Връщането към далечното минало представлява интересно пътешествие. Ние не сме геолози, не участвуваме в някое трудно издирване, не сме и откриватели на нови земи. Познати ни са всичките перипетии приключения и опасности с които са придружени тези експедиции. В случая, обаче, ние приличаме по нещо на тях. И ние тръгваме на дълъг път и за разлика от другите, които откриват богати залежи, нови богатства неоткрити в недрата на земята или някъде другаде, ние не търсим абсолютно нищо, което има материален характер. Нашата цел е много скромна и не знаем, колко хора биха се интересували от нашето пътешествие. Като към ново небесно тяло, което привлича погледа на астронома, ние се насочваме към един живот и една неувяхваща истина, които в днешно време звучат далечно и някак си нереално. Но именно тази нереалност, която в основата си е реалност, ни привлича, тя е която крие известна цена за ония, които търсят вечното; нека тя да не съдържа онова, за което днес хората препускат като диви орди по нашата земя и настървено дълбаят нейната утроба, за да търсят все повече и повече суровинни материали. Нашият поглед е насочен към други ценности и със скъдните средства, които притежаваме ние се връщаме към света на духовното - свещените сказания, превърнали се на бликащи извори, които до ден днешен не са престанали да поят сърцата, умовете, душите на хората.
Нашето пътешествие стигна до псалмите на Давида. Страниците отшумяват, една след друга песните зазвучават. Псалмите ни откриват един свят на хармония и една непозната музика нарежда тоновете, които ни отвеждат в далечен и висок свят, където въздухът е кристален и светлината обилна. Чрез мъките, страданията и изпитанията музикантът и поетът щеше да излее в съвършен вид, не само вярата и упованието в силата на Бога, но и любовта си към Незнайния Бог, който в час на просветление той е възлюбил с цялото си сърце и душа. Затова и псалмите стават мистично средство за съзерцание и вдълбочаване и магически ключове в един свят изпълнен с превратности и опасности, които дебнат човека от всички страни.
Нашия поглед и нашето внимание е насочено към 150 псалом. Като заключителен финал на оратория този псалом щеше да звучи величествено и просто, за да ни разкрие с един замах, всичко, което е било казано във всичките стихове събрани в 150-те псалми на Псалмопевеца. Спираме се на този псалом по указание на Учителя. Той ни обръща внимание - “Прочетете го, за да видите, как е славел Бога.”
Спираме се на него, за да открием необикновеното. То се разлива от всяка дума на тези 6 стиха от които първата е Алилуйя, до последната, която също е Алилуйя. Тази малка думичка от седем букви разкрива смисъла и съдържанието не само на 150 псалом, но и на всичките останали. Защото, какво са всичките псаломи, ако не едно безначално и безкрайно Алилуйя! Една дума, която щеше да кънти и звучи във всичките псалми, едно Алилуйя, което недокоснато и чисто като правилен и хармоничен акорд щеше да стигне до нас в неувяхващата си хубост, непомрачен и непохулен от тъмата на времето, което се сили да обезцени вечните ценности на човешкия дух. Този последен псалом представлява именно такава ценност и думата Алилуйя добива нов блясък тъкмо сега, разкривайки дълбокия смисъл по-мощно от когато и да е било. Двадесетият век е век на крайности, век на две противоречиви течения, на две концепции, които в един краен момент си дават среща на земята, за да се очертае пътя на следващия етап в културното и духовното развитие на човечеството. Щеше да надделее здравото, чистото, жизнеспособното, за да подари на света един светъл път и една зора, която бавно настъпваше. Народите щяха да опитат, за да си кажат думата и изберат новите форми на духовен живот. Ония, които мислеха, бе изкуство човек да мисли, ония, които ожидаха новото, ония които участвуваха активно в преобразованието на живота и света, не можеха да се хранят със старите и опитани вече теории, разбирания, схващания, вярвания на миналото за живота, за Бога, за Любовта, за Истината.
Думата “алилуйа” не беше вече тон от литургия, пята от стария свещеник, облечен с черно расо, с кадилница в ръка и от устата му да се процеждат изтъркани думи - хваление по навик и по силата на приетия ритуал. Прахът на миналото беше паднал и думата сияеше в първоначалния си блясък и пълнота, изтръгната от душата и сърцето на певеца, дал пълен израз на отношението към Великата Първопричина, към Своя Бог. Алилуйя беше и хваление, и молитва и песен. В нея бе отлято съдържанието на сърцето, което жадуваше да влезе в пряк контакт с Бога, за да му отдаде своята смирена чистота, обич и всеотдайност.
Псалмите са написани преди повече от три хиляди години. Всред всичката тъма на времето, когато езичеството напираше и тегнеше отвсякъде, отравяйки атмосферата и душите, мъже като Давида горяха от вътрешен огън и с устрем летяха към една съкровена и велика цел - да преумножат и съхранят духовните съкровища, да остават дълбоки следи на своите въжделения и на новите идеи, които ги вълнуваха. Духовният живот на човека получаваше своите първи очертания и ония, които бяха вкусили от плодовете му, бяха готови с цената на живота да го съхранят и предадат в пълнота на следващите поколения.. Цяла Азия по това време и целия западен свят тънеше в духовен мрак и идеята за единния Бог беше далечна и непозната, а Давид вече редеше своите псалми, своите песни, музиката му имаше вече магическо действие и нескончаемо той вече повтаряше своето Алилуйя, като изграждаше здрав и сияен път, чийто основания щяха да си останат до днес. Думите бяха живи и криеха сила. Както ученият от един лист можеше да пресъздаде цял растителен вид, по същия начин и хората, които ценяха духовните съкровища, щяха да открият в тях или в една единствена дума, в един шестостихен псалом цял мир, цяла епопея на духовното въззеймане на човешката душа, която освободена отвътре щеше да изпее свещеното Алилуйя... И този звучащ стих нямаше да бъде само обикновена библейска или религиозна дума, а дума изпълнена със съдържание, където трептеше и се преливаше определеното отношение на човека, на душата към един Неизвестен Бог, по време, когато се лееха кумири и се вдигаха култове от камък.
Целият псалом звучи като дълбока музикална пиеса - хваление, песен и молитва се слива в едно. Големите майстори на музиката бяха успели да открият красотата и дълбочината на този псалом. Върху този текст се пише музика - ненадминати творби, които до ден днешен не са слезли от музикалните сцени. Тези творби щяха да влязат в музикалните програми дори на тия, които исторически оспорваха това класическо творчество на миналото и този духовен цъфтеж. Хендел щеше да вплете в тази дума своята прочута оратория и никоя дума нямаше да звучи толкова мощно и окрилящо, както Алилуйя в произведението на Хендел - “Месия”.
“Алилуйя! Хвалете Бога в светилището Му! Хвалете Го в твърдта на силата Му. Хвалете Го заради могъществото Му; Хвалете Го според голямото Негово Величество!” 1,2 ст.
Всичко е казано в два стиха. Те имат общ смисъл и обща идея. В поетическа форма се разкрива качествата и белезите на Великото. На земята ценно бе само необикновеното. И когато то се отнася до идеите ние казваме: Хвала на ония, които обогатиха човечеството с идеи, идеи, които никога не умират, идеи, които изграждат духовната физиономия на човечеството, на дадена култура и епоха.
