НАЧАЛО

Примерни понятия | Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Роден Петър Димков - Лечителя, последовател на Учителя Петър Дънов
19.12.1886г.


Роден Петър Димков - Лечителя,

последовател на Учителя Петър Дънов

(19 декември 1886 г. – 4 октомври 1981 г.)

 

 

Роден е на 19 декември 1886 г. в София, в семейството на свещеник Иван Димков. През 1899 г. заминава за Петербург, където завършва Военна академия. През 1909 г. е назначен като подпоручик в Драгомански полк в Цариброд. Участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, раняван е 8 пъти. Още тогава спасява голяма част от поразените от холера войници.
 
По време на службата си в армията получава всички национални медали и расте във военната йерархия. През 1936 г. е пенсиониран с чин полковник. От военния му период в историята на България ще останат много негови заслуги. Във Варна ръководи изграждането на Аспаруховия вал, построяването на Арката – портал на VІІІ Приморски полк, построяването на парка – мавзолей "Владислав Варненчик". Като командир на 21-ва пехотна дружина в Карлово през 1933 г. спасява от разрушаване родната къща на Васил Левски и ръководи нейното възстановяване.
 
След 1936 г. той се занимава с лечителство в страната и чужбина – традиционна медицина, ирисова диагностика и билколечение. Той е дълбоко убеден, че най-напред трябва да се положи грижа за душата на човека и едва след това за физическото тяло и че няма неизлечима болест. Широко пропагандира идеите на вегетарианството и на живота по законите на Природата и Космоса. Основният му труд „Българска народна медицина” излиза през трийсетте години в три тома и четири издания. През периода от 1944 г. до 1990 г. книгите му са забранени от политическата цензура.
 
Като ученик на Учителя Петър Дънов, Петър Димков участва в живота на Бялото братство на „Изгрева” до края на живота на Дънов. От 1944 г. до 1981 г., той участва в тайните събрания на групи братя и сестри, които съхраняват Учението за бъдещето. Твърди се, че той е човекът, който ходатайства пред Леонид Брежнев (генералния секретар на комунистическата партия на СССР, когото е лекувал), да запази непокътнат гроба на Учителя на „Изгрева”, мястото, на което по настоящем се намира Посолството на Русия.
 
След 1990 г. делото му отново намира голяма популярност – спонтанно възниква национално движение, което предава на младите поколения идеите на Лечителя, принципите на живота по законите на Природата и методите от новото Учение за духовно развитие и лично усъвършенстване.
 
източник: из мултимедийния диск
Духовният Учител Петър Дънов
изд. Бяло Братство, 2009 г.
 

Статии за Петър Димков:
 
1. 
Петър Димков - Посланикът на Духа, статия от Константин Златев, в-к Братски живот, бр.16, 2006 г.

2.
Петър Димков (1886-1981), статия в списание "Сила и Живот", Брой 3-4, 1995 г.

3.
Срещата ми с Петър Димков, спомен на Радка Левордашка в книгата й "Благодаря ти, Учителю "
 

Книги от и за Петър Димков, които могат да се изтеглят (PDF):
 
Хигиена и лекуване на душата

Българска народна медицина, Природолечение и природосъобразен живот

Слънчевият човек Спомени за Петър Димков - Лечителя, т.1

Слънчевият човек Спомени за Петър Димков - Лечителя, т.2

Слънчевият човек Спомени за Петър Димков - Лечителя, т.3

Слънчевият човек Спомени за Петър Димков - Лечителя, т.4

Петър Димков - Сто години за всеки

 

Картини от Лили Димкова, дъщеря на Петър Димков, могат да се разгледат в галерията на сайта Петър Дънов - Библиотека

Прикачени миниатюри gallery_1_28_351581.jpg

Петър Димков - Посланикът на Духа

 

Константин Златев

В-к Братски живот, бр.16, 2006 г.

 

На 2 и 20 октомври т.г. съответно в Шумен и Търговище бе отбелязана 120-ата годишнина от рождението на един забележителен българин - Петър Димков, Лечителя. Проявите бяха организирани от групите на Бялото братство в двата града и протекоха при значителен интерес от страна на обществеността. Тя бе запозната с личността на П. Димков от встъпителните думи на Константин Златев, както и от прожекцията на документални филми с участието на юбиляра, напуснал нашия свят през 1981 г. на 95-годишна възраст. Срещите с шуменската и търговищката общественост бяха повод и за представянето на прекрасната книга на Лили Димкова - дъщеря на Лечителя, под заглавие „Петър Димков - моят баща”.

 

На 12 октомври 2006 г. в Радиотелевизионен център и в Благоевград се състоя представяне на новата книга на Лили Димкова. Позната предимно като художничка за повечето от нас, дъщерята на големия лечител предлага на вниманието на читателите своите скъпоценни, „съкровени спомени”, които „бликат от сърцето й, изпълнено с любов”.

