Пред мене лежат четири фотографически карти среден формат. Те носят една и съща дата и една дума отдолу - Събор 1927 година. Намерих ги случайно в една книга и веднага ги заделих. Спомних си и годината и деня, когато един брат ми ги подари през един от тези съборни дни. Едва ли тогава той можеше да си представи, че днес аз щях да направя тема и дълго щях да ги разглеждам от всичките страни, да отбележа детайлите и да извлека от тях разбира се най-същественото. Преживяването ме вълнува още в началото. С какво собствено? Дали със свежестта на спомена, който ме отвежда в атмосфера, която сякаш беше несъвместима с порядъка на земята, човешкия разбира се, толкова лека, задушевна и топлосърдечна бе тя. Един човек, който наричаш брат и който познаваш от много години, а виждаш едва ли един път в годината, защото не живееш в София, приближава се през този съборен ден и любезно ти предлага съборен дар, за спомен от тези светли дни. Помниш мястото, дървото до което си се спряла, помниш слънчевия ден, помниш човека и се усмихваш с младежки жар и благодариш. Грижливо ги съхраняваш, пазиш ги, носиш ги със себе си, тревожиш се за тяхната съдба, както и за книгите, искаш всичко да опазиш, всичко непокътнато да го съхраниш, то представлява най-голямата ти ценност. Да, какво не преживяхме оттогава, нека не си спомняме сега за тях през тази година, през тоя ден, когато случайно попадаш на връзка фотографии и без да си дадеш сметка, заделяш тъкмо тези, нека си стоят на масата - ще се върнеш на тях, чуваш себе си, отговаряш пак на себе си - да непременно ще се върна, нека си стоят близо до мене, какво ли няма на масата.
Изгубих ли време когато ги гледах? Губя ли времето и сега, когато внимателно, съсредоточено ги разглеждам с лупа на ръка? Сякаш те представляват йероглифно писмо. Наистина по тях може да се чете твърде много. Времето ми не е загубено. Нека година1927 да е отдалечена с четири десетилетия. Какво значение има времето за неща, които никога не могат да легнат в забвение. Един живот прост, същевременно и необикновен те гледа от тези скромни табла. Някога от тях може да се направи изложба и ония, които са участвували в този живот ще се зарадват и усмихнат - фотографическата камера е съхранила частичка от тях, страничка от нещо много светло, един светлинен лъч на Преображение - красотата на един събор.
И ето, вече не се спираш тук и там, не насищаш момента с аромата и музиката на онези дни, не казваш какво е било някога, не се потапяш във вълните на миналото, и не искаш нито да се успокояваш, нито да се утешаваш, нито да се радваш, нито да скърбиш, нито да питаш - защо? Въображението е нещо реално - какво ще кажат ония, които го нямат не е интересно. Мисълта лети и препуска на възторжените криле на младостта, там по всичките кътища на Изгрева, по пътеките на градините, по слънчевата поляна, в трапезарията, по пейките и гледаш на онова място близо до входа към изгревския двор едно голяма огнище солидно направено и на него грамадни бакърени казани, с два големи чайника - всичките тези изляти от мед снаряжения са приготвени специално за съборите. Брат наш майстор ги е направил и в тях е вложил всичкото изкуство на своите деди старите балканджии - казанджии. Не възобновявам миналото и не пристъпвам като към спомени - външното табло ме отвежда до идеята, но ето хрумване на повествовател, тръгвам по следата на детайла, приятно ми е да се разхождам по формите, за да стигна до съдържанието. По тези места е летяла нашата младост, понесла в сърцето си радостта, нестихващия празник на света - нещо се беше случило и беше година 1927, много може да се разкаже за нея и разбира се няма да я помним само с това. Много песни се пяха тогава и много неща се случиха, а в центъра сияеше най-голямото събитие, което обогати с един замах