НАЧАЛО

Примерни понятия | Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Учителя Петър Дънов започва издирване на първите ученици. Начало на кореспонденцията с тях

1898г.


Учителя Петър Дънов започва издирване на първите ученици.

Начало на кореспонденцията с тях

 

През 1888-1889 год. Петър Дънов е във Варна. Отседнал е при рождената си сестра Мария на ул. Дунав. Посещава рождения си брат по плът Атанас в с. Гюлеко от Николаевската община, околия Варненска.

Петър Дънов започва издирването на първите си ученици, изпратени от Небето, за да бъдат при нозете на Всемировия Учител. Първите срещи са осъществени. Сложено е началото на една обширна кореспонденция чрез писма с първите му сътрудници. Посещава различни градове в страната. Главно отсяда в гр. Нови Пазар при баща си, който е свещеник в местната църква. Постепенно слага началото на първите обиколки по села и градове в България, така че всяка година започва обиколките си от Варна, преминава през София, посещава Нови Пазар, отсяда при баща си и накрая завършва обиколката си във Варна. С тези обиколки Той издирва своите изпратени от Небето и родени вече между българите ученици. А освен това Той посочва къде и в кои семействата трябва да се родят бъдещите Му ученици, които идват в Школата през 1922 година като младежи и девойки. Така Той обикаля Пловдив, Шумен, Търново, Варна, Ямбол, Ст. Загора, Плевен, Русе и др. градове и села и слага началото на първите кръжоци на Синархическата верига на Бялото Братство. Постепенно съборите на веригата със всяка година се увеличават с нови попълнения, така че след един период от 20 години съборите в гр. Търново наброяват 200-300-400 човека. (Изгревът - Том 2)

 

Първите ученици:
 

1. Д-р Миркович (1825-1905)

 

2. Пеню Киров (1868-1918)

 

3. Тодор Стоименов (1872-1952)

 

Когато първите ученици са срещнали Учителя те все още не са знаели каква велика роля им е отредена в Мировата драма. Тогава той е бил все още неизвестен, докато някои от тях са били вече изявени фигури в обществото. Може би и затова в съзнанието им е останал повече като “Г-н Дънов”, отколкото като Учителя”. Но от срещите си с него. те действително са усетили в душите си прилив на духовна енергия. Тя. именно, ги е импулсирала да бъдат добри изразите,ш на онова Ново, все още неразбираемо за тях, което е лайтмотив на Мировата драма.

Ролята на първите ученици е огромна. Тях Учителят е извикал първи на Сцената, където действието тепърва ще се развива.

 

Милка Кралева -

Списание "Сила и Живот" 1992- 1996г.

Брой 1-2 -1995г.


Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ

1825-1905


Sila_i_Jivot_1995_6.jpg


Роден е в град Сливен. Там получил и първоначалното си образование. После учил в Котел при Сава Доброплодни.

През 1847 г. заминал за Киев да следва Духовна семинария. Не издържал на лошите битови услобия, и след една година напуснал Киев за да отиде в Цариград. Записал се да учи в известната тогава гръцка гимназия на Куру- Чешме, но и там не се задържал дълго. Възмутен от унизителното отношение, на което били подложени българите и недоволен от подчертаното гръкоманско обучение, той напуснал гимназията и обещал в себе си да се посвети на повдигането на своя народ чрез просвета и култура. Но той знаел, че пътя към изпълнение на това решение е доброто образование. Затова останал в Цариград и постъпил във френското католическо училище.

Три години по-късно, вече завършил успешно своето обучение, той заминал за Франция и записал да учи медицина в Монпелие. Проявил се като способен студент и дори се отличил по особен начин. За заслугите му по време на избухналата холерна епидемия бил награден със сребърен медал лично от Наполеон III.

След завръщането си в България д-р Миркович се установил в Сливен, където открил частна лекарска практика. Но не се задържал дълго и там. Неспокойната му натура не могла да се примири с несправедливостите, и той реагирал с все нови и нови промени в живота си. През 1859 година отново отишъл в Цариград. Работил там като лекар. Именно там д-р Миркович решил да открие нова страница в своята дейност. Обърнал се към публицистиката. Започнал да сътрудничи в списание “Български книжици", а скоро след това излязла и неговата “Кратка и методична българска граматика”. Тя задълго останала предпочитано ръководство за обучение, поради своите ясно изказани методически правила. През 1867 г. д-р Миркович е бил сътрудник на в-к “Македония”, издаван от П. Р. Славейков.

Следва период, в който революционния дух на времето отклонил д-р Миркович за известно време от просветната му дейност. След серия негови участия в различни тайни и явни групи, целящи да помогнат на националната ни кауза, той бил изпратен през 1870 г. пеш до Цариград, окован във вериги и осъден на вечна каторга. През 1872 е прехвърлен в Диар-Бекир, а след това и в Медрин при още по-тежки условия. В това положение той не паднал духом. Като истински християнин той и тук бил полезен на своите другари по съдба - лекувал телата им, лекувал и душите им. Амнистиран след войната през 1878 г. д-р Миркович се върнал в България и отново се отдал на обществена дейност. За известно време е издавал в-к “Българско знаме”.

През 1891 г. д-р Миркович започнал да издава “Нова светлина” - месечно списание за тайните явления в природата. В него той помествал статии за всички нови прогресивни духовни течения - спиритизъм, хипнотизъм, магнетизъм, и др. Там е отразявал и личните си разсъждения по въпроси, свързани с човешкото поведение и вътрешния духовен живот. На страниците на своето списание той давал тълкуванието си за философската същност на известни понятия.

Можем да проследим това в статиите му: “Любовта”, “Длъжността”, “Динамизмът”, “Приятност, търпение, добрина”, “Справедливост, благодарност, отговорност”, “Гордостта. Богатство и бедност” и др.

ВЯРА, НАДЕЖДА, УТЕШЕНИЕ

Вярата е човешкото доверие в своите участи, чувството, което води към безконечната сила, уверението, че е в пътя, който води към истината. Сляпата вяра е като един фенер, на когото червената блескавина не може да прокара мъглата; кога осветената вяра е като една електрическа светлина, която осветява с една жива светлина пътя, по който ще преминем.





Sila_i_Jivot_1995_7.jpg

Факсимиле от титулна страница на сп. “Нова светлина"


Тази вяра не се придобива без да е преминал някой чрез опитите от съмнение, чрез всичките мъчнотии посяти по пътя, в който се намират нейните приятели. В това отношение се намират някои, които не достигат освен в едно твърде тежко съмнение и се колебаят дълго време между противните порои. Блажен този, който вярва, знае, гледа и върви на здраво. Вярата му е дълбока и непоколебима. Тя го поставя достоен да надвие най-големите препятствия. В тая смисъл е дето се е казало, че вярата преместя баирите, което без съмнение, трябва да е казано метафорически, като баирите тук представляват струпаните мъчнотии по пътя на новаците, страстите, невежеството, предразсъдъците и материалния интерес. Изобщо не се съглежда във вярата освен вярването на някои религиозни догми приети без никакъв изпит. Но вярата може да се вземе и за уверение, което въодушевява човека и го влече към други някои цели. Вярата съществува от самосебе си, била тя в някоя материална работа, или вяра 8 някое политическо отношение, или тая в отечеството. За артиста, поета, мечтателя, вярата е идеалното чувство, изгледа на това величествено огнище, разпалено с божествената ръка по вечните върхове, за да води човечеството към хубавото и истината. Религиозната вяра, която отвлича разума и се отнася в разсъждението на другите, която приема едно поучително тяло, истинско или лъжливо, и се подчинява без никаква кантрола - това е сляпата вяра. В нетърпението си, 8 своите извън мярката стъпки, тя протича лесно към изменството, към принудителността и води към фанатизма. Разгледана в тази точка, вярата е още един силен двигател: Тя е научила хората да се подчиняват и да страдат. Развратена от духа на властта, тя е бивала причина на много криминални престъпления, но в своите нещастни следствия, тя ни показва още пространството на средствата, които тя обема.

Ако, следователно, сляпата вяра може да произведе такива действия, то като какво не може направи вярата, подкрепена от разума, вярата, която разсъждава, различава и проумява?

Някои богословци покрусяват разума, отказват го и го тъпчат. Трябва ли, следователно, и ние да го отказваме, когато той ни открива това, що е добро и хубаво? Осъждат всичките грешки, в които е паднал разума, без да помислят, че самият разум е, който ни е открил тези грешки и ни е спомогнал да ги поправим. Разумът е една върховна дарба, определена да ни осветява върху всичките неща, и която се развива и умножава чрез упражнението, както всичките наши способности. Човешкият разум е един отзив на вечния Разум: “То е Бог в нас”, е казал свети Павел. Да не припознаем неговата стойност, неговата полза, значи да не припознаем човешкото естество и да докачим даже Божеството. Да искаме да заместим разума с вярата, ще рече да не знаем, че те двете са солидарни, неразделни, че се подкрепят и се въодушевяват едно от друго. Тяхното съединение отваря на мисълта едно по-обширно поле; то поставя в хармония нашите способности и ни поставя в един вътрешен мир. Човекът, дълбоко уверен, остава непоколебим пред опасността, както и между опитите. Над развратностите, над ласкателността, над заплашванията, той чува един глас, който стои по-горе отколкото гласовете на страстта да ечи в дълбочините на съвестта му, и на когото силите го насърчават в борбата, подкрепят го в опасните времена.

За да произведе подобни следствия, вярата трябва да почива върху една здрава основа, която да й представя свободния изпит и свободата на мисълта. Наместо догми и тайнства, тя трабва да познава само началата, произходящи от прямото наблюдение, от изучаването на естествените закони. Такъв е характера на спиритическата вяра.

Философията на духовете ни предава една вяра, която, за да' бъде съобразна с разума, е същевременно и по-силна. Познанието на невидимия свят, доверието на един върховен закон от справедливост и напредък, всичко това отпечатва на тази вяра един двоен характер и тишина и безопасност.

Действително, от що се страхуваме, като знаем, че никоя душа няма да се погуби, че подир бурите и между особните несъгласия на живота, чрез мрачната нощ, дето всичко се види да загинва, ще видим да изгрее прекрасната светлина на безконечните дни?

Проникнати от мисълта, че този живот е като една минута относително до иялото ни смъртно съществувание. ние ще претърпим неизбежните злини, що той произвежда. Перспективата на времената, които ни са отворени, ще ни даде силата да надвием сегашните нещастия и да се поставим над движенията от щастието. Ние ще се почувстваме по-добре обръжени* за борбата. Спиритистът познава причините за своите злини: той проумява тяхната потребност. Той знае. че страданието е законно и той го приема без да мърмори. Той знае, че смъртта не отнема нищо, че нашите чувства си остават в живота ни оттатък гроба, и че всички тези, които са се обичали тук долу, се намират избавени от земните нещастия, далеч от това лошо жилище; че не съществува разделение, освен за лошите и лукавите. От тези уверения се следват за него утешения - непознати от хладнокръвните и скептиците. Ако от единия край на света до другия, всичките души се съобщаваха в тази силна вяра, то щеше да се приготви най-голямото морално преобразование, което историята никога не е записвала.

Но тази вяра твърде малко я притежават още. Духът на истината говори на Земята, но Земята не даде внимателно ухо на тези думи. Не са силните между человеческите деца, които са го чули, но са покорните, долните, всички тези, които са жадни за надежда. Благополучните, силните го отблъснаха, както отблъснаха самия Христос преди деветнадесет века. Клерикалните членове и учените тела се съединиха против тая смутителна радост, която идеше да компроментира интересите им и тяхното спокойствие, или да съсипе техните потвърждения. Малко хора имат кураж да дойдат върху думите си и да изповядат, че те са се излъгали. Гордостта е техният господар; me предпочитат да уборват в продължение на всичкия си живот тая застрашителна истина, която иде да преобърне техните кратковременни дела. Други, тайним образом, припознават хубостта и величието на тая доктрина, но нейните морални нужди ги плашат. Привикнали на наслажденията си, искат да живеят по тяхно си, без да се грижат за понататък; те отдалечават от мислите си всичко това. което ше ги докара да прекъснат с вредителните и скъпи обичаи. Тези действия ще бъдат, за по-после, източник на горчиви каяния.

Нашето общество, разпалено от една спекулативна цел, се грижи малко за моралното си поучение. Много противоположни мнения се сблъскват, се посрещат: между това сложно положение, отнесено от ветрушката на материалния живот, человек се спира и помислува малко. Но всеки искрен дух, който търси вярата и истината, ще ги намери в новото откритие. Едно върховно веяние ще го облее и ще го поведе към това изходящо слънце, което един ден ще освети цялото человечество.




Из сп. НОВА СВЕТЛИНА

Книжка 8, Година II
15 ноември 1892, Бургас



Д-р Миркович е първият лекар в България, който започнал лечение по метода на хомеопатията. Той е автор на книгата “Домашен омеопатичен лекар”. Неговите наблюдения са отразени в списание “Здравословие", което той започнал да издава през 1892 г. Основна цел на това списание била да се публикуват статии за малко извес- тни начини за лечение. Д-р Миркович е ратувал за употребата на безвредни средства и на способи, лекуващи не само тялото, но и душата на заболелия. Ето какво казва той за хомеопатията на страниците на новото си списание:

“Омеопатията е превъзходно нещо във всяко отношение; в нея се намират неща, които другите начини нямат. Нейните лекове освен, че са готови, са още и от една невисока цена. С тях не рискува человек да се отрови; те ако не ползват, никога няма да повредят. Не би било зле, щото всяка фамилия, за всеки случай да бъде снабдена с по една малка до- машна аптека, на която цената е почти нищожна сравнително с ползата. Повече от 100 пъти аз сам съм имал случай да направя опит.”

През 1893 година Д-р Миркович заминал за световното изложение в Париж. Там се е срещнал с мадам Лусия Гранж - известен и нашумял по това време медиум. По негово желание тя направила сеанс, на който, му казала, че един млад вожд с Божествена сила ще се прояви скоро и “ще издигне знамето на независимостта на притеснената народност, и който ще я съедини чрез верността си с всемирното единство”**. Този Божествен пратеник по-късно д-р Миркович вижда в лицето на Учителя. Първо сведение за тяхната връзка е поканата за участие в първия събор на веригата през 1900 г., изпратена до него лично от Учителя.

Често името на д-р Миркович се споменава в коренсподенцията на Учителя до Пеню Киров. На 16 юни 1900 г. той му пише:

“Вий имате всичките условия. При това гледайте да водите д-р Мирковича в Пътя Христов. Най-първият дух с когото трябва всеки да се запознае, Той е Христос.”

Срещите на д-р Миркович с Учителя станали източник на духовно обогатяване понеже чрез спиритизма той е бил въведен вече в тайните на душевния скрит живот. Под влияние на общуването си с Учителя, през 1902 г. той започва да издава ново ежемесечно списание - наречено “виделина”с материали за духовно усъвършенстване. По-късно по препоръка на Учителя той е преотстъпил това списание на Тодор Бъчваров, който е продължил да го издава до 1909 г.

Д-р Миркович се преселил отвъд на 29 септември 1905 г. В присъствието на Учителя. В завещанието му между многото дарения с общополезна цел, може да се прочете и неговото лично желание: при изпълнение винаги да се иска съвета на духовния му учител д-р П. Дънов.

------------
* обръжвам - въоръжавам (остар.)
** Из сп. “Нова светлина” кн. 3-4, година V

 

Списание "Сила и Живот" 1992- 1996г.

Брой 1-2 -1995г.

Д-р Миркович (1825-1905)


ПЕНЮ КИРОВ

1868-1918

Sila_i_Jivot_1995_4.jpg




Първият ученик на Учителя. Роден е в Карнобат, но семейството му е от Сливен. Завършил прогимназия в родния си град и едва 15-годишен станал учител. След две години учителстване, воден от желанието си да служи на Отечеството си, той постъпил като доброволец в Сръбско-българската война. Три години по-късно, получил необичайно известие. Описание на този случай е останал между записките на полк. Минчо Сотиров:

“През 1898 година му е казано от Архангел Михаил да отиде с първия параход във Варна. Там ще има среща. Запитал с кого, как ще узнае, но му е казано, че ще му се открие. Тръгва. Параходът е пред пристанището във Варна. Народ - посрещачи много. Той гледа и чака. По едно време съзира между навалицата един човек, на гърдите на когото вижда написано със златни букви на три ленти една до друга: “Аз съм този, който бях преди 2000 години '. Запътва се към него и тръгват. Лентите се изгубват. Това е първата среща между Учителя и Пеню Киров.”

След срещата си с Учителя, Пеню Киров заживял по-богат духовен живот. Често пътувал и проповядвал Словото Божие в близки и далечни краища, като същевременно разпространявал духовна литература. Посещавал е често места, които знаел, че са били богомилски духовни центрове - Странджа планина, Велико Търново, Арбанаси, Кушбунар, Коджа бук, и др. Написал е едно малко съчинение за богомилството в едно от своите “тетрадчета”.

През 1903-1904 година, на 35-годишна възраст Пеню Киров планирал и осъществил една обиколка на България. Тръгвайки пеш от Бургас, той обходил край дунавските градове, а после минал през Южна България и завършил обиколката си в манастира “Животворний източник” при с. Коджа Бук /сега Голямо Буково/. За тази обиколка Никола Нанков пише:

“С това си пътуване, той (П.Киров - бел.ред.) прави един магически кръг на България, като сеятел на Божественото слово в душите на хората, и откъдето минава, ще бъдат привлечени определените души от Учителя за веригата, за Школата.”

В живота си Пеню Киров е имал ясно изразено водачество свише. Неговите духовни опитности датират още от седемгодишната му възраст. В своето “Първо тетрадче с духовни бележки” той е записал следното:

“През 1875 год, като бях на 7 годишна възраст, видях един человек да хвърчи във въздуха и после дойде при мен и ми даде два ореха. Той хвърчеше от юг към север. През 1880 г., кога бях на 12 години, още ходех на училище, ангелите ми положиха венец по Божие поръчение. Това бе в Карнобат. На 17 февруари 1899 година, към 4 и половина часа сутринта, в дома ми в Бургас, ми се каза следното: “Ти имаш очи от горе, ти сне миро от горе”, и че не знам какъв съм щял да бъда във веки веков... На 13 февруари 1907 година в гр. Бургас, като щях да ставам заранта, видях в душата си един бял гълъб със заря около него, носи едно старо книжле, на големина малко нещо по-голямо от малкото евангелие и в началото няколко листа изпокъсани. И хвърли пред мен това книжле. Това видях последователно два- три пъти.”

За характера на Пеню Киров и за качествата му на ученик, Никола Нанков пише:

“Пеню Киров е бил с много благ характер, образец за кротост и смирение, услужлив и готов за всякакви жертви, с преизобилна любов. Трудолюбив, ученолюбив, ревнив в приложението на Божественото. С мил поглед и блага реч, пленителен със словото си, вдъхновявал, импулсирал душите за Новото учение на Любовта, Мъдростта и Истината, като е бил жив пример - образец за подражание със своя личен нравствен и духовен живот. Предан ученик на Учителя и разпространител на Словото му из цялата страна.”

През целия си живот Пеню Киров е обръщал внимание на своя вътрешен духовен живот. Работил е като комисионер, но в съзнанието си всякога е давал предимство на духовното. Той искрено е следвал съветите на Учителя, целящи да поставят неговите ученици на пътя на самоусъвършенстването. Затова в джоба си Пеню Киров всякога е носел тефтерче за мислите, които са минавали в ума му. От тези времена е останало едно негово решение, в което прозира желанието му да промени нещо съществено в досегашния си живот:

Препис из едно мое решение от 1907 г. месец май, взето между Сливен и Карнобат:

1.  Какъв вид живот ще водя? Отговор: Духовен, но ще гледам да бъде той пропит от разум, осветен от Духа Святаго, без да бъда уязвен от протестантско или православно мъдруване.

2.  Какво ще Бъде поведението спрямо жена ми?

Отговор: Ако тя продължава да живее целомъдрено с мен, то аз ще гледам да я утешавам в живота, като ще имам предвид искрената любов.

3. Какво ще бъде поведението ми спрямо познатите ми? Отговор: Ще гледам да бъде по-коректно, учтиво, но ще пазя себе си от тяхните примки.

4. Какво ще бъде поведението ми спрямо верующите? Отговор: Ще споделям мнение само с тези, които вярват като мен и ще вярват. Протестанти и православни далеч са от мен, лицемери, самохвалковци - също.

5.  Каква работа ще работя? Отговор: Или комисионерство, или търговски книговодител, или службаш.

В своите тетрадчета, Пеню Киров често е записвал и свои разсъждения по философски въпроси, които са го вълнували. Те са доказателство за неговия търсещ ум, за желанието му да си изясни дълбоки житейски истини.




Из “КАКВО НЕЩО Е СВЕТЪТ”


По душа се делят на человеци с человеческа душа, на человеци с животинска душа, на человеци с ангелски духове и человеци със сатанински духове. Человеците с человеческа душа се познават по своето благородство на душата. Человеците с животинска душа се различават по животинския си инстинкт, както и животните. Человеците с ангелски духове се различават по своята любов към Бога и ближния и по своята чистота и трезвост в съжденията. Человеците със сатанински духове се различават по своята гордост, омраза, ненавист, себелюбие и други такива. Затова и человеците са се разделили на племена и народи, понеже себелюбието, гордостта, омразата, ненавистта и пр. са станали причина, като са се вмъкнали в человечеството посредством сатанинските духове. Успели са да покварят душата, да поробят разума, да потъпчат правдата, да потушат съвестта, да се създаде робството във всичките му видове, да се произвеждат войните, да се изгонва истината, и да се заточава добродетелта.

Тези откъслечни мисли имах в самотата на живота ми една вечер в хотел “Зора”, в гр. Добрич, 24 Юлий 1905 г. П. Киров





Sila_i_Jivot_1995_5.jpg

Факсимиле от писмо на Учителя до П. Киров



През 1907 г. се основава братска група в Бургас и Пеню Киров е избран за неин ръководител. По това време е имало вече достатъчно печатна литература - окултна и философска, и неговата комисионерска кантора се превръща в книжарница. Той е първият разпространител на беседите на Учителя в Бургас. Книжарницата му постепенно придобива значението на клуб, където са се събирали съмишленици и приятели на разговор. Там всеки е бил добре приет и според интереса му осветлен по всякакви духовни въпроси. По това време Пеню Киров често пише на Учителя и споделя с него важни моменти от духовната работа в Бургас. Учителят не закъснява с отговорите си. Той всякога го съветва и напътва. От писмата му струи импулса на Новото, което влиза постепенно в съзнанията на докосналите се до него. Тези писма пристигат до П. Киров дълги години. В тях той получава отговорите на всички възникнали проблеми в живота му. От особената жива мъдрост в тези писма той се зарежда със сила и със стремежи да работи за Христа и да прилага добрия живот.

София 25. X. 1907 г.

Любезни бр. Киров,

Получих твоето писмо от 12 т.м. Колкото за моето идване в Бургас ще видя кога може да ми се отбори път. За това ще ви съобщя по-нататък. За сега вий се подвизавайте в добрия път. Работете всички с вяра, имайте Божията работа присърце и Отгоре ще ви дойдат на помощ. Господ ще изкара своето дело в съвършена пълнота. Неговите възнамерения са велики. Моя поздрав на Тодора, Милкона и Зурков, а тъй също и на другите познати. Изисква се постоянство, търпение разумно, чистосърдечие, яснота на ума, свежест на душата и бодрост на духа. Само при такива условия може да се разбият ония душевни сили, да се отворят вътрешните очи на ума да надзърне в Невидимия мир на светлите Духове: Тези, които искат вашето повдигане, Тези, които работят за спасението, Които постоянно оказват съдействието си на тези, които се стремят доброволно да вършат волята на Небесния Баща. Бог гледа на сърце. Когато думите на Истината, думите на Христа пребъдат в една душа тя принася плод много. Небето ще ви окаже всичкото свое съдействие, ще ви даде виделина, ще направи пътят ясен, стига вий да просите. На всички ония помежду ви, които търсят добрия живот, искрено търсят знанието, мъдростта, Истината, ще им умножа съдействието си.

Вий с Тодора /.../ трябва в петъците да споменавате Българския народ, Славянството, всички други народи и идването на Царството Божие. Хвалебната молитва ще четете след последния петък в събота сутринта от 4-7.

Приеми моя сърдечен поздрав.

Ваш верен П. К. Дънов

Пеню Киров си заминал на 27 януари 1918 г. В гр. Бургас. В наследство ни оставя:

“Да имаме добродетелта, тя е основа, тя носи. Правдата, тя е равновесие, тя ни ръководи, тя е наслада, тя ни утешава. Мъдростта - тя е веселие, тя ни възпитава. Истината, тя е Божество - тя просветява!”




med_gallery_1_14_95644.jpg

Новогодишна поздравителна картичка до Пеню Киров от Учителя

 

 

Списание "Сила и Живот" 1992- 1996г.

Брой 1-2 -1995г.

Пеню Киров (1868-1918)


ТОДОР СТОИМЕНОВ

1872 - 1952


Sila_i_Jivot_1995_8.jpg



Роден е в Пазарджик. Семейството му живеело в оскъдица. Неговата любознателност му помогнала да се сдобие с добро образование и той още като юноша, на 17 години постъпил като писар в Пазарджишката община. От 1892 г се преместил да живее в Бургас. Работил е като секретар в Бургаския окръжен съд.

За дейността на Учителя Т.Стоименов е научил през 1898 г., а с него лично се запознал през 1900 година. Това е станало на първия събор на веригата, за който той е получил лична покана от Учителя.

Често в писмата си до П. Киров Учителя предава поздрави и за Т. Стоименов. Мислейки за трудностите на учениците си, той им помага по неведоми пътища. В едно писмо до П. Киров той пише:

“Поздравявам нашия приятел Тодора. Простудата ще му мине. Такъв е този земен живот, пълен с трудности, скърби, разочарования. Той е живот на един пътник.”

Тодор Стоименов сам разказва за своя житейски път в интервюто, взето от пастор Марков за в-к "Български бранител”:

“Като дете, потърсих смисъла на живота. Влизах в различни общества, четях и материалистична литература, но все оставаше празно в душата ми, и бях решил по чисто философски път, че животът няма смисъл. Но макар и да не намирах аз лично смисъл, казвах си, че животът не може да няма такъв. Това беше през 1896/7 година, когато се борех със себе си. След това случаят ме заведе в Бургас, да се запозная с приятеля в.Козлов, който чел книги по спиритизъм и с последния /спиритизма - бел. ред./ Козлов ме запозна. И веднъж на сеанс духът между другите верни неща ни каза: “Животът ви да бъде евангелски” Дотогава считах Евангелието за попска книга, както ни учеха в училище. Купих си Библия и почнах сериозно да се занимавам. Козлов ме запозна с Пеню Киров, а после и с д-р Миркович, който може да се каже, че е бащата на спиритизма в България. По него време Миркович издаваше спиритическото списание “виделина”. Козлов ми каза, че ще ме запознае с някой си Петър Дънов - “Много напреднал в духовно отношение човек” И, наистина, заминавайки за Америка Козлов минал през Варна и говорил на г-н Дънова за нас, и тогава г-н Дънов ни писа. За две години бяхме в преписка с г-н Дънов. А ние тримата, Пеню Киров, д-р Миркович и аз, се събирахме да четем Евангелието и да разсъждаваме по духовни въпроси. На връх великден, 1900 година, щастието ни бе голямо: двамата с Пеню Киров се срещнахме във варна лично с г-н Дънов.

-  А какво е, брат Стоименов, вашето лично мнение за г-н Дънов и неговото учение? - запитах аз. И г-н Стоименов така отговори:

-  От всички мои лични опитности с г-н Дънов, когото сега наричаме вече Учител; от всички мои най-критични наблюдения за близо 40 години, аз мога да кажа най-чистосърдечно, че той е Божий пратеник не само за България, но за целия свят. Той е видимият представител на Невидимото велико всемирно Бяло Братство, на което глава е Христос, и което иде в тази епоха да въдвори Царството Божие на земята.

Това Братство работи между всички народи по различни форми, за да се пробудят и съзнаят людете, че са преди всичко безсмъртни души, произлезли от един център - Бога и, като схванат своя царствен произход, да заживеят в хармония със свещените принципи на Божията любов, на Божията мъдрост и Божията истина. Тия принципи ще преобразят света като внесат: топлина в сърцата, светлина в умовете и благородство в душите, за да бъдат достойни граждани на това велико, необикновено Царство, което иде да се въдвори на земята, на която ще обитават високо интелигентни души - светещите същества на шестата раса. Нали Христос казва: “Блажени кротките, защото те ще наследят земята”? - Христос казва, наистина: “Аз съм кротък и смирен по сърце”, но от Тоя кротък и смирен по сърце Христос излезе най-великият революционер в полето на Духа! - какъвто друг историята не познава: за Неговите принципи последователите Му са отивали без страх и с любов на жертвениците.

Ние тук прекъснахме брат Стоименов и пожелахме да поизясни мистиката на речта си. И той продължи:

-  Духът е, който дава живот, плътта нищо не ползва. Хората на плътта ще се самоизядат, а хората на Духа ще преодолеят всички препятствия, защото идеалите им са безсмъртни и имат за обект Доброто на цялото човечество. Това са работниците Божии, които носят сърце чисто като кристал; ум светъл като слънцето; душа обширна като вселената и дух, мощен като Бога, защото такива са, които излизат от Бога. Христос казва: “Не всеки, който ми казва “Господи, Господи” ще влезе в Царството Божие, но онези, които вършат волята на Отца моего.” И   “Господ не гледа на лице, но на сърце.” Резултатите са, които определят качеството на извършената работа...

-  Нещо по-конкретно от Учението, г-н Стоименов?

-  Учението на Учителя е учение за целия живот, а не за формите, и затова е приспособимо за целия свят и всички религии. Според мене църквите са разсадници: цветето докато е малко го държат там, после го преместват докато укрепне; така е и с душите, докато укрепнат; затова Учението не е против никоя църква, а е за всички религии... Животът, това е благото, дадено ни от Бога, а добрите ни резултати в живота зависят от нашите чувства, мисли и постъпки, хармониращи с волята на Бога.

-  А щастието и величието на един народ зависят: 1) от високия морал на отделното семейство, 2) от разумността на неговите общественици и 3) от проницателността на неговите държавници, защото държавите, това са банките, в които се влагат капиталите на Невидимия свят и от разумната им функция зависи да се увеличава или намалява кредита им, или дори да се закрият, когато изпаднат в нечисти ръце. Всяка проява си има своите дълбоки причини: обикновеният се спира на проявата, а разумният търси да се справи с причините. Учителят учи, че истински човек е онзи, който е хармонизирал в себе си сърцето, ума и волята. Такива човеци трябва да бъдем! И един ден - заключи г-н Стоименов, най-старият от живите ученици, - всички ще бъдем такива истински човеци...

През последните години от своя живот Тодор Стоименов е живял в София, на Изгрева. Заминал си на 22 октомври 1952 г. без да се отдели и за момент от пътя, показан му от Учителя.





Sila_i_Jivot_1995_9.jpg

Ел-Шадай на Витоша

 

 

Списание "Сила и Живот" 1992- 1996г.

Брой 1-2 -1995г.

Тодор Стоименов (1872-1952)



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder