Сега вече пътят лежеше облян във светлина, той беше изграден, стрелките светеха. Ония, които щяха да тръгнат по него, никога нямаше да го сбъркат, посоките бяха очертани. Небето се синееше кристално чисто и по това небе грееше слънцето, никога то нямаше да залезе. Нямаше вече опасност да се бъркат целите и направленията. Никой нямаше вече да чувствува липсата на светлина и на ориентироващи знаци. Този път всичко бе взето предвид. Пътят, който чакаше човека имаше здрава основа. Спазени бяха всичките правила на строителското изкуство. Предвидени бяха всичките опасни завои. Да, този път беше последната дума на архитектурата, която се занимаваше с човека. Велик майстор стоеше зад него.
Този път, пръв по рода си, бе наречен от Учителя - Пътят на ученика. Защо беше пръв? Защото беше настъпила епоха на ученика, защото за него имаше вече ценз - определен, изискан, висок. Ученикът пристъпваше прага на Земята по време, когато никога на Земята условията не са били толкова благоприятни. На Земята се беше родил Учител - Земята бе облагодетелствувана с Неговото присъствие, ученикът Го следваше неотклонно. Трябваше да има път и още нещо - идеал.
Изток сияеше - беше настъпила първа пролет и прелетна птичка огласяваше небето с ранната си песен. Идеалът изгря като зора и кротко поведе ученика за ръка, за да му покаже очертания път долу и светлините отгоре. Трябваше само да се тръгне. Идеалите не са нещо далечно, нереално или фантастично. Мисълта течеше по други закони, нещо се беше случило и бисерите, които украсяваха тази корона блестяха. Всичко бе обмислено и предвидено, раждаше се нова личност, приличаше на грижите на майката, когато очаква младенеца си. Грижливо всичко бе подредено, само чакаше момента на раждането. И животът започна.
Беше чудесно да се съзерцава тази постройка, тя не беше монументална, тежка, масивна, но беше прекрасна, беше радост да участвуваш в това тържество, където партитурите за големия концерт бяха определени. Не оставаше нищо друго, освен да се улови началото на този път, да се тръгне по него, да се разучават особеностите, да се вслушваш в шепота на новото и да живееш с идеята, че имаш идеал към който устремено се движиш.
Тогава вечните ценности, които дълго време стояха далеч, недостижими и неуловими и чакаха човека, сега се приближиха и като знатни пратеници застанаха близо до човека, за да го посрещнат, да посрещнат ученика - новата личност в зората на епохата. Вечността сякаш се приближи и времето загуби своята власт, преобрази се - забележителен миг и думата сега кънтеше като победна песен.Сега, не утре, не след година, не и през вечността повече няма да се гладува, нито да се жадува, не, никакво измъчване от пост. Сега те чакаше трапеза, ще седнеш и ще ядеш, сега, веднага, ще уловиш тъкмо този миг днес, не утре. Реалността сияеше и обливаше всичко в светлина.
И Любовта, първият бисер в тази корона, първата хапка от тази небесна мана чакаше да бъде опитана - трапезата чакаше ученикът да се нахрани и добре да се нахрани. Думите на Павел звучаха триумфално. Хилядолетията се изнизаха, времето загуби своята власт, а думите стояха непокътнати и чисти, както тогава: "Ако любов нямам, ще съм кимвал що дрънка.” Човек можеше да има всичко, което можеше да се получи чрез труд, усилие, работа, какво не може да постигне човек! Можеше да стане богат, учен, поет, музикант, пророк, можеше да владее езици, можеше да стане дори и цар, можеше да получи венеца на славата, но ето, че всичко, според думите на онзи дръзновен апостол, нищо не струва, нищо, ако нямаш едното. Истината блестеше неотразимо. Сега, обаче, тя изпълваше света, светлината прииждаше от всичките посоки, заля света и думите блестяха като острие на меч.
Този път те трябваше да се живеят, ако ученикът искаше да мине през този меч и се отзове на път към своя идеал. Любовта, ако нея нямаш нищо не си. Тя бе малката хапка квас и малката щипка сол, тя бе искрата, която запалва огъня, тя бе съединителната връзка, която свързваше в едно ученик и Учител, ученикът и Бога. Любовта бе пропуск, един от важните тонове на идеала, една от брънките на идеала.
Любовта беше отличителния белег на ученика - новото, което от древността се изискваше, новото, което и сега чакаше ученика. Аспектите бяха великолепни. Нямаше изгледи те да не бъдат използувани. Тя не беше вече идеал за вечността, тя не беше шеметен връх, който само привличаше погледа на ученика и го караше да бленува. Любовта чакаше човека на прага като приятел, като майка, като баща, като сестра, като Учител, като Велика Реалност, която се готвеше да влезе в живота, за да го проникне, оживи, преобрази отвътре. Любовта чакаше ученика. Животът нататък ставаше немислим без нея. Учителят я свали като наука и я предложи на цялото човечество. Всеки можеше да я опита, всеки можеше да бъде ученик. Тя беше велик дар, а едновременно и най-голямата въпиюща нужда, важна и съществена като хляба, като водата, като въздуха, като светлината. Не можеше да се живее без любов, както не можеше да се живее без тия основни елементи на живота. Любовта, това беше пътя на ученика, една от съставните части на неговия идеал, който оформяваше образа на ученика. Любовта определяше отношенията на ученика към Бога, към Учителя, към ближния и към себе си. Любовта представляваше Мощния Дух на Битието, най-верния и предан приятел на човека, най-благото същество, което можеше да утеши човека, да изтрие всяка сълза, да направи всеки товар лек и поносим, тя бе дъщеря на Бога, която идваше в света да реализира идеала на ученика. Любовта не зависеше от знанията, от красотата, от богатството, от силата. Любовта сама беше и сила, и красота, и богатство. Тя идваше да помогне на човека да разреши капиталните проблеми, които чакаха от векове своето разрешение, тя идваше да внесе в него топлината, мекотата, чистотата. Нямаше мъчнотия, нямаше скръб, нямаше неудача, която да не се разтопи под лъчите на Любовта. Никога условията за космическото й проявление не са били толкова благоприятни, както през днешния исторически момент. Тя се движеше с голяма бързина, и ученикът трябваше да координира движението си с нейното - да я приема, когато идва, да я покани, когато застава на прага - да не спира и подпушва нейната енергия, която идва да обнови човека и да му помогне при всичките условия да победи и с готовност да изпълни нейните повеления.
Огън е дошъл на света. От този огън първо сърцето на ученика трябва да се запали. При този огън никакво окисляване не става. По това ученикът ще познае Любовта. Тя действува всеки ден, всяка минута като слънчевите лъчи. Както посреща първия лъч на слънцето, така трябва да посрещне и първия лъч на любовта, не само един ден, дни наред. Любовта му подарява всичко онова от което той се нуждае. Голямото слънце на Любовта ще внесе в него живот, за да преживее величествения миг да чувствува, любовта приижда отвсякъде и го облива със своето изобилие.
Няма нищо по-важно и задълбочено, по-ценно за ученика от идеала който блести по неговия път, път на светлина — любовта е една от съставните части на този идеал. Без любовта пътят губи всичката красота, без любовта животът губи своята цена, своя смисъл. Без любовта животът опира до пустотата. Новото към което душата се стреми ще дойде чрез любовта. “Ако имам всичкото знание, ако говоря всички езици, дори и този на ангелите, ако пророчествувам, а любов нямам, ще съм мед що звънти, кимвал що дрънка.” Ученикът е вникнал дълбоко в думите на апостол Павел за Любовта. Затова неговият копнеж и устрем в живота е да реализира любовта, да я приеме и тя да проникне неговото ежедневие, за да каже: Любов, ти ме правиш да живея.