епохата - тогава Учителят даде големия том беседи и лекции - “Пътят на ученика", за това по-късно. Сега обаче се отказваш от всичко и имаш само една желание да се срещнеш с хората от фотографическата камера. С тях си яла на една трапеза, с тях си пяла песните през тези дни, с тях си слушал беседите през тези дни, с тях си участвувала в общите молитви, с тях си работила, дежурила, услужвала си им и те са ти услужвали, черпели са те с плодове и ти си правела същото. И най-важното, което стои скрито, за него не се говори - тези хора те обичат и ги обичаш. Гледаш ги сърдечно, топло, усмихват се като стари приятели и са готови всеки момент да ти услужват, да те изслушат, да ти причинят радост. Някои от тях знаеш откъде са, познаваш ги по име, някои срещаш за първи път, не смогваш да научиш името и местожителството. Съборът е многочислен, дошли са гости от всичките краища на България - села и градове. Наричат се помежду братя и сестри. Поздравяват се с най-хубавия поздрав на земята и се ръкуват сърдечно. Нямаш роднински връзки, а ти са нещо повече от роднини. Когато ги срещаш ти става приятно - човек стои пред тебе и ти знаеш кой е и какъв ти е. Атмосферата е приятна, сгряваща, дружеска, братска. Не нарушават с нищо хармонията и тишината на деня нито покоя на нощта. Не говорят високо, не се чуват никакви грубости, за неприлични думи да не говорим, те изобщо не съществуват в речниците на никой от Неговите хора; царува идеална дисциплина, без някой да е поставен там, за да я въдворява, имаш чувството, че това са идеални части от едно хармонично цяло, не е нужно да им се каже, какво да правят. Когато сядаш да ядеш няма бъркотия, няма шум, няма проявено нетърпение - редът е прост, лек от само себе си всеки разбира какво прави, не усещаш, че на Изгрева спят, ядат, почиват - живеят близо две хиляди души. Тия богати и празнични дни продължават седмица, зад целия този ред стои Той и по незнаен и непринуден начин поддържа тая хармония, тая красота - тая братска атмосфера. Имаш чувството, че се отклоняваш от същността на темата - спомените са завладяващи, идеята прошумя - откликна леко в сърцето като дихание на зефир, ала тя добре бе чута, добре бе разбрана и още по добре уловена, нека ми бъде простен увода. Ще се опитам да я дам, както бе преживяна.
Беше ли в центъра Учителя? Беше ли седнал на скромната катедра в един салон набързо направен, липсваха още прозорци. Бяхме и ние - учениците пред Него. Тогава спонтанно идва големия въпрос - лесно ли беше да се изгради този жив апотеоз на най-новата идея - проблем и задача на нашето време - идеята за братството. Днес казваме - Братство. А дали става лесно? Братството, както и семейството не се изгражда от глупави хора, братство от такъв мащаб не става от обикновен материал и от обикновен човек. По един и същи закон се създава идеалното семейство и братството като обществена единица. Как става това, не е момент сега да кажем - темата е разработена преди. Когато ние дойдохме, сградата на братството беше готова - ние не бяхме от първите - тази сграда смеем да кажем вече блестеше и ония, които ни отвориха вратите и ни поканиха сърдечно, не намериха за нужно да ни запознаят с историята, как се е случило, всичко друго им беше на ум - на земята имаше празненство, хората бяха поканени на сватба и нямаше време за други приказки. Ние също се присъединихме към рядкото събитие, ние разбира се младите най-обичат радостта и веселието. Беше много тържествено, много светло и много радостно. На Земята живееше Учител. Отвориха ни вратите на братството и ние влязохме вътре, че намерихме най-хубавото, най-дълбокото, най-проникновеното, което двадесетия век и Земята можеха да ни предложат. История ли пишем сега, без да сме историци, нека звучи като история, макар, че ние друго искаме да кажем.
