Ако на времето, пък и сега някой би ни попитал нас хората от братството, къде научихме някои неща, имаше ли писани правила, ние бихме отговорили, че не знаем да е имало. И ако такива е имало, то ние не помним. Ние се връщаме на миналото, не за да преживеем блестящия сезон - нещата са неповторими и статичността няма нито силата, нито власт да ни прикрепи здраво към дадена форма, към дадено място или към дадено време. В един свят на вихрено движение, ония, които имат представа за реалността не могат да живеят със спомени или с миналото. Всеки миг от живота ни е богато наситен - няма младост, няма старост, има живот, има ритъм жив и трептящ, докосващ всеки миг нашата интимност с всичките нюанси на неповторимото. Всеки миг от летящото време, всеки тон от нестихващата песен на живота звучат различно за нас, звучат необикновено. И ако някога ние си позволяваме да се връщаме на миналото, то е само за това, за да дадем чрез словесна форма панорамата на един живот и дело, които някога ще будят интерес - събитието е от крупна величина и всеки уловен и кристализиран в езикова форма момент е важен, съществен, ценен.
Нека се върнем на въпроса и на отговора - ние не знаем кога и как научихме простото правило да не късаме цветя и плодове от братските градини на Изгрева. В братството този ред се пазеше строго, да не кажа фанатично. Това се знаеше от всички и през годините, когато кварталът лежеше неустроен и седем етажните блокове наоколо липсваха и улиците бяха безлюдни и тихи, не помним да е имало случаи на хулигански прояви, нямаше нашествия на младежки групи върху плодовете на овощните дървета или върху ягодовите насаждения. Черешите на пролет спокойно си зрееха, ябълките на есен се червенееха отдалеч, ала никой не посягаше на тях - плодовете се събираха след тяхното пълно узряване и се консумираха общо по време на празничните вечери. Може би в никоя обществена градина плодовете не са узрявали толкова спокойно и достолепно, докато не погълнат и последната капка слънчев сок. Ние имахме тогава рядкото удоволствие да гледаме отрупани дървета от узрели плодове. Никой от нас не е видял да се издигне ръка към плодните дървета и да захапе плод. Такова нещо нямаше. Плодовата реколта не беше собственост на едного, а на едно цяло общество, на братството, чийто представители пазеха един строго установен порядък, едно коректно държание, което носеше името морал. Тук нямаше устав, нямаше установени норми или писани закони. На определения ден реколтата се събираше, нареждаше се и се съхраняваше, за да се консумира в общия стол. Няма да забравя един случай, когато една сестра помоли Учителя за едно кило сини сливи. Тя беше майка на две малки Деца и аз не чух каква причина постави тя. Учителят донесе сливите и й ги подаде. Странно ми се видя желанието й. София беше пълна с кюстендилски сливи, ала тя искаше именно от тези. Защо се учудих? Толкова здраво лежеше у нас идеята за общото имущество. Градините стояха нестъпкани от човешки крак-само берачите на есен влизаха. При известни случаи и с позволение, като горния може би се правеха изключения. Този установен ред беше естествен. Идеята беше залегнала здраво. Всичко, което Той изграждаше у нас беше Здраво, устойчиво, безупречно. Един ден патент за честност щеше да бъде отреден за Неговите ученици по предприятия, стопанства и учреждения. Бяха преминали през школа и знаеха точно какво трябва да се прави и как да се пази основната линия при колективния живот. Наглед тези неща изглеждаха прости, дребни, обикновени. За Него обаче нямаше дребни и неважни неща. Много важно нещо беше да си откъснеш шепа череши без позволение. Ония, които смятаха да строят ново общество, трябваше да дойдат при нас, за да се учат на елементарните правила, да проследят нашия работен ден, сезон, година, живот, където неминуемо беше отразен вътрешния облик на човека - неговата етика и степента на съзнанието. Слагаше се основа и тази основа беше здрава - думата братство не беше празна - тя подразбираше много неща и задължаваше още толкова. Учителят държеше всичко да бъде в пълен ред и сам Той не си позволяваше да бере плодовете; за един случай четем в беседите: “Хванаха един, който си позволи без позволение да бере череши” и продължава Учителя: “Аз, който съм свободен, сам не си позволявам да късам плодове. Една две череши мога да си откъсна, не повече. Не искам да се хули името на Бога и вие постъпвайте така, че да не ставате причина да се хули името на Бога".
Казано е всичко с няколко думи само, ясно, разбрано законът е нанесен. Не е нужно да се напише, не е нужно да се говори на висок глас. В случая не са важни шепата череши, нека дребно да се види това, но тук се касае за един принцип, който трябва да легне чист и здрав на който ние щяхме да стъпим. Загубата от плодовете нищо не е, при това те не са частна собственост, при това с тях не се търгува, ала нарушението си остава и то не е малко - думата “хула" в българския език е силна и изразителна. Когато нападат, обвиняват, злословят, хората си служат с хула. Да хулиш човека в обикновения живот някак си е търпимо, но да хулиш Божието име е нещо страшно, нередно, грозно. То е игра с огъня. Раздвояването е първата стъпка към лицемерието, а лицемерието начало на лъжата. Лъжата се смята от Учителя за най-големия грях, единствен, който не се прощава - няма снизхождение, няма опростяване, а има само съдба. Тъкмо от това се целеше да се опазят учениците, зараза, която прониква дълбоко в съзнанието на човека и го отравя. Как ще се изгради ново общество братство при това, ако липсва елементарното чувство за чест, за почтеност, за отговорност, за доверие, когато се касае до едно общо благо? И Той, Който е свободен пази установения ред. Принципите трябва да се живеят, независимо от това дали са писани или не.
