Това, за което ще става дума тук, само Той може да го каже и не само да го каже, но и да го живее. Това е Неговият характерен стил не само на мислене, не само на изказване, но и на живот. Човек може да се спре и да съзерцава картината, както нощем съзерцава звездното небе. За нищо друго не мислиш, освен за звездите, за тяхната хубост, за светящите пътища, тия чудни блестящи хороводи, намираш, че на Земята няма нищо по-красиво от небето. Усещаш тогава, че живота се обогатява отвътре и нищо земно не може да се сложи в другото блюдо на везните, за да се изравни с това преживяване. Този път думите бяха отляти в една стройна система, едновременно те бяха и сърдечни и топли, имаш желание да ги сместиш изцяло, или да ги приближиш не само до виждането, чувствуването, а и до разбирането, макар, че всичко е толкова ясно, остава само по магичен начин да ги превърнеш на музика и тя да ти звучи за цял живот. Думите, Неговите думи, казани от Него, трябва да сме ги слушали, защото ги взимаме направо от беседите, може да са отбелязани в бележниците, но тогава можехме ли да ги “слушаме", както днес?
Животът и вълненията тогава бликаха от хиляди ручеи и нямахме време да се спираме на тези светящи детайли, които щяха да ни разкрият дълбоката принципност и красотата на едно неувяхващо отношение. Близо половин век откогато са казани, те звучат различно, необикновено, как ли ще звучат след още толкова години - тяхната динамичност ще се увеличава и вълнението с което ще се изслушат ще се задълбочи. Вероятно. От тях можехме да направим поезия, но предпочетохме да ги оставим в тяхната отлята форма, облечени скромно, недокоснати и чисти да влезат в националната си носия в бита на братството. Те ще звучат като приказка, която слушаме зиме край пламналото огнище, когато навън се стеле снега, ала те ще звучат днес като пролетно приветствие, когато посрещаш равноденствения час, или наесен, когато природата е разтоварила всичките си щедрости и ние се готвим пак през едно равноденствуващо утро да се сбогуваме със слънцето.
Ще ги предадем дословно и към казаното ще лъха нашата радост, ще бликне топлото чувство и мисълта ни ще доизгради образа на онова, което Той направи, изпълни, изработи, извърши - голямата работа с човека и за човека. Нямаме претенции, че само ние бяхме покрай Него, предмет на сурова глина, която Той моделира, от това, че Го слушахме и бяхме точни и редовни в школите, не може да се съди какви хора бяхме изобщо, от коя степен ученици бяхме. Нямаме желание да се сравняваме, да се мерим и теглим, не е нужно това. Едно нещо, обаче, не може да се отрече - ние бяхме ония, които внимателно и съсредоточено Го слушахме, ние бяхме ония, които образувахме онова, което се нарича аудитория. И нека кажем дисциплинирана - никой не си позволяваше да влезе след като школния час беше започнал - никой не закъсняваше - да станеш рано беше изработен навик. Тази аудитория беше жадна, възпитана, трептяща за новото, да запише словата не само в бележниците. Край Него всичко беше движение, като по магичен начин Той оживяваше атмосферата, предаваше й особена магнетичност, насищаше я със светлина, с мекота с усредена чистота. Кои бяхме ние и какви бяхме ние? За Него не беше нужно само да има хора, които да го слушат, дори и такива като нас, за да свали на Земята учението, знанията, нужно беше и нещо друго, което всеки по отделно знаеше и преценяваше. Отношението - имаше го Той към учениците имахме го и ние към Учителя. Ако това се знаеше от онзи непознат умник, той никога не би задал този въпрос на Учителя и до нас никога не би стигнал този класически отговор, преливащ не само от светлина, но и от топлата красота на една интимност, която при други случаи никога Той не би разкрил пред когото и да било. Да, ако този непознат “философ” не дръзнал да зададе този въпрос, ние бихме се лишили от нещо, наистина много прекрасно. Трябва все пак да му благодарим. Ето и въпроса:
"Отде събра тези хора около себе си? Те не те разбират".
Следва отговора на Учителя /предаваме го дословно/:
“Нищо от това. Понеже Бог ги търпи и обича и аз съм длъжен да ги търпя и обичам. Бог ги е събрал от кол и от въже и ми ги изпрати да работя с тях. Не мога да пречупя думата Му. Щом Бог ги е изпратил при мене, ще им предам знанието, което имам".