Веригата, здравата верига направена от безброй звена, ето кое виждаме днес, ето кое живо ни гледа от тези табла със средна големина, което някой любител фотограф успя да улови, а моя добър брат да ми ги подари. Нека да се спрем накратко, за да се изяви сама идеята. Едната фотография представлява общия вид на Изгрева. Дълги години на масата стоеше една подобна снимка с надпис - Изгрева. Тя ни беше премного скъпа, защото представляваше Изгрева в онзи начален вид - Изгрева в своята младенческо възраст. Гледаш десет декара тревна площ, поле, което стига далеч сякаш е неделима част от Изгрева - част от Софийското поле. Безлюдно и голо с малки постройки тук таме в далечината.
Изгрева откъм гърба е опазен от гъст горист пояс. Няколко малки борчета има посадени и тук. Няколко дървени бараки, някоя и друга палатка - това е Изгрева - две врати, едната откъм поляната, а другата откъм пътя. Изгрева е приютен в топъл скут. Изгревът е облян в светлина. Мястото е такова, че слънцето щедро го огрява от всичките страни. Животът на Изгрева е съсредоточен в центъра, където е салона и трапезарията. Нито една масивна къща - по случай събора има много набързо построени палатки.
Ha Изгрева няма вода, няма и електричество. Цивилизацията не е нахълтала още, няма и съобщение. Изгрева почива върху чистото ложе на първичната си красота. На Земята за нас няма по-прекрасно и по-свещено място. По случай събора сега той е много населен. Дните са горещи, август е и докараното сено служи за постелки. Всички са доволни, никой не усеща неудобствата. Пред палатките са седнали селяни,и селянки. Те приказват, някои четат, някои се греят на слънцето. Една двойка брат и сестра са изправени близо до една дървена къщичка и си приказват. Уловен е бита на един ден - съжаляваш, че всичко не е нанесено на лента, би могло да се види много от този кипящ отвътре живот. Двете табла се изчерпват..
Третото представлява набързо скованата трапезария от дъски - маси и пейки до тях. Проточени са на дълги редици - нито един не се храни отделно, усещаш, че нарушаваш принципа на братството ако се храниш отделно или слезеш в ресторант. Изобщо никой няма желание да се откъсне от тази обстановка, за тези няколко дни, които през цялата година ще сияят и ще го обогатяват... Вижда се огнището, казаните, чайниците, горещата вода никога не липсва. Хората са насядали гъсто един до друг. Съществува някакво разпределение, защото познаваш хората насядали на една дълга маса, селяни от твоя край, различаваш ги по носията и по шамиите. Всички чакат да се сервира обеда. Между тях с кошове се носи хляба.
Четвъртото табло, това е салона и трапезарията когато хората липсват. Салона свети от белота. Има внушителен вид, вижда се катедрата и пияното отдясно и големия инструмент бас, там са и стативите. На входа е застанал брат Симеонов. По съборите той даваше тон и ръководеше пеенето. Диригент той не беше, ала беше душата на хоровото пеене - общото пеене, което винаги звучеше необикновено, вдъхновено, патетично.
Завесата се затваря, вълнението притихва, а животът те кара не вече само да гледаш, не и да се вълнуваш, но да мислиш. Една дума блести над целия този екран, думата е премного светла и съдържателна - премного я обичаме ние, да е легнала близо до сърцето ни, стои като залог и като завет на най-реалното, най-великото, което бе направено на Земята през най-бурното време, през един век просмукан от миризмите на омразата, жестокостта, насилието - да, тъкмо тогава, Той го направи. Тази дума беше: Братство, блян и надежда, цел и идеал на едно поколение възпитано и изработено от най-големия Майстор на нашето време. Идеята бе прозвучала мощно, задушевно и тя ни докосна по магически начин, за да отзвучим крепко на нея. Изразът бе даден, зад израза стоеше съдържанието. Ще кажат някои днес: бледо е отражението, несъвършен - ще кажат другите. Днес всичко може да се говори за братството, ала ние само не ще се произнесем громко за братството, ние ще мълчим, но нямаме желание да скрием истината. Ще я кажем насаме, ще я кажем тихо, но твърдо. Направеното бе направено, задачата бе изпълнена, идеята бе реализирана. Направи го Той и то много здраво и добре споено с най-здравата спойка. Никой от тези, които са участвували в тази верига от онези тримата необикновени люде, които първи Го чуха, видяха, познаха и последваха до онези които до началото на този век Го приеха, разтвориха вратите и сърцата и Го назоваха до нас, които се родихме в началото на този век могат някога да се чувствуват само в тоя свят, откъснати от тази верига. Никога - звената са там живи и здрави, споени, жизнеспособни, както ги беше оставил Той.
Когато оглеждаме това Негово дело, не отразено в четирите табла, тая бегла следа от един богат изживян живот, а отразено в глъбините на човешката душа, в човешкото сърце. Идеята бе отлята именно там и Неговите хора - учениците бяха вкусили сладкия плод. Бяхме живи не само да видим величествената сграда, наречено братство, но и да преживеем силата и несломимата спойка на веригата, която ни свързваше като неделимо цяло, като звена и като скачени съдове, оживени и оплодени от Неговата любов и споени от идейното съдържание на Неговото Слово, което направи от нас братство.
Идеята беше реализирана, като алпийски планинари, свързани един за друг, те можеха да се противопоставят на големите страдания и изпитания. Живата верига беше направена от плът и кръв, жизнеспособна и несъкрушима. Идеята имаше цената на доброкачествен квас. Да бъдеш звено в тази верига беше и чест и отговорност. Колко беше важно животът на отделния човек, и колко от значение за отделния член общото благо. Идеята за колективното съзнание, идеята за братството получи на земята най-чист и най-животрептящ облик. Братството беше верига, веригата беше братство.
През годината 1965 не може да се коментира повече върху този въпрос - ние искахме само да оставим словесна диря на няколко съборни дни уловена от любителя фотограф. Ще питат - защо? От 1944 година до 1965 много неща се случиха и братството преживя много изпити. Братството пострада. Защо? Някоя лоша халка във веригата? Не търсим причините, и не питаме ние. За нас бе важно само едно - идеята остана недокосната. Създаденото от Него никога нямаше да се разруши. Изгревът отдавна е загубил своя блясък и своята романтика, загубена е безвъзвратно оная жива и чудна тишина, която беше отличителния белег. По снагата на това парче земя, мъничка частичка от нашата планета са вече минали грубите нозе на обикновения, делничния живот, който настървено се сили да унищожи миналото, да изтрие красотата. Пейзажът е сменен, следите постепенно изчезват, бихме казали следите на класиката изчезва - оная класика, която беше рамка, където идеята процъфтя. Всичко, което носи печата на материалното е ограбено. Вандалите на един век винаги намират, какво да ограбят, какво да разрушат, какво да поругаят. Винаги е било така, ала винаги те остават излъгани, когато отчетат плячката си - виждат, че в ръцете остават само черупките, сухите листа.
Живи и невредими идеите остават, жива и невредима веригата ще просъществува, защото тя беше едно от най-съществените звена на Неговото дело. Наш дълг бе да пазим нейната цялост при всичките условия, благоприятни както през ония слънчеви дни, които ни гледат от картичките, както и днес, когато не можем общо да се съберем на събор през август на Преображение, или да предприемем общ излет до Мусала, или да организираме общо летуване на Рилските езера - но формите съществени ли са, те имат ли дъх от вечността, братството на земята ли само се реализира, идеята земна ли е - като светяща река, като дъх от вечността идеята обикаля цялата Вселена, за да стигне до сърцето на малкия човек, който много добре разбира и още по-добре отзвучава, когато му кажат от сърце думата брат. Ние преживяхме това, преживяваме го и днес и няма да престанем да го преживяваме и в далечното бъдеще. Такава е цената на живите идеи - те са вечни.
