Единствените обществени места които Учителят посещаваше, бяха концертните зали. Той ходеше на концерт при избрани програми и при изключително талантливи изпълнители. Какво представляваше музиката за Него е въпрос, който стои някак си недостъпен за нас - от него тема ние не можем да правим, ала за музиката и за неговите песни всеки един от нас би могъл да каже нещо - няколко думи, как е била посрещната и как е била преживяна. За нас песните на Учителя бяха като слънчева топлина и светлина, и като въздуха, и като водата, и като хляба; нещо без което не можеш, нещо без което живота ни край Него нямаше да е така пълен и така богат отвътре. Слънчевият лъч докосва всички, които излизат сутрин да го посрещнат, нека се изразим с езика на природата - Неговата музика ни изпълваше, повдигаше, ободряваше, сменяше нашите състояния, разреждаше и пречистваше атмосферата.
Голямото музикално богатство на Учителя е на лице. Пред нас е един голям сборник. Събрани са грижливо всичките песни и упражнения, както ги наричаше Той - “До окултната музика още не сме стигнали.” Разчитайки тези песни, ние се пренасяме през онова време, когато те са били дадени. Всяка песен, както казахме представляваше музикално събитие. Всички в тези песни беше дадено сбито, сгъстено, преливащо от тонове и от музикални идеи. Всяка от тях отделно сама за себе си представлява съкровище от музикални мотиви, които чакаха своите майстори да бъдат пресъздадени в нови форми. Светът трябва да бъде залят с музика. Светът днес е обеднял откъм идеи, твърде много и откъм музикални такива. В тези песни е даден духът на новата песен - те представляват музикална есенция и квас. Музиката според Учителя трябваше да влезе в живота и възпитанието на младежта. Без музика няма здраве, няма постижения, няма култура.
Неговата песен трябваше да тръгне по света, ала не тръгна. Тя остана в един кръг малък и незнаен. В същност така ли беше. Обикновените хора имат обикновени мерки за нещата - какво в същност се е случило в света и къде бе отнесена тази музика, и какво направи тя?... Някога на тези въпроси ще трябва да се върнат големите музиканти, които един ден ще имат друга сетивност и други мерки. Ние ще кажем само - навън беше ранна пролет и по заснежените простори се виеше първата прелетна птичка - крилатата песен на Учителя, която идваше да оповести новото и в музиката. Творецът на тази песен стоеше неоткрит. Ония, които Го познаваха, ония които разбираха от музика оцениха Неговото изкуство, възхищаваха се и се вдъхновяваха от неизчерпаемите теми, които те съдържаха. Беше още твърде рано може би, за да бъде тя популяризирана, или тя чакаше истинските си почитатели да бъде открита и възвестена за света.
След много години ние щяхме да си спомним ония светли часове на ул. “Опълченска” 66, на Оборище, на Изгрева, на Рила, на Витоша, когато песните се раждаха спонтанно, както ветровете в старата гора, както зефирите по небесното пространство, както водите, които пееха напролет. Тогава Учителят ни поднасяше песните. Цялата постановка беше неизказано проста, спокойна, красива, сърдечна. Слушаме мелодията, запомняме текста и започваш да пееш... От нечутите акорди на “Вехади”, “Кажи ми ти Истината” до “Химн на Великата душа” този внушителен апотеоз на живота до извисяващата на “Имаше человек изпратен от Бога”, за да стигнем до “Иде, иде”; мелодии и текстове, които ни отвеждаха в неръкотворен храм изпълнен със звучене идващо от неизмеримите сфери на Безкрайността. Неговата музика бе необхватен свят, където ние бихме могли да слушаме и де съзерцаваме живите образи на новото, което пристъпваше света. Изпитвахме дълбока радост - този забележителен белег на новата музика. Тя се роди тук в България, своеобразна и оригинална облъхната от чистия дъх на нашите планини, обвеяна от ярката синева на нашето небе и стоплена от слънчевия сок на нашето слънце. Тя бе напоена с нови идеи, които блестяха и проникваха. На места се използуваха народни мотиви като на народната музика се предаваше нови оттенъци и нова идейност, нов смисъл и ново звучене. С право може да се каже, че музикалното съкровище на Учителя е огромен актив към българската музикална съкровищница, нещо, което не ще пречи тя да бъде актив и за цялото човечество. Няма никакво значение, че нашите изтъкнати музиколози не бяха го открили,както не бяха Го открили и ония, които би трябвало да бъдат най-близко до него и първи да го посрещнат като свой, роден и близък по призвание - тия от българската православна църква.
Ние не сме специалисти и не бихме се заловили за тази тема - музиката на Учителя, ако един тон от Неговия живот не беше грабнал нашето внимание, нашето чувство и нашия устрем да уловим с перото забележителното - тази нескончаема феерия от мигове, когато песните са били дадени и нашето непосредствено преживяване. На един от тези мигове ние ще се спрем повече -той е и център на нашата размисъл. Твърде скромно от наша страна, но знае ли човек посоката на едно хрумване или може ли да отмери удара на сърцето?... Но нека в този задълбочен час, когато се приближаваме до неговото богато и светло ежедневие, разлистим последната страница на големия музикален сборник. Защо? Там е отбелязана последната песен, последния тон на една голяма картинна изложба. Защо се спираме на този тон, може би и заради това, което бе дълбоко изживяно не само от Него, но и от самите нас.