Какви бяхме ние? Кои бяхме ние? Нека думите ни не прозвучат като защитна реч. Ще се опитаме да запазим стила, да не накърнява нито Учителя, нито учениците. Не сме съчинили отговора предварително - ние само светкавично се върнахме назад и навлезохме в пределите на ония съдбоносни дни, когато Христос обучаваше народа чрез притчи - някак си ни подхожда тази притча, разлика има само в името. Учителя ги нарича от кол и въже, а Христос - клосни и хроми. Те се оказаха готовите, които приеха на радо сърце поканата му и мигом се отзоваха на сватбата - знатните, поканените, елитния слой на тогавашното еврейство си намери хиляди причини и то съвсем основателни да не се явят на поканата. Може би сме същите, които тогава се отзовахме на поканата на Христа. Притчите ние помним и нека не сме от знатните. Христос не се роди в богат и знатен дом; не го повиха в меки пелени и великото събитие се случи в бедни ясли и прости и бедни хора помогнаха на майката да се роди детето и го повиха в прости пелени. Природата устройва чудни шеги на всичко що блести отвън. Не казваме нищо и нямаме намерение да защитим учениците и да извиним тия от “кол и въже”. Тъкмо такива са били нужни, за да се провери Здравината на учението, при неблагоприятните условия се проверяват великите ценности на човешкия дух. И ако учението тъкмо от тези хора можеше да направи нещо, то е вярно, правилно, чисто. Издържало е и последния изпит. Корав народ са българите и умен, нека си кажат думата те. Казаха ли я? Казаха я. И днес когато внимателно и съсредоточено се вдълбочаваме в него, ние се връщаме на всичко онова, което някога сме слушали и от което само сме се възхищавали и на което само сме се радвали, без на ум да ни дойде, че някога грижливо щяхме да търсим ценностите и с перо в ръка щяхме да ги оживим, да ги пресъздадем, да ги предадем на ония, които един ден щяха да ни питат как отзвучахте? Тогава ситуацията е била такава.
Сега се спираме на детайлите, четем между редовете, оглеждаме всичко и неизмеримите неща, които ни поразяват със своята дълбочина и светлина ги оглеждаме като скъпоценни камъни. Като опитни туристи изпитваме сега да пътуваме бавно и спокойно да оглеждаме ландшафтите, които се разкриват пред нас, спокойно да се вслушваме в музиката, която стига до нас, за да съхраним ценностите дълбоко в нас и станем достойни за тях, за да не бъдем от “кол и въже", а хора, ученици разбрали, познали и приложили малко от онова, което чули някога и на което сега се връщат обвеяни с нова светлина и нов устрем. Ситуацията днес е друга.
Защо се спряхме на тази реплика, която ни разкри цяла серия от мигове, които ни отвеждат до Неговото голяма дело, по-точно казано до една част от него - братството? Само за това ли? Не. Няколко думи приковаха нашето внимание, почувствувахме познатото вълнение, че се намираме пред нещо велико - един трепет, сигнал и стрелка, които ни сочат най-светлия път, който ни показаха някога, за да преживеем сега съкровения миг, който след като обогати Него, обогати и нас - “Не мога да причупя думата Му” - изразът е обикновен и звучи като български фолклор. Благодарни сме, че простата форма е оцеляла и изразителността е недокосната. Намираш се в друга среда, дишаш друг въздух и се приближаваш до Него - това е Неговата среда, аура, както я наричат окултистите; аура на мисъл, на чувство, на отношение: “Не мога да пречупя думата Му”. Нямаш вече желание да коментираш, да анализираш, да се произнасяш. Две същества се разкриват пред очите: едното обикновения човек - ученикът да го назовем - от "кол и от въже” и другото - Необикновения човек, Който успя от тези хора незнатни, бедни, очукани от живота, които нямат ни волове, ни синове и дъщери за женене, нито нива да оре и посее, ала богат с вътрешен усет, мигом да се отзове на богатата гощавка, редка, епохална и от тях да направи нещо. И тъкмо този успя да улови този блестящ миг, за да каже след малко: Хубави са тия мои съученици с които съм седял на един чин, с които съм споделял радости и скърби, които ме наричаха брат или сестра, които ми се притичваха на помощ, когато имах нужда, които ме гледаха с обич, които обичах. И продължаваш в същия дух: Които и Той ги обичаше - Учителя и работеше с тях и ги учеше и ги търпеше, как мога аз обикновения човек да пречупя Неговата дума и де се отвърна от тях? И не само думата на Моя Учител, но и думата на Моя Бог. Така казваме ние учениците и се радваме, че през най-студената човешка зима, ние бяхме под завет - завета на братството. И всички вече ти се виждат такива, каквито изглеждаха и на Него. Тогава бликват чувствата, тогава пред погледа ти се разгръща цялата история на братството и не само историята, но и живото тяло на братството, тая здрава и жива верига в която едно звено си и ти, и в чието начало стои Той - величествен в Своето смирение да обича и търпи всички, които Бог обича и да учи и назидава тия, които Бог Му е изпратил и Който пръв ги беше обикнал.