 

На срещата-разговор присъстваха и бивши пациенти на Петър Димков от този край, които преди това са били отписани от т.н. официална медицина. Всички, дори и тези, които се срещаха с гостите за първи път, имаха усещането, че това общуване, сравнително кратко във времето, не започва от сега и няма да завърши след малко; че се е случило нещо съществено, сродяващо и облагородяващо душите, след което вече (с повече или по-малко) никой вече няма да е същият.

 

Когато застана пред духовния облик на личност като Петър Димков (19.12.1886 - 04.10.1981), извисена като невидим монумент сред измеренията на историята и човешкото битие, застивам в почитателно мълчание и свеждам глава. Впечатляващи са мащабите на земната му изява, благословени са плодовете от десетилетното му раздаване на ближния - без отдих, без никаква мисъл за себе си, без страх от явните и скрити врагове. Хора като Петър Димков оставят след себе си диря от светлина и златен прах, която не би могла да бъде заличена дори от всемогъщата ръка на Времето. Напротив! Именно то, всесправедливият съдник на човешките стойности, съгражда с безпогрешна обективност пантеона на безсмъртните. Сред тях и не само измежду племето българско, но в пределите на планетата Земя-своето достойно място заема Петър Димков: лечителят, мислителят, хуманистът, офицерът, родолюбецът, човекът с голямо сърце, пионерът в областта на неизследваното, строителят на нова България, Посланикът на Божия Дух.

 

Разгръщам с обяснимо вълнение страниците на книгата, излязла изпод перото на неговата дъщеря забележителната наша художничка г-жа Лили Димкова. Книга, която дъщерята е посветила на своя баща („Петър Димков - моят баща”). И откривам, че езикът на авторката е пъстър и колоритен като палитрата с бои, с които тя рисува своите картини, излъчващи светлина и откровения от далечни светове. В разказа й оживява атмосферата на миналото с цялата му непринудена прелест, с неподправения аромат на детството и младостта. Текстът е написан живо и увлекателно, със завладяваща спонтанност и простота на изказа. Позволете ми да го определя като химн за живота на Петър Димков - живот служение на Бога и ближния, „помагане на страдащите”, както се изразява самият герой на повествуванието. Живот, пронизан открай докрай с вяра в Създателя мощна и непоклатима, упование в Неговия Промисъл за света и човека, самоотвержено отдаване на силите и знанията си за целите на физическото и духовно здраве на човечеството. Живот на убеден Христов следовник, ученик на Бялото братство по убеждения и морал, мислене и поведение. Живот на един подчертано толерантен към всички хора човек. Личност с космополитен размах на мирогледа и на дейността му в служба на човешкия род.

 

От гледна точка на медицинската наука и лечителското изкуство Петър Димков вече е получил признание като един от родоначалниците на ирисовата диагностика у нас и без съмнение неин най-виден представител, при това не само в отечеството си. Той е със сигурност най-изтъкнатият народен лечител по нашите земи, чиято популярност още приживе далеч надхвърля границите на страната ни.

 

През призмата на нравствената преценка се откроява неговата абсолютна безкористност. Не е взел нито стотинка от десетките си хиляди пациенти. Упражнявал е уникалната си лечителска дарба с ненакърнимата увереност, че тя е дар от Бога и би трябвало да бъде използвана в служението му на хората, без да очаква нищо в замяна. Професионалните му умения и моралната му извисеност го характеризират като”силна, магнетична личност”, според думите на дъщеря му Лили Димкова.

 

През 1939 г., в зряла възраст, Петър Димков среща Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно). Веднага възприема идеите му, става негов последовател за цял живот. Ученикът е срещнал своя Учител - две съдби, две линии на индивидуално еволюционно развитие, които очевидно са преплетени от векове или дори хилядолетия.

 

Петър Димков смята, че най-великата сила е тази на мисълта. Тя гради и разрушава, твори вселени и съдби, вае характери и лица. Положителната, оптимистична, добронамерена мисъл лежи в основата на телесното и духовно здраве. Тя пречиства и душата, и кръвта. Няма граници за устрема и силата на мисълта! Познанията му в тази сфера го довеждат до извода за ефективността на въздействието на внушението и самовнушението.

 

Възприема планината като най-големия трансформатор на енергии и най-вещия лекар. За него тя е източник на здраве, сила, жизненост и дълголетие. Дава ценни напътствия и конкретни съвети и за женската красота. Най-важният фактор и в това отношение е природосъобразният начин на живот. Петър Димков изтъква, че определяща за красотата е кожата - „нежната, гладка и здрава кожа”. А за да бъде кожата такава, първото условие е правилната обмяна на веществата. Посочва и простички, но ефикасни средства за подмладяване: редовно общуване с природата, чиста, предимно растителна храна, правилно дишане и редовен сън.