Нека спрем вниманието на тази година -1941, когато в света бушуваше войната. Земята се гърчеше под ударите на разтопена стомана, картечният огън разрушаваше не само плодовете на културата, а унищожаваше и милиони хора. Беше страшна и незабравима година, когато жестокостта и насилието бяха стигнали връхната си точка. Не искаме сега да си спомняме за тези години, но думите са неумолими, годината е написана четливо под тази последна песен, която Учителят даде на Витоша, на Бивака “Ел Шадай” - това богато със слънчев блясък, място, с щедрата чешмичка на няколко разкрача, с голямата скала, която сякаш будна като войн стоеше над малката полянка с вид на кошара, топла и уютна, защото Той е отсядал винаги на това избрано място на един хвърлей от планинския път, а толкова защитено от много хора и от много шум.
“Ел Шадай” - 16.VI.1941 год. Един дълъг пролетен ден, всичката разливаща се красота от кристално синьото небе, от зеленеещите се гърбове на планината, от уханието на цъфтящите планински цветя. Ужасите на войната бяха далеч, ала не прониква ли страданието, мъката, неволята и ужаса всяко отзивчиво човешко сърце? Не хвърлят ли те призрачната си мрежа и чувствителните хора не долавят ли, че на земята вилнее насилието и дихание на ужас се изтръгва от невинните жертви... Планината за нас ще си остане най-хубавото и най-познатото, най-любимото място - нещо като роден край, където единствено се чувствуваме най-добре. За нас тя е дом лъчезарен, чист, приветлив. За планината думите винаги ще бъдат недостатъчни, толкова тя е заела място в нашите сърца и в нашия живот. Благодарни сме, че Той ни изведе от прашните улици и булеварди на големия град, за да ни покаже най-голямата красота на земята - планините, където чистотата, красотата и музиката се сливаше в общ синтез. Неудържимо тя ни привличаше. Именно там в планината прозвуча последния акорд на една нестихваща симфония, която никога нямаше да глъхне - именно в планината, а не някъде другаде прозвуча последната песен ако можем да се изразим с езика на земята и на обикновеното човешко мислене за този задълбочен и върховен миг не само от Неговото музикално творчество, а миг от Неговия дълбок, вътрешен живот, чиято завеса за едно мигновение собственоръчно Той беше разтворил, за да ни покаже съкровената си интимност и ни направи последен дар, най-скъпия, най-богатия какъвто Учител прави на ученика.
Песента “Странник съм в този свят” бе дадена на 16.VI.1941 год. За първи път тя бе изпята от Учителя на Витоша в “Ел Шадай” - четем в коментара на сборника. Дадени са и кратки мисли върху съдържанието на песента. Но ето, че този ден и това събитие не приключва за нас с тази суха летописна бележка, твърде суха, за да ни даде голямото, дълбокото и прекрасното, което е излято в този час и в този шедьовър.
Денят е пролетен, топъл, богат от слънце. Покоят на планината действува успокояващо: тътнежите на войната глъхнат надалеч; пейзажът е спокоен, свеж и приятен. Близо до Учителя е седнал брат Недялчо П. Както винаги братът е разположен, когато е до Учителя, детински се усмихва със вечно смеещи се очи, този голям мъж има детско изражение на лицето, приветлив и мил с топло отношение към всички, най-вече към Учителя от Когото не снема очи. И вероятно съвсем спонтанно, той се обръща към Учителя, в гласа му звучи нота на молба и Недялчо казва: “Учителю, изпейте ни една песен, която никога не сме слушали.” “Отбележете думите”. Някой сякаш ни говори и повтаря настойчиво: “Отбележете думите”. Казани са твърдо - отговаряме днес не са казани случайно и не случайно са отзвучали. Недялчо иска неизпята песен - неизпята на земята. Необикновен ден и необикновен час. Ученикът моли за една песен, непременно неслушана до сега. Коментарът може да спре до тук, защото всичко лежи ясно, кристално ясно, като този юнски ден. Ученикът иска, Учителят изпълнява. Песента бива изпята, уловена, съхранена - цялата обстановка е почти снета на лента. Действието е приключено и късно след този ден, когато войната се свърши на бял свят излиза сборника с живото участие на Недялчо. Всички се радват тогава - имаме си нова песен, както е ставало винаги. Но годината 1941 бе една от последните години, следващите военни години са тежки, наситени с много изпитания и страдания - после дойде 1944 година, после дойде 27 декември същата година; скръбта ни докосна с тежкото си крило и ние преживяхме голямата загуба като тежка драма. За тая година и за тоя ден ние щяхме да си спомняме винаги с голяма скръб. Сега сме пред прага на 1964 година. Музикалният сборник е пред нас, издаден е в годините, когато още можеше да се печатат братски издания. В него е събрано музикалното наследство. Очите ни се спират на последната песен, чийто повод е дал Недялчо. Той стана причина тя да излезе на свят. Благодарни сме на Ученика и на Учителя. Тази страница от Неговия живот би ни лишила от нещо много значимо и ценно, нещо неизразимо дълбоко. Сега нека пристъпим към текста на песента, с нейната музика нека се заемат музикантите.