Давид не говори на слуки и никому не подражава, защото няма на кого. Той се е родил музикант и поет, богато надарен, родил се е при това с идеята за Великото - той носи запален факел и навсякъде му е светло, той има сетива чрез които прониква в света на необикновеното, откъдето черпи сили и вдъхновение. Всичко у него е плод на преживяното, изпитанията през които минава и на непосредствения опит. Нееднократно той е опитал силата на Великата Реалност, която се оспорваше тогава от езическия свят, щеше да се оспори и хиляди години след това, нека да не носят отявленото име езичник -имат един и същи образ през всичките времена и епохи, борят се срещу онова, което беше по-силно и по-мощно от всичките природни стихии. Животът на Давид от дете беше живот на борби и на изпитания - като дете - овчарче се бореше с дивите зверове по планините на Израил, а по-късно, когато пристъпи царския праг, срещу многобройните си врагове, които тичаха по петите му по заповед на царя. Без никаква външна помощ, той се осланяше на своята прашка и на своя Бог. С тази вяра Давид се беше родил. Целият му живот беше дълбоко преживяване и велико утвърждение във могъществото на Бога. “Няма друг Бог, като Моя Бог.” Всичко е казано в няколко думи, които изразяват дълбоката идея, която човечеството щеше да получи като богат дар на неговото вдъхновение и като прозрение в света на Неизмеримото. Безкрайността грееше пред него във всичката си хубост и сила. Великата Реалност се беше смалила, за да стъпи в пределите на земята, за да се създаде епоха и отбележи с пръста на съдбата своите любимци, които чрез музика и поезия щяха да разкъсат тъмата на вековете и щяха да оповестят раждането на новата зора. Всичките псалми на Давида бяха израз на неизменното отношение към човека - отношение на безгранична любов, която чука пред всяко човешко сърце. Чрез ръката на поета на човечеството бе подарен 91 псалом - утеха и упование, надежда и вяра в Една Разумност, в Една Неизменна и Вечна Любов, която ежеминутно бди над човека - “Тисяща ще паднат от страната и десет тисящи отдясно ти, но при тебе няма да се приближи. С перата си ще те покрива и под крилата My ще имаш прибежище.” За да завърши накрая с 150-тия, който щеше да извиси човешката душа до най-голямата глъбина, за да изрази благодарността и радостта - съкровен миг до който човек стига, за да опита и вкуси блаженството от величието на Вечното и Неизменното - Любовта, за която няма човешка душа, която да не копнее.
Следващите стихове представляват заключителна част, която ни отвежда в света на празничното, в света на музиката и радостта. Атмосферата е напоена със слънчев блясък, с аромата на цъфнали дървета и цветя, наситена с всичката прелест на прииждаща пролет. Всичко звучи и пее, свири, прелива веселието като препълнена чаша, сърцето изпълнено с радостта и душата е потопена само в музика. Струва ни се, че се намираме в концертна зала, огромна, акустична, където бавно и тържествено се носят звуци на небесни хорове. Поетът певецът и музикантът величае и славослови Бога, не само с перото, сякаш слушаме шумоленето на папируса на който той нанася поетическите си видения, певецът пее и музикантът свири като дава пълна импровизация, която се въззейма нагоре, за да величае и даде пълен израз на бликналите чувства, мисли, идеи. Всичко е потопено в музика. Каква загуба на музикални тонове, неуловени и не съхранени. Двата главни стръка на изкуството послушно лежат в ръцете му и обиколен от инструменти, той всеки момент може да направи избор - от възклицателната тръба, този тържествен шофар от чийто звуци падна Йерихон, до изящния псалтир и нежнострунната китара, тоя чудесен кинар - арфа, която до днес ни очарова и трогва; от тимпана до доброгласния цимбал - тоя прост по устройството си инструмент, а толкова звучен и сладък - еднакво този велик инструменталист го владееше изкусно, плюс поетическото и певческото дарование.
3. Хвалете Го с тръбен глас; Хвалете Го с псалтир и китара.
4. Хвалете Го с тъпан и ликуване; Хвалете Го с струни и свирки.
5. Хвалете Го с доброгласни кимвали; Хвалете Го с възклицателни кимвали.
6. Всяко дихание да хвали Господа. Алилуйя!
Всичко, което едно човешко сърце може да каже, е казано - изтръгнато е цялото съдържание на голямото чувство и всичкия блясък на голямата мисъл изразени с музика, със стих, с песен. Давид владееше от дете инструменти, беше роден не само поет, но и музикант. Всичките данни са на лице. Той реди стих след стих, овладял и техниката на стихосложението и никакво трудност не среща при избирането на езиковите форми-живи, богати и изразителни. Музика и текст у него вървят ръка за ръка - тоновете следват текста или обратното. Неговото песнопеене се превръща на феерия от звуци и стихосложения. За него би било мъчително да пее, без да свири или да поетизира без да пее и свири. Давид е представител на двата стръка на изкуството, които винаги са ухаели в една градина и чийто хармонично съчетание той е довел до съвършенство. Какво е музиката и какво е поезията - два ручея на онова, което се нарича Слово. В света на изкуството Давид бе роден богат, богат беше и в света на идеите. През онова полуварварско време всред напиращото езичество до мирните прагове на еднобожниците, Давид стои неустрашимо и твърдо, кален в борбите, стъпил на здрава канара, изпитан ученик и верен служител на Своя Бог, вдъхновен и готов за велики дела.
Искаме да си представим обстановката всред която живя този помазан избраник, забележителен цар и псалмопевец и ето, че край него не виждаме нищо да блести - нито богатствата на царския двор, нито блясъка на неговия трон, нито разкошните мании и скъпоценности, нито украсата на неговите зали - виждаме само едно нещо - богатата колекция на инструменти, които времето и тогавашните майстори са му. предлагали, виждаме музикалната атмосфера всред която той живя и музиката в която той беше потопен. Под ръка винаги ще са били инструментите отзвучавайки всеки миг на неговите радости и скърби, на неговите противоречия и борби. Чрез музиката той не само славословеше Своя Бог, чрез музиката не само гонеше лошите духове, чрез музиката той живееше, управляваше, разрешаваше държавните си задачи, чрез музиката той се мъчеше да затвърди в душата на народа си най-същественото, което за него беше мисия. Не се съмняваме, че в неговата бойна торба винаги е стояла и неговата гусла, защото той живееше чрез музиката, която лежеше в него несъкрушимо и прекрасно, което той съумя да отлее и включи за вечни времена в малката думичка от седем букви - неговото последно Алилуйя.
Не можем и не желаем да спрем до тука. Защото подобно на Давид преживяли отчасти неговия път, който е път на всеки човек, нашият век еднакво ни ограби и обогати, еднакъв беше нашия дел в скърби и радости, в победи и поражения, при еднаква атмосфера отровена от отрицанията и противоречията на нашето време, което се силеше да разруши не само фанатизма и сковаността на религията - суеверията и догмите, но и всичко онова, което вековете бяха натрупали като баласт и прах върху чистата идея за Великото, за Божественото, но и да изтръгне от корен онова, което капка по капка като скъпоценен нектар бе събрано да изтръгне вярата в Бога, отричайки истината, която не можеше да се докаже в лабораториите и кабинетите по научен път, но с което велики люде са живяли и са творяли култура. Но нека не се отклоняваме - еднакво като Давид усещаме непобедимата нужда да редим псалми, да редим песни и стихове, да пеем и песнопем, за да се отдалечим и издигнем над гъстите пари на нашето време. Неутолима е нуждата да дишаме друг въздух и всред тъмата на отрицанието да съзерцаваме друго небе и се изкачим на високи върхове. в дни на радости и скърби, на изпитания и горест, непременно щяхме да стигнем до Неговия праг. Защото само Той можеше да ни освободи от голямата тъма и от големия студ на дългата полярна нощ, която напираше някога и се вдълбочаваме в псалмите му, за да стигнем до 150 тия псалом, ние слушаме само една кратка и мека заповед. Учителят я каза:
“Пейте, песнопейте. Правете това, което Давид правеше преди хиляди години. Неговите изпитания не бяха по-малки от вашите”.
Песнопейте и нека 150-тия псалом да стане път и зора всред тъмата на един живот.
Учениците внимателно щяха да изслушат Учителя и с нашето рационалистическо мислене щяхме да кажем: Давид знаеше да пее, да свири, да поетизира, той беше обиколен с инструменти, които владееше отлично. Как ще пеем и песнопеем като него, когато не знаем да свирим на кимвал, на гусла или на тимпан? И тогава Той щеше да ни погледне снизходително и както винаги намираше, какво да каже при най-големите комплицирани моменти, щеше да отговори ясно и точно, меко и изящно: “Нека вашата тръба, вашия псалтир, и вашия кимвал да бъдат заменени с вашия ум и вашето сърце”. Времената бяха други, човекът беше отишъл много напред, човекът беше пораснал, други можеха да бъдат и формите. Пред нашето вътрешно виждане формите вихрено щяха да се сменят, за да изпъкнат идеите чисти и недокоснати от праха на забвението. Една от тези идеи щеше да ни говори на разбран език, защото тя бе вечна - отношението към Великата Първопричина бе ненарушимо. Идеята светеше. С нея е бил даден първия тласък на човека да върви напред, с нея е бил оплоден човешкия дух, с нея човекът и цялата слънчева система и всичките галактики безопасно извършваха своите кръговрати; върху нея почиваха основанията на Битието. Идеята цъфтеше и благоухаеше в човешкото сърце, тя светеше в човешкия ум. Тя бе онова, което беше слънцето, въздуха, водата и хляба на земята. През малкото пребиваване в малката и “неуредена” земя, човешката душа никога нямаше да забрави спомена и призива на голямата Любов, разпростряла своите криле над човека, записала човешките съдбини на меката си и топла длан. Без тази Любов животът би бил немислим. За човешката душа нямаше да съществуват пречки, за да открива все по-нови и по-нови форми чрез които да влиза в съприкосновение с Великата Реалност. Нито времето, нито бурите, нито нашествията на езичниците в най-различни форми, можеха да спрат бликащите води на извора и тия на пълноводната река, която никога нямаше да престане да освежава и напоява човешката душа, както събраните води на земята я хранеха и оживотворяваха. Отношението към Великото бе отношение към Словото. Човекът щеше да открива нови инструменти - те лежаха непосредствено до него, достъпни, за да може по най-естествен и правилен начин да изрази обичта си, упованието си, вярата в Своя Бог - също, както Давид с кимвал и китара. Защото, какво е човешкия ум, ако не най-финия инструмент надвишаващ по красота и светлина всички останали, когато човекът изказваше своето мощно Алилуйя?... И какво е човешкото сърце, този великолепен съсъд, надвишаващ по топлота и мекота всички останали инструменти, когато човек изпява своето Алилуйа?...
И когато умът и сърцето в един общ акорд издигнат своето Алилуйя, изпълнено със светлина и топлина, човешката душа е достойна да влезе в светилището, където е започнала тържествената служба. В неговата скрита стаичка, тая светая светих щеше да кънти малката, ала мощна думичка: Алилуйя...
Новото шуми и пее и като води на океан, като песен на дълбок лес, като прииждаща пролет. И нека тези песни да идват понякога отдалеч и отдълбоко като скритата музика под морените. Новото щеше да стигне до всички жадни за светлина, за топлина, за свобода души, както стигна до нас от вековете това възторжено Алилуйя. Един величествен акорд в който беше вплетена идеята - всяко дихание да хвали Господа - музика, песен и молитва представляваха магически ключ, подарен в сияен час на човека в знак на милост, на любов, на утеха. Човекът щеше да оцени този дар и щеше да си служи с тая магия, която му отваряше пътя към сбъдновение и единство със Великия Творец, защото общението с Бога беше възможна и реална връзка - достижима обстановка за която душата жадува по всяко време.
