За всяка страна, за всеки град, за всеки географски обект малък или голям има определен път. Ако искаме да стигнем до това място, трябва да се справим с пътеводителя и там ще открием посоката. В Евангелието срещаме едно понятие, което продължава да буди интерес, чете се, коментира се. Какви ли не полемики не са се водили за него. Една част от хората го отричат напълно, като нещо несъществуващо, други го ожидат, трети го живеят. То крие някаква магия, представлява от себе си въжделенията на цели поколения и народи. Идеята се превръща на фокус, очите и сърцата се устремяват в това море от светлина, изпълнени от надежда и вяра, те бленуват, очакват Царството Божие на земята. Какво се крие зад тези две думи? Съдържат ли те вътре в себе си реалността и точно каква е тя? Може ли да се живее в нея? Място ли е, или състояние? Времето и пространството имат ли някакво значение и давление? Редица въпроси, които спонтанно човек си ги задава, за да направи образите и идеите по-близки, по-конкретни, ако можем да се изразим така. Думите “Царството Божие" като етимологическо понятие крие нещо необикновено за нашия обикновен език, и тъкмо тази метафора е, която и озадачава и буди нашия дълбок и жизнен интерес - “Божие.” Какво значи това? Обикновеното тълкувание ни отвежда до един свят на любов, на мъдрост, на истина, на правда, на добро - цяла поредица от добродетели и принципи, които не са нито далечни, нито чужди на човека, не е било време да не е оперирал с тях. Смята се, че реда в това царство е съвършен, хармонията абсолютна, мирът и радостта ненарушими. Божиите работи според евангелските разбирания са безупречни, съвършени. Следователно на място и естествен е копнежа на човешката душа към това царство, тоя ожидан рай, тази обетована земя, която през всичките времена е привличала погледите на верующите. Всичко онова, което на Земята се предлага като блага, не е било в състояние да задоволи глада на човека - глад за великото, непознатото, “нереалното”. Този глад и тази жажда са намирали отзвук и идея само в тази родена вече идея на Земята, засияла в страниците на Стария завет, избуяла като пшенична нива в Евангелието, където щедро тя блести в много образи. Езикът на символа и на притчата е дълбок и ярък; тонът и ароматът на този език стига до човешката душа и човек се чувствува осенен от Христовата светлина. Идеята получава релефност и първообразът е чист и мистичен. Човек можеше не само да бленува, но можеше и да се вглъбява. Ония, които щяха да се приближат отвътре до смисъла, щяха да преживеят всичкия пламък, красота и радост от идеята - реалността й и блясъка. И ако Царството Божие бе някакво далечно и чуждо понятие, нещо ефимерно и несъществуващо, несъвместимо за земния порядък, защо Христос, тъкмо Той, а не някой друг, свали тази идея, облече я в многообразните образи на притчите, тази достъпна и ясно изразна форма, за да направи от нея непосредствена и жива реалност? Защо беше нужна на човека, ако не можеше да влезе в строежа на живота на земята - един величествен ред и хармония, проникнат от великите принципи, които само щяхме да ги гледаме, да се любуваме на тях и някак си да бъдат само като украшение? Всеки друг би направил това, но не и Христос, да не би да е, поднесъл Той на човека, нещо,което не беше проникнато от живот и не беше реално, живо свързано с живота на човека не другаде, а на земята! Великото се учеше именно в тази земя, която още хората не разбираха, че беше един от великите университети, където се преподаваше най-интересната и най-висшата наука - познаването и откриването на реалността. Царството Божие не беше приказка, не беше мечта, не беше само недостижим идеал, а беше основа, върху която на земята можеше да се изгради нов живот, живот, който даваше идея за това царство и за всичките ония велики възможности, които се криеха в човека и в условията на земята. И ония, които разбираха не само езика на символа и притчата, но и повелята на своето време ожидаха новия живот, жадуваха да се съобразяват с етиката на това “Царство Божие” с реда и порядъка в него. Бавно, но сигурно основите се слагаха - хората ожидаха великото и цялото човечество участвуваше като колективно цяло при изграждането на това “Царство". Думите имаха реален израз и смисъл и в тях беше отлята не само истината, но и надеждата. Беше ясно, че евангелското понятие, не беше само понятие, а преливаща от светлина реалност.
Къде лежеше посоката, пътя към този свят, към това “Царство Божие”? Пътеводните знаци дали стояха там ясни и точни? Стрелките блестяха ли? И изобщо има ли път? Логично би последвал отговора, щом като съществува царство, ще има към него и път. Да се намери пътя, ето мечтата на всички копнеещи души, нестихващия устрем на всеки човек роден на земята. Когато пътя на слънцето по нашето небе се съкращава, естествено и светлината намалява, това е астрономически закон на нашата планета. Ние казваме, на Земята не само слънчевата топлина и светлина се намаляват, увеличава се и намалява и духовната светлина. Всичко на Земята се случва според сезоните. Няма да се спираме сега да обясним кой сезон преживяваме, нека всеки сам го почувствува, твърде ясно е, че когато на Земята идва Учител и със светлината на своята лампа да осветлява света на душата до глъбините й, ние не можем вече да се задоволим с обясненията на миналото, независимо откъде идват те - от запад или от изток. Учителят е разгледал въпроса за реалното от неизброими аспекти, разкриването на реалността е един от главните проблеми върху които Той е излял обилна светлина. Идеите по този въпрос приличат на узрели плодове, на чист пшеничен хляб, на бистра планинска вода. Ние избрахме онова, което успяхме да открием, да видим, да разберем отчасти и най-вече да почувствуваме аромата и музиката на образите. Ние не се спираме само до евангелското сказание, нашия устрем се опитва да догони Неговата мисъл, за да си изработим мироглед, убеждение по този въпрос, които също да почиват на здрави основи. Няма кътче, което да не е осветлено. Новото блести, свети и направлява нашата мисъл.
Достатъчно питахме къде лежи този път. Отговорът ни чакаше като верен и стар приятел, който от незапомнено време жадува да ни поднесе своя дар. Отговорът е величествен по своята простота и когато го открихме, преживяхме дълбока радост, може би тъкмо тя ни накара да вземем думата и да се изкажем. Великата истина се приближи до нас и не са нужни диоптри или речник, не е нужно тълкование, нито коментар. Всичко е толкова ясно, просто и изящно. Великото в Неговите уста винаги е звучало така: “Господи Боже Наш, това са двете имена на Бога. Това е правият път на живота към Бога, правият път към Царството Божие. Господ, това е необятната любов - едната граница на твоя живот, Бог, това е другата граница, граница на безпределната Мъдрост. Ще вървиш след Любовта и след Мъдростта. Те ще те отведат до Царството Божие.” – Учителят.
Имаш чувството, че всичките прегради са вдигнати, няма семафори вече и човек може да тръгне по този път, изпълнен със сила, окрилен от надежда, че възможностите се очертават близки, реални, топли. Всичко е било до него, защото веднъж ли е казвал: Господи, Боже мой. Двете имена са били винаги до него, повтарял ги, но ето, че сега те са получили ново звучене и нов смисъл. В тях той открива ново магическо съдържание, една тайна блестяща е скрита там и през един великолепен час той се домогва до нея и преживяването е богато и пълно. Едното име е Любовта, другото е Мъдростта - те му струват път, те го охраняват, остава само да тръгне и се потопи в топлината на едното и светлината на другото. В една магическа формула Учителят казва: “Бог е Любов, Бог е Мъдрост, а аз съм Истината, аз съм Доброто." Великото е вложило истината и доброто в човека, идеята получава своята реална постановка и евангелското понятие се превръща на живот богат и пълен с всички ония блага за които се говори в Евангелието.
“Господи Боже Наш” - ето правият път. Двете имена блестят в красота и сила, разкриващи дълбокото съдържание, което е чакало да бъде открито. Идеята бе приближена до нас, открита и оповестена, тя се превърна на стрелка към един свят и едно царство за което вечно човек е копнял, царството, което човекът на нашето съвремие, във светлината на новото, което Учителят даваше, знаеше къде да търси и как да реализира. Всичкото друго звучеше механично и далечно, нежизнеспособно, да твори в човека, не само копнежа, но и волята за постижение на това царство. “Царството Божие е във вас" - реализирана любов, мъдрост, истина, правда и добро, мирът и радостта щяха да дойдат като резултат. "Ще се развеселя премного” - пееше Псалмопевецът хилядолетия преди Христа, "заради Господа Моего, душата ми ще се зарадува в Бога Моего". Двете имена на Бога звучаха и тогава, еднакво и днес - човекът беше пораснал и можеше да се приближи до дълбокото, мистичното, настоящето и бъдещето, щеше да си остане един и същ, непоклатим и нерушим. “Господи Боже Наш” - Любовта и Мъдростта стояха като път, облян в светлина. Този път водеше към жадувания от векове “земен рай", “обетована земя” - свят на хармония, на правда, на красота, на братство.
Двете имена на Бога, бяха път и съдба за всеки човек, роден на Земята с единствената задача и цел да реализира великия замисъл на Царството Божие. Времето нямаше власт над тази идея, тя щеше да бъде вечно млада, неувяхваща, безсмъртна като душата и щеше да придружава човека като съкровена и топлосърдечна жажда към великото.