Четем и препрочитаме краткия текст. В коментара се казва, че песента е Молитвата на Учителя. Да, цялостна, молитва с всичките характерни нюанси. Искаш да кажеш нещо, ала не смееш. Изправен си пред нещо величествено пред което можеш само да мълчиш. Усещаш, че нямаш право да докосваш с пръст тази хармония. Тя сама за себе си ще говори на всички, които имат ухо и усет. Можем само да сведем глава и да мълчим, само да мълчим. Ще кажат, защо тогава трябваше да се изпишат толкова страници? Тръгнахме съзнателно и уверено; за да се стигне до един висок връх трябва де се измине много път. Ние можехме да не го видим и Той можеше да не ни го покаже. Ала Той го извървя и поведе и нас, за да ни извиси до този връх като ни приближи до Себе си, за да види картината не само Недялчо, който помоли за нечута песен, но за да го видим и ние и заедно да преживеем в Ел-Шадай един величествен миг от Неговия живот. Като прелюдия и последен прощален привет в който кратко и сбито Той каза всичко - моментът ни напомня 17 глава от Евангелието на Йоана когато трябваше да се каже и даде всичко през онзи най-сгъстен час от живота на Христа. С тая песен подобно на Христа, Учителят ни показа висините до които Той можеше да се извиси, както и низините до които можеше да слезе, за де помогне на своите, за да покаже пътя по който трябва да се върви. Моментът беше дълбок и значим. Той не разкри необозримия свят, от който Учителят идваше, а света в който живееше, свят който готвеше драматичния спектакъл в който християнските народи щяха да се оглеждат, за нас лично разкриваше удара, който ни се готвеше:
“Странник съм в този свят;
Никого не познавам. Освен Тебе Ти, Господи Боже Мой, Си създал всичко за мене. Аз отправям своята благодарност; Към Тебе, на Тебе, Господи; Възложих своето упование – Да възлезе молбата ми към Тебе”.
Изпятата песен бе молитва - Неговата молитва. И тази молитва песен щеше да звучи винаги покъртваща и величествена, като кратката Господна молитва и като последните слова: "В Твоите ръце предавам Духа си.”
За учениците тя беше не само молитва, но и прощален зов към тоя свят в който Той беше само странник - непознат и неизвестен, без никого, освен: “Тебе Господи - никого не познавам, освен Тебе.” Накрая щеше да добави, че е благодарен за всичко, което е създал за него, за да свърши пак с думите: “Да възлезе молбата ми към Тебе, защото “На Тебе възложих своето упование."
Пътят бе очертан, Той по всяко време чертаеше и набелязваше и трасираше нови пътища - път ви показвам, пример ви давам, както правя аз, така правете и вие. Бъдете като мене. Ученикът трябва да прилича на Учителя си.
В песента щяхме да открием ценен дар - “Един е Бог, Той е създал всичко заради нас - благодарете и уповайте на Него.”
Годините на изпитанията започнаха. Учениците щяха да бъдат изпитани. Неизбежен бе този закон и този ред. Ситата, с които щяха да бъдат пресяти щяха да станат все по-ситни и по-ситни. Затова ето, давам ви ключ, с който да си служите. Каквото казах аз и вие можете да го кажете, каквото правих аз и вие можете да го направите. Нищо вече невъзможно няма за вас. Страданията и изпитанията са измерени - животът е сериозна задача, ала решима. Дали е бил неговия по-лек? "Странник съм в тоя свят” - живя живот на странник. Душата винаги е странник на земята. “Не съм от този свят” - каза навремето Христос. Две хиляди години по-късно Учителят щеше да каже почти същото в друга форма, превърната сега на песен, на химн в който се преплитаха скръбта и радостта, страданията и дълбоката вяра, благодарността и хвалението, упованието и молбата. За ученика беше изпята тази песен - затова ученикът трябваше внимателно да разчита казаното, за да застане на онова място, където светът нямаше да го уязви и където отношението към Великата Първопричина щеше да сияе като зора.
Това място светеше и грееше. То бе най-защитеното и най-здравото място - канара, на която всеки трябва да стъпи, който имаше съзнанието на ученик. “На Тебе възложих моето упование”... Това го каза Той - Великият Учител... Какво остава за учениците?... От тая последна реплика, от тая музикална фраза лъхаше не само хубостта, тишината на Ел-Шадай през този юнски ден, а силата чрез която не само учениците трябваше да живеят, а чрез която живееха и Великите Учители - това беше магическия ключ на смирението и благоговейното чувство с което трябва да застанем пред Лицето на Безконечността, пред Лицето на Бога:
“Никого не познавам Освен Тебе; Към Тебе, на Тебе Господи, Възложих своето упование, Да възлезе молбата ми към Тебе”...
Песента, която много неща щеше да ни разкрие, се превърна на молитва - музика и молитва се сляха в едно. Неговата музика бе едновременно и молитва.
