Ако през един кратък човешки живот, би могло да се реализира някакво необикновено виждане, човек би успял да обхване света и промените, които стават в него като светкавично развиваща се драма. Но природата се оказала крайно дискретна и пестелива при своите открития и безкрайно мудна в своите периоди. Един остров, или една планина, хълм, долина векове могат да съществуват, без да проличат промените, които стават с тях. Една река може да не измени основното си течение, но колко промени стават с коритото и бреговете. Водата не търпи големите срокове, нейният път не е нищо друго, а вечно движеща се линия, която променя терена си не за години а за дни. Движението като всепроникващ закон влече след себе си неминуеми промени, независимо от плътността и устойчивостта на материята. Историята на земната повърхност не е нищо друго, а ярко доказателство за вечното движение, следователно и за вечните промени, които стават с всичките природни форми. Нека е незабележимо движението, то не престава да върши колосалната си работа в чийто крайни предели съзираме относителността на двете величини - време и пространство. Каква ценност може да представлява тогава известна частичка от земната площ? Едно място получава известен ореол и цена поради присъствието на някакво забележително същество, което е живяло, работило, творило там. Но нима мястото този пространствен квадрат не е къс материя която неминуемо рано или късно се разпада, а заедно с това ще изчезне и цената която й сме предали? Пространствената точка по силата на този закон отдавна е загубила първоначалните географска ширина и дължина. Предадената от човека цена се разпада, както се разпадат бреговете и коритото на една река. Обикновеното човешко виждане носи един отличителен белег - статичността. Един въпрос, който се отнася до степента на съзнанието и разбирането. Раждането на кумирите и на култовете получава своята цъфтяща кулминационна в желанието и жаждата да се вградят образите в паметниците и музеите, за да им се предаде вечност. Трудно би могло да се изрази светкавичния миг, когато човешкото съзнание успее да долови несъизмеримостта на дадени измерения. На физическия свят идеята за четвъртото измерение е почти неразбрана от обикновените хора, които не владеят висша математика. Човекът не е достигнал и по други пътища до елементарното поне схващане относно тази величавост, която като идея лежи в основата на цялото Битие. Трудно човек се справя с тленността на формите и с представите за реалността. Да се намери реалността в живота е голям скок в духовното възмогване на човека. Това е момент на освобождение и постижения в един друг свят, който се разкрива пред вътрешното зрение на човека. То е освобождаване от веригите на онова, което се нарича фанатизъм, формализъм.
Когато се спираме на живота на Учителя, пред нас се открива нещо изключително, една сложна задача предстои да разрешим, за да дадем относителен израз поне на онова, което Той е.”Аз съм извън времето и пространството.” Към всичко казано от Него ние се отнасяме с дълбок интерес, за да доловим релефа на нещо цялостно, което ще си остане, за да допълни образа, който се стремим да уловим и предадем, не по наше хрумване, а такъв, какъвто Той отчасти го разкрива пред нас. Пътят е очертан и на места : маркиран. Да се тръгне по този път е най-прекрасната екскурзия, която ще ни остави незаличими следи - всичко е премного живо, светло необикновено. През едно преходно време, когато всичко се слага на преоценка, не можем да се откажем от идеята здраво да хванем тези сигнали и от тях да изплетем чистия образ - величествен символ на една зора, която блести и показва пътя на цялото човечество.
Светът винаги е имал нужда от пътеводители. “Аз имам предвид благото на цялото човечество.” Идеята за времето и пространството като проблем, разрешен от научната мисъл, получи при Неговия живот най-чист отклик. Той живееше извън времето и пространството, Той манипулираше с тях, беше техен господар. От земята Той не направи затвор, всеки милиметър беше лишен от оная собственическа цена, която хората й предаваха. Всичко пред Него лежеше нематериално, земята не тежеше на плещите, а напротив човекът можеше да стане неин господар. Навремето, когато самарянката попита Христа: "Накъде да се обърнем, когато се молим?” Той отговори: “Иде време и сега е, когато ще се молите на Бога в дух и истина.” Всичките точки на света можеха да се превърнат на изток. Учителят казва: “Слънцето, звездите, месецът е жива църква." Светът е пълен с църкви, някаква далечна нужда повеляваше на хората да се молят в хладните сводести помещения, където светлината оскъдно се процеждаше през цветните стъкла, хората се молеха. Но ето, че святите места не бяха само там храмове. Цялата земя лежеше открита и свободна, една чудна панорама се разкриваше - планините й предаваха красота и тържественост, гъстите лесове всяваха необикновени чувства, обилната светлина и топлина те караше да възкликнеш от благодарност, разливаха се реки потоци и планински езера вещаеха чудни приказки, никакви зидове не стесняваха кръгозора и малки стъкла не икономисваха светлината. Нощем от небесното пространство се разливаше необозрим покой и красота, звездните кервани караха човека да бленува за велики неща и звездният блясък се изливаше направо в сърцето. Човекът се чувствуваше малък и голям в необятните зали на природата, където всичко беше премного чисто, свежо, уханно. Дали съществуваше друг храм подобен на този? Природата беше истинска църква. Учителят не само го каза, но и го доказа като изведе човека от душните градове, за да му покаже най-величествения храм - природата. Изведе ни и живяхме тези мигове на съзерцание и самовглъбяване, защото първите трепети на онова, което наричаме духовен живот бяха преживяни именно там, в планините, всред вековните гори, покрай езерата, по планинските върхове. Всяка дума и всяка идея, която Той нахвърляше беше опитана, изживяна, приложена, за да се изпита здравата основа върху която Той градеше. Едно ново отношение се раждаше не само към природа, но и към Великата Първопричина и оттам и към човека. Формите на новата мисъл бяха чисти, свежи, здрави. Заслушани в мелодията на нашето съвремие, което ни поднасяше ново виждане и нов мироглед от понятието църква предстоеше ни да изградим нов образ с ново съдържание.
Нека влезем в коя да е църква и хвърлим поглед на характерните й принадлежности. Те са на първо място кандилото, свещта и свещеника. Странно чувство би изпитал човекът, слязъл от планината, преживял там величествения миг на съзерцание, нагоре ясносиньо небе, или звездно през нощта, в подножието на върха дълбоко планински езеро, а по-надолу безкрайната панорама на вековните гори със стремително вдигнати нагоре борови върхари. Какъв мир и тишина, каква красота и чистота в която душата се потапя - истински храм неръкотворен, вълшебен. Свещта и кандилото, усещаш отдалечаваща и умираща епоха, която те докосва с ледения дъх без да събуди в новия човек някакъв свещен трепет, емоция или чувство на нещо свято - новият човек има вече нещо изработено, ново виждане, ново усещание. Сигналите проблясват, думите кънтят и сказанието идва при тебе, за да стане всичко светло като ден и дълбоко като звездна нощ. “Всеки човек, който мисли и чувствува е запалено кандило” - казва Учителят. Защо тогава ще търсиш кандилото и свещта? Търсиш човека. Докосваш се до несъизмеримостта и като с магически жезъл истината те докосва, за да преживееш реалността и усетиш бликащия живот - топлотата на едно сърце, което чувствува и светлината на един ум, който мисли, един човек, който те разбира и откликва и ти подарява и светлината и топлината за която жадуваш. Нужно ли ти е кандило и свещ? Да, те вече са излишни, новото ги е изместило, измело. Нужен е човекът, нужни са хората, много хора, да мислят право, да чувствуват право да светят и да топлят - каква дълбока и жива идея, която се губи в безкрая. Човекът трябва да научи великото изкуство да мисли и чувствува право, да бъде едновременно за себе си и за други, запалено кандило, запалена свещ, за да реализира великата цел да стане изразител на Любовта, изразител на Мъдростта. Тогава истинската служба е вече започнала, и вече не е важно накъде да се обърнеш и къде да застанеш. Цялата природа е храм. Не е достатъчно кандилото да свети, нито свещта, важно е да бъде запален човешкия ум и човешкото сърце. Образът е даден прост и ясен. Светът се нуждаеше от живи запалени свещи. Такова беше нашето време, така го преживяхме ние, такава беше повелята и човекът трябваше да застане чинно и започне да учи великия урок, да свети, да служи и да се радва, че е обичан и че обича.
Третото нещо, което беше от значение за всяка църква беше свещеникът или владиката. Никой няма намерение де урони авторитета и престижа на тези две личности. Никой не би дръзнал да се занимае с тях - тия от нас, премного бяхме заети с други неща. Но как да не кажеш нищо, как да подминеш верните тонове, които се изливат в чудни октави... Учителят продължава: "Който помага на страдащите за мене е един добър свещеник и владика." Казано е кратко тук и недвусмислено. Да помагаш на страдащи. Цял живот да служиш на другите това е морал. Само такъв човек може да бъде свещеник и владика, без да бъде ръкоположен дори, без корона и патерица. "Съвременните свещеници и владици са поръчани. Както са поръчани всички актьори, които играят на сцената за пари.” Новият образ е даден просто, нарисуван е твърде пестеливо, но човек не може да отвърне погледа си от образа - свещеникът и владиката не са актьори, те трябва да бъдат непоръчани. Няма две мнения по този въпрос и за тази отговорна служба, която извисява човека до този ранг, да бъде служител Божи в църква. За него е нужен ценз и то много висок. Да служи безкористно - живо свидетелство за изпълнен християнски дълг. Само такива могат да бъдат Божи служители. Всеки вън от тази мярка е лицемер. Нямаше да има човек, който да не разбере новата мярка. Ние знаем за себе си какво трябва да правим, знаем и онова, което Той направи през целия си живот. Той не беше от поръчаните. Не е лесно за обикновените хора да се превърнат на запалени кандила и свещи, на свещеници и владици от категорията на непоръчаните. Не сме изненадани, когато нарича съвременните свещеници и владици поръчани, както са поръчани всички актьори и управници, които играят ролите си по всички театрални сцени. Истинските гениални актьори са в живота, играят на световната сцена, играят без пари - от непоръчаните са те. Както има поръчани, така има и непоръчани - те се различават коренно.
Би могло да се каже много за едните и за другите, но ето че имаме едно желание само да оповестим на света нашето мнение. То не е толкова нужно. Но ще си позволим да го кажем: Учителят нямаше църква, Той не беше платен, но животът му беше живо кандило. Той мислеше, чувствуваше и щедро разливаше и светлина и топлина. Искаше от всички хора да направи живи запалени кандила и свещи, искаше всички актьори да бъдат от непоръчаните.
Всичко край Него беше живо и нестихващо движение, затова от земните форми не направи култ и не вгради учението си в ритуали, догми, вярвания, форми. Както Христос не определи посоката - нито изтока, нито запада. “Идва час, когато ще се кланяте в дух и истина.” Освободи човека и му връчи факла, сам да си свети и свободно да си избира църква и свободно да влиза и да излиза, сам да реди своя вътрешен свят да пали вътрешното си кандило и свещ, да стане сам служител Божи и помага на всички страждущи.
Църква и храм беше цялата природа. Даде насоката и определи правилните отношения към този необятен свят, където имаше всичко за тялото и за душата на човека. Успя безболезнено да пререже всичките нишки на онова старо и вековно разбиране и срази най-отявления враг на човека и неговата духовна култура - фанатизма.
Това успя да направи Той, като остави на разположение всичките духовни съкровища и покани целия свят. Направи го, защото и Той беше като всички ония, които носеха името: непоръчаните.
