Летните дни бяха богати от слънце и от радост. Беше през ония години, когато никой не ни пречеше да се събираме, никой не искаше квартирен лист, и никой не те пита какъв си и в какво вярваш. Съборът беше забележителен. От цялата страна - градове и села се бяха стекли братя и сестри, приятели и съмишленици, селяни и граждани. Изгревът посрещаше еднакво топло и сърдечно всичките гости. Тишината и редът на Изгрева бяха ненарушими. Многото народ не промени облика на Изгрева - с малко и с много хора запазваше най-красивото и най-чистото, което прави едно селище винаги приветливо и спокойно. Чувствуваше се Неговото присъствие, което даваше тон през тези съборни дни.
Сутрин преди изгряването на слънцето, върволица от хора безшумно и съсредоточено отиваха към салона, ако беседата се случваше сутрешна. Словото се слушаше жадно, то съживяваше и въодушевяваше събраните хора от различни среди, с различно„образование, народности и вери! Учителят идваше точно в пет. Със своята многочисленост този събор правеше силно впечатление и всички присъствуващи се чувствуваха доволни, радостни, окрилени. Беше един от редките събори за който споменахме вече - 1927 година. През неделния ден вратите на Изгрева бяха отворени за гости. През целия ден идваха познати и приятели да видят и да чуят нещо. Имаше художествена изложба, имаше концерт, имаше и сказка.
През един от следобедните часове под оная круша, която тогава беше млада фиданка едва завързала първите си плодове, сега тя е вече стара и на есен отрупана с много плод - едри жълти круши, близо до боровете. При Него се бяха спряли двама журналисти, които бяха дошли да видят Изгрева, събора, хората, Него. Часове и мигове край Него в които винаги се отлива частичка от Неговия живот, който мигом се превръща на Слово. Защо тъкмо сега близо четири десетилетия от тогава се връщаме на този ден, под старата круша? Пред Него бяха застанали журналистите. Не можем да кажем, че журналистите не бяха обичани от Него. Не, защото и те бяха хора като всички, които си изкарваха хляба. Смеем да кажем - не обичаше занаята им, чието жило не веднъж беше опитал. В тоя занаят имаше премного примес от онова, което той не обичаше. Примесите не обичаше.
Един от тях се обърна към Учителя, след като беше огледал цялата поляна изпълнена с народ и рече:
- Колко много ли се радвате Вие, като виждате толкова свят край себе си. Тези хора са дошли заради Вас.
Учителят погледна поляната, погледна тях и нас, които бяхме край Него и рече:
- “Докато плодовете не са узрели, градинарят не може да каже, каква ще бъде реколтата, не може да се радва, защото сега е пролет, нека са много плодовете, но са още зелени."
Дали разбраха журналистите мисълта на Учителя, дали и ние, които бяхме край Него я разбрахме? Нашите очи дали виждаха, за да проникнат в затворените книги, които още бяха затворени. Само за Него нямаше затворени книги и затова в отговора можеше да се прозрат много неща.
Нека приключим срещата с журналистите, за да се върнем на изказаната мисъл. Другият попита:
- Бихте ли желали някога да се върнете пак на земята? Нали според Вашето учение, прераждането е факт.
- “Да, бих дошъл , на земята, но при едно условие, ако в нея няма журналисти” - усмивката не слезе от лицето на Учителя, може би искаше Да смекчи суровата истина. Беше голям празник и никой не трябваше да се почувствува засегнат или обиден. Засмяха се и те, засмяхме се и ние. След малко те учтиво се сбогуваха и си отидоха.
Ние чухме разговора и добре запомнихме Неговите думи, твърде кратки, за да направим тема от тях тогава и ги скътахме в душата си, тогава, кой можеше да помисли, че някога грижливо ще ги извадим от съкровищницата на нашия спомен, не за да преживеем богата обстановка на събора, но за да потърсим онова, което бе скрито в тях - казаното, което щеше да засегне тъкмо онова време, което щеше да дойде. Живата книга на Братството, живата история се набираше буква по буква, дума по дума, за да се сглоби от вещата ръка на историка, който един ден щеше да събере материалите за една история и за едно дело, което щеше да остане да блести през вековете.
Не коментираме случая, животът вместо нас направи това - животът се изправи пред нас, за да ни напомни събития чрез които проверяваме всяка дума казана от Него. Нямаше случайни думи. Нямаше. Не беше се минало и половин столетие, когато сезоните се сменяха. Пролетта има определени месеци. Градината тогава преживяваше своята пролет. Плодовете обилно висяха на дърветата, ала те бяха още неузрели. В градината имаше разнообразни плодове от всичките видове и сортове. Плодовете тогава се гушеха под зелените шапчици. Всяка буря можеше да ги отвее и всеки студ - да ги попари. В живота на Братството се изви буря, връхлетя голям студ. Клоните на дърветата се олюляха от силния вятър, кършеше стволите и плодовете започнаха да падат. Познато и често явление, не само в човешките обикновени градини. Неговата градина трябваше да преживее една буря и плодовете трябваше да бъдат опитани. Тогава ние не искахме да вярваме, не допущахме и не мислехме, какво може да се случи, беше премного светло и радостно край Него, ала Неговите думи останаха да кънтят близо до ушите ни и вече не така меко и празнично, както през онзи съборен ден, а твърдо и остро днес, защото за нездравото, за неустойчивото, винаги трябва да има в запас известна доза строгост.
Братството много преживя от външните, но преживя и от тези, които бяха от сам оградата и се бяха клели във верност, от тези, които стояха на колене при Него и молеха за благословия, от тези, които се смятаха първи и които ни уверяваха, че за няколко години, можело да се стане светия, от тези, които пееха хвалебствия за Него, от тези на които Той безвъзмездно им беше правил много услуги, а накрая и от тези, които се смятаха пазители на Братството и на интересите му и накрая го предадоха. Ние не можем да забравим всичко това, дори и да искаме - то е вече история. Не мразим никого и в сърцето ни ни капка отрова за отплата, но не желаем да забравим думите казани тогава, защото и ние искаме да бъдем сдържани, когато се произнасяме за реколтата, преди сезона да е минал. Не искаме, както тогава да се радваме на количеството на много народ, и най-после искаме добре да запомним смисъла на Неговите думи, за да направим всичко възможно и се задържим здраво на клоните на дървото. Каквато и буря да връхлети, какъвто и студ да падне, да останем на местата си и да дочакаме узряването, за да причиним радост на Градинаря, чиято грижа за нас бе неизмерима. Не коментираме - животът ни научи да проверяваме казаното, да виждаме по - ясно и да стоим будни на избраното място.
Земята натежа от присъствието на журналистите. Той не обичаше журналистите, т. е. журналистиката. Беше прав. И днес, както и тогава журналистите дърпат конците и правят в света това, което господарите искат. Те плащат, те искат. Когато журналистите пишеха лошо за Учителя и за учението, Той казваше: “Поне в едно никой не може да ме обвини, че съм подкупвал журналистите.” Журналистиката отдавна е обърнала гръб на истината; на истината те вежливо й казаха: Не ни трябваш и без тебе ще уредим някак си живота и света, все ще го докараме до някъде. Къде? При тази безпирнципност. Нека не кажем. Не е наша работа. Но кой може да се съмнява, че в света не става онова, което човешкият разум изисква и благородните сърца желаят, а става това, което журналистите искат. Винаги става онова за което журналистите са писали. Но нека не се занимаваме с тях. Ще кажем само, че лъжата отвежда човека и народите до задънената улица - бърлогата на лъжата, където като уморен и подгонен звяр лъжата си слага главата на лапите и се готви да умре. Ние нямаме нищо общо с журналистите и журналистиката. На нас те не ни трябват. Той ги отрече, не за друго, а защото си служеха официално с лъжата. Ние бихме желали Учителя пак да дойде на земята и ние пак да се срещнем с Него. Това е нашето съкровено желание. До тогава обаче днешната журналистика да бъде минало. През тези съборни дни успявахме да уловим нишката на Живото Слово, но и нишката на Неговия работен ден като книга, от която много неща можехме да научим.
Съборните дни бяха светли и изпълнени с много слънце и много радост. Те останаха да сияят като най-светли празници в живота на Братството. Те ще останат свежи и недокоснати от дъха и на времето. Към тях ние ще се връщаме и ще откриваме все по-нови ценности.
Днес след толкова години по следите на преживяното стигаме до онова време, светло и богато по простата причина, че отразява живото табло, където релефно се откроява не само Неговия образ, но и образа на голямото Му дело.