Градините на Изгрева бяха за показ. Напролет, които идваха и минаваха по алеите, когато дърветата цъфтяха и първите пролетни цветя благоухаеха, казваха “тук е същински рай” - същото беше и на есен, когато плодовете кичеха дърветата и розите цъфтяха до късно, без да бъдат обезобразявани от алчни ръце. Имаше и нещо друго, което не идваше нито от плодовете, нито от цветята, атмосферата беше наситена с нещо друго, което идваше от ония, които обитаваха Изгрева, нещо което беше по-важно от една недокосната реколта. Важен беше човекът - изработения човек, който се учеше от неписани закони, по закона на свободата, без принуда и по силата на ония хубави чувства и светли мисли, които носеха едно име наречено убеждение. Човекът взимаше живо участие в новия порядък - с пълна готовност той се включваше в този порядък. Спокойно този човек можеше да се нареди в редиците на онова ново общество, което се оформяваше и което пазеше чуждите интереси като своите. Необикновена бе школа и необикновени бяха постиженията - те бяха на лице, резултатите щяха да се отчетат по-късно, когато при социалистическата система, човекът нямаше да може да се крие. Учениците на Учителя бяха за пример. Как се случи това, на коя наковалня се ковеше характера? Нека се попитат и нека си отговорят. Ние ще кажем при неписаните закони, при пълна свобода, при една дълбока вътрешна реформа, която отля новото в човека - здрав и чист морал, при едно учение, което работеше отвътре навън. Кой не разбира и не обича значението на думата любов? Ще кажем - всичко се постига с любов, всичко се внедрява с любов, любовта беше най-сполучливия, най-правилният метод за възпитание и самовъзпитание. В братството думата дисциплина никога не се споменаваше, а дисциплина имаше, нямаше нужда да се говори за нея - за нея всеки сам се грижеше и тя се осъществяваше безшумно и неусетно. Много се говори за неща, когато те липсват. Човек научава местата на вътрешните органи, когато те заболеят.
Никой не си позволяваше да къса плодове от градините. Защо? Защото силни бяха неписаните правила, по-силно беше разбирането и новото схващане за взаимните отношения. Моралът идваше отвътре, не се учеше отвън. Никой нямаше нужда да го убеждаваш и да го поучаваш или да му втълпяваш. Само тъпите имат нужда от убеждаване, заплашване, втълпяване. При изграждането на общество - братство тези методи са безпредметни, ненужни. За тях ще бъде смешно, ако някой направи това, да се учат на морал тези, които реформираха живота си из основи.
Основата лежеше чиста, здрава, устойчива като диамант - сградата трябваше да преживее много бури и сътресения външни и вътрешни. Като добре построен параход материалите трябваше да бъдат безупречни, здрави и споени с най-устойчивата спойка, за да оцелее и удържи братството на всичките депресии. Това Той го направи. Много неща бяха взети със закон и без закон, така се случва от страна на тези, които имат власт. Всичко могат да вземат, до последната жълтица и до последния квадратен метър, но едно нещо никой не може да вземе, за него никой няма сила - изработения отвътре човек щеше да си остане неуязвим и недокоснат. Вътрешното богатство е недосегаемо. Изгревчани още живеят на Изгрева. Плодовете по изгревските градини пак зреят и розите пак цъфтят. Градините се използуват от хора, които нищо не са дали и са направили за тях - градините не са частни, те са обществени, държавни. Ала новите стопани нямат нищо от онова, което имаха изгревчани. Те живееха по неписани закони и правила, а тия, които се разхождат по тези градини, живеят по строго написани правила и използуват плодовете за лични нужди. Този морал на нас ни е чужд. Ние нищо не искаме и нищо не правим, но не можем да се съгласим с този измислен човешки закон и морал, с тия измислени правила, които разрешават да се нарушават неписаните закони.
По силата на тези правила ние отказваме да опитваме плодовете, когато ни предлагат, отказваме и да ги купим, отказваме се дори и от това да минаваме през тези градини. Трудно биха ни разбрали ония, които ни считат като хора от по-долно качество.
Да не говорим за качеството, ще кажем само, че качеството не се определя от приказки, от етикет, от рекламата, а от вътрешното съдържание отлято в обикновеното ежедневие, в живота на отделния човек. Ще посегнем ли на обществена собственост или не, ще изградим ли собственото благополучие за сметка на чуждото, ще живеем ли по писани или неписани закони - това са сложни комплицирани въпроси, с които един ден всички ще бъдат принудени да се занимаят, за да знаят всички, кои неща са златни и кои позлатени. Едните и другите неща не се познават чрез думи, речи, плакати, лозунги, познават се само тогава, когато влязат в живия поток на живота. Братството бе закърмено с неписаните правила и закони - всмука ги като майчино мляко и бъдещето Ще направи опит да проучи моралния лик, за да се осведоми верни ли са тези приказки и как се стигна до там.
Той говореше и живееше, имаше право за това; ала ние - учениците живеем, без да говорим.
