НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Летуване на Братството на Рила - Чамкория (Боровец)

07.1922г.


Летуване на Братството на Рила - Чамкория (Боровец)

 

През 1922 г. юли, Учителя провежда някои лекции и беседи в Горското училище - Чамкория (Боровец), Рила. Не е ясна датата на заминаването. Някои от слушателите са били приходящи, според спомените. Не всички са имали средства за преспиване в Чамкория, според спомените на Елена Андреева. Предполага се, че и Учителя е слизал в София, тъй като на 5.07 има лекция в Чамкория, а на 7.07 - в София. След това в Чамкория се провеждат лекции и беседи до края на юли. От някои спомени  на ученици на Учителя, присъствали на това летуване, става ясно кое е това Горско училище, кой го е наел и как е протичал животът на Братството през юли в Чамкория.

 

1. Спомен на Борис Николов - ПО ПЪТЕКИТЕ НАГОРЕ КЪМ МУСАЛА

 

За Горското училище, Борис Николов казва:

 

"Горското училище беше построено за горските работници. Беше обширна постройка с големи навеси, където можеха да се побират много хора. Имаше столова, в която можехме да се разположим през лятото, когато нямаше ученици."

 

 

2. Спомен на Елена Андреева - ЕКСКУРЗИИ ДО МУСАЛА

 

Конкретно за Горското училище през 1922 г.

 

Е.А.: Да, да. Вижте през 1922 год. Мисля че беше, преди събора отиде Учителя в Чам Курия, взеха Горското училище под наем и много приятели отидоха да летуват там. А Учителят не беше в Горското училище, а беше у този Лазар Котев. Той беше наел една вила. И там имаше една стая за Учителя. Но Той ходеше да се храни в Горското училище при всичките приятели. То там беше общо. Учителят обичаше общото хранене,общия живот.

 

Е.А. - Елена Андреева

 

 

3. Записки на Боян Боев - Единството в света

 

Конкретно за 1922 г.:

 

В 1922 г. Учителя летува с голяма група братя и сестри от София и провинцията в Боровец, в т. нар. Горско училище. През време на летуването Учителя организираше излети из околността, особено до красивата поляна Шумнатица, а често и до връх Мусала.

 


Спомен на Борис Николов

 

4. ПО ПЪТЕКИТЕ НАГОРЕ КЪМ МУСАЛА


В Чам Курия имахме приятели, които имаха вили. Учителят и няколко човека близки на стопанина на вилата можеха да пренощуват в някоя от вилите и на другия ден се тръгваше. А останалите приятели се разполагаха наоколо, кой където намери или се подслонявахме в обществената трапезария на горското училище. Горското училище беше построено за горските работници. Беше обширна постройка с големи навеси, където можеха да се побират много хора. Имаше столова, в която можехме да се разположим през лятото, когато нямаше ученици. Така прекарвахме до вечерта там. А понякога когато поиска Учителят прекарвахме и по няколко дни. Там има държани няколко беседи, които са отпечатани. Понякога там дочаквахме основната група, която трябваше да дойде. Събирахме се всички и наедно в колона поемахме нагоре.

От скалата нагоре има разклонение. Едната пътека е за хижа Ястребец, а другата е за река Царска Бистрица, където имаше прекрасно изворче. От реката също можеше да се пие вода, защото бе чиста, но Учителят предпочиташе винаги изворна вода. Като вървим и като се мине мостчето при рекичката има полянки. На тези полянки обикновено разпалвахме огън. Учителят не разрешаваше да се бърза. Прекрасна река, да гледаш и да се не наситиш да я гледаш. Толкова гъсти клекове бяха по онова време, че само по пътечката можеше да се върви. Прекарвахме 2-3 часа на поляната, защото голяма почивка даваше Учителят и след това потегляхме нагоре. Това мостче днес е отбелязано в картата като Велчово мостче. До него огнището беше направено от нас, обградено от камъни, за да не се запалят клековете от въглените. Изобщо бяхме много предпазливи с огньовете.

Край мостчето сме пренощували на полянката до него няколко пъти с Учителя и то обикновено на връщане от Мусала. Още стоят камъните, които ограждаха навремето огнището. Какви цветя прекрасни има тук! Това е една чудна поляна непосредствено след мостчето. На тази полянка сме пребивавали няколко пъти. Обикновено при завръщане от Мусала ставахме рано, слизахме на Чам Курия, за да хванем рейсовете сутринта. Учителят нарочно разделяше пътя при слизането от Мусала на две, за да преспим и по-добре да понесем разликите във височините при слизането, защото и атмосферното налягане е различно.

Като тръгнем нагоре от мостчето гледката става по-хубава, по-надалече се откриват хоризонти. След един час път достигаме една висока поляна, в дясно тече рекичката. На тази полянка бивало е случай да пренощува цялата група на открито с Учителя. Нямаше още тогава хижа на Мусала. След като излезем след клековете излизахме на високата поляна. Това е преди да излезем на първото езеро. Ако имаше време отивахме на хижата при първото езеро. Около него имаше тогава само гъсти клекове.

 

ПО ПЪТЕКИТЕ НАГОРЕ КЪМ МУСАЛА ,

Изгревът - Том 3


Спомен на Елена Андреева

 

15. ЕКСКУРЗИИ ДО МУСАЛА

 
Е.А.: Учителят много държеше за Рила, а и ние всички. В.К.: Сега понеже говорим за Рила, първите екскурзии са били до Мусала. Кои години са правени?Е.А.: 1922 -1923, 1924,1925, 1926,1927,1928 и 1929 год. редовно са правени до Мусала. В.К.: По колко време стояхте на Мусала? Е.А.: Най-малко една седмица.В.К.: И къде спяхте? Е.А.: На открито. В.К.: Под платнища. Е.А.: Никакви платнища. Даже и платнища нямаше. Тук, таме някой носи платнище. В.К.: Несе сещаха, или не знаеха? Е.А.: Аз лично не знаех. И другите, не видях никой,който да е по-екипиран от мене. Аз бях всъщност много екипирана, защото ходех с обуща туристически и екип си носех. Аз от опит сама си намерих какво ще ми трябва. Но, аз не знаех, че има непромокаеми дрехи да си направя винтяга или нещо друго. Не бях осведомена да Ви кажа правото. В.К.: Вие как отивахте тогава до Мусаленския дял? Е;.А.: Взимахме рейсове или камиони от София до Боровец, защото много хора сме. Един или два, или три, според хората. А в това време се съобщава на приятелите в провинцията и който иска,да дойде и той. Тъй, че имаха възможности приятелите от провинцията да дойдат и знаете ли, че много идваха. И първата екскурзия мисля че бяхме над 300души на Мусала когато се качихме. В.К.: Вие първо отивахте до Боровец, тогава Чам Курия. Е.А.: До Боровец и оттам пеш тръгвахме и се изкачвахме постепенно. В.К.: Преспивахте ли на Чам Курия? Е.А.: Само когато сме ходили на зимна екскурзия сме приспивали, иначе не. В.К.: На една от беседите пишеше, че е държана на Чам Курия. Е.А.: Да, да. Вижте през 1922 год. Мисля че беше, преди събора отиде Учителя в Чам Курия, взеха Горското училище под наем и много приятели отидоха да летуват там. А Учителят не беше в Горското училище, а беше у този Лазар Котев. Той беше наел една вила. И там имаше една стая за Учителя. Но Той ходеше да се храни в Горското училище при всичките приятели. То там беше общо. Учителят обичаше общото хранене,общия живот. Аз тогава не бях, но казаха, че ще тръгне Учителят. Аз бях в София, защото тогава нямах пари и нямаше кой да ми даде, за да отида там,нали. Но като чух, че ще ходиме на Мусала, бяха ангажирали тук един камион приятелите и целия камион се напълни с наши хора. Той беше с пейки така камиона и нищо друго. Насядали и помня, че 8 часа беше определено, пък той дойде чак в 11 часа и много закъсняхме, а пък Учителят чакал, чакал и видял,че ще се закъснее. Няма да има време да се подреди горе-долу лагера. Защото горе беше подреждането това, да се насекат дърва, да се накладят огньове,нали все пак едно най-елементарно обзавеждане пак трябва да се направи.Щото вижте, в тези екскурзии, когато не ходехме с палатки, аз например за Учителя носех един празен дюшек и го пълнех с трева, за да има на какво да легне. Защото не носехме друго, впоследствие носехме дюшек, завивки,всичко. Но в първото време, понеже един празен дюшек не тежи много. И аз така съм правила, за да има къде да легне Учителя. А суха трева има много по тези места, особено по онова време, когато нямаше толкова туристи и не беше отъпкано. Пък и добитък не е имало много така. И на езерата в първите години пак така направих. От Чам Курия се качвахме пеш и стигахме до първото езеро.И над първото езеро, така имаше едни полянки и в онова време имаше доста клек наблизо и сядахме и палехме огньове. В.К.: В първите години имаше ли тази хижа? Е.А.: Само дървената хижа имаше. Дървената хижица, но те я направиха доста късно. Първите години нямаше -1925 год. ли, 1926 год. ли я направиха. В.К.: В кои дни отивахте? Е.А.: На Петровден. Обикновено след Петровден тръгвахме за Рила. В.К.: Нощно време там е студено, имаше ли дъжд, вятър, сняг? На събора в Търново - 1922 год. Учителят каза, че ще ни заведе на Мусала при хубаво време, при дъжд, при вятър, при буря и при сняг.И това наистина така стана. Имало е помня, последния път или предпоследния мисля, че беше - 1928 год. когато отидохме. Тръгваме от тука заоблачи се.Стигаме Боровец вече съвсем облачно стана и на половината път ни заваля дъжд и когато стигнахме горе на самия бивак дето лагерувахме, бяхме съвсем мокри, но да Ви кажа, като накладохме хубави огньове, големи, високи на големи така огнища и 20-30 души могат да съберат, ако сме повече и друг огън накладат приятелите. Братята си носеха брадвички, за да могат да секат клека.Поддържахме огъня и на два камъка сложихме чайници, носеха общи и частни чайници, и по всяко време на деня и през нощта чайниците врат когато е лошо времето. В.К.: Успявахте ли нощно време да поспивате? Е.А.: О-о, разбира се.Когато нямаше дъжд, а даже и под дъжд като беше малко, аз съм спала. Свия се така край огъня, той ме грее и хубавичко топли. Ако ми стане студено обърна и другата страна и така, аз съм си поспивала. После на планината по-лесно се наспива човек, щото е много чист въздуха. Оттук отивахме сутрин, но не всеки ден на Мусала. Когато решим да отидем ставахме към два часа, защото горите тогава бяха големи и бавно се движехме нагоре, за да стигнем към 4 и половина5 часа горе. Трябваше ни два часа път. То е един час път, ама за здрави юнаци.Аз съм се качвала самичка за един час, но без раница, а ние носехме закуска горе. Някога носехме си чайниците горе и кладяхме огън, и дърва качвахме горе, и закусвахме. Щото когато е хубав, слънчев ден, то беше радост просто,че можем да отидем. Ние се качвахме горе по здрач, чакахме изгрева и като дойдат всички, наредим се, там хубаво се гледа изгрева и Учителя ръководеше молитвата, какви молитви да кажем, пеехме песни и след това правехме гимнастиките и ако си носим храна, ще закусваме. Ако не си носим, ще слезем долу да закусим, долу на бивака. Някога и на езерото, на „Окото" сме сядали.Тогава на Мусала още нямаше наблюдателница. Една година - 1923 или 1924год. не знам, слязохме от Мусала на Маричините езера долу. И там прекарахме две нощи и после слязохме по пътя, от Маричините езера минахме там - Ситняково дето е и така до Боровец слязохме. Друг път не сме ходили с Учителя оттам. Само тогава, един път слязохме общо. В.К.: Сега, понеже това са хубави места, свързани с много легенди. Учителят казвал ли е нещо, например за Маричините езера, че там е била Школата на Орфей? Е.А.: Учителят, като се изправи, а също и човек към юг, малко нали, има върхове, не пътя който води към Грънчар, а отляво, като се тръгне. А Скакавците са в дясно, те са отатък Искъра, нали, те са отатък Искъра, а пък това се „Братята" ги казват. И след туй имаше, как му казват на него, Учителят го нарече: „Това е олтарят". Той е един така скалист връх остър, а тука има нещо като, не е котловина, то е високо горе над Маричините езера, там където е връх „Манчо" така, ако си спомняте има по-горе на самия връх нещо така по-равничко или нисичко така, като седло,цялото е в камъни. На това място Той каза, че е бил „Олтарят". Тъй го нарече.Е както го разбира човек вече. Олтарят. Сега, повече от това не си спомням дае казвал. Говорил е много за тези места, като е казвал, че там има седалищена Белите братя, но Той не каза къде е мястото. Питаха Го, но не е казал къде е. В.К.: Казваха ми, че в началото на второто езеро, в дясно като се качваме,този е „Безименен връх". Е.А.: Е да, ама той вижте как е: „Безименният връх" е когато по пътеката, която води до Мусала, от дясната страна има връхче, този връх е „Безименния". Аз съм ходила, когато в другите дни сме свободни,самичка съм се качвала на него. И оттам много хубава гледка има към Скакавците. В.К.: Горе има Свинкс, качвал ли се е Учителят нагоре? Е.А.: Мисля,че веднъж някои минаха оттам. Аз минах самичка един път оттам. В.К.: Учителят казвал ли е нещо за него? Е.А.: Не мога да Ви кажа.Когато сме на Рила, има дни когато беседи държи Учителят. В тия дни Той държеше беседи и там. А някога и всеки ден държеше беседи. Всяка сутрин,след молитвата, седне Учителят и ние седнеме край Него, щото когато пекне слънце, като се стопли нали, става приятно, хубаво, седнем на слънце и с удоволствие слушаме. И е държал много беседи. Един път държа „Малкият стрък", ако Ви е попаднала беседата, тогава на всички ни даде по едно стръкче тревичка. Времето не беше много лошо, беше облачно само, а пък и тогава държеше беседи и ние разбира се пишехме. И всички беседи са държани така,на открито: Ние пишехме с молив „Хартмурт". Тогава нямаше химикалки.Въобще докато беше Учителя само с молив съм писала. След една такава беседа Учителят каза: „Всеки един от вас да си избере един камък, който да го полее десет пъти. То беше символично, за едно поливане вътрешно в човека. И всички ние повечето от нас си избрахме камъни около езерото така и направихме задачата за половин до един час. Който е избрал по-далече,повечко време ще му вземе и поливахме. Но двама братя решили на Мусала камък да поливат. И сега трябваше от „Окото" да вземат вода и десет пъти да се качат горе и да слязат. Тази задача беше долу около първото езеро. Това беше Пеню Ганев и Михаил от Лом. Те яки, но не са си взели достатъчно храна, вода нямат, защото слънчев ден беше, прекрасен слънчев ден беше. А това нее малко път. Десет пъти да слязат и да се качат. И Учителят пратил една сестра,че им занесла в един термус вода, доколкото си спомням. И нещо бисквитки. Аз знаете ли, после като научих, мен ми дойде на ум, да им занеса храна, но него изпълних и тогава си дърпах ухото. Значи Учителят е пратил тази мисъл,който е отзивчив. Той казал на сестрата да отиде и тя отишла да занесе. Щото Пеню ми казваше, че много са се уморили. Десет пъти. То е наистина половин час път, но десет пъти, това е пет часа. Носили там, в чайник ли, в дамаджанка ли вода са носили. Щото ние си носехме и дамаджанки някога за вода. В.К.:Обикновено Вие се качвахте на Мусала и после се връщахте на „Окото"? Е.А.:Спирахме се на брега, Учителят ни говореше, някога сме закусвали, но там огън не сме клали, защото там няма дърва. Трябва отдолу да носим. В.К.:Правихте ли преход от Мусала към Грънчар надолу? Е.А.: С Учителя, не. Ние престоявахме една седмица и се връщахме. Четири-пет дни или една седмица.Последната година -1929, бяхме една седмица на Мусала след Петровден, а през месец август отидохме на езерата. Там стояхме десет дни. В.К.:Разказваха ми за една зимна екскурзия когато сте стигнали до голямата скала.Е.А.: Да, и аз бях. Ние бяхме една духовна група. Учителят даде задачи четири групи бяха в класа, имаше и една, която беше духовна група. Другите групи бързо се разтуриха, тя остана доста години. Решихме да направим една зимна екскурзия и Учителят се съгласи да дойде, но ние не бяхме екипирани за такава зимна екскурзия. Сестрите всички бяхме с полички, с рокли, да. Цялата група бяхме с един автобус, отидохме в Боровец, изкачихме се, но тогава минахме по стария път, който минаваше покрай двореца на цар Борис. Сега той минава малко в ляво и от левия бряг на Бистрица, а сега минава от десния бряг пътеката.И минали сме от там и се качихме с всичкото желание да стигнем Мусала. Но снегът беше в началото до прасците, после стана до коляно и когато наближихме половината път, там дето е прехода, да преминем реката, да минем от другата страна, вече беше открито, нали там има дървета, там не беше толкова висок в гората, но на откритото снегът достигна до над коляното. И аз си спомням, като си извадиш крака, едвам го изваждаш, след това другия затъне до над коляно, това беше много мъчно. Ние там стигнахме към обяд или малко по-късно и отидохме доста нагоре, аз си спомням, че и аз ходих нататък,близо до реката стигнахме, но много мъчно се вървеше. И Учителят видя, че неще можем да вървим. Борис и Жорж бяха в тази група, и те тръгнали малко отатък реката да опитат възможно ли е. И като се върнаха каза: „Учителю,абсолютно не е възможно, защото пътеката не се вижда, трябва да вървим през клека и по снега кракът като затъне, потъва в клека. И тогава много мъчно става. Защото има и клони". И тогава решиха да останем там. А пък там има една канара, имаше навес от дъски. Кой го е правил не зная. Но то беше само от едната страна. То е там отгоре вятърът, който духа не знам точно посоката коя е била. И спряхме там. То и там беше отрупано със сняг, но изринаха го приятелите. Имахме 4-5 братя, повечето бяхме сестри. Мисля, че бяхме 7-8 сестри, братята бяха 5-6 души. Изметоха го, накладоха огън. Но всичко мокро и влажно. Борис беше тогава най-деятелен, защото беше най-якичък. Това беше през 1926 год. през зимата, през февруари беше. Той сечеше дърва, намери сухи клони, запалиха огън, но огънят повече димеше отколкото имаше пламък. Всеки случай накладохме огън, изсушихме си краката край огъня. Много дим, но все пак огън, топли и не бяхме много хора, наредихме се около огъня и така изкарахме ноща, само край огъня. Не знам дали сме спали,да ви каже не помня. Но всеки случай се изсушихме, хубав ден беше. И на следващия ден ясно, хубаво време, прекрасен ден. Решихме да се връщаме.Още не бяхме закусили, всички бяхме в много хубаво разположение на духа.Ние с Мария Тодорова бяхме излезли така на слънце двете. По едно време виждам, че отдолу идват коне и военни хора. Познахме, че цар Борис идва.Отидохме си в лагера, той дойде, ръкува се с Учителя, ръкува се с всички ни,попита ни как сме прекарали нощта. Пък те като ни видяли, че се качваме, несме се върнали, може би са мислили, че нещо сме пострадали и дойдоха с коне, но върнаха конете като видяха всички бяхме много разположени и така весели, поприказва той с Учителя Цар Борис. Така най-обикновен разговор,даже ние му предложихме, ако иска чай да им дадем. В.К.: Той знаеше ли, че това е Учителя. Е.А.: Да. После всички знаеха, че дъновистите отиват на Рила.Кой друг ще тръгне в това време. Особено жени, както бяхме тръгнали без никакъв екип, дето се казва. Даже една сестра Василка Иванова като го видя,каза: „О-о, много се радвам, че Ви видях! Досега все съм искала да Ви видя, но не можех". И той я пита откъде е и тя каза, че е от Айтос. И той така поговори с нея. Тези екскурзии до Мусала ги правихме до 1929 год.
 
15. ЕКСКУРЗИИ ДО МУСАЛА
Изгревът - Том 9
 


Записки на Боян Боев

 

ЕДИНСТВОТО В СВЕТА


Преди всичко, нека кажа няколко думи за летуванията ни с Учителя. Първото летуване на планината с Братството беше през 1920 г. в Стара планина; опнаха се палатки на Сините камъни, присъстваха предимно братя и сестри от гр. Сливен. През 1921 г. Учителя летува с много братя и сестри, предимно от София, в с. Ракитово – в един живописен кът на Родопите, всред иглолистни гори, в т. нар. Цигов чарк. По време на това летуване построихме една хубава чешма в околността. В 1922 г. Учителя летува с голяма група братя и сестри от София и провинцията в Боровец, в т. нар. Горско училище. През време на летуването Учителя организираше излети из околността, особено до красивата поляна Шумнатица, а често и до връх Мусала. През 1924 г. летувахме при долните Мусаленски езера, на едно възвишение, което се спуща от връх Мусала надолу като било и разделя долините на Бели и Черни Искър. Тази местност Учителя нарече „Незнайният връх А-Б и Б-А.“ Там беше с малка група ученици от Специалния клас и държа няколко беседи.

От 1925 г. започнаха редовните летувания на Мусала. Бивакът се установяваше край долните две Мусаленски езера и редовно се излизаше за изгрев на връх Мусала. Пребиванието там продължаваше 3-5-7 до 10 дни. Тези екскурзии се правеха при по-сурови условия. Повечето братя и сестри бяха без палатки. Някои имаха навеси. Спасители бяха огньовете, около които се грееха и сушаха. Такива общи Мусаленски летувания имаше през 1925, 1926, 1927, 1928 и 1929 година. От 1929 г. започна летуването при Седемте рилски езера и така до 1942 г. включително, с прекъсвания от две години, през 1933 г. и 1934 г., когато летувахме на Яворови присое на Витоша. До 1939 г. включително имаше общи летувания на Рилските езера, а през 1940, 1941, 1942 г. нямаше общи братски летувания, но Учителя отиваше с малка група от по 7-10 души с престой от 5-6 дни.

След 1929 г. нямаше общи летувания на връх Мусала, но Учителя пак го посещаваше с малки групи, а именно през 1934, 1935, 1937, 1938, 1940 години.

Тук ще кажем няколко думи за нашето летуване на Яворови присое. Тази извънредно красива, живописна местност е покрита с иглолистни гори и е в подножието на Резнъовете. През Яворови присое, дълбоко в дола шуми Бистришката река. До Яворови присое стигахме по няколко пътища – през с. Бистрица, през с. Симеоново, направо през х. Алеко. Ангажирахме бистришките каракачански коне за багажа.

Първата работа на Учителя след построяване на палатките беше намиране на извори. Той откри добър извор близо до Бивака, но всред мочурища и кал, така че разчистихме местността. Местехме с лостове грамадни скали. След няколко дни на мястото изникна чешма, украсена наоколо с камъни, наредени с вкус.

Учителя посочи една полянка над Бивака, като място за Паневритмия. С общи усилия я изравнихме. И след няколко дни на полянката се очерта ясния кръг на Паневритмията.

В тая вълшебна местност се редяха красиви дни, изпълнени с духовни занимания. Сутрин от едно възвишение посрещахме Слънчевия изгрев с молитви и песни. Често при изгрев Учителя държеше беседа. След Паневритмията провеждахме интересни разговори с Учителя или подхващахме обща работа за обзавеждане и хигиена на стана. Вечерният огън, на който присъстваше винаги и Учителя, беше един красив завършек на деня.

Яворови присое се намират на една голяма височина, около 2 000 метра, и пред погледа ни се откриваше обширен простор към Софийското поле, Стара планина, Лозен и Плана планина. Над нас мощно надвисваха величествените Резньове, като покровители и пазители на тия свещени места. Цареше една тишина, която ни завладяваше и ни караше да се вглъбим, за да се заслушаме в гласа на вечното и непреходното. Там човешкото ни съзнание се издигаше в един мистичен свят. И Морените, намиращи се над нашия стан, бяха идеално място за размишление и молитва. Това са грамадни блокове, разхвърляни като каменно море и под тях текат водите, които идат от Резнъовете. Морените са заградени отвсякъде с гори.

През време на нашето летуване понякога правехме излети до Резнъовете. Веднъж устроихме нощен излет до тях. Тръгнахме в 2 ч. след полунощ. Служехме си с електрически лампички. Целта беше да посрещнем изгрева там. Минахме Пиперката, едно възвишение, после – снежната преспа, която беше още запазена на едно усойно място под върха. Стигнахме навреме на Големия Резен и след молитвата и песните при красивия изгрев запалихме огън и стоплихме вода. Тук прекарахме няколко часа. Четохме една стара беседа и след това започна разговор. През време на разговора Учителя каза:

Във всичките си страдания ние търсим реалността. Ние търсим нещо и виждаме после, че е илюзия и пак тръгваме да търсим по-нататък. И в Любовта търсим Реалността. Търсим Реалността в баща си, в майка си, в този момък, в онази мома, виждаме, че те си заминават. Да, докато не си в Реалността, всички гласове, които чуваш в природата са груби. А когато дойдеш до Реалността, чуваш един глас, който ти е приятен и като че ли мед пада на сърце ти. И после пак почнеш да се съмняваш, пак дойдат грубите гласове, пак те объркват. Но и тихият глас, който пак ще дойде, ще разведри небето. Някой път мислиш, че животът няма смисъл, обезсърчиш се и изведнъж отнякъде някой те погледне мило и тогава за теб тревите, цветята, всичко добива смисъл. Тази реалност, която образува скръбта и тази реалност, която образува радостта, не са реални. Светът на Реалността е със светъл цвят, светът на промените е с разни цветове. Самата Реалност е безпространствена.

Ако Слънцето би се приближило и би запълнило цялото небе, тогава какво щеше да бъде нашето положение? Ние не сме до Слънцето, но то отдалеч ни грее, за да има място и другаде да се проявява. Същият закон: ти никога не трябва да изискваш от някой човек да запълва съзнанието си само с теб; няма такова нещо в света. Даже Бог, който е толкова велик, се оттегля до известна степен, за да можеш да мислиш и да Го търсиш. Бог не иска да завземе съзнанието ти без остатък, за да бъдеш свободен. Човек в живота трябва да бъде като един бижутер, който търси скъпоценен камък. Един мъдрец търси някой ръкопис, свещена книга и като я намери, чете я. Някой път търсиш някого, но улицата и номерът не знаеш. Та на онзи, когото търсите, да не забравите името, улицата и номера. Името на Този, когото търсиш, е Бог. Улицата, дето живее, са Ангелите. А пък номерът, това са добрите хора. Превеждайте, това трябва да се преведе. А пък ти не знаеш името, улицата и номера и нещо не върви. Ще видиш дали в името си съгрешил, дали в улицата или в номера. Като намериш името, ще питаш за улицата и после, като дойдеш до номера, ще питаш хората. Тогава ще видиш, че Бог живее в сърцата на хората и в умовете на Ангелите. Това е една наука много трудна, но като я научиш, ще се оправи всичко.

Един брат ме пита: „Учителю, по кой начин Вие намерихте Господа?“ Той мисли, че това е нещо механическо. Как да му кажа? Превеждам му един анекдот: един се оплаквал, че няма добри хора в света и че всички са лоши. Един ден го набили хубаво, но един добър човек го излекувал и онзи казал: „Има добър човек.“ Та за да намерите Господа, много трябва да ви бият и тогава ще Го намерите. Онзи, който ще дойде да ви лекува, ще бъде първият добър човек и ще познаете, че има нещо добро в света. Ако Слънцето грее много хубаво, то аз, като изляза, ще приема моята част от светлина и топлина. Но да кажем, че аз съм бил при много неблагоприятни условия и не съм използвал слънчевата светлина и топлина, тогава погрешката не е в светлината, а в мен. Когато бъдете готови, на кого ще видите лицето? Няма да кажа името. Той е без име. Ние Го наричаме Баща, но Той е повече от баща. Ние го наричаме Възлюбен, но Той е повече от възлюбен. С хиляди имена можем да Го наречем, но нито едно от тях не може да изрази това, което е всъщност. Той е повече от всичко. За сега Той минава за наш Баща, като наш Възлюбен и като наш Приятел.

Ти казваш, че обичаш някого. Кого обичаш? Този, когото обичаш, не е в тялото. Когато нашето съзнание е будно в този момент, там е Бог. Когато съзнанието ни не е будно, Бог не е там. И когато ни обичат и ние съзнаваме, че ни обичат, тогава Бог е в нас. Когато ни обичат някои, обичат Бога в нас и затова ние не трябва да протестираме защо ни обичат. Нали като дойде царят в някоя къща, всички гледат къщата, но не отиват за къщата, а за царя. Бог, като се проявява в един човек, хората го обичат, защото Бог се е проявил в него. Тази идея трябва да я имаме. Когато те обичат, ти всякога ще се ползваш и когато ти обичаш, също ще се ползваш. Та в Любовта всякога (дали си обичан или обичаш) все печелиш. Истинската Любов е, когато отсрещният вижда Бога в мен и аз виждам Бога в него. Казва се в Писанието: „Даром сте взели, даром давайте!“ Това се отнася за Любовта. Когато обичаш някого, то Бог в него ти е проговорил, безразлично дали той Го познава или не. Ти се радвай, че си видял Бога в него, радвай се, че Бог ти е проговорил чрез този човек.

Щом не можеш да обичаш някого, ти значи имаш слепота, не можеш да видиш Истината. Бог е в тях, тази Истина съществува в тях. При Любовта човек е проводник на Любовта на Бога. Любовта е атрибут на Бога. Бог е, Който люби чрез нас. Как ще познаеш, че Бог те обича? Като обичаш другите хора, това показва, че Бог те обича. Нали Христос казва: „Както Отец ме възлюби, така и Аз ви възлюбих.“ Когато човек обикне Бога, когато човек запали Свещения огън в себе си, като магнит ще привлича хората, всички ще го обичат. Това са два закона. Да обичаш, значи всеки ден да се оглеждаш в огледалото, защото като обичаш другите хора, ти се оглеждаш. Като обичаш хората, ти обичаш себе си. Като обичаш другите, ти обичаш Бога в тях. Та Любовта е огледало. Щом аз проявявам Любов към другите, то имам одобрението на Бога, че извършвам Неговата Воля. Любовта е изпълнение на Волята Божия, на Божия закон. Не е лесно да се обясни Любовта. Това е най-великият закон в света. Любовта е необяснима. Тя може да се представи в каквато и да е форма, но самата тя е необяснима, понеже Любовта е Бог. Любовта в човека иде от Бога, човек е само проводник и той не може да обясни нещо, което е над него. Човек само трябва да ѝ даде ход, да не я ограничава. Щом се говори за Любовта, тя не трябва да се разбира по човешки.

След като пихме чай, пак се подхвана разговор.

Познаването на Бога е условие за Вечния живот. Вън от Любовта не можеш да Го познаеш. Извън Любовта Бог е неузнаваем. Може да изучаваш делата Му и все ще се ползваш нещо, но главното е Любовта. Смисълът на Живота е в познанието на Бога. Това Учение мъчно се усвоява и ако човек не страда, трудно е да се разбере. Не можеш да познаеш Бога, ако отвън си щастлив, ако всичко ти е задоволено. Трябва отвън да имаш скръб, за да познаеш Господа. Занимавайте се с тези, които се нуждаят от помощ. Това значи да се показва на хората пътя към Бога. Нали Христос казва: „Ще ви направя ловци на человеци.“ Духовният свят ще покаже на човека къде ще отиде и къде трябва да работи. Невидимият свят ще ни изпрати при онези, които е предопределил и подготвил.

Който иска да се запознае с окултните науки, трябва да познае висшето, Божественото или с други думи, да познае Бога. Това значи да познаем условията, при които можем да растем. Онези, които ти обичаш, ги познаваш. Един човек не можеш да го познаеш, докато не го обичаш. Имаш един приятел, а не се познаваш с него. Щом не обичаш някого, той е маска за теб. И като го обичаш, ще видиш, че той притежава една велика душа, по-голяма от Вселената, и с хиляди години ще трябва да изучаваш какви красоти се крият в нея.

Като заминеш за онзи свят, ще видиш доколко те обичат другите. Обикновената любов е за Земята.

На Резнъовете прекарахме няколко часа, а на връщане минахме през т. нар. Самодивска поляна. Беседите, които Учителя държа на Яворови присое, през 1934 г. са публикувани в томчето „Великото в живота“.

 

Единството в света

Акордиране на човешката душа - т. 1



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder