Има пасажи от Неговото Слово, които спират нашето внимание, както това би се случило, когато пътуваме по планините и на места, откъдето се открива пълна видимост, ние се спираме, за да се насладим на някои пейзажи. Разбираме всяка казана дума. Този именно пасаж не представлява сгъстена мъдрост, закон, принцип. Не знаем дори каква е практическата стойност, дали би могло да влезе в работа на нашето ежедневие. Но ние стоим там и дълбоко съзерцаваме. Изпитваме необикновени чувства, пренасяме се неизвестно къде и не сме сигурни дали успяваме да догоним Неговата мисъл. Не чувстуваме нужда да препишем този пасаж. Искаме само да съзерцаваме, да гледаме ненаситно този необозрим ландшафт! тази картина, този величествен образ на свят, който не познаваме, не можем дори да си представим, не можем да го сравним по красота и хармония. Изпитваме само непобедима човешка потребност да споделим празничния момент с някой от нашите ближни, да го поканим на тази изложба, на този концерт, на този връх, за да види и той красотата - единственото нещо, което не губи нищо от това на кого и на колко души красотата ще стане достояние.
Учителят разкрива един свят, разкрива го със замах, със сила, не. като тази разбира се на композитора или поета, не шумно и не блестящо, а напротив обикновено, скромно, сдържано сякаш говори за нещо, което ние мигом ще успеем да си го представим. Усещаш тогава, че живееш в два свята, чиято амплитуда звучи необикновено и ние се силим да доловим именно този необикновен тон, който Той ни поднася естествено и просто. Не искаме да тълкуваме, или да коментираме. Искаме само да споделим и да разкажем, ако можем и ние просто за необикновения момент празничен и светъл, който ни подари нещо, което не знаем, как да назовем толкова е богато съдържанието му. Една диря остана да блести и по нея ние жадуваме да тръгнем, за да получим макар и мъничка представа за онова, което Той искаше да ни покаже.
Колко далечно и непознато звучи понятието “Божествен свят". А колко пъти сме слушали за него и колко нашите оскъдни представи биха го направили малко по-понятен, за да се приближи до нашето виждане. Ние сме жители на Земята, стъпили сме здраво на нейния корав гръб, физическият свят лежи , конкретен, познаваем, как бихме могли да си представим “Божествения свят". Странно, кога това понятие е слязло на земята, кой голям приятел на човека го е свалил, за да го противопостави на другия, противоположния, материалния в който човек живееше, бореше се, страдаше.
Какво собствено представлява този свят, чиято превъзходна степен влезе в говоримата реч като синтактична особеност, едно прилагателно, което получи право на съществувание. Случайно ли става достояние на човека, за да подари на човека импулса да върви напред, а на поетите криле да съчиняват своите песни? Стремежите и идеалите получават своята динамичност и образност. Когато кажем: Божествено, ние подразбираме най-хубавото, най-висшето, най-съвършеното. Тогава някак си малко окрилени ние се връщаме от тая кратка разходка, за да се вслушаме в сказанието на един поет на новото, който преди две хиляди години има смелостта да каже: “Нито око е видяло, нито ухо е чуло, онова, което Бог е приготвил за онези, които Го любят." На нас, обаче, и това сякаш не ни стига, защото, какво бихме могли да направим с нашите сетива, в един физически свят, където не познаваме дори всичките елементи и всичките тайни на земята. Следват думите на Учителя: “В Божествения свят няма две науки. Там съществува една наука. Понятието светска и духовна не съществуват.” Всичко звучи ясно, разбрано, за да разкрие един свят без измерения, като нещо реално, близко, което се разбира от само себе си. “Там има наука, но тя е една” - усещаш, че се разкрива като море една красота, спокойна и лъчезарна - всяка вълна тон и всяка багра образ. Хармонията изпълва не само окото, а и сърцето, ума, душата. Няма раздвояване - “Само една наука” - Образите са четливи. Антитезата е строго определена. Понятията светска и духовна не съществуват там. На земята науката е разединена от някакво криво човешко хрумване. В кой момент от човешката история се е случило това, нямаме време да питаме. Някога е станало и от това човекът нищо не е спечелил, а напротив страшно много е загубил. За сметка на какво е станало? За сметка на истината, казваме днес, фаталният удар е бил нанесен върху нея. Съзнанието на човека е било раздвоено и светлината е била поляризирана. В резултат се получили два живота, два вида светлина, може да се каже едната бяла, другата черна.