 

Девизът на лечителя Петър Димков е: „Тайната на вечната младост и красота се крие в здравето. А тайната на здравето е умереност във всичко.”

 

Самият той, доживял пределната 95-годишна възраст, е най-яркото живо доказателство за качествата на системата му за здравословен, осмислен и духовно извисен начин на живот.

 

Изграденото с Любов, чрез Мъдрост и в Истина не умира.

 

Човекът, открил в дълбините на съществото си Божествената искра и запалил с нея огъня на беззаветното служение на Бога и ближните, по право принадлежи към кохортата на безсмъртните. Нетленна остава паметта му в Божието и народното сърце.

 

Поклон пред личността и делото на Петър Димков!

 

_________________________
Източник:
В-к Братски живот, бр.16, 2006 г.


ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ


Sila_i_Jivot_1992_2-5.jpg
В Мировата пиеса са вплетени много и различни роли. Участници в третото действие са онези ученици, които са били способни да разширят своите роли и да ги обогатят творчески. У тях се е появил личен импулс да приложат принципите на Новото учение, като ги внесат в творческата си дейност. Участници в това действие са творците на Новото, те са пионери на онази епоха, която Учителят съгражда чрез силата на своето Слово.

В Третото действие Авторът работи вече с колектив не от човеци, не от актьори, а от души.


Sila_i_Jivot_1992_2-5.jpg




Петър Димков
1886-1981


Sila_i_Jivot_1995_34.jpg

Художник Л. Димкова


Роден е в София на19.12.1886 г. като седмо дете в семейството. Баща му е бил свещеник, борец за църковна свобода през възраждането. Родът му е от Беломорска Тракия. Преселили се в София след подписването на Санстефанския мирен договор.

Петър Димков завършил началното си образование в София.През 1899 г. заминал да учи в Петербург с група деца на видни българи по специална покана от Русия. Прекарал 10 години там.Учил във военно училище и завършил висшата военна академия.През 1909 г. се завърнал в България и постъпил на служба като подпоручик в 25 Драгомански полк в Цариброд.

Като военен Петър Димков е взел участие в трите войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Раняван е 5 пъти, но винаги отпред! Куршум го е улучил и в челото, но рекуширал в кокардата на фуражката му.

През 1920 г. Петър Димков се венчал и същата година заминал с жена си във Виена. Надявал се там да изучи нещо, с което да е полезен на хората. Отделял много време за да чете. Особено се увличал в медицински четива. Скоро се върнал в България, неудовлетворен от онова, което чуждата страна му предложила. През 1922 г. отново постъпил в армията, където служил неотклонно до своето уволнение през 1936 г.

По време на военната си служба Петър Димков е обиколил много градове в България, и навсякъде е вършил родолюбиви дела. По негова лична инициатива, с помощта на войниците му били спасени много паметници на културата. Във Варна той възстановява Аспаруховия вал; в Карлово предприема реставрация на родната къща на Васил Левски като изнася една трудна борба за спасяването й от разрушение; в Свищов отново той заедно с войниците си е причина да се запази кораба “Радецки”; в Стара Загора по негова идея възстановили Аязмото; в Бургас става инициатор за събиране на помощи за бежанците от Тракия.

Казаното до тук е само опит за бегъл портрет на Петър Димков. Неговата истинска същност, неговата духовна природа е била твърде разностранна за да бъде представена пълно. И все пак, основната част от нея, не е военния Димков, а лечителя Димков. В действителност Петър Димков съчетава в себе си две изключителни качества: твърдост, изразена в себедисциплина и диамантена воля, и мекота, проявена в дълбоката му хуманност и милосърдие към себеподобните.

Първото качество, твърдостта, той хилядократно е доказвал във военната си практика, а второто постоянно е доразвивал и усъвършенствал през годините чрез лечителската практика, на която се е посветил с безпределна всеотдайност. Тя не е плод на случайно хрумване. Тази негова дейност е обусловена от по-дълбоки причини. Майката на П. Димков е била много добра познавачка на билките и цяровете, които могат да се извлекат от тях. Той наследил от нея тетрадка с подробно описание на лечебните билки и рецепти за тяхната употреба. У него се събудил дълбок вътрешен интерес и той веднага се заел да изучи този труд, да го допълни и разшири. Още през годините прекарани в Петербург, той с увлечение свободно е посещавал и лекциите по тибетска медицина и хомеопатия в Медицинската академия. Там му попаднал тритомния труд на Платен “Новый способ лечения”, а през 1903 г. се запознал и с ирисовата диагностика. Това бил един от най-важните моменти в живота му. Петър Димков почувствал дълбоко в себе си, че този метод за диагностика и лечението чрез “зелената медицина” т.е. билките са негов път и съдба. Интересите му в тази област се задълбочавали през следващите години. Той не пропускал случай да прибави все нови и нови знания към вече наученото. Водил стотици разговори с хора от народа по въпроси свързани с билколечението, извършвал наблюдения за действието на билките и постепенно стигнал до умението да лекува над 600 вида заболявания. Своите тетрадки с рецепти носел навсякъде, те били и в офицерската му торба, и в пътническата чанта, и в туристическата раница. Без тях той не тръгвал никъде. Хипократовата клетва Петър Димков дал пред всевишния и пред собствената си съвест. Никога не й изменил.

