Отношенията стояха различно и не само различно, но и необикновено. Ученикът трябваше да има разбиране и да вниква в съдържанието на любовта и на любовното отношение. Предстоеше да се гради, основата беше най-важния момент от живота, основата и идеала, това бяха полюсите между които той се движеше. Нищо вече не му принадлежеше. Той живееше с идеята за Цялото и за Неговите интереси. Историята изглеждаше еднаква и пътят на изпитанията, на страданията, на бурите стоеше еднакъв, както през всичките времена. Законите на Великата школа бяха непроменени. На Земята двете същества, които образуваха най-интересната група - Учител и ученик бяха изправени едно срещу друго. Имаше какво да каже Учителят, имаше какво да учи ученикът. Кое беше най-същественото, трудно можеше да се каже, в процеса на учението ученикът много знания щеше да придобие и много сръчности щеше да усвои. Един ключ обаче стоеше там, намираше се на шеметна височина. Истински подвиг беше да се домогне до него, да се разреши големия въпрос - отношенията си към Бога, към Учителя, отношения към любовта. В този възел сякаш се криеше всичко. Там беше събраната светлина и топлина от които зависеше правилния растеж на ученика. Беше много важно да може да използува тази топлина и светлина - да разбира и да използува лъчите на това слънце. Любовта беше атмосфера, благодатната почва, градина където растяха и ухаеха добродетелите. Животът с неговото съдържание, стил и аромат трябваше да бъде израз само на любовта. Такива бяха изискванията.
Ще кажат - идеята е абстрактна, звучи някак си далечно от нашия, познатия свят. Трябва да я направите по-конкретна, по-осезаема. Нещата тоя път, обаче, бяха разнообагрени, звучаха необикновено и говореха направо на сърцето. Който разбираше, щеше да има друго виждане и друго усещане за реалността. А това беше най-важното. Любовта беше слязла на земята и не само слязла, но беше успяла да организира и привлече душите, да направи от тях нещо цялостно като семейство. Опитът беше сполучлив, изграден по всичките правила и споен с най-устойчиво съединение, наречено любов. Новите хора нямаха време да се питат, да се чудят, да проверяват, защото веднага заживяха с идеята, а беше прекрасно да се живее, беше се случило неочаквано нещо великолепно и любовта сама тръгна да разнесе чудната вест - радостта бликна. Какво повече от това! В името на Любовта Той привлече хората и идеята за братството тръгна по света. Всичко строено от Него беше здраво и кристално чисто като великолепно произведение. Творецът бдеше над него и след като го беше сътворил, за да получи ония качества, които бяха необходими и ония ценности, които щяха да го украсяват.
Новите отношения блестяха като диамант здрави, прозрачни и най-важно не лишени от топлота и мекота. Ученикът знаеше тава, не-го прочете в окултен наръчник, нито го научи от Евангелието, където действуваше същия закон, научи го непосредствено от живия опит, преживя красотата и топлотата много пъти и се увери, че зад него стои нещо много здраво и окрилящо - една силна длан и един фар над главата. Грижата и любовта на Учителя, който трепти над всичко и всички, които Той привлече, за да ги сплоти и извае това забележително цяло - братство, като му вдъхна живот, сила красота. Две същества се бяха намерили, срещата се равняваше на епохален миг през една великолепна пролет - тревогата на столетието нямаше никакво значение, нито страданията, нито изпитанията, които непременно щяха да дойдат.
Беше важно, много важно това ония, които получаваха тази любов да отговорят на нея. Имаше един специфичен израз, беше много важно това, нека той да беше много скромен - душата беше ли благодарна, сърцето изпълнено ли беше с доволство, с радост, че нещо велико се беше случило, че една велика вест стигна и до неговия праг. Доволството и благодарността бяха качества, които със скромния си блясък правеха от човека най-прекрасната картина на света, една внушителна скулптура, която привлича погледа на светлите същества, на Учителя, на Бога. Спасен ли беше ученикът от съмнението, от подозрението спрямо едно същество, което изливаше към него потоци от любов? Да, нека повторим, беше много важно това. Защото само тогава Учителят е доволен, спокоен, че насреща има един добър ученик, който добре учи своите уроци. Изправени един срещу друг, те се разбират без думи и затуй е казано: “Преди да пожелае праведния нещо, Бог е изпратил вече нужното." Разбирателството в случая представлява най-хармоничния акорд между две души, които са решили да живеят красиво през всичките условия на живота.
Само от такъв ученик могат да се очакват велики дела, само на такъв ученик Учителят може да разчита по всяко време. Където и да бъде този ученик, близо или далеч на хиляди километри, той знае какво да прави, какво да мисли и говори, за да изпълни волята на Своя Учител, за да не наруши хармонията, която царува между тях. Свещено пази отношението, бди върху него, пази тази скъпоценност като златаря, както майката своя младенец, както приятеля своя приятел. Затова, когато ученикът страда, когато изпитанията го настигат, когато дори и смъртта дойде, той посреща всичко необикновено. Отношението независимо от всичко си остава непроменено, ненакърнено - никакви признаци на съмнение, на безверие, на отчаяние, не засенчва небето му - отношението спрямо Учителя и спрямо Бога. Справя се сам, с дълбокото съзнание, че не е сам. Това е, което дава тон и израз на отношенията. Учителят наблюдава, бди и накрая отсъжда: “Ако страданията се носят с любов, приятно е да се гледа тази картина, едно житно зърно е попаднало на браздата, пъпли към слънцето и се мъчи да възкръсне, една мида на дъното на океана обвива със скъпоценна течност острия камък, който се забива в живата й плът”. Когато Учителят вижда такъв ученик, изпитва радост, готов е да го прегърне и целуне и го възнагради с огърлието на любовта. За такъв ученик страданията имат дълбоко мистично значение, а изпитанията го правят мощен.
Не е приятно да се срещне другия образ. Учителят и него ще погледне и ще каже този път: “Свалете товара му! Не трябва да страда без любов. Това страдание нищо няма да му допринесе. Не ми е приятно да гледам, когато се носят страданията без любов, ако и да са дори за каузата на която той е обещал да служи. Освободете го от товара!”
В света няма нищо по-красиво и по-величествено от това, да се носят страданията с любов. Само такива люде носят името герои.
Важно нещо е отношението, когато в душата на ученика цъфти любовта, светлината я облива, мирът я прониква, радостта я окриля. Този идеал му дава сили да носи страданието с любов.