Пасажът продължава: “На Земята се говори за религия. В Божествения свят никаква религия не съществува. Там няма храмове, няма свещеници, няма служби, няма владици, няма одежди, кандила, иконостаси, икони. Всичко това хората го създадоха. Казват: Бог говори чрез тях. Лъжете се. Бог не говори чрез платени хора, каквито са свещениците и Владиците. Бог не управлява чрез платени съдии , министри, управници. В Божествения свят не се плаща за никакви служби. Там всички работят даром от любов.” Думите цитираме дословно. Открита и забележително ясна картина. Тя се налага на вниманието. Да, невъзможно е да се подмине този пейзаж, невъзможно. Нека обобщим. В този свят има всичко, което в нашия няма, или казано другояче - в нашия няма нищо от онова, което там има. Като надникнем в казаното, намираме, че в думите има строен ред. Не са случайни, у Него нищо не беше случайно. С тая поредица от думи са засегнати трите власти в модерната държава. Да, “Бог не говори чрез платени хора, каквито са свещениците, съдиите, министрите." Веднъж открили нещо близко, познато, разбрано, ние тръгваме нататък, входът е открит и нещата някак си стават по-ясни. Може би Той ни е повел за ръка, за да се доизкаже. Бихме желали да е така. Но нека продължим изследването си. Не си позволяваме да фантазираме, нито да пристъпим към темата като поети - то би било по-лесно. Ние се сблъскахме със суровата действителност и съпоставяйки двата свята, теглим заключение. Те са диаметрално противоположни. В тях съществуват два различни порядъка. Оттам всичко отгоре до долу е различно и морала и чувството за правда, за истина, за любов и пр. После имаме странно чувство - Божественият свят не представлява нещо фантастично потънало в блясък, улиците от злато, къщите от диамант. Представите за превъзходната степен е разрушена. Изправени сме пред един свят, който се очертава някак си реален, малко сходен с нашия. Онзи държавен мъдрец е имал значи право, като е казал, че горе е както е долу, или обратното.
В този свят има служби. Много интересно, има и работа и работници. Може би има и градове и държави и държавнически ред. Защото ето говори се дори и за монети. Звучи фантастично, монетите са заменени с една абстракция на земята при уреждането на икономиката на народите - да, монетата се казвала любов. Следователно в този свят - държава, няма счетоводство, няма религия, няма храмове, попове, владици, министри, генерали - все платени чинове. Защо им са? А има нещо друго, което застава много близко до нас, усещаме уханието, красотата и като, че ли искаме да бленуваме вечно за него, да, така става. Кой не мечтае за любов. Един свят на абсолютна свобода, няма държавна организация, която да пази реда и накара хората насила да бъдат морални. Един свят, където има една конституция - превъзходна, според която служиш не за пари, а защото си влюбен. Като по магия се стопяват не само заблужденията, глупостите, недомислията, но и техните вековни борби, войни, революции. Няма авторитети, няма корони, няма владишки патерици, няма ; одежди обшити със злато, няма религия, няма култове, храмове, парламенти, езичници и вярващи, няма насилие, лъжа, жестокост, защото ей Богу, защото там царува любовта, това познато нам понятие, макар етимологически.
Ние като, че ли се развълнувахме и сгорещихме, затова и не желаем да коментираме, решително се отказваме от това. Но нали сме родени през двадесетия век, нали се погрижиха да ни впрегнат в работа, за да се научим да мислим, нека ни е жива диалектиката, ще си позволим само да обобщим -тя нали много обича обобщенията, изказванията, докладите по по-актуалните въпроси. За нас въпроса за един такъв свят е много актюелен.
Пристъпваме с изострени вече сетива, не само външни, и нека ни е позволено да кажем и вътрешни. Оглеждаме тази панорама и виждаме далечната перспектива, която като всички мечтатели желаем да приближим до нашия земен, строго материален свят. Какво разстояние и какъв път -неизмерим с километражни мерки и с нашата аритметика. Колко у нас всичко е грубо материалистично, егоистично, себично, фанатично, готов да се биеш с най-близкия си човек за педя място, за служебен стол. Господи, каква е Земята!... Какво да кажеш, как да започнем и как да свършим. Нека не я критикуваме. Ние все пак много я обичаме. Липсва й само едно, за да бъде и тя угледна като този свят за който за сега само можем да мечтаем. И дали не можем да го приближим поне до своята лична земя, вътре в себе си. Защото, виждате ли, не е нещо далечно, недостижимо, несъществуващо, което се иска като единствено условие - Любовта. Защо не, защо да не отворим вратите си поне за тая снизходителна, вярна, добра, великодушна приятелка, светеща и богата, застанала ежеминутно на прага, претоварена от блага!?
Бихме могли, като че ли тогава да свалим Божествения свят при нас, поне в нашата интимност и бихме преживяли макар и секунда под лъчите на нейното слънце и бихме отпили глътка от вълшебния й нектар. Като, че ли тогава думите на онзи дръзновен певец на любовта, живял преди две хилядолетия Павел, не биха звучали далечно и нереално. Биха се приближили до нас и биха ни разкрили реалността в своята първична чистота и красота. През очите на Учителя думите му добиват своя дълбок мистичен смисъл. "Нито око е видяло, нито ухо е чуло, онова, което Бог е приготвил за тия, които Го обичат.”
Спираме се с всичката си почит като пред картина на велик художник и съхраняваме дълбоко в сърцето, красотата на целия пейзаж. Изпитваме чувство на величавост и хармония, когато съзерцаваме идеята за този свят за който Учителят казва: “Той е по-реален от този в който вие живеете."
