Половината свят официално е ликвидирал с този въпрос. Това положение може да е привидно. Човекът си остава най-скритото и затворено същество - пази своите мисли, чувства и никой не може да разбере в какво вярва и в какво не вярва. В една 400 милионна Русия и в 700 милионен Китай официално се проповядва учение, което е ликвидирало, както казахме по-горе с един въпрос, да не говорим за останалите народи. Защото има държави, където хората са свободни да приемат това или онова учение, там не забиват атеизма с гвоздеи. Приемат го, защото това разбиране им се вижда ясно, удобно, дори и практично. То опростява живота и проблемите до минимум, и кара човека да живее и диша в един свят, където идеята на Айнщайн звучи неразбрана и далечна. Не е нужно човек да си троши мозъка с несъизмерими величини, още повече с недоловими със сетивата сфери, където човек може само да се обърка. Всичко следователно от гледището на атеизма изглежда точно, определено, т. е. празно - няма нищо, няма Бог - казват накрая материалистите. Тези милиони граждани от изтока и запада представляват не само маса, която трябва да се организира, но живо тяло, което трябва да бъде насочено, обучено и накрая духовно овладяно. На тази маса трябва да се докаже именно това, че Бог съществува. За целта е мобилизиран огромен апарат и цял арсенал от средства, който носи неугледно име, защото нека кажем, че историческите, научните, дори и практическите доводи се оказаха слаби, опасни. Идеята тъкмо с тях можеше да се провали. Човечеството имаше зад гърба си история, имаше опит, имаше плеяда от светещи умове, които бяха създали не само епическия паметник на преживяното, но и живата концепция, където се сплитаха великите принципи на живота. Върху всичко това беше изграден света на изкуствата, чиято сила и красота стояха в своята неувяхваща слава и напомняха за неща, които нямаха материален произход и бяха лишени от забележителните белези на преходността. Във всичко това трептеше искрата, която отвеждаше човешкия ум и дух до скрижалите на живота, до истинските му ценности, до изворите на Безконечността, които бликаха непрестанно, за да освежават вечно човешките умове, сърца и души. Ние нямаме за цел да поведем дискусия с атеизма, не искаме и да го оборим, ако идеята е права, тя ще остане, ако ли не, тя сама ще се разпадне и самоунищожи, нямаме и за цел да докажем съществуванието на Бога. В средата на двадесетия век това вече никак не е нужно. Отдавна този въпрос е слязъл от световната сцена. Никой вече не търси доказателства за или против. Въпросът загуби вече своята острота, своят смисъл, своя интерес, каквито имаше например в началото на двадесетия и края на деветнадесетия. Днес никой не се пита има ли Бог или няма. Не защото вярва или не вярва, не, а защото нещо се е случило в света, нещо голямо и дълбоко, което прилича на дълбока оран и проблемите, които бяха поставени пред двадесетия век изместиха тривиалния въпрос за атеизма този въпрос остана като някаква извехтяла музейна вещ, която щеше да представлява нещо само за ония платени глашатаи, които губеха и публика и престиж. Никой не искаше да слуша, и никой не слушаше. Тъкмо сега имаше неща, които бяха премного нови, бяха важни, интересни, актюелни и на всичко отгоре от тях лъхаше нещо ново, свежо, прекрасно, което привличаше и изместваше всичко, което отдавна лежеше в света на забвението. Откриването на атома беше най-забележителното явление и светлината на голямото събитие заля толкова много света, че човек затвори очи за всички обикновени, стари, овехтели проблеми изиграли вече своята роля и отдавна излезли от употреба. Погледът на човека беше обърнат нагоре и напред в очакване на нещо величествено, което пристъпваше в света. Великото откритие не засягаше само материалния живот на човека, но и духовния. Както някога идеята за кълбовидната форма на земята промени из основи мирогледа и съзнанието на тогавашните хора и промените станаха неусетно и дълбоко, така също и новото, което двадесетият век донесе промени мисленето на човека - идеята за материализма и атеизма звучеше в тази обстановка куха и далечна и крайно безинтересна - липсваше в нея най-важното - перспективност. Новите проблеми я изтикаха назад, за да влезе в света на забвението и музеите.
Няма да правим опит да се вслушаме в онова, което атеистите биха ни казали - докажете, оборете я. Такава чест няма да й направим. Беше време и беше на мода, когато по стъгдите млади хора с дълги коси и хвърчащи връзки се перчеха и се биеха в гърдите и се мъчеха да доказват, да убеждават, да уверяват. По стар навик се мъчат и сега, но липсва и публика и интерес да влезем в спор с ония, които се връщат назад със своите остарели теории, ние, които сме обвеяни от светлината на двадесетия век, преживяли всичката тревога и напъна на новораждането, се докосваме до темата само за това, защото близо до нас, звучи проникновено едно сказание, което се превръща на факла, за да освети не само нашето време със всичките проблеми - противоречия на века, но и за да осветят безкрайността, където блести като апотеоз една несъкрушима истина за която ние не само чухме, но и преживяхме.
На Земята беше Той и ние, родените в началото на този век, живели край Него искаме не само да се вслушаме в ония гласове, които разкриваха света в своята несъизмеримост, но и да оповестим преживяното чрез Неговите думи по този въпрос.
“Ще ме питате за всичко, но само за едно нещо няма да ме питате - има ли Бог. Не може да се разбере цялата философска система, ако не разберете отделните мисли, които я съставят. А вие започвате: Такъв бил Бог. Аз, Който имам толкова знания, Който изследвам нещата из дълбоко, още не съм си задал въпроса, какво нещо е Бог. Този въпрос е вън от моя ум, вън от моето съзнание. И милиони години да минат, аз пак няма да си го задам. Който се е осмелил да си зададе този въпрос, скъпо е платил.” Нямаше въпрос на който Учителят да не е отговарял, нямаше противоречие, което да не е разрешавал, нямаше тайна, която да не му беше известна. Той познаваше миналото, настоящето и бъдещето. Четеше книгата на живота свободно, както ние четем обикновената книга. Той знаеше какво идваше на света и разполагаше с неограничено знание, неограничена беше и светлината с която оперираше. Беседите и лекциите са живи свидетели за голямото духовно богатство, което Той остави на цялото човечество. И ето, че срещу всичко това, което Той притежаваше и с което разполагаше простичко казва: “Не ме питайте за едно нещо само, за всичко друго ме питайте. ’’Човекът, който имаше всичко, знаеше и можеше по един въпрос мълчеше. “Не ме питайте, какво нещо е Бог.” Фразата е обикновена, хиляди пъти защищавана и опровергавана от ония, които обичаха да спорят. Казаното от Него сега добиваше нещо необикновено, някаква непозната мощ, импозантно, което не бихме могли да изразим с думи. Звучи като необикновено събитие, като новооткрита тайна, като вълнуваща поема. "Питайте ме за всичко, само за едно нещо не ме питайте.” Отношението блести - до крайния предел е стигнала вярата, любовното отношение, което дава пълен израз на истината, скромно изказана в Писанието: “Не произнасяй Божието име напразно.” Човекът ще пита: има ли Бог? Не е ли същото да пита: има ли Слънце, има ли въздух, има ли вода, има ли хляб? Реален ли е светът, който се отрича? “Светът, който отричате е по-реален от този в който вие живеете.” - беше казал Той. Защо? Защото Той живееше в него. “Все едно да питате: имам ли майка, имам ли баща, има ли ум, има ли сърце?” “Светът страда, защото хората питат - какво нещо е Бог.” Човек прилича на затворник, който пита има ли слънце? В подземието няма слънце. За затворника няма светлина.
“Питайте за всичко, само за едно нещо не ме питайте...” Страницата е обърната, времето отдавна е минало. Учителят стои на границата между старото и новото, между столетието, което си отива и онова, което идва, между зимата, която е преодоляна и пролетта, която настъпва и с няколко думи прекроява един нов мироглед, разкрива необозримия свят на новата мисъл по много въпроси, като се спира на един въпрос до който човек не трябва да се докосва, благоговейно застанал в дълбоко мълчание. Той показва не само новите форми на мисълта, но и новото, което идваше - великото - любовта. Не питайте за нея, а я използувайте, използувайте топлината й; не питай що е мъдростта, а опитайте нейната светлина; не питай:що е истина, а опитай нейната свобода. Човекът е роден, за да живее, да се развива, да учи, да люби, да расте и даде плод. Пита този, който е сляп, който е глух. Грее ли слънцето, шумят ли реките, пеят ли горите, благоухаят ли цветята?... Животът тече и ни обвива отвсякъде, красотата се влива и излива от сърцето, човек жадува, копнее и идва час, когато ръцете, очите, сърцето преливат от радостта и сиянието на живота. Как ще таиш тогава - какво нещо е любовта, има ли Бог?...
Той живя в дом, чийто основания почиваха върху доброто, любовта го украсяваше, мъдростта го ограждаше; истината осветяваше и правдата го управляваше. Как можеше да отговаря на въпроса: има ли Бог? Бог е Любов. И тъкмо сега през този забележителен век, Той отказа да се докосне до този въпрос, като каза и на човека никога да не се докосва до него - въпросът лежеше в миналото вече.
“Само за едно нещо не ме питайте!...” С тези думи Той погреба една порочна идея, една лъжа и я изпрати в света на небитието. Не питай – казваме ние на себе си, защото тъмната сянка на съмнението ще се вкопчи в сърцето и ще отслаби десницата, която тъкмо сега трябва да бъде крепка.
Има ли Бог? Има ли разумност, има ли Велик промисъл, има ли Любов, мъдрост, истина? Има ли принципи в един безкраен свят, където съществуват милиарди галактики, които, за да се обходят само, нужни са милиарди години. Малкият човек с ограничени умствени способности, как ще обхване разумността, реда, точността, величието на една идеална архитектурна цялост?... Неизмеримостта и величието ни карат да немеем и да не задаваме глупавия въпрос в момент, когато сме изпълнени със свещен трепет пред величието на Безкрайността. И ако човекът, колкото и малък да е отвътре почувствува това величие, как ще го отрече?... Как ще отрече нещо, което е приел отвътре? "Кой се грижи за 35 милиона души, които умират годишно и за 40 милиона, които се раждат?” - казва Учителят. “Кой се грижи за тревите, за цветята, за дърветата, за птиците, за животните, за рибите, за всички ония невидими с просто око животинки - микроби на които е толкова трудно да угодиш и нахраниш? Кой се грижи?... А за камъните, за скалите, за потоците, за моретата, за звездите, за слънцата, за плеядите, за планетите? Кой има грижата за милиардите светове, опасани със звездни реки. Кой?”
Обикновеният, малкият човек, земният жител на малката Земя, запокитена в небесното пространство, ще се изправи като истукан и с всичкото си самомнение и тщеславие ще каже: Няма Бог.
Цялата Вселена необозрима, безпределна съществува и Великата Разумност я управлява и насочва по величествения път на- прогреса като се грижи и за малкия човек, който е загубил най-ценното качество - смирението пред величието на Любовта, Която движи всичко, увличайки и пулса на неговото сърце в общия ритъм на Вселената.
“Питайте ме за всичко - само за едно нещо не ме питайте - Какво нещо е Бог.”
