети, които формираха у нас най-хубавото и които ни обогатяваха непрестанно. Днес пътеките и планинските пътища са огласени от човешки говор и смях. Много хора ще срещнеш по планините. Походът към планината имаше много неща да ни говори и разкаже, много мисли и чувства да буди. Помъчихме се през тия ранни летни утра, когато отивахме към планината да доловим скритите двигатели на живота, които подозирахме и законите, които регулираха всичко онова, което беше полезно, добро, необходимо, за да лети сега като озониран въздух, като пречистена кръв към човека и вършеше своята обновителна работа. Помъчихме се да обхванем вътрешното съдържание на този поход към планината, чийто устрем не беше човешко дело, а плод на нещо мощно, което подозирахме. Жаждата по планината приличаше на жаждата по чиста вода, по чист въздух, по пресен пшеничен хляб., жажда за много светлина.
Днес не можехме да гледаме спокойно на всичко онова, което става край нас, защото всеки миг от този живот ни връща назад, за да ни открие частите на нашия живот, преминал по същите тези пътеки, със същия устрем към върховете. Невъзможно беше да не сравняваме и да не направим нашите изводи. Искахме да си представим тези пътуващи излетници преди половин век, когато подобно на тях хората на Учителя млади мъже и жени пътуваха с камион - нямаше други превозни средства до Рила, до Мусала, до Йеди гьол... Спомняме си, как гледаха тогава хората на нас, как се спираха по централния площад на Самоков и на Чам Кория. Ние бяхме само пътуваща група от хора без следа от туристически екип; с всичките модели от “туристически раници" - тогавашните раници като са започне от обикновена торба препасана като дисаги, или с презрамки, до войнишки раници, които се затваряха особено, останали от братята ни войници или купена на вехто. Пътувахме тогава обути най-различно и на никой не му идваше на ум да си направи туристически обувки. Тогава имаше здрави сандали и с тях се пътуваше удобно, имаше и гумени обувки, те бяха леки и ефектни. Кой познаваше тогава планинския терен и хлъзгавата сипейна пътека, нито метеорологическите капризи на планината?... Тук-таме се срещаха винтяги, а горна дреха бяха всевъзможни стари палта, които не ставаха вече за обличане в града. Едно разбиране господствуваше тогава и неизвестно как стигна до човека по това време, че в планината може да се отиде само с извехтелите дрехи, другите се хабили. Бързо изпратихме това разбиране в архивата на нашето време - трябваше само да стъпим в планината и да огледаме безмерната й чистота и красота. Само Учителят правеше изключение; далеч бяхме още да подражаваме и да гледаме тези неща, когато край Него имаше толкова живот и движение, които ни поглъщаха. За нас беше важно само да бъдем на планината, да слушаме Него. Хората ни гледаха необичайно странно, някъде студено, някъде с присмех, а някъде с подчертана подигравка. Ние не вдъхваме нито респект, нито доверие, при това и външния ни вид на който от край време хората плащаха скъп данък. Трудно ще разберат хората, че не са дрехите, които правят човека. Човекът не беше в дрехите. Кой ли любопитен от тези които ни гледаха привлечени от нашите песни, които разсичаха еднообразната дрямка на тези провинциални градчета, можеха да видят ентусиазма на нашата младост, безгрижието и радостта, че живеехме и усещахме пулса на новото. Между нас имаше и стари и възрастни - пъстра смесица от едно общество, което отиваше на Рила, отиваше в планината с някакъв камион без седалки, профучал или клатейки се по калдъръмените улици на стария Самоков или Дупница, за да ни отведе на Мусала или на Езерата. Нека не бъдем несправедливи, може би между тях да е имало и такива, които притежаваха доброто качество да мислят и да се възхищават от тия смелчаци, които отиваха на излет в най-високата планина. Вероятно те са били онези, които през следващите години нарамваха раници и са тръгвали като нас да търсят съкровища по планините. Песните бяха възторжени и нестихващи. Нямахме вид на извеяни хора за каквито пресата по това време ни смяташе, като че ли вършехме кощунство. Как можело да се изведат на планината стари, възрастни, млади мъже и жени... и деца разбира се. Да, между нас имаше и млади и стари, имаше и деца.
В планината сякаш имаше място само за млади, планината очакваше само тях и вероятно като глупавите хора имаше предпочитание само към младите. Малцина бяха ония, които виждаха онова, което ставаше в света, в живота и в човека, който беше променил разбиранията и схващанията по много въпроси и се беше опрял здраво на цялата унаследена еснафщина, която се силеше да задуши всичко ново и красиво. Младостта за голяма изненада на еснафите и на тесногръдите беше изскочила от своите граници и беше дала добър урок на всички, които не притежаваха въоръжение - тя не искаше да знае за никого и за нищо и нямаше намерение да се обръща назад и да се вслушва, какво се говореше за тях. Двадесетте години бяха престанали да бъдат пределна възраст, нейните години се бяха увеличили неимоверно много за обикновените хора, а още повече за нас. Новият човек се формираше и правото на свободен избор на убеждения и разбиране се налагаше. Никой нямаше намерение да робува на някаква установена рутина. Възрастта при нас не играеше никаква роля. Всички бяха млади. Всички вървяха бодро, всички се изкачваха всяка година на Мусала. Всички, благодарение на Него бяха успели да пречупят обръча на възрастта и да се опрат на старостта. Времето беше друго, на Земята живееше Учител. Много недомислия на миналото трябваше да се разрушат. Не беше лесно да убедиш седемдесет годишна жена да предприеме излет до Мусала, да нощува край планински огън и да не пострада от спукване на вена или сърдечен удар, а напротив да се върне здрава и бодра и разказва на своите внуци за чудото, което се беше случило с нея. За това Го обвиняваха, че “повличаше и стари и млади” по върховете. Ала всичките походи на културата не идват по гладки пътища. Нашите излети и нашите летувания през първите години ни най-малко не спряха от това, че хората се присмиваха и подиграваха, а враговете чернеха Неговото дело, напротив те се разрастваха постепенно оформяваха се, за да станат един ден традиция, нужда, запазвайки свежия дъх и тласък, които първоначално бяха дадени. Стигна се до едномесечно летуване на Рила.
В първите години групата тръгваше в пълен ред и дисциплина, без никой да е говорил за тези неща. Външна организация нямаше. Казваше се само деня и часа на тръгването. Единствената важна работа беше заемането на кола. Разликата беше тази, че камионите тогава бяха частни. Имаше един момък, здравеняк и голям с висок глас говореше той, години наред - Начев се казваше той, превозваше нашите хора. Той гледаше на нас като приятели и винаги се отзоваваше, когато наближи датата на тръгването.
Коне превозваха по-тежките раници. Тогава през тия първи години на нашите туристически походи палатки никой не носеше. По хижи не нощувахме по редица неудобства, ние бяхме голяма група и никоя хижа по онова време можеше да ни побере. Тогава не разбирахме, но сега картината лежи ясна - правеше се опит, най-трудния с жив човешки материал, събрани хора най-различни, които трябваше да се убедят, че никой няма да простине, ако спи край планинския огън през месец юли или август. Спартанските условия при които бяхме поставени да живеем по време на тези екскурзии целяха да се изработи отношение към планината и да се затвърдят естествените навици и правила, които трябваше да се спазват в планината. Спазвахме го фанатично. Особено правилата за пиенето на вода. В планината никога не пиехме студена вода, никога по време на ядене или непосредствено след ядене. Основно правило беше преобличането след изпотяването. Изобщо една от главните цели на екскурзиите беше здравето на човека, в центъра стоеше изпотяването. Всеки носеше със себе си една, две, три ризи. Никой не търпеше капка пот на тялото си. Това беше важно практическо правило, Чийто резултати бяха блестящи.
Учителят с малка група тръгваше напред. Никой не можеше тогава да мисли за водач в планината. Пътищата лежаха маркирани и всеки си вървеше спокойно като знаеше, че напред е Той. Пътуването беше леко, приятно, не се бързаше, никой не залиташе, правеха се почивки, биваци - цялата група, която стигаше до сто и повече хора по някога вървеше медленно. На по-слабите се услужваше. На няколко места се правеха биваци, запалваше се огън, пиеше се вода и чай, закусвахме или обядвахме и пак поемахме нагоре. За планината не на едно място сме говорили, нека бъдем пестеливи на описания и нека кажем само, че всичко, вътре и вън беше гладко, хармонично, спокойно. Не мислиш кой организира тази екскурзия, която прилича на някакво празненство на което любезно си поканен; и сега някой те води към първото Мусаленско езеро или към Йеди - гьолските езера. Вървиш нагоре и мислиш - мислите свободно летят, усещаш, че живота е премного богат и пълен, разбираш, че всичко това се случи само за това, че си имал привилегията да се срещнеш с Учителя. Всичко ти се вижда естествено, като че ли това е било от панти века, както е естествено да тупти сърцето, така е естествено и ти да си тук в тая дълга редица от хора, които се наричат помежду си братя и които са готови всеки момент да ти услужат, да ти кажат добра дума или да те погледнат насърчително, когато си уморен. Спираш се за миг да огледаш околната панорама и да си отдъхнеш и някъде напред виждаш и Него, и ти става леко и пак тръгваш до първия бивак, където всички без изключение се дочакват.
Цялата група тогава насяда да пие чай. Младите братя са се погрижили за огъня и за чая. Групата пак тръгва едновременно и пак по пътя тя се разрежда, за да се събере наново пак някъде, където винаги Той след изчакването тръгва последен. Колко безшумно и естествено ставаше това, че не ни правеше впечетление - трябваше да се минат много, много години, за да огледаме голямата грижа за последния човек, за всички до един, да Той изчакваше всички и тръгваше последен. Усещаш само пълното единство и една здрава и силна длан, която те води. Никой не закъснява, никой не се лута, никой не се губи. На определените места за бивак две работи се извършваха с фанатична точност - преобличането и пиенето на гореща вода, преварена, да ври на ключ, както казват у нас. Чайниците пътуваха с нас. Здрави гърбове ги нарамваха и ги носеха с радост. Беше радост за всички да поднесат чаша гореща вода. Тя се раздаваше изобилно. Когато си тръгвахме никакви останки не личаха, че там са почивали и яли толкова души. Бивакът се почистваше старателно, по-скоро всеки се стараеше да не изпусне книжка или трошица. Планината обичаше премного чистота, казваше ни Той и ние гледахме да я пазим. Мястото, където отсядахме си оставаше в същия вид в който го заварвахме, сякаш тук не са яли и почивали 60-70 души и тия хора не са били българи. Още не бяха изработени навиците в планината, а още по-малко отношението към нея. Ние вече бяхме ограмотени на тази тема и се стараехме да изразим вече обичта и благодарността към планината. Разбирахме важността на добрите навици и значението на малките неща - планински цветя не късахме. Ние бяхме ученици в една школа, където ни учеха, че всичко живо беше частичка от един голям организъм - към всичко живо трябваше да храним свещено чувство и да не казваме: камък е това, дърво е това, животно е това. Един пулс оживотворяваше всичко. Ние сричахме азбуката на една нова етика. И нейните закони жадувахме да влезат вече във всекидневието ни.
Мястото за общия бивак се избираше старателно. Непременно то биваше слънчево, на завет и наблизо да има чиста изворна вода. През деня всички бяха длъжни, впрочем нищо не се казваше, а всеки сам знаеше, че трябваше да се съберат дърва. На камари се приготовляваха дървета за през нощта и за всички нужди. Тогава планината беше безлюдна, пътуваше се спокойно, безопасно и свободно можеш да правиш стан, където си искаш. Никой там на две хиляди метра височина не се чудеше на нашата пъстра компания. Огньовете горяха цяла нощ. Призори два часа след полунощ ние тръгвахме към върха. На Мусала обезателно се посрещаше първия лъч на изгряващото слънце. Изгрев слънце на три хиляди метра височина беше нещо рядко, явление за което се мечтаеше през цялата година. Онова, което преживявахме на върха, през редица години си остава най-дълбокото и най-прочуственото в живота на братството. Годините бяха различни, изгревите различни, обстановката също - ала преживяното беше връхната точка на красотата, която не може да се забрави. На такава височина усещаш, че всичко е променено, извисено. Не си вече същия човек, животът тече в друга гама, мислите и чувствата са станали по-възвишени, по-чисти - нищо лошо не храниш към никого, всички ти са братя, във всички виждаш само доброто и красивото. Не изпитваш гняв дори и срещу ония, които утре ще се опитат да очернят красотата: нищо не те засяга; усещаш само лекотата, ефирната чистота и покоя на планината. Небето се откроява като огромен купол, чийто глъбини дълбоки и недостижими се превръщат на вълшебни светове от които до будното ухо и сърце достигат нечути гласове на непозната музика - развълнуван си до дъното на сърцето и душата, трогнат си от разливащата се красота за която нямаш думи, тонове и краски да изразиш. Когато слънцето се издига високо и вече започва да топли - на Мусала се е случвало дни температурата да стигне до 20 градуса. След песните, които възторжено пееш на върха, слизаш малко надолу и сядаш на поляната. Оттук се открива чудната гледка на Пирин, чийто върхове като бисери са нанизани и блестят сега в снежнобялата облачна феерия. Гледаш и съзерцаваш тази красота и усещаш как един живот, необикновен и премного нов за тебе ти показва света в нови краски, говори ти за дълбоки и непознати неща и това море от светлина между Рила и Пирин за първи път ти разкрива великите възможности на човека, преодолял личното дребното да гради нов свят, където би могло да се живее по-красиво и по-смислено. От всичките страни, стъпил на Мусала към тебе прелива нещо, за да се излее като скъпоценен нектар в душата - цяла година след това ще живееш с тия мигове и волно фантазията ще те пренася все насам и все на тази височина, за да изживееш не веднаж богатите мигове. “При първи лъч на слънцето вдъхнали ли сте лекий дъх на Мусала” - щеше да пееш през годината и щеше да си спомняш за кристалния въздух, който за първи път си поднесъл на дробовете като най-разкошен обед. Неизброими са картините и усещанията, благата и красотите, които планинските върхове предлагат на човека - какво представляват усилията, докато стъпиш над тях при това щедро, разливащо се богатство!...
Нека бъдем пак пестеливи на описания и бликнали чувства и не се отклоняваме от поставената цел. Слизането от върха става бавно и внимателно. Най-малкото нарушение на дисциплината при групово изкачване може да струва скъпо, планинските пътища тогава не бяха така подредени и поддържани, както сега. Под Мусала има езеро - голямо и дълбоко - "Окото". Има форма на око и е прозрачно и чисто като око. Около него има огромни камъни разхвърлени и придават на езерото недостъпен вид. За това езеро Учителят каза: “Ако българите всяка година решат да очистят неговото дъно, всичките заплетени работи ще им се уредят." Много пъти след това и по много поводи щяхме да слушаме за неразривната връзка между човешкия живот и природата, единството, което съществуваше и дълбокото отношение. За нас, които имахме за цел да градим новата мисъл и чувства, беше много важно да се съобразяваме с тези закони, които лежаха еднакво верни и в природата и в живота. Никога Той не отделяше човека от природата, природните явления от мислите, чувствата и постъпките на хората. Много често казваше: “Очистете един извор, за да подобрите вашите работи, за да бъдете здрави. Прекопайте едно плодно дърво, полейте една изжадняла за вода градина, очистете въшките на една роза, това са дейности, които са неразривно свързани със самите вас. Един голям процент от страданията и неудачите ще се премахнат, ако се ориентирате към новото мислене и действуване.” Трудно можеше обикновеният човек да проследи нишките по които причините и последствията се редуваха, за да дадат облика на живота ни, хубав или не, сполучлив или пълен с несполуки, хармоничен или дисхармоничен, лек или тежък. Всички ние имахме желание да проявим послушание и да прилагаме казаното. В планината чистехме извори, правехме чешми /една съществена част от нашето пребиваване/, поправяхме пътеки, правехме мостове. Само дъното на Окото не изчистихме - нямахме физическата възможност, то бе работа от държавнически мащаб. А може би трябваше да го направим достояние и може би някои биха се вслушали. Тогава при онова отношение, което имаха към учението немислимо бе. Не бихме се решили и днес, макар, че са хора на практиката.
Когато днес наблюдаваме уредения транспорт, грижата на този транспорт да стовари хилядите туристи до полите на планината, нека не повторим мъдрата народна поговорка: “Не се рита срещу остен” - тя е вярна, народът излезе от домовете, народът тръгна към планината и прави точно онова, което правехме ние преди половин столетие и продължаваме да правим още - планината премного я обичаме до днес. Какво ще стане след един век, ще го видят онези, които един ден ще се спрат да оглеждат голямото Му дело, новото, което Той внесе по всичките посоки на културата и нейните клонове. По време на тези екскурзии, както вече споменахме на друго място, ние спяхме покрай огньовете. Небето на Рила през тези нощи е вълшебно и нашите млади астрономи наблюдаваха и разкриваха науката за звездите пред жадните за познания умове. Беше време, когато душата се потапяше не само в красотата на планинската нощ, но когато и жадният ти ум поглъщаше науката за звездите, за природата, за планината. Тази нестихваща умствена дейност се носеше във въздуха, проникваше всекидневния ни живот, който неусетно се превръщаше на школа - “Планините са места, дето човешкия ум се възпитава, а долините са места дето човешкото сърце се възпитава. Като се уморите от живота на долината, качете се на планината и фантазирайте, пейте песни - планинските песни се отразяват в долините. Красив е животът на сърцето, когато умът мисли.” - Учителят. Огньовете горяха непрестанно и ние не усещахме нито коравото възглавие, нито неравната постеля; бяхме очаровани и развълнувани от нещо огромно, което проникваше дълбоко в нас, за да ни отнесе в един нов и възвишен свят - онова, което стигаше до нашето сърце, утре щеше да стигне до всички ония, които като нас нямаше да се задоволят с обикновения начин на мислене, на чувствуване, на живеене. Много пъти след това ние щяхме де се върнем на тези преживяни часове под открито небе, не само за да дадем поетически описания, а за да изживеем трепета на новото, което настъпваше, живия поток на идейното, което нямаше да пресекне - на земята щяха да се раждат хора жадни за нови знания с нови идеали, щяха да потърсят и щяха да намерят, както намерихме и ние, които имаха привилегията да опитат първи. И поради това ние няма да се скъпим да разкажем и предадем всичко, което сме получили от Него и чрез Него на тия, които ще дойдат след нас.
В подножието на Мусала ние прекарвахме по три - пет и десет дни когато лятото на тази година се случи топло и сухо. Искаме да бъдем кратки, а не можем, разказваш за едно, а изпъкват цяла редица от мигове, които искаш да уловиш. Никой не изстиваше, никой не се разболяваше. “Не бихме могли да издържим тук, ако нямахме топла вода.” Ние бяхме опитали вече магическото въздействие на горещата вода на тази височина и не се страхувахме от нищо. Никой не питаше и никой не коментираше, а поднасяше си канчето и пиеше вода.
Времето по това време не винаги се задържаше слънчево и топло. Една година се случи в планината имаше депресия - буря и дъжд, небето се тресеше от гръмотевици, а плана беше непременно да се изкачим на Мусала. Тръгването започна призори. Беше още съвсем тъмно. Никога преди и след това не сме били свидетели на присъствието на толкова електричество, което кацаше като блескави пеперуди по нашите коси и дрехи. Пътят представляваше поток от светлини, една извиваща линия - пътеката към Мусала извиваше и ние вървим нагоре един след друг на известно разстояние, за да се избегне евентуално някое срутване. Изкачването се състоя бавно и спокойно с ненарушима дисциплина. Екскурзията остана незабравима - заслужаваща перото на поета. Всички се върнахме бодри, весели и пълни с жизненост. Калеше се не само тялото, но и душата сякаш крепнеше вярата в ония неразривни връзки между природата и човека.
Всичките екскурзии до Мусала бяха подготвителен етап. Те представляваха първия кръг от нашето туристическо движение - нека се изразим на съвременен език, защото наистина това беше цяло движение създадено у нас спонтанно и естествено. То се слагаше на здрави основи, непоклатими бихме казали, както ще видим по-късно. Не беше важно дали ние се приближихме до планината или тя до нас - но връзката и общността с този планински свят се чувствуваше осезателно - планината за нас стана най-красивия, най-топлия и най-уютния дом - наша скъпа втора родина. Обичахме планината. За нас тя бе жива. На свой език тя ни говореше. Тя ни учеше по особен начин. Тя ни изпитваше по особен начин. Тя беше слязла близо до нас и споделяше нашия товар, облекчаваше ни, подкрепяше ни, вдъхновяваше ни, след като ни подаряваше най-ценното нещо на земята - здравето. Планината зае голямо място в живота ни. Близо и далеч ние живеехме с нея - с чистотата й, красотата й, и с онова, което не знаехме как да назовем, онова, което ни привличаше като силно магнитно поле. От нея сякаш ни се откриваше прозорец към Безкрайността, стъпили на нейните върхове сякаш имахме среща с Безконечността. Огромна и мощна тя слизаше при нас и слагаше майчина длан на уморените чела и намираше сладка дума и мил поглед. Затова връзката ни с нея беше здрава и жива - никога нямаше да й обърнем гръб, винаги тя щеше да ни посреща като най-гостоприемната българска стопанка - винаги готова за гости.
Когато се прехвърлихме към местността на “Седемте рилски езера" - Йеди-Гьол както се наричаше още, тоя Седмострунник на Рила, ние бяхме очаровани, но не изненадани. Готови бяхме вече да стоим не един, два-пет дни, а много повече. Първата ни работа беше да се запознаем отблизо с тая невиждана до тогава красота. Седем терасовидни ледникови легла в които се оглеждаха водите на седем кристални езера. Тоя прекрасен дял на Рила “ни покори”. Не се насищахме да ги съзерцаваме по всяко време на деня, когато меняващия се лик на небето се оглеждаше в техните води. Хубостта на четвъртото езеро наречено “Близнаци" и това на шестото езеро, наречено “Сърцето” приковаваше нашите погледи и трудно се откъсвахме от тях. Приличаха на храмове с шеметно вдигащите се скали от двете страни, с изострения като меч Харамия или с онази мека заобленост над “Сърцето” с блестящата синева на небето, която се разливаше жива в прозрачните глъбини - да се стои на бреговете на тези езера беше приказка вълшебна и нечута - не сме подозирали, че такава красота се криеше в пазвите на нашето отечество, което ни ставаше по-скъпо и по-мило. Рила беше безценен бисер, чийто отблясъци проникваха дълбоко в душата на човека и го караше не само да бленува за възвишеното, но и да го живее. Историята тук се задълбочава, разширява се и ако речем да я проследим се натъкваме на огромна пълноводна река, чийто басейн лежи неуловим. Никаква летописна бележка не може да ни даде представа за рилските лета прекарани там след като екскурзиите на Мусала престанаха да бъдат масови. Животът бе пренесен тук на Езерата. И вече не бяхме малка или средна група - тук вече идваха всички от цялата страна, групата ставаше внушителна, приятелите се стичаха, приличаше нещо като на поклонение, при все, че всичко дишаше живот и пълнота - всички обичаха планината, всички обичаха височините, върховете, кристалните шумящи води, слънцето, обичаха приятелите си, обичаха Словото и жадуваха само да Го видят и чуят. Всичко бе ясно, просто, здраво, жизнеспособно - на земята съществуваше братство и никой от членовете не искаше да отсъствува, когато това братство се събираше в планината, за да преживее блестящия сезон на духовната пролет и да не усети чистия дъх на онова, което се изграждаше - беше чудно, златно време.....
Тук се летуваше. На 2400 м. в. прекарваха своята лятна почивка учители, чиновници, лекари, работници, земеделци от всички краища на България. По някой път през лагера минаваха 200,300,500 до шестстотин души. Идваха групово, едни си отиваха, други пристигаха. Камионите които довеждаха едни, отвеждаха други. Организацията от неплатени работници безшумно вършеше своята работа - продоволствието беше уредено, столът функционираше редовно, дежурствата се редуваха - сутрин и вечер се даваше гореща вода -живеехме на палатки - здрави, хубави, непромокаеми. Времето в планината не се съобразява с нашите желания и нужди - имаше много хубави дни, ала имаше и дъждове и бури. Но ние бяхме братство и нощем по време на някоя буря, която късаше въжетата на палатките, група братя с фенерчета идваха да помагат, идваше и Сам Учителят. Принципът на взаимопомощта беше нещо, което се разбираше от само себе си. Никой на планината не живееше с чувство, че е сам или изоставен. Беше спокойно и сигурно да се живее на Рила през това време. Ние бяхме семейство - приличахме на кораб, чийто кормчия държеше здраво кормилото и направляваше движението по безопасни пътища. Перспективите за красив и разумен живот, се разкриваха и на всички езици ясно казваше, че това не беше мечта, а очевидна реалност - опитът беше сполучлив и блестеше сияйно. Идеята за Братството беше реализирана, макар и в ограничен мащаб. Такива бяха условията на земята сега, днес, какви ще бъдат утре - бъдещето щеше да каже. Незабравим остана за нас целия път по който минахме, за да стигне до тази форма на живот в планината. Бяхме уверени, че здрава ръка ни води, Неговата ръка на най-добрия водач и ръководител, организатор, Който през всичкото време остана скрит и незабелязан. Всичко ставаше естествено, безшумно, хармонично. Планината се превръщаше неусетно на школа в която учехме най-сложната наука, наука на човечността. Опитвахме най-живите принципи на живота и се стараехме да ги отразим в ежедневната си практика. Затова приятелите бяха добри работници и честни граждани в една държава, която не искаше да ни познае, и всред един народ, който се мъчеше да ни познае, и всред приятели, които ни обичаха и ценяха заради нещо, което “рядко се намираше”.
Би трябвало да оставим обикновения начин на повествуване или на писане на дневници - животът беше необхватен и човек се намира пред една огромна панорама на живот и не знае откъде да започне, за да даде правилна представа за прекараното време на Рила в продължение на един месец. Като безбройни ручеи се стича този живот и всеки по отделно говори на специфичен език, разкривайки не само вътрешното съдържание - душата на тези дни, но и тяхната блестяща външна форма, която напълно се покриваше със съдържанието. Да, ние бяхме хора, които преди всичко търсеха Него, хора, които бяха привлечени само от Него. Имаме чувство, че само за него избрахме този век и тази година, да улучим разписанието и хванем дирята на този богат живот в който се потопихме и който ни погълна, както красотата на Йеди-Гьол. Всичката събрана хубост на планината не можеше да се сравни с онова, което беше най-ценно за нас - животът, който бликаше около Него. Ще имаме ли време и възможности, ще имаме ли сърце да се върнем наново на този живот и седнали спокойно пред нашите бюра да опишем и разкажем неповторимия епос в детайли! Една година планинският багаж на групата бе пренесен на Вада с големи коли с ритли водени от волове. Край този керван вървяхме група и Той беше с нас - тази върволица от животни и хора, тези коли и блестящите декори на планинския път, ни напомняше някакво далечно и забравено минало - само една дума се изтръгна от нашите уста и тя стигна до Него - Прилича на епопея - целият ни живот приличаше на епопея, казваме сега и само един Омир можеше да даде пълен и богат израз на този живот. Когато пренасянето започна да става с конете на един добър каракачанин от Дупница - тоя незабравим човек, българин в душата и сърцето, превозът навлезе в нова внушителна фаза. В началото на месец юни той пристигаше на Изгрева и се договаряше с нас. Всичко се уреждаше приятелски и леко и беше чудесно да се ходи на Рила, когато всичко се уреждаше като по магически начин. На 2400 метра височина не липсваше нищо от онова, което е необходимо на хора, които се задоволяваха с най-скромното и живееха просто. Имахме разбира се най-главното, което стоеше в центъра - Словото, което редовно ни се поднасяше горе на върха. Когато гледаме сега големите томове на брой двадесет, изпитваме не само вълнение, а чувство на неизмеримост - неизмеримо беше богатството, което притежаваше, като от голям и дълбок извор черпеше знанието, като от неизчерпаем рудник изваждаше скъпоценностите. Не знаем, но струва ни се, че не бихме могли да дадем пълен израз на чувствата, които са ни вълнували, когато Го слушахме там горе и сега, когато ги четем с ново съзнание да ни разкриват все по-широки простори и по-големи дълбочини. Изжаднялата земя чакаше тая животворна влага и душата ще уталожи своята жажда и своя глад, когато пред нея се открие една земя “изпълнена със знание”. Както богата беше духовната страна на нашия живот горе - тогава много се пееше, вечер край огъня, сутрин на изгрев и през неделните дни; когато посрещахме и изпращахме група; играехме редовно Паневритмия - тоя час беше забележителен - да се играе Паневритмия покрай бреговете на “Махабур” или на поляната над езерото на Чистотата - това бяха незабравими празници, когато всичката синева на небето, всичката красота на върховете и всичката чистота на водите намираха място в нас. Лентата се развива и тя става все по-блестяща и по-блестяща. Освен тази страна на живота, имаше и друга - когато трябваше да се направят чешми, мостове, да се урежда бивака, да се построи заслон. Всички до един бяха ангажирани в общата работа и всеки според силите се включваше в това планинско строителство, което щеше да обслужи нас и всички ония, които идваха в планината. Така бе изградена чешмата “Щедрите ръце” - най-хубавата вода на Рила; една друга чешма беше направена над Махабур. От нея се открива разкошен ландшафт и човек с часове може да стои там и да съзерцава красотата. Трета чешма течеше под езерото Махабур. За тези чешми се носеше материал от далеч. За заслона също, но групата беше внушителна и камъните се пренасяха на ръце. Нищо не ни тежеше - всичко се вършеше с чувство на обич - беше приятно да се включиш в общата дейност на едно семейство, на един колектив, на едно братство. Всичко това се преживя и то остави дълбоки следи в нас, нищо нямаше да може да изтрие или унищожи тези следи - имаше вече нещо изработено за вековете - идеята за братство дълбоко легнала в самите нас.
Имахме достатъчно време да се връщаме на тези години, да ги обхванем от край до край, да ги преценяваме, да ги наблюдаваме, за да извлечем ценното, което остана за винаги дълбоко в нас. Всеки завой и всяка долчинка на този път ни напомня за онова внушително дело, което бе изведено на добър край. Оглеждаме нашите ниви, посети с едра пшеница и в шума на летящите коли, които днес возят стотици любители на планината, виждаме разрасналото се движение - потокът от хора, който пълни днес някогашните тихи и безлюдни планински пътища ни радва и ни уверява за сетен път в силата и жизнеспособността на правата човешка мисъл, на живата и права идея, на правилното и благородно чувство - неща, които засягат целия свят. Неговото желание бе да извлече целия български народ от тъмните и задушени стаи и ги повлече към планината, както в началото на столетието той изведе малката група свои хора, мъже и жени, млади и стари, за което пресата тогава се опълчи срещу Него. Беше се случило нещо, което прилича на кълненето на семето, растенето, цъфтенето и даване на плод.
Една година на брега на второто езеро отседна група от мъж и жена и две деца. Те пътуваха с големи раници и бяха седнали да си починат. Поздравихме ги и ги попитахме накъде отиват. Мъжът любезно усмихнат ни отговори: “Връщаме се от летуване” и поясни - решихме и ние като вас да летуваме с палатка - нали повлякохте крак. Човекът беше чистосърдечен и честно ни каза, че си бе взел пример от нас. Да, колко трябваше на хората да последват всичко онова, което беше правилно, чисто, благотворно, полезно, ново, свежо. Такива бяха ценностите с които Той обогати света и светът, народите нямаше да закъснеят да си потърсят тези съкровища и да ги използуват за материалното и духовното си благоденствие. Това беше и Неговата цел. Ние успяхме да го видим и проверим. Учението беше за всички, както слънцето, въздухът, светлината и хляба бяха достояние на всички живи същества. Думите на чистосърдечния българин не забравихме, защото нямаше да се мине много време, когато спортните предприятия масово щяха да шият палатки за летуване по планините и по крайбрежието на морето. Никой друг не знае как се уреждат лагери на 2400 метра височина - ние ще покажем на всички, как става това. Стотици домове и хижи може да се строят по планините, ние нямаме нищо против това - но едно нещо искаме ние и за него сме прибегнали до тоя начин на живот - да сме в близък контакт с обилния резервоар на чист въздух и до всичките магнитни течения на планината, в непринуден досег с всичките промени на времето - въпрос на разбиране, на навик, на усет към тоя великолепно уреден дом, наречен “Живата природа”. Не разказваме всичко това, за да се хвалим, смешно е да се помисли това дори - въпросът тук лежи много дълбоко, предаваме един опит в който трябва да се вслушат ония, които ожидат и ратуват за новото. Идеите са достояние на всички. На нас те ни помогнаха - направиха ни неоценима услуга, ние живяхме с тях, опитахме ги. Те и затова се раждат, за да бъдат разнасяни и така се случва, винаги се случва така - за идеите няма граница, няма бентове, няма абсолютно никакви пречки. Те се движат по пътя на невидими антени - там е тяхната сила и цена. Не се изразходват никакви средства, за да стигнат до човека. Правите, чистите, красивите, възвишените идеи са невероятно леки, не са нужни никакви превозни средства - стигат точно там, където е нужно.
Планините днес се пълнят от хора млади и стари с бастуни и без, разбрали и опитали богатствата на планината. И вероятно ония, които някога по калдъръмените градове ни посрещаха с присмех, днес се радват на държавното постановление, което улеснява пътуването на гражданите по планините и нещо повече - въведе като практика екскурзионното летуване на трудещите се; стигна се и до летуване под открито небе. Опитът бе обменен без официалности и нашия туризъм намери широк отзвук. Не само ние разбрахме, че простия живот, близо до природата е здравословен и полезен, този живот щеше да спаси човечеството обедняло откъм идеи и духовен подем. Успяхме да видим много неща през тези години, можем да си представим и утрешния облик на живота и на хората, които никога не минават незабелязано оттам, където има стоварено някакво съкровище. Човечеството ще потърси новото и ще го намери, не бе важно, как ще го получи и кой ще му го поднесе - както ловджийското куче намира своя господар, така и умния човек ще намери заровените богатства. Няма въпрос който да не е получил правилно разрешение. В случая важно е да кажем какво се случи само по.един въпрос - именно този, който се опитахме тук да разрешим - отношението към планината.
Ние не бързаме. И Той никога не бързаше. Знаеше всичките възможности на човека и на всеки сезон. Изпитваме радост когато хората ни разбират при среща в планината и в разговор за планината и за въпроси, които засягат живота. А ние имаме по много въпроси да беседваме и да обменяме опит. Радваме се и когато срещаме много хора по планината сами и групово, млади и стари, облечени в хубав планински екип. И ние днес пътуваме екипирани добре. Познаваме вече меняващия лик на планината и се координираме с нея. Външното облекло обаче не ни прави по-добри туристи отколкото бяхме някога, когато никой нямаше време да се види, как е облечен и как са облечени другите - толкова много планината ни поглъщаше. Условията за туризъм, условията планината да бъде добре посетена днес превъзхождат ония условия и онова време - всичко, което става на земята и между човешките общества е добро. Научихме се да гледаме на всичко много широко и да мерим нещата със отмерения и спокоен мащаб на планината. Ала ние никога вече не можем Да преживеем ония дни. Никой вече не ни посреща и изпраща с присмех, никой не се учудва и думата извеяни почти не се чува. Бяхме толкова уверени, невъзмутимо спокойни и много радостни, за да могат думите на еснафите да ни засягат. Но онова време за нас остана неповторимо и не защото тогава бяхме млади, ние и сега се чувствуваме млади, ние и сега още обикаляме планините, пак летуваме на Рила и пак обикаляме езерата и пак се качваме по върховете - първото пробуждане в планината и първите ни срещи с нея, когато Той беше между нас оставиха незаличими следи и сякаш нищо от онова не може сега да ни отнесе в най-висшите сфери на красотата, на духовното съзерцание и в света на голямата радост, но това е друга тема.
Нека кажем няколко думи още и нека изразим нашето пожелание - притокът към планината, походът към върховете да не спре до външната, парадната страна на туризма, а да проникне дълбоко в сърцата, умовете, душите на хората, за да организира техните чувства, мисли, желания, постъпки, за да могат да правят не само излети по планините, но и във висшите сфери на духовния живот и човекът обикнал планината се върне от нея, не само обновен физически, но и духовно с непобедим устрем за по-голяма човечност.
Планината не е място за забавление.
Планината е свят на абсолютна чистота, красота и ред.
В планината човек се познава най-добре; като в огледало се отразяват качествата на мислите, на чувствата, на желанията, на живота.
Да се облагородят те, това е най-добрата награда на планината.