Петър Димков е направил своята първа крачка за самостоятелно лечение в Бургас, където бил на служба след Първата световна война. В книгата на Николай Антонов “Лечителят Димков" четем:

“Една вечер отишли с жена си на гости у техни познати. Заварили тъжна картина - единственото дете на тези хора умирало от дифтерит. Лекарите го лекували два-три дни и накрая си отишли с безнадеждно вдигнати рамене.

-  Мога ли да го видя и аз? - попитал Лечителя. /Тогава той бил майор./
    
Разгледал зениците на детето. Бил преизпълнен с желание да каже нещо утешително в тази минута и го търсел.

-  Но то ще оздравее! - възкликнал Лечителя. - То оздравява! - повторил в отговор на слисването, с което посрещнали спасителната диагноза.

В ириса на детето той “уловил” завяхващото червено петънце, което било и спасителния знак на оздравяването.

Лечителят смяташе този случай за начало на своето лечебно дело, макар че и дотогава много пъти бе помагал на близките си, на войниците си. Бе раздавал съвети, чиято полза бе научил от други.

“Бургаският епизод” бил за него “бойно кръщение”; сам бе поставил диагноза в един случай, сметнат от специалистите за безнадежден.”

През 1926 г. у Димков се родила идеята да издаде знанията си по билколечението в книга, наречена “Българска народна медицина”. Започнал да работи усилено по реализирането й. След уволнението си от войската той бил поканен да изнася лекции по здравни въпроси във вегетарианския клуб на ул. “6-ти септември”. Тези лекции спомогнали много за организиране на работата му по планираната книга.

Установил се да живее окончателно в София, Петър Димков започнал да посещава теософските събрания. Интересуващ се не само от физическото, но и от духовното тяло на човека, той естествено е стигнал до по-дълбоките истини за човешката същност. На едно от тези събрания случайно се запознал с Никола Нанков. Последният в разговор го попитал: “вие чували ли сте нещо за Учителя Петър Дънов?" От последвалия разговор Петър Димков усетил, че именно с такава личност, като описаната от Н.Нанков, той има нужда да се срещне. Казал тутакси: “Искам да се запозная с него...”

Срещата на Петър Димков с Учителя останала паметна в живота му и той се свързал с него завинаги. Тази среща е символичното му изкачване на едно ново, по-високо стъпало по стълбата на духовното себеусъвършенстване. Всичко, което вършел от сега нататък придобило нов израз и той съзнателно поел пътя на ученичеството. Окончателно решил да посвети себе си в служба на Цялото, Петър Димков навлязъл в своите най-плодотворни години. В живота си въдворил един нов ред, един ритъм, в който се включвало само най-необходимото за човека: умствено обогатяване, при което мисълта се развива и разширява, и служение, при което благородството, човеколюбието, милосърдието се практикуват в името на най-ценното - Живота!

От разговорите с Учителя у Петър Димков се събудили нови импулси. Един от тях: да се стреми да излекува не само тялото, а и душата. Учителят го поощрявал всякога за това. Давал му съвети. Същевременно Димков се уверил, че и досега благодарение на някаква Ръководна Сила вътре в него, той е действал с онези методи и средства, които в Новото учение са изведени на първо място. Неговото духовно естество, настроено на вълната на Новото, интуитивно го е водило в правата посока, за да го доведе до момента, в който Учителят му отворил врата към едно по-висше Знание. Това знание Петър Димков черпил с пълни шепи, осмислял го, преживявал го и го раздавал на всички около себе си, в продължение на дълги години.

Веднъж, забелязвайки че дъщеря му се увлича по индуската философия, той й казал:

“Моето момиче, за нас е Учителя. Това, което той ни дава е най-близо до нашата душевност!”

А на болните, които лекувал, П. Димков проповядвал идеята за чист живот, изразен в чисти мисли, чисти чувства и чисти желания - основата на Новото учение. И понеже всички велики духове, дошли да служат на земята, са смирени, Петър Димков предава своята жизнена проповед преди всичко със своя личен пример. “Не съм виждала по-безкористна и пo-смирена личност от татко.” - споделя Лили Димкова, неговата дъщеря, и продължава: “И в най-тежките си моменти той мислеше повече за болките на хората, отколкото за себе си!”

Нека проследим дейността на Петър Димков в рамките на един ден. Ще се уверим, че той стриктно е изпълнявал съветите, дадени от Учителя към неговите ученици. Ежедневната програма на Петър Димков е била подчинена на един духовен ритъм, почерпен от Науката за правилен живот, тя е текла по закони, движещи всички части на Цялото в един единен ритъм.




Sila_i_Jivot_1995_35.jpg

Домът на П. Димков



*  Всяка сутрин П. Димков става точно в 5 часа. Минутата на събуждането за него е най-съществена. Той започва своя ден с положителна мисъл.
    
*  Четвърт час отделя за гимнастика. Тялото също трябва да се нагласи спрямо силите и енергиите на Пространството; то трябва да се подготви за изпитанията на новия ден. Материята има свои нужди, тя се подчинява на специални закони, които той зачита.
    
*  Закусва скромно - само чай. Пие го бавно, на глътки.
    
*  След закуска сяда зад заобиколеното с книги бюро, винаги спретнато облечен, приветлив. Започва своята умствена работа с размишление върху прочетени мисли от “Завета на цветните лъчи на светлината” и “Свещените думи на Учителя”. Той обича утринните часове, защото е убеден, че са най-благотворни за размисъл, за възземане над материалното, за свързване с Духа и за зареждане с енергиите на Големия Живот.
    
*  Към 10 ч. Петър Димков започва да преглежда болните, които понякога с дни и седмици стоят пред вратата му на ул. “Лука Кунин” 47. Полага длани на всекиго, изрича мислено щедра благословия с пожелание за помощ и избавление. С това той предава на всекиго от своето жизнелюбие и вяра. Общува с болните мислено! Така ги издига над болката. Говори им извечни истини, упътва ги към един побиеш морал, предпазва ги от простъпки за да запазят дарения им от Природата живот. Вдъхва им велик стремеж към Истината. И всичко това, докато се взира в окото, в онзи орган, който е символ на Истината! Там той вижда последиците, до които води отклонението от Нея, и верен на обета си да помага той дава рецепти, съветва, препоръчва изпитано лечение. Не прави разлика, лекува всеки - и умния и простия, и благородния и надменния, и богатия и бедния. За него всеки, потърсил го за помощ е страдалец. Следователно, трябва да му се помогне!

*  Обядът му е лек, вегетариански.

*  Следва малка почивка, отпускане, но не и сън.

*  След почивката идва ред на кореспонденцията. Преглежда новия, току-що донесен куп писма, внимателно премисля всеки зов за помощ и веднага пише своя отговор. В своята практика не е оставил никога писмо без отговор!

*  Привечер излиза на разходка. Глътка въздух и малко движение по познатите пътеки из Борисовата градина са почивка, и радост, но и необходимост след напрегнатия труд. На тишина, сред дърветата той премисля резултатите от изминалия ден и внася в себе си мирът, който само природата предлага.

*  Вечерята е също скромна - чай, хляб, сирене.

*  Следва подготовка за следващия ден. Бюрото се почиства и подрежда за да е готово за работа.

*  Сънят го спохожда мигновено.

Така преминал и последния земен ден на Петър Димков - 4 октомври 1981 г. Той приготвил своето бюро и поръчал: “Нищо не пипайте, приготвил съм го за работа!”

И легнал, за да се събуди в един по-реален свят, където всеки, изпълнил с успех ролята си в Мировата драма, се събужда светещ!

Жизненият път на Петър Димков бе низ от събития, всяко от които е стъпка нагоре към съвършенството. Той бе един от преродените богомили в наше време. Излъчваше го с присъствието си и го доказваше с делата си. И лекувайки другите, повдигаше и себе си. Скромно и незабелязано, но постоянно. Не е ли това пътят на ученика? На ученика, който имаше пълно доверие в Учителя си, на ученика получил от Учителя си любовта и силата, които само това доверие ражда? Да, той извървя приживе Пътя на ученика следвайки с доверие своя Учител, познал го в лицето на Петър Дънов. Увери ни в това свое убеждение, написвайки следната мисъл в своята последна книга “Хигиена на душата”:

“Трябва да имаш вяра в Учителя си; трябва да имаш вяра в себе си. Ако си видял Учителя си ти ще му вярваш докрай, през много животи и смърти. Ако още не си го видял, ти все пак ще трябва да се опиташ да почувстваш Неговото същество и да имаш вяра в Него, защото ако не сториш това знай, че дори сам Той не може да ти помогне. Докато няма пълно доверие, не може да има и пълно излияние на любов и сила.”

Ученик! Това изписа и една Невидима Ръка на челото на Петър Димков преди да излезе от сцената на Мировата драма. С тази титла той ще остане завинаги в съзнанието на малцината, които се докоснаха до душата му и я обикнаха.

 

_____________
Източник:
Петър Димков (1886-1981)ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

Списание "Сила и Живот" 1992- 1996г.

Брой 3-4 -1995г.


СРЕЩАТА МИ С ПЕТЪР ДИМКОВ

(спомен на Радка Левордашка)

 


Първото ми дете е син, който завърши Художествената гимназия, а след това отиде войник. Първата година в казармата изкара добре, като всички войници, а втората година му възлагат да украсява казармата с лозунги и други видове украса. (Войникът, който вършил това, бил освободен с набора си.) Възлагали му големи задачи - та когато войниците почивали, той отивал в ателието и работел до късно вечер. Не го освобождавали и от наряди. През онази зима имаше големи студове - температурите спадаха до 20 градуса под нулата. Една вечер бил на пост, да пазят танковете и оръдията, не го сменили. Той изстинал така, че получи схващане на ръката си и изкривяване на устата. Лекуваха го десетина дена в болница и пак го върнаха в казармата, като там продължил да пие лекарствата. През същата година се разболя от хепатит, а след това и от коремен тиф. От казармата вкъщи си дойде болен. Проф. Темков каза, че това са три от най-острите болести - и понеже той ги е прекарал само за една година, организмът му почна да се изтощава. Обикаляше по болниците, дадоха му пенсия, но какво от това, след като той стана мъченик и за себе си, и за всички нас. Синът ми загуби всякаква вяра във всички.


Аз реших да го заведа при Петър Димков - в една пряка уличка на „Пиротска". Отидох и го записаха за вторник. В този ден му предложих да отидем да търсим рамки за картини по „Пиротска", а като стигнахме до пряката уличка, му предложих (той беше в добро настроение) да отидем да видя един възрастен лечител за главоболието си, тъй като той вече е излекувал моя позната. И след като влязохме в антрето, му предложих да попитам и за него. Той ми отговори: „Майко, къде си тръгнала, това, не виждаш ли, че е билкар? Не искам нищо да питаш за мене.


Професори и най-добрите лекари са ме лекували, никой не ме излекува напълно. Та сега билкари ли ще ме лекуват?". Отговорих му: „Добре, като не искаш, иди си. Аз ще вляза да видя какво ще ми каже." Влязох и разказах всичко на Димков. Той ми отговори: „Ще ти дам едни билки, които са полезни, да ги пиете като чай. За него не мога да дам никакви наставления, щом пие лекарства. Аз преглеждам зениците, в тях е записано всичко - като прегледам чрез тях целия организъм, зная каква е болестта и какво мога да му предпиша. Но това ще стане само когато имам възможност да го прегледам.


Малко по-късно прочетох една книга от Духовната академия за живота на Йоханес Брамхам от щата Охайо. Роден през 1909 г., лекувал всичко, дори и от разстояние, стига да му се пише писмо. Преписах на ръка цялата книга. За мене той е един от преродените Апостоли на Христа... Наскоро за Нова година получихме честитка от владиката дядо Йосиф, назначен за духовен представител на България в Ню Йорк и Торонто. Много се зарадвахме и ми мина през ума, че желанието ми да се свържа с Йоханес Брамхам може би ще се осъществи само чрез него. Но не се осмелих да му пиша... Идвал ни е на гости - когато сме го канили, винаги е идвал. С чичо ми работеха заедно във Врачанската митрополия. Изоставих мисълта за писмо - казвам си, ако трябва да стане, ще се нареди... Един ден през пролетта отивах към Музикалното училище по покана на класната на моята внучка и чувам, че някой ме вика: „Радке, Радке, чакай!" Спрях, обърнах се и видях, че един духовник ми маха с ръка. Изненадана виждам дядо Йосиф с духовни дрехи, не като владика, сам. Бавно дойде до мене, подаде ми ръка, а аз му целунах ръката, нали знам, че е владика. Седнахме на една пейка и той почна да ме разпитва за всички близки. Поговорихме и за неговите близки. И му казах: „Едно нещо ни мъчи - синът ни в казармата се разболя и още не може да се оправи... Надеждата ми е във вас - искам да се свържа с Йоханес Брамхам от щата Охайо - за мене той е прероден Апостол на Христос." - „Права си, такъв е! Само че преди две години си замина. Но ние имаме такъв лечител и в България - известен е по света." Разказах му за злополучния си опит да заведа сина ми. Той ми отговори: „Е, тука мога да ти помогна. Лили Димкова пристига в Торонто, ще прави изложба, аз ще й помогна в уреждането на изложбата и ще я помоля тя да говори с баща си да се уреди среща за сина ти." Разделихме се - той доволен, че е видял близък човек, аз обнадеждена, че се явява една искрица за сина ми.


Не се мина много време и се обадиха по телефона, че може да стане срещата с Димков. Веднага потърсих Йотка и Емилия Михайловска и като ми дойдоха на гости, им разказах от игла до конец всичко. „Казвате ми, че сте много близки с Димков. Искам сега да ми уредите срещата с него, където той каже." - „Готово, Раде, ще видиш, че сме близки, а и ти си наша близка приятелка." След три дена се обажда Йотка и казва: „Раде, утре си у нас на обяд. Направи една от хубавите питки с пентаграма, аз ще приготвя постно ядене. Ще дойде и Павлинка, а също и още една наша съседка. Това ще бъдем. Внукът ми ще го вземе с колата и след това ще го закара пак вкъщи."


Пристигам в 12 часа. Те бяха се събрали и насядали около масичката в хола. Като влязох, поздравих всички. Димков предложи: „Нека сестрата дойде и седне до мен на дивана - има място, - и посочи къде да седна. - Не искам никой да се притеснява."


Ама той бил страхотен събеседник! Главата му пълна със събития, няма никаква склероза, а беше на 95 години! Като почна да ни говори от Фердинандовото време, когато е бил младши военен, та свършихме с Живковото, на което ние бяхме свидетели. Помнеше имената на всички с дати, къде какво е станало. Много се смяхме, накара ни и ние да си припомним някои събития... Създаде се една весела атмосфера. Димков каза: „Абе, младежи, много ме развеселихте днеска!" Обърна се към мене и каза: „Виж какво, сестричко, синчето ти няма да разбере как ще го накарам да ми разреши да му прегледам очите с лупата. Това е много важно за мен. Чрез нея аз виждам състоянието на целия организъм... На мене два пъти ми дават отрова и аз се спасявам, защото знам какво да взема и как да се спася. Сега отивам до Пловдив в една вила на мой приятел. Никой няма да знае къде ще бъда и кога ще отида." Мене нещо като че ме бодна в сърцето. Казвам му: „О, брат Дим- ков, моля ви, недейте отива, Вие сте в Сатурнова дупка, щом сте пред рожден ден. Моля Ви, недейте отива!" - „Аз, като се върна, ще ти се обадя, да дойдеш и ме вземеш с кола." - Отговорих му: „Аз не се безпокоя за нищо, освен за вас. За кола не се безпокоя, това ще се уреди, зетьовете ми имат коли. Само за вас се тревожа! А защо не докарат болното дете тука, при Вас?'. - „Казаха ми, че са взети мерки и никой няма да знае кога ще отида." Веднага ми мина през ума за случая с Брежнев и му казах: „Тоя голям човек, какъвто беше Брежнев, го доведоха руснаците чак тука при Вас! Това беше голямо събитие." - „Да, права сте. Който има нужда, той идва - отговори Димков. - Но понякога се налага и аз да отида. И тоя случай е специален... А Брежнев ми предложи да ми плати за прегледа, а аз му отговорих, че пари не вземам, та на него ли ще взема. Той пожела с нещо да се реваншира - да направи нещо за мене. Аз помислих малко и се сетих за Учителя Петър Дънов. Казвам му: „Имам молба към вас, със сигурност знам, че няма да могат да ви откажат. Молбата ми е следната: разтревожени сме всички, че искат да извадят Учителя Петър Дънов от мястото, в което той е пожелал да бъде поставен. Разрешено е от Георги Димитров да го положат там, дето той е посочил. А Учителя е помагал на всички, които са търсили неговата помощ. Това се знае от цялото Политбюро. Учителя Петър Дънов беше и най-големият лечител. Достатъчно беше само да сложи ръцете си на вас, и щяхте да оздравеете веднага. Такава сила имаше той. Аз съм негов ученик и лекувам с билки и правила как да живеем, за да не боледуваме. Затова той е Учител, а ние сме ученици. Които спазваха правилата на Учителя, имаха дълъг живот." Брежнев ми отговори: „Това ще наредя да се направи веднага, като ще оставя и една сума, да знам, че като дам, и аз ще получа." Казаха ми, че оставил голяма сума в съвета, казал да се направи ограда, да не се пипа тялото на Учителя, да влязат във връзка с ръководството на Братството."


Аз казах на брат Димков: „До днес никой не се е обадил. Оградата от тел е разкъсана, влизат злосторници, крадат ни лейките, маркучите, мотичките, разбиват катинара на сандъка и пейките. Невена Неделчева и Драга Михайлова са се уговорили с братя от провинцията да докарат пак бодлива тел и оградни храсти. Аз от десет години помагам на Невена Неделчева в засаждането на цветя. Един камион овча тор прегоряла ни докараха братята за градината. Правим каквото можем. Сестрите и братята, които са останали, са вече възрастни, едва преживяват с това, което имат. Млади хора не идват, че ги е страх. Аз вече се пенсионирах, затова съм по-смела, пък и знам за кого работя, затова не ме е страх. А Димков ми каза: „Много ти благодаря, сестра, че повдигна този въпрос. Още утре ще се обадя в съвета, ще им кажа, че братята от провинцията ще докарат тел и ще почнат да градят градината." След три дена отидох в градината, две сестри ме посрещнаха и казват: „Ела, сестра, да видиш, вчера дойдоха трима тука, размерваха и ще докарат пясък и павета, искали да постелят алеите с мрамор." Но една сестра-поетеса реагирала: „Не, в никакъв случай с мрамор! Ние сме тука по всяко време, това е нашето място. През зимата в студ и дъжд не искаме пързалки, а нашите хора са повече възрастни. Учителя беше скромен, той не е по външния блясък. Павета пб може." Но хората от съвета искали да се срещнат с ръководството. Като разбрах това, щом си отидох у дома, веднага се обадих на брат Георги Йорданов, той имаше телефон. Обеща да отидат с Драга в съвета, така и направили. Архитектът им казал: „За външната ограда имаме архитектурен план, а за вътре, какво вие ще садите, това си е ваша работа." И така, съветът си свърши добре работата, но това е дело на нашия многообичан брат Димков, който е в сянка. И това, което стана, беше наредено свише, но после някои неща станаха снише. Отидоха любимите лозички на Учителя, които бяха пълни с грозде. Насадиха чемшири, борове, та заприлича на софийските гробища... Отидоха и любимите „каламфири" (така ги е наричал Учителя). Той е казал: „Най-ароматните цветя идват от най-далечните планети, които ограждат Бога. Засадете ги тук, и с цветята ще се доближите до Бога. Те ви лекуват, те ви говорят." Това било най-любимото място на Учителя - там той си отпочивал. Като се върнал от Мърчаево, един ден, седейки на пейка под лозичките, той посочил с ръка: „Ето, тука ще бъде положено моето тяло, до лозичките." Присъствали са брат Жеков, сестра Йорданка и брат Ради, който работел постоянно в градината и се грижел за нея. Брат Ради е прероденият патриарх Евтимий - позирал е на скулптора Марков за паметника. Той бягал от Марков, не искал да му позира. Учителя му казал: „Недей бяга, иди при него - Марков е бил твой ученик и то от най-любимите ти." Тогава брат Ради се съгласил да му позира. Като направил рисунката, Марков си отишъл. Учителя попитал: „Какво стана, Ради, свърши ли се работата със скулптора?". А Ради отговорил: „Свърши се, но тоя път му държах кръста с лявата ръка." Учителя се засмял, понеже му знаел характера...


Срещата ни с брат Димков не стана, защото от Пловдив го докараха мъртъв. Същите сестри отидохме на гробищата да се простим с него. Е, бяхме на гробищата, но до ковчега беше невъзможно да стигнем, даже до мястото не можахме да се приближим. Толкова народ на погребение не съм виждала! Но той ни е видял, че сме били там... На другия ден отивам към 10 часа в една наша сестра, която беше голяма приятелка на Димков и ясновидка. Предния ден я търсих няколко пъти да й кажа за Димков, но телефонът не отговаря, а и тя живее самичка. На сутринта отивам право при нея, а после ще пазарувам за вкъщи. Звъня на вратата и тя ми отваря, но сериозна, липсва й приветливата усмивка. Влизам в стаята и я питам: „Марге, къде беше вчера? Няколко пъти те търсих по телефона" - почвам предпазливо, да я заговоря. Тя ми отговаря: „В Кюстендил, при брат ми." - „И кога си дойде?'. - „Преди час." - „Затова не си чула, че вчера погребахме брат Димков." Тя казва: „Знам, затова съм тъжна." - „Кой ти каза?'. - „Той беше тука, преди ти да дойдеш. Каза ми: „Дойдох да се сбогувам с тебе, Марге! Вчера те нямаше. Знаеш ли, Марге, колко много народ ме изпрати, но с плач, а Братята горе ме посрещнаха с песен. Сега ще отида да ми дадат номера. Чакат ме пак всички братя и сестри." Влезе през вратата, без да му отварям, и излезе през терасата на балкона и ми помаха с ръка. Ето така разбрах, че си е заминал."


Стоя и я гледам като гръмната. Тя се ядоса: „Ти още ли не си разбрала какво съм ти разказвала за майка си, за Учителя и за много други хора?'. - „Не - казвам, - че се съмнявам, вярвам ти всичко. Не по-малко чудеса ми показаха и на мене, наяве и насън." Но, без да искам, стоя като закована пред тия видения. Знам, че светът е един, че има „горе" и „долу", че отгоре ни виждат - всичко, което правим. А малко са тия, които оттука виждат какво става горе. Ако всички можехме да виждаме какво става горе, по друг начин щяха да бъдат нещата на Земята... Но това е Божията работа.

 

___________________________

Източник: 79. Срещата ми с Петър Димков

Благодаря ти, Учителю



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder