НАЧАЛО

Примерни понятия | Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Роден Борис Николов, последовател и ученик на Учителя
30.12.1900г.


 Роден Борис Николов, последовател и ученик на Учителя

(30.12.1900 - 22.12.1991)

 

Роден е в Габрово. Завършва средното си образование в Априловската гимназия, а висшето учи в Софийския университет, където завършва естествени науки и философия. Владее стенография.

 

Стремежът му към свобода и духовно развитие го довежда до идеите на Учителя. Той се присъединява към групата братя и сестри, образуващи малко общество край него.
Когато Учителя им казва: „Всеки, който е започнал да учи в университета, трябва да го завърши, но научете и по един занаят, за да сте свободни”, Борис Николов започва да чиракува при различни майстори. Първо е резбар, после помага на един лютиер при изработката на музикални инструменти. После учи изкуството на работата с камък при майстор на мозайки.

 

Пише разкази за животните, издава сборник с разкази – спомени „Среща с малките братя”. На „Изгрева” записва заедно със стенографките Словото на Учителя.

 

На лятната школа на Рила Борис Николов използва таланта си на резбар, за да остави послания за идващите поколения. Текстовете в гладките скали под Молитвения връх, на Салоните и до извора „Ръцете, които дават” са дело на неговите ръце.

 

След заминаването на Учителя на 27.12.1944 г., Борис Николов е избран за председател на Братския съвет. Този избор е следване на съвета, който Учителя е дал, преди да си замине. Първото, с което се захваща, е да организира работата в Братството така, че да се свърши най-главното – да се запази Словото. Започва процес на допечатване и съхранение на всички останали неотпечатани беседи на Учителя. На „Изгрева” се устройва печатна база. Между 1944 г. и 1949 г. са издадени над петдесет томчета лекции и беседи. Новата комунистическа власт преследва хората от Братството, полицията ги следи и им прави постоянни проверки. Съхраняването на отпечатаното слово е трудно и рисковано за живота на учениците.

 

През 1957 г. се извършва акция срещу Братството. В цялата страна се предприемат обиски и се конфискува всяка литература, свързана с името на Учителя. Изземат се и се унищожават хиляди томове с беседи, ръкописи, снимки, записки и всякакъв друг тип материали на Братството. Правят се финансови ревизии, инсценират се счетоводни нередности. Авоарите на Братството са национализирани. Борис Николов и други братя са арестувани и изтезавани. След скалъпен процес са вкарани в затвора зБа 12 години. През 1963 г. са амнистирани и освободени.

 

До края на живота си Борис Николов остава председател на „Бялото братство” в България и работи за него, следвайки съветите и поученията на Учителя.

 

(Текстът е взет от мултимедийния диск: Духовният Учител Петър Дънов, изд. Бяло Братство, 2009 г)

 

За Борис Николов:

 

1. Борис Николов, от списание "Сила и Живот",  Брой 3-4 -1995г.

 

2. Борис Николов, от Светозар Няголов

 

3. Три статии за Борис Николов от Соня Митова, в-к "Братски Живот",

 

I част - Споменът

 

II ЧАСТ – Образът на ученика

 

III част – "СЛОВОТО НА ЖИВОТА ПАЗИМ"

 

3. Снимки на Борис Николов

 

Книги на Борис Николов, за изтегляне (PDF) или четене:
 

Срещи с малките братя

 

Окованият ангел

Прикачени миниатюри 8. Boris Nikolov1 copy.jpg

ЕПИЛОГ


Sila_i_Jivot_1992_2-5.jpg
Учителят си замина и Мировата Драма свърши. Но подобно на събитията отпреди 2000 години, когато Христос издъхна на кръста, и после възкръсна, за да остане с учениците си завинаги, така и сега Учителят отново се прояви. Той се прояви, за да докаже силата си на онези, които очакваха, че с унищожаването на неговите книги и споменът за него ще изчезне. Учителят се прояви, за да докаже, че Духът не може да се прикове на кръст, не може да бъде изгорен на огън, нито може да бъде затворен зад решетки. Духът е неподвластен на материята, нито на безпросветната мисъл. Духът живее където Той иска и се проявява в онези, чиито умове светят с всички цветове на високоволтовата дъга на виделината.

След края на Мировата Драма Учителят се прояви отново чрез един от учениците, последният актьор от онези, които ходеха като обикновени, но мислеха като необикновени.


Sila_i_Jivot_1992_2-5.jpg





БОРИС НИКОЛОВ
1900-1991


Sila_i_Jivot_1995_56.jpg



Роден е в Габрово. Традицията е давала име на всеки род в този балкански край. Родът, от който Борис Николов излиза е на дядо Ботьо Житото. Детството му преминало сред майстори-стругари, дърворезци, майстори на гъдулки. Завършил средното си образование в Априловската гимназия. Негов учител му дал ключовете от личната библиотека на Васил Априлов, която се помещавала в същата сграда, и той прекарал много часове потопен в света на интересните книги там.

В живота на Борис Николов има много случаи, когато висшето го е подготвяло за бъдещата му роля в Драмата. Такъв е случая с поканата на негов учител да го учи стенография. Бъдещето ще покаже важността на този акт. Друг случай е още по-силен с вътрешната си определеност. Той е следният. Във всеки габровски род по традиция първородния син бил поверяван за възпитание в православната вяра на духовниците от Атонския манастир в Света гора. Дошло време и един монах посетил семейството на Никола Дойнов. Разговорили се в приемната, разположили се и дошло време да се каже най-важното. .Монахът се изправил и припомнил свещения обет, даден в миналото. Малкият Борис се притиснал до майка си. Бащата не бързал да отговори. Погледнал към жена си и казал: "Да попитаме и майката". А тя се изправила и застанала пред сина си. Казала: “Не го давам!” в думите й имало майчина любов, категоричност и достойнство. Монахът я погледнал сериозно, поклонил й се и казал: “Уважавам волята на майката. Така да бъде!” И си тръгнал без Борис. Този случай има продължение във времето. Родът изпълнил своя свещен обет, но по друг начин. С постъпката си майката проявила една по-висша интуиция за пътя на Борис.

По дух силно свободолюбив, в своите юношески години Борис Николов се увлякъл първо по идеите на анархизма, но душата му се стремяла му към по-висша форма на свободата. Този стремеж го довел до идеите на Учителя. Веднъж срещнал светлината на Новото учение, той разбрал, че е намерил идеала на душата си.

След гимназията, по настояване на родителите си Борис заминал за Австрия да следва инженерни науки. Записал се, но още на излизане от университета пред очите му изплувал един отдавна сънуван сън. В него той бил на същата възраст, със същия куфар в ръка, и на същия непознат тогава площад. В съня си той взел важно решение на това място, но то било забравено през годините. Останал само спомена за нещо съдбовно. В един миг той ясно осъзнал решението, което тогава било скрито. А то било: да бъде ученик на Новото, да се върне и остане при Учителя. Без дори да отбори куфара си той се качил на обратния влак за България. Пътят му бил определен.

Връщайки се в София Б. Николов се приобщил към групата братя и сестри, образували малко общество край Учителя. По това време в главите на младежта се ширила толстоистката идея за комунален живот. Борис бил обхванат от ентусиазма на малка група братя решили да осъществят тази идея в с. Ачларе. Заминал с тях за карнобатското село, занесъл и куфара, с който пътувал до виена. Приготвените от майка му дрехи за сносен студентски живот, станали част от инвентара на комунарите. Самите те в кратко време се уверили, че идеята за комунален живот е хубава, но приложението й не зависи само от вложения ентусиазъм. След няколко месеца си тръгнали от Ачларе с големи опитности, но за съжаление не всички здрави. Неудобствата на селския живот, пълен с лишения и тежък физически труд измъчил повечето от тях до такава степен, че маларията твърде лесно се настанила в изтощените им организми. От Ачларе потеглили през Балкана към велико Търново за августовския събор с една биволска кола. Дълго време след това всеки от тях си спомнял с каква топлина ги е посрещнал там Учителят. Приел ги, настанил ги и поръчал на сестрите да се грижат за тях, докато се съвземат. Опитността им била едно духовно богатство, скътано за бъдещето.

По това време бащата на Борис Николов знаейки, че синът му е в Търново, пожелал да го посети и да се запознае с Учителя. Това се случило в ден, когато маларията била “в почивка” /тази болест има една особеност - треската от нея се появява през ден/ и Борис бил в добро състояние. Той попитал Учителя ще отдели ли малко време за да му представи баща си. Излезли към лозята тримата - Учителят, баща му и той. След обикновения разговор в такива случаи, бащата повикал деликатно отдалечилия се син, и в негово присъствие посочвайки го казал: “Учителю, на тебе го предавам!” Учителят леко се усмихнал и казал само: “Приемам!” в тези две разменени изречения се вижда развръзката от случката с монаха от Атонския манастир. Майката запазила сина си, за да бъде предаден от бащата пак в служба на висшето. Първородният син бил предаден на по-високо посвещение - не за монах, за ученик! Родът, със символично име “Житото” изпълнил своя свещен обет към Бога. И другите членове на семейството влезли в Братството. Бащата и майката, двамата му братя Николай и Стефан, и Цанка, сестра му до края на живота си остават свързани с Новото учение, всеки според своя индивидуален път на развитие, но с една свойствена на “Житото” черта - жажда за растеж!

След случая в Търново Борис Николов остава окончателно край Учителя в София. Издържа се сам. Прави свой експеримент, да не зависи от помощта на близки и роднини. Николай Дойнов, по-малкия брат на Борис си спомня:

“Поради ред неудобства, трябваше да напуснем квартирата, която държахме на ул. “Кракра”. Моят брат, който беше добре запознат и с по-голям опит по жилищните въпроси, дни наред се блъскаше да търси квартира, докато наистина намери една стаичка, но с наем 1000 лв на месец. Това беше половината заплата на един сравнително добре платен чиновник. За скромните ни материални възможности такъв наем беше извън нашите сили. В такова положение бяха и други наши приятели студенти дошли от провинцията. Напрежението ражда в човешкия ум идеи. И това напрежение роди в главата на моя брат и някои наши съмишленици, поставени при същите условия като нас, идеята да направим жилище някъде в непосредствена близост до Изгрева. Пари за място нямахме. Намери се обаче човек, който имаше място, граничещо до Изгрева, който се съгласи срещу скромен наем да ни разреши да си построим там дървена къщичка.... Къщичката си направихме сами, в ранната пролет на 1926 година. Тогава беше свободно и за такива леки строежи нямаше ограничения. Материали имаше обилно и преизобилно навсякъде, в най-пълен асортимент и предлагани с най-голямо внимание и любезност. Направихме я по своеобразен начин: сглобяема от дъски. Идеята за тази направа беше дадена от двамата подчертани вече техници Борис и Димитрий. Всички, които гледаха как я строим, не допускаха, че начина по който я правим е наш оригинален по своя замисъл и изпълнение. Мислеха, че е някакъв американски модел. Завършихме я само за няколко дни. Така възникна първата постройчица 6 непосредствено съседство с Изгревската поляна, а ние петимата братя /Г. Радев, Н. Нанков, Д. Стоянов, Н. Дойнов и Б. Николов - бел. ред./ бяхме първите постоянни заселници и уредници на Изгрева.”

Борис Николов е част от групата младежи, които с присъствието си създават условия Учителя да създаде специалния клас. На младежите, горящи от ентусиазъм да зарежат всяка наука или дейност, която ги държи далече от духовното познание, Учителят веднъж казал: “всеки, който е започнал да се учи в университета трябва да го завърши, но научете, рекох, и по един занаят, за да сте свободни.” И Борис Николов, вече студент в Университета, в свободното от лекции време чиракубал при различни майстори. В началото опитал като резбар - изработвал букви от дърво за един печатар; после станал помощник на един лютиер - изработвал разните части на цигулката. Лютиерството било познат занаят в неговия род - дядовците му са изработвали гъдулики в планината и са знаели големи тънкости на този занаят. Но истинският занаят, който допаднал на Б. Николов не бил свързан с дървото, а с камъка. По това време италианецът Бертоли - един отличен майстор на мозайки, който практикувал успешно този занаят - изкуство, бил възприел идеите на Учителя и Борис Николов започнал да работи при него през ваканциите. Започнал от най-несъщественото, за да стигне скоро, със свойствените му във всяка работа постоянство и усърдие, до съвършенствата на този занаят.

Борис Николов завършил два факултета в Софийския университет - естествени науки и философия. При връчването на дипломата му за естественик, той бил поканен от свой професор за асистент в катедрата му. Имало, обаче, едно условие: да се откаже от идеите на Петър Дънов. Борис Николов мълчаливо и с достойнство се обърнал и излязъл от университета. Не взел дори и дипломата си. Отишъл там, където душата му ще е свободна - избрал практикуването на свободното занаячийство, за да не се съобразява с условията на висшестоящи хора, робуващи на интересите си, за да служи на висшето в себе си.

Веднъж, през 1924 г. Учителят казал на Борис: “Ти ще пишеш разкази за животните”. Това не било задача, а едно вътрешно виждане в душата му, която била отворена към животните, като към по-малки братя. Действително, в живота на Борис често имало случаи, когато той разговарял мислено с тях и откликвал на нуждите и болките им. Умеел и да трансформира тяхната зла воля. След време, много по-късно, когато бурите на живота отминават, Борис Николов написва малък сборник с разкази-спомени, наречен "Среща с малките братя”. Поместеният по-долу разказ е включен в него.

МАНАСТИРЧЕТО “СВЕТИ СПАС”

Това лято предприехме дълга екскурзия. Пътувахме пешком почти петдесет километра по непознати и безлюдни места, и при това боси. Привечер пристигнахме 6 малкото манастирче “Св.Спас”, разположено на един андезитов хълм, недалеко от Ямбол.

Пристигнахме прашни, изморени, гладни и с подбити крака. За наш късмет случи се , че тук летуваха няколко семейства наши приятели. Те ни приеха радушно, топло, като че посрещаха родни синове. Дадоха ни топла вода да се измием, нахраниха ни, починахме си, и увлечени в разговор не видяхме как се свечерило. Сестрата помери да тури чайника, но се сепна: “Забравила съм да налея вода, какво ще правим сега?” - Казвам на сестрата: “Ще отида за вода, днес ходих няколко пъти, какво има?” - Сестрата каза: “Пуснали са кучетата, толкова са зли, че никой не смее да излезе на двора.” - Казвам на сестрата: “Дай ми съдовете.” - Сестрата казва: “Моля те, недей отива, те са зверове.”

Чешмата беше на отсрещната страна на двора в една пещера. Вземах стомната и чайника и тръгнах. Като излязох на двора, спрях се за малко - за такава среща човек трябва да се подготви. Много пъти съм опитвал - като призове доброто, човек няма от какво да се бои.

Тръгнах съсредоточено, с отмерена, спокойна стъпка - тиха, но не дебнеща. Едното куче беше легнало посред двора - минах край него, то само повдигна главата си, но не мръдна. Другото беше легнало направо на входа на пещерата, приближих го и го прескочих. Влязох в пещерата, налях си съдовете с вода. На излизане кучето не беше на входа - и двете кучета бяха насред двора, като че се съвещаваха.

Човек има чудни сетива, той може да знае има ли опасност около него или не.

Отворих душата си за Доброто и продължих пътя си. Когато стигнах до кучетата, голямото застана пред мене. Спрях се. То се изправи на задни те си крака и опря предните на раменете ми. Другото куче захапа ръката ми над китката - с нея държах стомната, но то не стисна ръката ми.

Напрежението трая минута - кучетата ме освободиха и аз тръгнах. Те вървяха от двете ми страни и ме съпроводиха до вратата - доверието е възтържествувало!

Чудното е, че от тази вечер кучетата станаха по-добри към хората - не ги гонеха вече. А ние всяка сутрин излизахме на върха за изгрев слънце - кучетата не ни закачаха.

Във всяко същество е скрито Доброто, стига да можеш да Го извикаш. То е сила всепобеждаваща!

Само Доброто може да респектира злото.

Мъдрецът казва: “В Новата култура злото ще бъде слуга на Доброто!”

На Изгрева Б. Николов бил като в училище. По време на беседите записвал редом със стенографите Живото Слово в своите бележници. Често в тях се срещат и рисунки - графични изображения на онзи невидим, но жив свят на Словото, видим за духовното му зрение, който ръката му умеела да предаде върху хартията. Към бележниците си той така се привързва, че до края на живота си ще ги носи в своя джоб, записвайки по всяко време текущата в Пространството Мисъл.

“Понякога мислите ни посещават като доловени от един по-висш свят. От наши приятели и братя там. А понякога те са отговор на въпросите, които животът ни е поставил.”




Б. Николов, лични записки 19 януари 1950


Скромен и мълчалив, незасегнат от болестта на личността, Борис Николов се движил незабележимо всред мнозината. Контактите му са с онези, които естествено имат нагласа към неговата същност. През младежките години най-близко приятелство го свързвало с Георги Радев - личност с богат интелект и култура, физик, математик, музикант, философ, астролог, но за нещастие заминал си от туберколоза твърде млад. До последния миг от живота му Борис Николов бил до него. И когато болестта навлязла в последен стадий, той го придружил в Родопите, където въздухът бил по-благоприятен за тежко болния. Тези тъжни дни ще извикват често глуха въздишка в устата на Б. Николов: “Ех, Жорж...”. Тази въздишка бе и по надеждите им за обща работа, по плановете им за духовна дейност... Б. Николов продължил да работи по общите идеи, всякога усещащ и присъствието на неговия Жорж.





Sila_i_Jivot_1995_57.jpg
Малкият Дом



През годините Борис Николов не бил от учениците, които са стояли с часове на поляната, чакащи да зърнат Учителя за да го затрупат с лични въпроси, не бил и от другите, които са живяли със стремеж за титла в обществото. Той носил в себе си душа на служител. Усещал къде има работа и всякога бил готов да я свърши. Владеел и едно рядко изкуство - да разпалва огън. Всякога той го подготвял и запалвал - независимо дали това е в планината, в гората, при вятър или дъжд. Владеел това изкуство и престъпвал към него като към свят ритуал, знаейки дълбокия му смисъл. Но с камъкът не се разделил. Работил при Бертоли, заедно с много братя, като него разрешили своя въпрос за вътрешната свобода. А през лятото на Рила, често се чувал отривистия звук от длетото му, превръщащо гладката скала в послание към бъдещето. Изчуканите там текстове под Молитвения връх, на Салоните, и до “Ръцете, които дават” са дело на неговите ръце. Да влезеш в съюз с камъка и да го принудиш да говори вместо тебе - това е Мисия!

Веднъж на Изгревската поляна група сестри се домогвали до мнението на Учителя. Питали го: “Учителю, посочете ни една сестра за пример!” Учителят се позасмял и им посочил минаващият по поляната Борис. Те нетърпеливо го пресекли: “Не, Учителю, това е брат, посочете ни сестра за пример!” Учителят пак и пак му посочвал все Борис. Той им сочел за пример не тялото, а душата.

Годините минавали, Драмата на нашия век била към края си. На сцената Борис Николов все още се движил незабележимо, но неотстъпно край Учителя, с бележник, или с мистрия в ръка. Той знаел в сърцето си, че Пътя на Служене е дълъг, и той едва сега започва. “Ихриш Бен Рут” бил свещеният обет даден от него пред великото, а смисълът на тези думи бил: “Господи, където ме зовеш - там отивам!”

За събитие от края на Мировата Драма четем отново в “История на Братството” от Н. Дойнов /неизд./:

“Към края на Декември съм отново на Изгрева. Чух, че Учителят не бил нещо добре, но на тези приказки не обърнах внимание. Продължих да живея с мисълта, че големите изненади и събития са само в историята, но не и около нас. Една нощ, не мога да кажа дали това беше сън или нещо друго, гледам Учителят идва при мене, много официално облечен и ми казва: “Няма смисъл, Николай!” От начина, по който ми каза тези думи, от смисъла който Той вложи в тях, и от израза на лицето му разбрах, че за неговите дело и работа в България условия повече няма да има и затова по-нататъшното му престояване е без смисъл. В последствие това напълно се оправда. След тези думи той се обърна и тръгна с енергични стъпки към една вада, по която течеше тъмна вода. Над вадата имаше едно мостче от проснато над нея дърво. Такива мостчета селяните поставят над пенливите рекички в планините. На тясното място седяха двама души, един зад друг, облечени в също такива дрехи, каквито Учителят носеше. Първият, беше по-висок, а другият зад него - колкото Учителя. Предният, по-високият подаде ръка на Учителя, който вече беше стигнал до мостчето. Учителят пое ръката, стъпи на мостчето и тримата преминаха на отвъдния бряг. Събудих се, отворих очи. В този момент вратата на стаята, в която бях легнал се отвори и влезе по-големият ми брат посърнал. Аз го гледах тревожно и го запитах - "Какво има?" Знаех, че той беше около Учителя и е в течение на всички събития около него. “Свърши!” - изстена той. “Учителят си замина”, с глух и пълен със скръб глас добави той. Беше 27 декември 1944 г. Завърши една велика епоха за нас, които бяхме около Учителя. Завърши една велика епоха за човешкия род.”

Дните на раздяла с Учителя минавали бавно и мъчително. Без Него всички се чувствали осиротели. Но малко по малко тъгата дала място на разсъдъка, и животът продължил. И все пак, условията са се променили. На Сцената вече присъствала една нова сила - тя дала власт на хора, решили да следват високи идеи без духовна подготовка за тях. Нещо повече. тези хора, не само не желаели да се примирят с присъствието на духовното, но те решили с всички средства да го преследват и унищожат.

В настъпилия период Братството вече усеща натиска на тази враждебно настроена нова сила. Той все още е само бриз, в сравнение с бурята, която ще се разрази впоследствие. Но този бриз е тревожен сигнал и будните го улавят. На най-отговорното място в Братството - председател на братския съвет, е избран Борис Николов. Този избор е следване на съвета, който Учителят е дал преди да си замине.

Борис Николов поема този пост с високо чувство за отговорност пред Бога и пред братята. През следващите години той доказва, че има вътрешното ръководство на Духа. Първото, с което се захваща е да организира работата в Братството така, че да се свърши най-главното - да се запази Словото! Започва един процес на подготовка за допечатване и съхранение на всички останали неотпечатани беседи на Учителя. Купува се и се устройва печатна база на Изгрева, където веднага се включват на работа вещите в този занаят братя и сестри. Николай Дойнов споделя:

“Отпечатването на петдесетте томчета лекции и беседи, при крайно ограничителните условия, при които се намираха братята Борис, Жечо и Неделчо, нагърбили се с тази важна и отговорна задача, беше съпроводено с изключителни трудности. Хартията и други материали за печат, които се търсеха на свободния пазар, се изкупуваха при най-различни условия и цени, за което не всякога е могло да се издават редовни документи.”

въпреки всички трудности, за четири години от 1944 до 1949 г и свършена огромна работа. Условията крайно се влошават. Хартията е дефицитна, поскъпва с всеки изминат ден. Само далновидността и съобразителността на братята спомага да се осигурят необходимите за работа материали. Но на тази дейност, както и на много други се слага насилствен край от новата власт. Остават неотпечатани повече от десет пълни годишнини с беседи на Учителя. За тяхното съхраняване се изискват героизъм и жертвеност, и дълбоко разбиране за смисъла на това дело. Борис Николов, Боян Боев и малцината преданни на делото на Учителя братя, често се съвещават и понякога сред нощ предприемат действия за съхранение на готовите материали. Небето ги пази по свой начин. При един случай на донос за отпечатани без разрешение книги, се налага цяла нощ готовите вече издания да се пренасят от една квартира в друга. През тази нощ велосипедът на Борис Николов е единственото им превозно средство! На сутринта идва милиция и прави обиск. Като не открива материалите на посочения адрес защитниците на закона предприемат претърсване и на други случайно избрани жилища. Стигат до къщата на Сийка Динова, където са пренесени изданията. Един от милиционерите се отправя към малката дървена стълба и тръгва по нея. Но каква неприятност, първото стъпало се счупва под краката му и той вижда, че е прогнило. Махва с ръка и се връща! Преградата, поставена от една Друга Сила действа неотказно и е всякога в защита на онеправданите.




Sila_i_Jivot_1995_58.jpg

Б.Николов - графика


И друга съществена и добра работа е свършена в описваното междувремие, наречено от нас Епилог на Мировата Драма. Докато цял един екип от разностранни в разбиранията си братя се опитва да създаде план за издаването на книга за Учителя, четирима души, в пълно единомислие и с вътрешно ръководство изследват в пълнота учението на Учителя, подготвят и издават най-ценната, написана и досега книга за него - “Учителят”. Това са Д-р Методи Константинов, Боян Боев, Мария Тодорова и Борис Николов. Николай Дойнов си спомня:

“Идеята да се издаде книга за Учителя и неговото дело се заражда в братята Боян Боев и д-р М.Константинов още когато Учителят е бил в с. Мърчаево. Тогава те отиват при Него и споделят тази своя идея, като предлагат да имат за сътрудник още един брат, като посочват и кой би бил подходящ за това. Учителят им предложил да повикат за съдтрудници Мария Тодорова и Борис Николов. Така тези четиримата, с много ценно съдействие и на Неделчо Попов, като технически ръководител, написват и издават книгата.”

След прекратяване дейността на печатницата се явява период на затишие. Борис Николов е всякога на поста си, но работи в самота - доверява се на изпитани хора. Общува с онези, които работят като него - преданно и без стремеж към лична изява. Осигурява условия на Елена Андреева, за да довърши едно изключително важно дело - дешифриране на останалите необработени беседи на Учителя. Тя се усамотява и работи непрестанно в продължение на десетина години докато свърши работата. Беседите са запазени при сигурни хора.

Наближават тежки времена за Братството. Борис Николов предчувства това. Веднъж на Рила, през лятото на 1949, той отива при брат си Николай и споделя:

“Сънувах един сън нощес, и искам да ти го разправя. Сънувам, че група приятели се намираме в една постройка. Поглеждам навън и виждам към нас връхлита мътен порой, буйна, мътна вода. Тя дойде около постройката, която се клатеше, тресеше се, но устоя, не се събори. Бях обзет от тревога и се събудих.”

Тази тревога не напуска вече съзнанието на Борис Николов. Той предусеща тихия тътен на задаващата се буря за Братството. На 12 януари 1950 г. записва в личния си бележник:

“Обични ми, Учителю! Ако през огън трябва да мина, и ако през кръст трябва да мина, ще мина с радост заради Тебе - защото Ти си с мен всякога.

Господи, да бъде Твоята воля за мен, не моята воля. Където Ти ме пратиш на работа там ще отида, каквито условия ми дадеш, на тях ще бъда благодарен. Както Ти благоволиш, тъй ми се изяви!”

Знаел ли е Б. Николов тогава, че за него наистина се подготвя и огън, и кръст, и че ще изпита радостта да мине през тях заедно със своя Учител?

Няколко години минават в преценка на силите. Замисляния удар се е подготвял от достатъчно вещи в злото умове. За това се е изисквало време. През юли 1957 г. Борис Николов свиква Братския съвет в София. По това време на Изгрева е пристигнал, на път за Езерата брат Кр. Кралев от Бургас. Ето неговия спомен за това събитие”

“През деня когато пристигнах ме срещна Петър Пампоров и каза, че брат Борис е поканил Братския съвет да се съвещават по важен въпрос. Той предложи да го запита дали може и аз да присъствам, като млад брат от провинцията. Брат Борис отговорил: “Да дойде!” Събрахме се в салона на Изгрева. Бяхме точно 12 души. Брат Борис беше много сериозен и умислен. Каза ни, че предчувства тревожни времена и събития. Според него властта готвела отдавна вече удар срещу Братството. Каза ни също, че каквото и да стане, той като председател на Братския съвет ще поеме цялата отговорност върху себе си, за да се избегнат по-лоши последствия. С това събранието приключи и аз се качих на Рила. Там дойде и брат Борис, но минаха няколко дни и чух, че го повикали в София спешно. Когато той отново дойде горе, брат влад ме извика и каза: “Кралъо, Борис се е върнал и иска да отидем в палатката на брат Боян.” Отидох. Бяхме четирима: брат Борис, брат Боян, врат влад и аз. Разказът на брат Борис продължи до късно. Извикали го в София да го разпитват за авоарите на Братството. Той не давал никакви сведения, докато не извадили и поставили на масата пред очите му списък, точно копие от друг такъв, описващ дадените му за съхранение ценности, принадлежали на Учителя и Братството. Той разгледал дадения опис, и като видял, че има предателство, казал: “Да, аз пазя тези неща. Утре сутринта ще ви ги донеса.” Излязъл от милицията и веднага се отправил към Витоша. Там той бил скрил исканите вещи в изкуствено направен камък между морените. Сложил го в раницата и на другия ден отишъл в обещания час отново в милицията. Поискал чук, замахнал и счупил с два-три удара камъка. Вътре се оказал един стъклен буркан, заедно със същия списък, по който можело и в момента да се провери съдържанието на буркана. Попитали го: “Защо не декларирахте това, а го скрихте.” Той отговорил: “Това принадлежи на нашето общество. Средствата са давани от братята и сестрите на Учителя като дарения за обща работа. Това са средства за бъдещето, когато ще сме свободни.” Те пак го запитали: “вие нямате ли доверие на народната власт в България, че може да съхрани тези неща?” Той им отговорил: “Имам доверие. Сега вие отговаряте за тях.” Оставил ги, заедно с великата отговорност, която вече тегнела на тяхната съвест, и си излязъл.”

След този случай Борис Николов започнал да се подготвя вътрешно за своя голям изпит. Той знаел, че наближава времето, когато Братството ще има нужда от силна личност, която да го защити. Повтарял в душата си: “Ихриш Бен Рут!" и бил готов.

На 6 декември 1957 г. милицията предприе обиск в цялата страна по едно и също време за изземане на литературата от Учителя. От най-известните личности във всеки град, свързани с Бялото Братство, се иззеха всички печатни томове с беседи, ръкописи, снимки и всякакви материали свързани с Учителя и се предадоха за претопяване. Това беше втори по сила удар. Наред с това бе започнала финансова ревизия на Братството, която целеше да го дискредитира. Кръгът постепенно се затваряше.

На 3 септември 1958 г. Борис Николов и Жечо Панайотов* са арестувани. Обвинението е, че сметководните книги не са водени коректно, че липсват разписки за покупки, и още “разкрития” на финансовата ревизия. С влизането си в празната килия Борис Николов си дал сметка какъв тежък период го очаква. В тази килия едва ли бил влизал друг като него. Така изправен сам в подземието той изпял тихо “венир Бенир”, позната песен от Учителя. Това не бил акт на виновен човек, това било дълбоко осъзнато действие на Ученик, познаващ окултните закони и силите, които съществуват в Пространството. Песента, внесла в душата му енергията на онзи Дух, движил през вековете всички ратници за Истината.

Започва следствие. То продължава повече от девет месеца. През това време почти всяка нощ след два часа събуждат обвиняемите и ги разпитват по всякакви въпроси. Борис Николов разказва:

“Една нощ ме извикаха пак, както винаги и онзи зад бюрото ми каза: “Как можахте да се продадете на Америка, вие предадохте родината си!” Аз не се стърпях и станах. Застанах пред него и с юмрука си - моят юмрук е силен! - треснах по масата така, че мастилницата му подскочи: “във всичко можете да ни обвините, само в предателство - не! Бялото Братство никога не е получавало помощ отвън. То е най-българското духовно движение!” А онзи много се ядоса. Скочи срещу мен: “Ти как си позволяваш да тропаш по масата, знаеш ли къде се намираш?” Казах: “Знам къде се намирам! Намирам се в тринайстата сфера на ада!” След това започнаха да ни обвиняват в неща, които уж Жечо бил признал. Аз им казах: “Искам очна ставка с него. Това не е вярно, той не може да каже такива лъжи, нито да говори за неща, които никога не са се случвали.” Доведоха Жечо. Аз бях потресен. Бяха го смазали, не можеше да се контролира, и всичко това от тяхните зверски методи, които унижаваха човека и го превръщаха в животно. Казах им: “Какво сте направили с този човек! Та къде е неговата собствена воля...”

Нощите в ареста са дълги, а дните минават бавно. Месеците на следствие арестантите прекарват на няколко етажа под земята, съвсем сами в килиите си. Наближава началото на процеса, на който Борис Николов и Жечо Панайотов ще бъдат съдени. Но това не е съд срещу тях. Това е съд срещу Братството. И то в един несправедливо създаден процес по скалъпено обвинение.

Идва деня, в който двамата са изправени пред съда на човеците. Започва разпитът. Стремежът на обвинителите е да представят в най-изкривена светлина онази дейност, с която Братството е ползвало правото си на съществуване в България. От своя страна Борис Николов, чието достойнство на ученик е изострено в тези дни и радиира от цялото му същество, се държи като войник на поста си - готов да защити Братството - символ на Новата епоха. Често въпросите са провокационни. Б.Николов не бърза да отговори. Той се вслушва в Гласа отвътре. Запитват го иронично: "Кому беше нужно това голямо количество книги. Защо издадохте толкова много от тях?” Той ги запитва: “Как искате да ви отговоря - с малко или с много думи?” - “С малко, естествено!” - “За вълка тревата е ненужна, но за агнето тя е храна!”

След първото заседание на съда навън се разговарят адвокати и съдии. Един от тях казва: “Ако в България има десет дъновсти като този, ние сме загубени!”

Много от братята и сестрите са в недоумение за създадения процес. Онези, които са живяли своя по-обикновен живот, несвързан с тревогите и бързо сменящите се събития, са дори скептично настроени. Те са склонни да приемат официалното обвинение за справедливо. Но в този период no-будните братя и сестри - Боян Боев, влад Пашов, Паша Теодорова, Петър Камбуров, Методи Константинов и най-вече Мария Тодорова са в непрекъсната връзка. Те не падат духом, въпреки, че виждат слабостта на околните. Опитват се да съберат изплашеното от вълка стадо. Влад Пашов изпраща в провинцията до всички братски групи следното писмо:

София - Изгрев, 3 април 1958 г.

Драги братя и сестри,

Ние сме ученици на великата окултна школа, която от незапомнени времена ръководи човечеството в пътя на неговия възход, като му дава методи за развиване на великите добродетели, вложени в човешкото сърце и способностите, вложени в човешкия ум. За тази цел школата във всички времена и епохи в лицето на Учителя, е поставила като основен принцип на ученика: Никога да не се занимава със злото, с отрицателната страна на живота, а да отглежда и да развива в себе си доброто, което го издига във възвишения свят и го свързва с Бога.

Понеже в света освен Бялото Братство работи и черното братство, то учениците винаги са изложени на съблазни и изкушения, идващи от последното. Те ще се явяват в хиляди форми. Това е Дървото за познаване доброто и злото. Пред това дърво Адам и Ева държаха изпита си, и понеже се вслушаха в съвета на черния адепт, бяха изгонени от школата - от рая. И днес ние колективно сме пред това дърво за познаване на доброто и злото. Черният адепт е застанал пред дървото за познаване доброто и злото и казва: в Братството има злоупотребления със средства, има разхищение на братски средства, затова трябва да се смени Братския съвет, за да се оправят работите на Братството. Учителят хиляди пъти е подчертавал, и това трябва добре да се запомни, че онзи, който клевети, обвинява и се занимава с отрицателната страна на живота, това е дяволът, това са адептите на черното братство. И днес те искат да злепоставят Братството пред властта, за което предизвикаха ревизията. Но ревизията не намери никакви злоупотрпеби, а се натъкна само на неправилно осчетоводени неща, и поради това, че Братството не е юридическа личност, поиска да третира приноса и вноските за книжнината като безвъзмездно дарение, като ги облага с данъци, което юридически е неправилно. По този повод е издадена докладна записка от ревизорите, в която се излага ходът на ревизията, която от злонамерени лица е изпратена вероятно до всички братства. Това е направено с цел да се злепостави братския съвет и да се разколебаят братята и сестрите. Не се смущавайте от изнесеното в докладната записка. Братският съвет е направил своите законни възражения по изнесеното в нея и се надяваме, че всички тия неща ще се изяснят и отпаднат и всички работи ще се оправят, защото това не е окончателната дума на ревизията.

Има лица в Братството, в чието съзнание идеите и принципите на Учителя, не са още ясни и затова те са повели една борба безпринципна, кармична, борба за задоволяване на лични амбиции да управляват и командват Братството, като си служат с всевъзможни клевети, за да очернят Братския съвет, който искат да заместят. Но в школата и Братството не може да става въпрос за управление, защото само Учителят е, който ръководи и управлява. Ние сме изпълнители и проводници на неговата мисъл и воля. Колкото по-будно е нашето съзнание, толкова по-верно ще схванем неговата мисъл и изпълним Божията воля. Всеки, който мисли, че трябва да ръководи и управлява Братството, той е вън от Школата. Тук е изпитанието на учениците.

Затова, братя и сестри, трябва да бъдем будни и да не се поддаваме на внушение на тъмните сили, които внасят тъмнина в съзнанието и се стремят да смутят духът на човека, като поставят пред съзнанието му несъществуващи злини и злоупотребления. Законът, който работи в Школата, е законът на любовта и вярата в човека. Който отхвърля тия неща, той сам по себе си е вън от Школата, защото Школата е в изпълнението и прилагането на Любовта. Там където любовта отсъствува, никаква школа няма. В школата е само онзи, който поддържа връзката си с възвишения свят. Тази връзка се поддържа само чрез подхранване на доброто и любовта в човека. Онзи, който подхранва злото в себе си, като се занимава с него, той сам къса тази връзка и по този начин се намира вън от Школата. Затова нека всички бъдем мъже, т.е. хора с трезва мисъл, достойно да посрещнем всички изпитания и да утвърдим още повече вярата си.

Нека всички бъдем будни, защото само будните са призвани за работа. Нашата работа е в придобиване на вътрешна чистота, т.е.изключване злото в нашето съзнание, за да бъдем във връзка с Учителя и с Бога. Затова е казано: Чистите по сърце ще видят Бога. Божият мир да бъде с нас!




С братски поздрав!
В. Пашов


Ученикът Борис Николов е достоен за своя Учител. Той държи в съда високо знамето на Истината и не защитава себе си, а свещено пази връзката с Учителя, т.е. с великото, със Цялото. Той не е сам, с него са всички Светли Души, които населяват Големия Живот. Тяхното присъствие е сила велика. Тя струи от очите, от думите, от жестовете, от цялата осанка на Ученика. Той няма вид на обвиняем. И когато в края на процеса, преди да прочетат обвинението му дават право да се защити, той избира особен вид защита. Изпява песен. Всички - и обвинители и обвинени, и обикновени и съпричастни, и чужди и приятели, чуват защитата му: “До-ще ден, go-ще ден, той ще бъде светъл ден!" Това е израз на несломима вяра! Песента му има същото въздействие, кавото имат думите на Йоан: “И светлината свети в тъмнината, но тъмнината я не обзе.” в този момент увереността на Б. Николов в превъзходството на Светлината смайва и внася смут и раздразнение сред съдиите.

Процесът приключва тягостно. Но планът за действие по това унизително за българите дело е отдавна предрешен. Присъдата е 12 години затвор за Борис и 8 години за Жечо. Започва дълъг период, за който тепърва ще се пише. Борис Николов взима успешно своя най-важен Изпит. Той завършва своя трети университет - Духовния, в който Учителят го бе приел още през 1922 в Търново. Учителят е познал душата на поверения му от рода “Житото” ученик и е виждал в перпектива развитието на събитията. Следния случай потвърждава това:

“По време на един разговор между Учителя и един брат, по средата на думите си той му казал без всякаква връзка: “Борис ще покаже как ученикът трябва да държи изпита си.” После Учителят продължил разговора, който водел. По-късно братът си спомня: “Аз тогава не разбрах думите на Учителя, но когато изправиха Борис пред съда и чух неговите отговори в защита на Братството, аз разбрах, че Учителят още тогава е видял всичко и с кратките си думи беше изразил каквото имаше да стане.” **

Влад Пашов

Ученикът и в затвора остава верен на принципите и на идеите си. Той живее в своя реален свят, където цари мир, светлина и свобода. Но тези качества са вътрешни, те са част от духовната му същност. Никакви решетки не са в състояние да внесат смут в сушата на онзи, който живее в света на Светлината. Бележникът е отново с него. Размишлява за Братството, за връзгсгта с Учителя, за великия живот на Духа. Той действително е свързан с цялата вселена чрез връзките на мисълта. И в затвора той записва тази текуща в Пространството мисъл:

4 май 1959

Като ученици на Божествената Школа ние сме пратени тук на Работа. Ще седя тук толкова, колкото Господ иска - дотогава, до когато Господ иска. Учителю, готов съм да отида където ме изпратиш. Ти устройвай пътищата ми, Ти направлявай стъпките ми!

* * *

Ние бяхме съдени в един незаконен процес. “Закон” и “законност” - какво значение имат те за насилниците?

Ноември,1959, Огняново

Словото опазихме. Знанието, което Учителят ни предаде, не може да се загуби. Словото не може да бъде уязвено. Глупави са хората, които мислят, че могат да го унищожат. Словото устройва всемира. Всичко е живот на Словото. На езика на един народ Учителят прави превод на Словото. Словото е вечно. То е Песента на Творението. Учителят прави и музикален превод на Словото. Това са преводи за дадена епоха. За друга епоха ще бъдат други. Словото е вечно и необятно. Йоан казва: “в начало бе Словото!”

1 февруари 1960

Онези, които гонят Братството не го познават. Н тук като сме. ние работим за Братството.

В затвора ние сме с Братството. Като се разреши въпросът за Братството, ще се разреши и нашият въпрос.

* * *

26 ноември 1960

Никой не може да ни попречи да покажем Новия човек и тук, в затвора.

* * *

Господи, Ти си ни дал цялата вечност да мислим, да живеем, да Те познаваме, да Те възлюбим, и какви прекрасни условия си ни дал! Обгърнал си ни с Любовта си, водиш ни за ръка в царството си и ни учиш. “Благодарим Ти за всичко, което си ни дал и си ни научил!”




Из “Окованият ангел” Б. Николов (неизд.)


Външно Борис Николов е затворник, той изпълнява задълженията наложени от онези, които са го затворили тук, но в съзнанието му и за миг не престава да работи мисълта за Цялото, за Братството. Често той пише писма. Пише най-често на Боян Боев и Мария Тодорова. Те са постоянните му посетители, а и той често ги извиква в мисълта си и говори с тях по важните въпроси.

Условията в затвора не сломяват духа на Борис Николов. Напротив, той и тук е полезен със знанията си, с изработения положителен характер, със своя висок морал. Виждайки състоянието на другите затворници, не криминални а политически, т.е. интелигентни и умни, той предлага сам на Управата в затвора да се организира професионален курс. В него той се заема да обучи тези хора на занаят, за да използват времето си полезно в затвора, а и за да изучат една професия за периода след като излезат от затвора. Курсът се оказва много удачен. Борис Николов сформира бригада от работници, с които пътува по различни строителни обекти. Ученикът е готов за работа, при каквито и условия да се намира. Той знае, че Друг е Който създава условията, а от него се изисква будна мисъл, спазване на принципите на Божествения морал, и готовност за жертва в името на Цялото.

Минават пет години и половина. В края на 1962 в България пристига съветска правителствена делегация начело с Хрушчов. Той се изненадва, че няколко години след революцията от 9 септември 1944, все още има политически затворници. Предлага да се даде амнистия. Българското правителство приема и по този повод голяма група затворници са пуснати на свобода. Денят е 1 януари 1963 г. Сред освободените са и Борис Николов и Жечо Панайотов.

Борис Николов отново започва да организира своя живот. Външно е работник, а вътрешно - Служител! Той продължава да работи избрания занаят, и мнозина са онези, които са му благодарни за осигурения хляб, защото като майстор-бригадир, той не отказва правото на труд на никого. Високо ерудиран, с две висши образования, с голям капитал от дълбоки духовни познания, той не чувства унижение да работи като занаятчия. За него всеки труд е условие да изявиш своето вътрешно естество и да си полезен. Веднъж, когато Борис Николов довършил работата в новия апартамент на известен в обществото човек, той го запитал: “Бай Борисе, знам, че ти си дъновист. Кажи ми, моля те, каква е разликата между учението, което Дънов проповядва, и християнството, което се изнася в православната църква. Борис Николов помълчал, и сетне му отвърнал: “в Бялото Братство моят пост по сан е равен на владиката в православната църква. Ти как мислиш, владиката ще дойде ли ga mu направи банята?” - “Естествено, не!” се усмихнал важният човек. - “Е, по това се различаваме!"

До края на живота си Борис Николов бе на своя пост - Майстор, Работник, Ученик - всякога Служител на висшето. Изпращаше редовно своите послания до братята, заедно с изготвените наряди за празниците на Братството. В посланията си той изнасяше разсъждения по духовни въпроси, съветваше и учеше, но всякога с доверие към своя брат и с много любов. Той виждаше промяната в средите на Братството, виждаше огъването на голяма част от неговите членове пред закона и властта, но никога не похули братята си и никога не с възбунтува срещу правото им на избор. Той знаеше, че на ученика не е позволено да съди, да критикува, да злослови. Всякога говореше положително за явленията. За него Братството имаше достойнство, то щеше да издържи на трудностите. Не допускаше мисъл за хула или упрек. И не искаше да слуша разказите за интриги и недостойни постъпки. Беше над тези човешки слабости и естествено ги отблъскваше. Живееше постоянно в Истинското Братство, където духом присъстваха всички онези, минали през житейската сцена като актьори в Мировата Драма. В неговия дом се отбиваха и братя, и сестри за да чуят думи, които на друго място не се чуваха вече. Постепенно Малкият Дом на “волоколамско шосе” 14 стана пристан за онези души, които търсеха общение с Духа.

Брат Борис се възраждаше, когато чист човек го посетеше с любов и стремеж към Истината. А за глупавите, за хитрите, за повърхностните често се затваряше. Беше там с тяло, но не и с дух. Духът му пътуваше през пространствата и живееше своя истински живот. Не можеха вече да го хванат нито мрежите на властта, нито мрежите на щестлавното полудуховно “братство”. Духът му беше напълно независим за дребните човешки домогвания. Мнозина мислеха, че го познават и обичат, но повече познаваха и обичаха себе си. Други се стремяха чрез връзката си си с него да изтъкнат себе си. Брат Борис снизходително допускаше и това. Той беше велик в своето търпение и любов. Еднакво благо гледаше и враговете и приятелите си. Но с първите не се съгласяваше и не ставаше маша в ръцете им, колкото и те да го подкупваха или заплашваха. А с вторите беше духовно щедър, беше истински Брат и Приятел.

Годините минаваха, дълголетникът от стария габровски род на дядо Ботьо Житото, остана верен на своя духовен пост, даден му след заминаването на Учителя. Той имаше ръководството на Духа. Истинският устав на Братството гласеше: Председателя на Братския съвет е пожизнена длъжност. Тази длъжност е теократично, а не демократично избираема. Щестлавните хора в братството, желаещи да станат централни фигури, но неизработили в себе си духовни качества, не се съобразиха с това. Те създадоха нов закон. За да помогнат на себе си. Създадоха нов устав, създадоха и ново братство. Може би тях е имал пред вид Борис Николов когато е записал в бележника си: “Има упорити, своенравни души. Те искат да влязат в Царството Божие насила. Изпълняват един обряд фанатично и мислят, че Царството Божие ще им се отбори. В Царството Божие с Любов се влиза, с Мъдрост, с разумност, с Истина.” Но той не ги спря в действията им. По-важното е, че в новосъздаденото братство, с човешкия ред въведен в него, Борис Николов не присъстваше. Той остана да живее с цялото си същество в онова Братство, създадено от Учителя по закона на веригата. В това единствено реално, все още имащо своите членове Братство Борис Николов беше главна фигура - стожер, духовен стълб. Такъв остана до 22 декември 1991, когато напусна тялото си. Изпратиха го малцина. По негово желание. И той заживя в душите им по силата на великия закон на веригата.





И Епилогът свърши.

Запалиха се светлините в залата.

Но публиката си беше отишла. Останал бе само един.
Авторът на Мировата Драма.

Учителят! Невидимият!




Пътник в Големия Живот на Духа

Sila_i_Jivot_1995_59.jpg




---------------------------------------
* касиер на Братството тогава
** Из “Необикновения живот на Учителя Петър Дънов”


______________________
Източник: Борис Николов (1900-1991)ЕПИЛОГ

Списание "Сила и Живот" 1992- 1996г.

 Брой 3-4 -1995г.

 


Борис Николов


Друг известен представител от второто попълнение на братството и участник в Школата е Борис Николов Дойнов. Роден е в Габрово на 30 декември 1900 година. В предишния си живот, според едно свое съновидение, той е руски офицер, който в Руско-Турската война загива на връх Шипка. Затова още от малък добре знае руски език и лесно може да чете и превежда. Обича старинните руски песни, които народът е пял преди идването на болшевизма. По характер е крайно самостоятелен и когато реши да направи нещо, не отстъпва от решението си. В техния род има обичай първородният да стане служител на Бога. Като първи син — Ешуа, той трябва да стане монах и да служи в Атонския манастир. Пред майка си Борис отказва това задължение на рода към църквата, а това означава, че родът им ще престане да инкарнира. Баща му е фабрикант и иска да го въведе в работата си, за да поеме ръководството след него, но Борис отказва. Майка му много желае той да учи. Като завършва отлично габровската гимназия, семейството му решава да го изпрати в Австрия да учи естествени науки. Във връзка с изваждане на някакви документи той отива в Търново през 1920 г., където заварва събора на Бялото братство. Посещава го и се среща с Учителя. Много му харесва общият задружен братски живот. Като се връща в Габрово, сънува ясен сън, че се намира на един площад в непознат град, където трябва да вземе важно решение за себе си. В този момент се събужда и не взима решение. След набавяне на необходимите документи майка му приготвя два куфара с дрехи и храна, баща му дава необходимите за учене средства и той заминава за Австрия. Пристига във Виена, тръгва за института и попада на същия площад, който е видял насън. Нещо се обръща у него. Той размисля и си казва: „Какво търся аз тук, в този чужд град?" Взима си куфарите, качва се на влака и се връща в България. Пред родителите си заявява, че не иска да следва в университет. Скоро се отказва и от яденето на месо. Заминава за София и решава сам да се издържа, като не приема финансова помощ от баща си. След това отива в братската комуна в Старозагорско, където не се чувства добре и се връща в дома си отслабнал. На събора в Търново през 1922 година баща му, чиято глава е побеляла от неговите особени прояви, пожелава да отиде заедно с него. Там се среща с Учителя и провеждат разговор, който се отнася предимно за Борис. Накрая бащата казва: „Господин Дънов, виждам, че синът ми се интересува от Вас и от Вашето учение. Дано поне Вас слуша. На Вас го предавам да го учите и напътствате в живота му." Учителя отговаря: „Хубаво."


Името Борис, според габровското поверие, значи студен северен вятър, какъвто е духал, когато той се е родил. Освен това Борис значи човек, който се бори в живота си за постигане на своите идеали. Целият му живот е изтъкан от борби. По рождение той е троен Козирог. На асцендента му изгрява знакът Козирог, а Слънцето му е съвпад със Сатурн в Козирог в 12-и дом. Понеже Сатурн предхожда в изгрева, Борис винаги проявява сатурновите качества: малко недоверчив, много прилежен, трудолюбив, търпелив, не обича военните и войните, не признава над себе си никакво началство, безразличен към семейство и деца, не се вслушва и не приема общественото мнение. Любопитен, недоволен, замислен и меланхоличен. Революционер по дух, понякога скъперник, малко страхлив и отмъстителен, изживяващ винаги дълбоко душевните тревоги. Този съвпад на Слънцето в 12-и дом показва много видими и невидими скрити врагове, с които той трябва да се справя през целия си живот. Също означава ограничаване на свободата му — затваряне в затвор.


Той е крайно чувствителен и често възприема чуждите мисли и разбирания като свои. Влияе се от околната среда и хората. Това се дължи на съвпада на Юпитер, Меркурий и Уран в 11-и дом, което му дава будна мисъл и интуиция, но те в опозиция с Нептун го карат да прави много грешки. Той обича приятелите в братството и им се доверява напълно, като смята, че всичко, което те желаят и му предлагат, е чиста монета. Често допуска грешки, които веднага са забелязвани от будния ум на съпругата му Мария Тодорова. Тя започва да му свири подходящи братски песни, които за няколко часа променят състоянието му и той достига до правилни решения. Особено важно е това, когато той е председател на братския съвет и там се водят ожесточени борби. Борис едновременно живее във физическия и в духовния свят и се чувства най-добре, когато се занимава със своите светли мисли и идеи, резултат на плодовитото му въображение. Често обитава в един друг свят, от който черпи идеи, които понякога записва в тефтерчето си със стенография и рисува с молив различни картини. В разговор с Мария Тодорова Учителя й обяснява, че Борис Николов дълго време е живял в духовния свят и едва сега слиза на физическото поле, което му е крайно непознато, не може да се справи с него и затова не зачита законите и принципите на земния живот. За Мария казва, че тя е стъпила здраво на Земята, дълго време е живяла на нея, има богати опитности и сега започва да се изкачва нагоре. Със своя опит и знания тя е жизнено необходима да помага в работата на Борис. Благодарение на неговата будна мисъл и интуиция духовната работа му върви винаги отлично, но в живота си той не е много практичен - някои използват неговата наивност и го лъжат в сметките и отношенията. На моменти той е с широка ръка и харчи много, а в друг случай проявява голяма пестеливост. Викат го да отбие военната си повинност. За да се отърве от казармата, се записва студент в Свободния университет - за голяма радост на майка си. Борис не си взема изпитите, но когато Учителя поставя задача на всички млади да учат и завършат, той се записва във Факултета по естествени науки и го завършва отлично. Професорът му предлага да стане асистент в университета. Той отказва и даже не си взема дипломата. Учителя е крайно недоволен и му казва, че той е определен да разнася новото учение между учените в университета и невидимият свят ще го държи отговорен за неговото неразумно поведение. В една своя лекция Учителя казва, че всеки ученик, за да е свободен, трябва да има един занаят. Борис Николов става мозайкаджия при Алфиери Бертоли. Понеже Сатурн е свързан с камъните, Борис цял живот работи с тях. Той е скрит и потаен, не казва плановете и нещата, които има да върши. Почти с никого не се съветва освен с Мария Тодорова. Голяма негова грешка е, че не се вслушва в мъдрите й съвети, като по този начин усложнява живота и на двамата.


Учителя е на пейките пред салона с група братя и сестри от провинцията и разговарят по належащи въпроси. Минава Борис, добре облечен, поздравява ги и си заминава. Всички от провинцията започват да изтъкват положителните му качества: „Какъв добър ученик, сериозен човек, как хубаво работи в братството и т. н." Накрая Учителя обобщава: „Всичко хубаво, само да не беше от Габрово." Какво значи това? Като повечето габровци той е горделив, надменен, тщеславен, със строго установени възгледи и разбирания и не се съобразява с мнението и съветите на никого.


Борис има голямо желание да постигне всичко в живота и затова работи повече, отколкото трябва, преуморява се. Като младеж е много здрав, вдига воденични камъни по 150 килограма. Два пъти Учителя му се кара, че прекалява в работата си и по този начин ще изгуби силите си. Той не го слуша и продължава да работи с голям ентусиазъм, без почивка. Скоро предсказанието на Учителя се сбъдва и Борис, който носеше по две торби цимент едновременно, не може да носи и половин торба. Той е силно привързан към габровци и към всичко габровско. В бригадата привлича няколко от тях — бивши министри и величия, преминали през лагера Белене, и им дава високи разряди. Те работят без желание и любов. Появяват се разногласия, скоро бригадата се разпада и той остава сам.


При разговор Учителя казва, че Борис ще покаже на света как един ученик трябва да защитава своите идеи. Той го подготвя дълго време за този много труден изпит. Когато започва делото срещу братството, той е един от обвиняемите, който поема цялата отговорност за деянията на братския съвет върху себе си. Защищава смело братските идеи. Пред съда изпява песента „До ще ден", с което иска да каже, че ще дойдат хубави условия за братството в България. Когато прокурорът Руменов го пита защо е напечатал толкова много ненужни на никого беседи, той отговаря: „Как искате да ви отговоря? Накратко или обширно?" Прокурорът казва: „Накратко." „Ние сме овце, а беседите за нас са сено, с което се храним. Вие сте вълци и нямате нужда от сено. То не може да ви ползва вас." За Борис е подготвена смъртна присъда, като усилено търсят да намерят някоя връзка със западния свят и да го обвинят за шпионин. Такава няма. В последния момент изменят присъдата на 12 години, а той излиза след 4 г. — на 1 януари 1963 г., заедно с Жечо Панайотов.


Под благотворното влияние на Учителя Борис изменя характера и отношенията си към братята и сестрите и правилно решава много от братските въпроси. Като младеж допуска грешки, особено в обходата си към приятелите. С течение на времето разбира, че всеки човек — приятел или враг, има свое място в общия живот и специфична задача, която трябва да изпълни. В последните си години Борис приема с разположение всички, които го посещават. Всички те са му приятели и той зачита убежденията им. Не допуска никакви отклонения от идейния път. Често ни поздравява с богомилския поздрав „Словото опазихме." Този, който не желаеше да учи, завършва висше образование и става най-ревностният ученик на Учителя. До края на живота си работи с любов в изпълнение задачите — да издава беседите и ръководи братския живот. В неговия дом постоянно идват братя и сестри, с които провежда разговори за братския живот и им разказва своите духовни опитности. Заминава си на 22 декември 1991 година. Неговият път е труден, но светъл, път, озарен от Духа и Словото на Учителя.

 

_________________________
Източник:
7.7 Борис НиколовУЧЕНИЦИ, УЧАСТВАЛИ В ШКОЛАТА, И ТЕХНИТЕ ПРОЯВИ В ЖИВОТА

Светъл лъч към човешките души


Борис Николов (30.12.1900 - 22.12.1991)

 

I част - Споменът

 

Соня Митева

 

Никога няма да забравя първата си среща с Борис Николов. Беше привечер, когато се изкачихме на онова мистично място в планината Рила, наречено от Учителя Салоните. В далечината се очертаваха величествените върхове на Рупите, подобни на спящ великан, а наоколо скалите приличаха на старинни скулптури на човеци, пазители на свещен храм. Видях каменно огнище със запален огън, чиито отблясъци озаряваха красивия, благороден профил на висок възрастен мъж, наметнат с пелерина. Групата хора, насядали около него, с естествено почитание го наричаха „брат Борис". В тишината, сякаш дошла от незнайните глъбини на душите, прозвуча песен:

 

„Запали се огънят на огнището, / Затупка моето сърце - / Хлябът е готов. / Запали се Новият светилник,...".

 

Песента заглъхна и тишината се изпълни с мистично присъствие. Брат Борис започна да разказва. Древни като планината оживяваха пред нас легендите за битки между богове и титани.

 

Гласът му беше тих, дълбок, проникновен, като че древен мъдрец-разказвач откриваше пред нас чуден свят, въплътил в образи велика космична тайна. Прозвучаха песни на древен език. Брат Борис заговори за този свещен език, за музиката на Учителя, за Вечната красота. Още тогава, а и по-късно, при разговорите с него ми е правила впечатление способността му да насища думите с дух и да просветлява, да вдъхновява. Впечатлявали са ме неговите обширни познания, мъдростта му. По онова време, като студентка в София, му задавах много въпроси из областта на философията и литературата. Отговорите му бяха задълбочени и удивително ясни и кратки. Например веднъж разговаряхме за философията на Фридрих Ницше. Запитах го защо силни личности, проявили дух и воля, завършват живота си със самоубийство Тогава той отговори: „Има два пътя в света и човек избира между тях - път на свръхчовеците и път на Синовете Божии. Животът на хората, избрали пътя на свръхчовеците, завършва със саморазрушение, а на хората, избрали пътя на Синовете Божии - с Възкресение".

 

Домът, в който брат Борис живееше, изразяваше някои от неговите качества. Беше скромен, без никаква показност и лукс, без специални удобства. Той имаше аскетична нагласа и не позволяваше излишък и комфорт да размекват волята му. В мебелировката обаче личеше строгост, изящество и изискан вкус. В дома му имаше колекция от най-чудните камъни, които някога съм виждала - редки, с невероятно разнообразие от багри, светлосенки, форми. Да видиш красотата в материя така твърда и груба, беше необикновено откритие. Борис Николов имаше специално отношение към камъка - усещаше го, разбираше го, познаваше го и знаеше имената на множеството му видове, знаеше и местата в планините, където могат да се открият редки и ценни камъни. През по-голямата част от живота си той е бил отличен майстор на мозайки - занаят, който е изучил добре от брат Бертоли, италиански майстор, работил по онова време в София. Въпреки че завършва в Софийския университет естествени науки към Физико-математическия факултет, Борис Николов никога не е работил по тази специалност. През целия си живот изучава тайните на Природата и Битието, но с методите на окултната наука. След защитата на дипломната си работа Борис е поканен от своя професор за асистент, но при условие, че се откаже от идеите си. Тогава Борис мълчаливо се разделя с научното поприще.

 

През младежките си години брат Борис проявява интерес към идеите на анархизма, но се издига над тях след срещата си с Учителя. В характера му имаше някаква категорична безкомпромисност, когато трябва да определи позицията си към прояви на суета, лукавство и глупост, независимо дали идват от установени социални порядки, високопоставени личности или от хората около него. Това предизвиква понякога критични реакции в околните, но той се отличаваше с изключителна устойчивост и независимост на характера. Тази безкомпромисност в идеите и принципите го превръща в един от стълбовете на Братството след заминаването на Учителя.

 

Брат Борис не търсеше излишеството и лукса в човешкия свят, но ценеше щедростта и разкоша в Природата. Около къщата му имаше голяма градина. Всичко в нея бе подчинено не на практичността, а на красотата. Там бяха насадени и отгледани редки дървесни видове, някои - нежни и изящни, други - силни и стройни. Веднъж, в знак на приятелство, той ми откъсна клонче от едно рядко срещано у нас библейско дърво - ливански кедър. В градината имаше и много цветя, но най-чудното там беше чистото и деликатното човешко присъствие, което по никакъв начин не пречеше на естествената природна душа да се проявява във всяко растение.

 

Освен към камъка, брат Борис имаше специално отношение и към една друга природна сила - огънят. Той владееше рядкото изкуство - да разпалва огън при всякакви условия, независимо дали е в гората, в планината, при вятър, дъжд или сняг. Към разпалването на огън той пристъпваше като към свят ритуал, изпълнен с дълбок смисъл. На екскурзии в планината брат Борис запалва и поддържа огъня за братята и сестрите в мъгла, вятър и дъжд. А по-късно, след като Учителя напуска физическия свят, Борис Николов, като ръководител на Братството, изпраща своите вдъхновяващи празнични послания до всички братски групи в страната, завършвайки с думите: „За всичко благодарете, непрестанно се молете, Духът не угасяйте!" и „Словото на Живота пазим." Да разпалва духа както в себе си, така и в другите, дори при трудни условия - това той умееше. И да запази Словото успя, защото разбираше устойчивостта на камъка.

 

Камъкът и огънят - тези природни сили брат Борис съчетава и изявява по свой собствен, неповторим начин. Ако се вгледаме във фактите от неговия живот, ще открием навсякъде това чудно съчетание на саморазпалващ се дух и строга самодисциплина; на поетическа широта и непоколебимо дело, точно изработващо всеки детайл; но колкото по-дълбоко навлизаме във всичко, оставено от брат Борис - спомени, житейски факти, разкази, размишления послания, писма, сентенции, толкова по-ясно се очертават с пределна чистота чертите на ученика – служител Божий.

 

Източник: /В-к „Братски живот”, 2007 г., бр.24/


Борис Николов (30.12.1900 г. – 22.12.1991 г.)

 

II ЧАСТ – Образът на ученика

 

Соня Митева

 

Борис Николов е роден в Габрово, в семейството на Никола Дойнов, от рода на дядо Ботьо Житото. Средното си образование завършва в Априловската гимназия. Там му се отдава възможност да научи и стенография - умение, което ще има значение за него в бъдеще в Школата на Учителя.

 

В Габровските родове е съществувал обет, даван от векове - да се посвещава на Бога първородният син, който като дете е отвеждан в манастирите на Атон. Идва време и за Борис да замине за Светата обител. В семейството на Никола Дойнов пристига монах, за да отведе сина му. Тогава майката застава пред детето си и категорично изрича: „Не го давам!”. Монахът се покланя и казва: „Така да бъде”, и си тръгва. Тази случка има своето продължение във времето. През 1922 г. на събора в Търново пристига бащата на Борис, узнавайки, че синът му е там, изтощен и болен след тежкия живот в Ачларската комуна. При разговора си с Учителя, посочвайки Борис, бащата казва: „Учителю, на тебе го предавам”. „Хубаво, приемам” - отговаря Учителя. Така Борис е поверен за ученик в Школата на Изгрева. Тук е развръзката на случката с атонския монах. Родът със символичното име Житото изпълнява своя свещен обет към Бога. След Борис в Школата на Изгрева отиват и другите деца на Никола Дойнов - Стефан, Николай и Цанка.

 

Друг случай, който разкрива как тайнствените нишки на съдбата насочват Борис по пътя на ученичеството, е свързан с желанието на родителите му да дадат възможно най-доброто образование на сина си, като го изпратят да следва в чужбина. Това се случва през август 1920 г. Борис отива в Търново във връзка с документите по предстоящото му пътуване зад граница. Случва се така, че по пътя се запознава с хора, които го завеждат на мястото, където по онова време се провежда Събора на Бялото Братство. Там той среща Учителя, своите бъдещи приятели и тази, която след 16 години ще стане негова съпруга - Мария Тодорова. „И тъй, спомня си Борис Николов, през 1920 г. аз се запознах с Учителя. За Бялото братство не бях чувал нищо, но братския живот носех в душата си, тъй че отдавна бях подготвен за тази среща и се почувствах в своя сродна среда. Срещнах се с хора, които ми бяха някак близки, родни, въпреки че дотогава не ги бях срещал. Това съчетание на видимо и невидимо, на знайното с незнайното, на рационалното с ирационалното, е едно от най-силните и дълбоки преживявания в живота на човека. Ето, в Търново, дошъл по най-обикновен случай, аз се срещнах с Учителя и оттук започна оня чуден път, по който вървя вече толкова години. Този път по един незнаен за хората закон някой ден ще се събере пак в една лешникова черупка, за да чака времето и условията за своето бъдещо проявление. Затова казвам: Животът е вечен. Той има почивки, но никога няма да спре, и не прекъсва. Чак сега познах този дълбок, скрит ритъм на живота. Той е вечно действие. (...) При онази първа среща образът на Учителя оживя в мен с поразителна сила. Възкръсна един живот от далечното минало, тъй роден и мил, като че намерих себе си. Тъй започна пътят ми в Школата на Учителя.”

 

След тази среща по настояване на родителите си Борис заминава за Австрия и се записва като студент по минно инженерство, но още същия ден преживява нещо странно. „Докато пътувах до Виена, спомня си той, аз тутакси заживях със спомена от срещата си с Учителя и Братството. Този живот ме изпълни. И тогава си спомних, че бях имал един сън отпреди две-три години. Сънувал бях, че съм в голям град с къщи в готически стил. Намирам се на площад, който се спуска леко надолу, а зад мене има фонтан със статуя на конник. Картината е от ясна по-ясна. Аз съм на площада, Слънцето е високо, държа два тежки куфара. Слагам куфарите на земята и се изправям. И в този момент, когато се изправих, спомням си, че взех някакво важно решение, но се събудих, понеже тук сънят се прекъсна.

 

Какво беше това важно решение в съня ми, не можех да си спомня. От време на време този сън отново ми се присънваше, но никога не можах да разбера какво бе решението ми. Но знаех, че то беше съдбоносно за мен. Ето, пристигам във Виена, нося двата големи куфара. Един слънчев ден е, ясен, тих и горещ. И като мъкна тежките куфари, спрях на един площад да си почина. Оглеждам се и какво да видя - същата обстановка и същата картина от моя съдбоносен сън. Площадът е същия, леко наклонен, а зад мен - фонтан с конник. А аз стоя с двата куфара, Слънцето грее, както в съня ми. Но аз зная, че в този момент съм взел много важно решение, но не помня какво, защото тук спря сънят ми. Тогава си спомних за Търново, за Учителя, замислих се и си казах: „А какво правя аз тук, в този изтъркан Запад? Връщам се в България. Срещнах се с Учителя и Братството, а ги оставих. Не, връщам се.”

 

Завръщайки се в родината си, след известно време Борис се записва като студент във физико-математическия факултет, специалност естествени науки. Тогава решава да се самоиздържа като работи, въпреки че родителите му са заможни и желаят да осигурят добри условия на сина си. Заедно с някои младежи от Братството - Георги Радев, Никола Нанков, Неделчо Попов, Георги Томалевски, Димитрий Стоянов и други, той работи като обущар, лютиер, печатар, подвързвач, мекичар. Но на младежите най-много им допада работата при брат Бертоли, италиански майстор на мозайки. Там са по-добре заплатени, а и учат занаят, изпълнявайки казаното им веднъж от Учителя: „Учението не оставяйте, но научете и занаят, за да сте независими”. Животът им по онова време е труден, изпълнен с лишения. „Ходехме пеша с километри - разказва Брат Борис - работим, връщаме се пеш, трябва и да учим. Хранехме се много оскъдно и трудно преживявахме.” Оскъдната храна и тежкият физически труд съвсем ги изтощават и веднъж Учителя им казва:”Рекох, хубаво би било ако идвате тук общо да се храним”. И така за известно време те обядват в дома на Учителя на „Опълченска” 66.

 

Младежката група се събира за разговори, реферати. Често питат Учителя по различни въпроси, свързани с окултното знание. Един ден те изразяват желанието си да учат системно и Той да ги ръководи. Много скоро след това всеки от групата е поканен от Учителя да участва в Младежкия окултен клас. По това време се отваря и Общ окултен клас, а през неделните дни Учителя изнася беседи по текстове от Библията. Борис Николов е винаги там, където извира Божественото Слово. Стенографира или предава в графични изображения онзи жив свят на Словото, видим за духовното му зрение, свят, който ръката му умее да предава върху хартията. Ученикът се стреми към самопознание и връзка с Учителя. Затова Борис записва протичащата в дадения момент мисъл под формата на слово чертеж или рисунка. Така той винаги носи бележник в себе си.

 

Освен с добре развития си ум и с фина чувствителност към духовното, Борис Николов се отличава и с необикновената си сила. Голяма част от работата, свързана със създаването и поддържането на материалната база на Изгрева, се пада на него. Той носи в себе си душа на служител, усета и готовността да види и да свърши онази работа, която изисква общият живот на Изгрева. Участва в стоежа на дървените къщи, салона, чешмите, баните, изработва пейките, масите, мозайките. Веднъж на един от съборите на Изгрева няколко сестри молят Учителя да им посочи „сестра за пример”, а той им сочи Борис, който в далечината нещо работи. Сестрите настояват: „Учителю, не брат, сестра за пример ни посочете”. Учителя пак казва: „Брат Борис”. Но те все настояват и тогава Учителя строго им отговаря: „Рекох ви, брат Борис”. За всички това е загадка, но Учителя я разрешава в беседата си през този ден: „Братството е състояние на ума, а сестринството е състояние на сърцето. Когато сърцето и умът са се посветили в служба угодна Богу, то тогава се идва до истинското Братство, от което започва Новата култура. А нея Новата Ева я пресъздава”.

 

Борис е човек с интровертна нагласа, предпочита вглъбения размисъл пред сладките приказки, мълчалив е и не търси да бъде забелязван. Ако разговорите са повърхностни или просто не му допадат, той се отдръпва. Търси онези, които са му сродни и не държи да се хареса на всички. Тези му прояви не винаги допадат на околните, но той следва пътя си, в който способността за вътрешно мистично възприемане на живота не трябва по никакъв начин да бъде пожертвана заради блясъка на света и доброто мнение на хората. Негов най-близък приятел е Георги Радев. Разговорите, общуването им ги водят до по-ясно и дълбоко разбиране на Словото. Но най-близка на Борис през годините е Мария Тодорова. Още на един от първите събори в Търново, при желанието на група сестри да отидат на екскурзия, Учителя посочва Мария Тодорова и казва на Борис: „На тебе я поверявам”. Така започва приятелството им, приятелство между ученици и служители Божий.

 

Борис не само обича Природата, той се вслушва в нейния говор, наблюдава я, изучава я. Успява да проникне и в света на животните. Понякога мислено разговаря с тях, разбира нуждите и болките им, помага им, умее да трансформира тяхната зла воля. Веднъж през 1924 г. Учителя му казва: „Ти ще пишеш разкази за животни”. По-късно Борис Николов написва сборник с разкази „Срещи с малките братя”. Там проличава чувствителното, отзивчиво сърце на автора и умението му да прониква в тайните и мъдростта на Природата.

 

През 1943 г. Учителя често гостува в скромния дом на Мария и Борис, остава по няколко дни у тях. През зимата на 1944 г. в с. Мърчаево Борис е неотлъчно с Учителя. През август 1944 г. една група от 100 души прекарват около седмица в хижа „Еделвайс”. Посреща се изгрева, Учителя изнася беседи. Всъщност това е последният събор на Бялото братство. На 28 август пред хижата остават само Борис и Учителя. Борис току-що е направил дървена пейка за сядане, когато Учителя му казва да напише отдолу на една от гредите: „България - пълен неутралитет”. Записва още датата, часа и минутата. После тръгват заедно. По пътя ги среща фотограф и ги заснема точно в часа на това събитие. Години по-късно, попаднал в затвора заради убежденията си, Борис Николов пише: „Светът е разделен на два враждебни лагера, но и в двата неразбирането на Божия закон е едно и също. Ние държим на Божествения ред и порядък, него поддържаме. Помни думите на Учителя на планината Витоша при последната ни екскурзия: „България - пълен неутралитет”. Тези думи означават: „България - с Бога”. Ние следваме завета Му. Не сме безучастни зрители, но работници за Божествения ред и порядък. Ученикът се моли тъй: „Да се изпълни Твоят Божествен план за делото Ти и ние да бъдем Твои работници всякога”.

 

До последния миг от живота на Учителя във физическия свят Борис е до Него и през тези дни Учителя му дава много ценни уроци. През една нощ, дни преди да напусне тялото си, Борис е при Него. „Изведнъж, както лежеше немощен, Учителя се изправи - спомня си Борис - отърси от себе си слабостта и болестта като че ли нищо му няма. Величествен като пророк, Той вдигна ръка и каза: „Едно е важно. Само едно е важно - Любов към Бога, Любов към Бога, Любов към Бога. Това е всичко!”. Махна с ръка, пак си легна и болезненото състояние се върна. След това Учителя почти не говореше. Това беше Неговия завет към нас, учениците, и към човечеството.

 

След години, през тежките дни на затворническия си живот, брат Борис ще живее с този миг и ще черпи сили от него. „Последните думи на Учителя, пише той от килията, звучат в душата ми непрестанно. В тази опитност, която минавам като затворник, те ми дават сила. Те отварят очите ми за великия свят, който ни обгръща и пази, и който изпълва със съдържание и смисъл живота ни. Това е ключът, който Учителя ни остави: „Едно е важно. Само едно е важно. Любов към Бога, Любов към Бога, Любов към Бога. Това е всичко. Това е всичко. Това е всичко”. Последните думи на Учителя”.

 

Източник: /В-к „Братски живот”, 2007 г., бр.25/


Борис Николов (30.12.1900-22.12.1991)

 

III част – "СЛОВОТО НА ЖИВОТА ПАЗИМ"

 

Соня Митева

 

 

"Словото на живота пазим" – тези думи стават мото в живота на Борис Николов след заминаването на Учителя. Те изразяват онази свещена идея, която организира чувствата, мислите, делата му. Пазенето на свещения дар – Божието слово, е усилие на човешкия дух през вековете. Сега то има своите конкретно-исторически измерения, и както винаги, това е свързано с трудности, изпитания и страдания.

 

Новата 1945 г. идва на Изгрева с незаглъхналата скръб и объркване след заминаването на Учителя, с трудностите на следвоенното време и сложната политическа обстановка в страната. "Всички бяхме като зашеметени, спомня си Борис Николов, но скоро се съвзехме и започнахме да мислим: "А сега накъде без Учителя?" И понеже Учителя бе в Словото си, тогава решихме, че трябва да запазим и съхраним Словото. Така се оформиха задачите след заминаването на Учителя. А те бяха много, но отделихме най-главните и започнахме да ги разрешаваме.

 

1.Да се изкупят наследствените права върху Словото от физическите наследници на Учителя.

 

2.Да се създаде печатница на Изгрева, да се осигурят хора и хартия за отпечатването и подвързването на книгите.

 

3.Да се дешифрират стенограмите и подготвят за печат."

 

Изпълнението на тези задачи започва веднага с решителни, делови и последователни действия. На наследниците се изплаща голяма парична сума, с която се изкупуват авторските права върху Словото. Според указанията на Учителя стенографките предават на Борис Николов цялото непечатано Слово, след което той организира неговото дешифриране, преписване и съхранение. "След като поех неотпечатаните беседи, разказва брат Борис, организирах дешифрирането на стенограмите. Дадох ги на Елена Андреева, осигурих й хубава стая с отопление, където да работи, предоставих й нова пишеща машина, хартия и елементарна заплата за преживяване. За 10 години тя дешифрира всичките беседи и ги преписва в четири екземпляра." Следва закупуване на печатна машина, осигуряване на помещение за печатницата, намирането на оловни букви с различни шрифтове. Въпреки множеството препятствия, всичко това се нарежда точно навреме. Най-големи са трудностите при намирането на хартия. "Тогава хартията беше под държавно разпределение, разказва брат Борис, непрекъснато поднасяхме молби за отпускане на хартия, но все ни отказваха. Аз съм си водил бележки, от които се вижда, че за пет години съм ходил 145 пъти без да ми дадат хартия." В този критичен момент на брат Неделчо Попов му хрумва спасителната идея да се закупува хартията, оставаща при отпечатването на ежедневните вестници. Хартията, навита на ролки от по 10 кг., всеки ден се пренася с каруца на Изгрева, където няколко сестри разгъват ролките. По този начин е осигурен постоянен източник на хартия, а печатницата работи без прекъсване шест години, от 1945 до 1951 г. През тези години са напечатани 51 тома по 3500 екземпляра. "Тъй че вече имахме, разказва брат Борис, печатарски работници, книговезница и работници за развиване на хартия. Имахме си и директор. Аз направих един дипломатически ход. Турих като ръководител на печатницата Никола Антов. Той беше опасен човек. Можеше да издаде цялата ни печатарска дейност. След като беше сложен за директор на печатницата, беше поласкан, а и получаваше заплата, той и жена му, която работеше в книговезницата."

 

На 13 март 1950 г. е гласувано постановление, съгласно което се отчуждава печатница "Житно зърно", а шест месеца по-късно имуществото й е конфискувано. Така времето, отпуснато за отпечатване Словото на Учителя, изтича. Десет години по-късно, минал през ада на изпитанията, от затворническата килия, брат Борис ще напише в едно от писмата си до Мария Тодорова: "Колко хубаво направихме, че употребихме братските средства за отпечатване беседите на Учителя. Такова беше предназначението им. Ако ги бяхме събирали, щяха да ни ги вземат. Добре направихме. Всъщност, за това ни и съдиха – "за книжнина и пропаганда". Те не можеха да ни простят това, че ние успяхме да отпечатаме беседите, въпреки всичкия контрол. Заслужава си да понесем всичко това. Ние проповядваме Учението на нашия Учител с живота си."

 

В края на 1945 г. Борис Николов, заедно с Методи Константинов, Боян Боев и Мария Тодорова, започват усилена работа по съставяне, написване и отпечатване на представителна книга за Учението и делото на Учителя. "Работихме всички заедно, си спомня Борис Николов. С Боян и Методи се работеше леко. Те не бяха хора, които да подчертават своята личност и да се налагат над другите. Всички ние търсехме кое е най-добро. И в нашите общи разговори търсехме принципните положения. Така всичко мина напълно спокойно. Но ние работихме в пълна тайна. Не можеше да дадем гласност на това, което правим, защото властите щяха да спрат книгата от печат. Печатът не беше свободен, трябваше разрешение от Министерството. Методи Константинов като по чудо успя да вземе такова разрешение. Дадохме книгата за отпечатване в редовна държавна печатница и платихме 1 200 000 лв. Издадохме я с наши средства (б.а. всъщност всички средства са били от брат Борис). След това я дадохме да я подвържат. Всичко това пазехме в голяма тайна – никой не знаеше, нито от Братството, нито някой отвън. Ако знаеха, щяха да я спрат. Книгата беше издадена на луксозна хартия и богато илюстрована."

 

Когато през 1947 г. книгата "Учителя" излиза от печат, четиримата автори и уредникът Неделчо Попов най-напред отиват в дома на Учителя, в горницата, и всеки носи по един том от нея, поставя го с благоговение на масата на Учителя. Възцарява се молитвена тишина. Неочаквано всички лампи в стаята светват. Учениците отправят благодарствена молитва към своя Учител. Когато излизат навън завалява ситен благодатен дъждец. След няколко дни, когато поднасят новите книги в дар на Братството, те са посрещнати по съвсем друг начин. Прилагайки окултния метод за тайната, която трябва да огражда и пази едно дело преди то да бъде завършено, авторите на книгата трябва да издържат мъчителното изпитание да не бъдат разбрани от най-близките си и огорчението да бъде отхвърлен техният дар, изпит, който правилно издържан, прави ученика по-силен и по-свободен.

 

След много повече усилия, изключителни препятствия и трудности, книгата Учителя излиза на френски език като луксозно издание в три тома. Отпечатаната книга на френски пристига в България през 1958 г., когато тече съдебен процес срещу Братството и Борис Николов. По време на съдебното заседание, прокурорът, получил току-що книгата, гневно извиква: "Докато ние тук тия ги съдим за злоупотреба със закона, те са издали книга на френски за Дънов." За този момент брат Борис разказва следното: "Вдигна книгата и в яда си я запрати срещу мен. Книгата полетя към главата ми, аз останах спокоен, тя ме удари по лицето и падна на земята. Прокурорът беснееше, аз се радвах като разбрах, че най-накрая тази работа е сполучила. Затова, че незаконно сме изнесли, превели и издали книгата "Учителя" на френски език, прокурорът ми даде към присъдата допълнително още две години затвор.

 

След заминаването на Учителя, освен активната дейност по отпечатването на беседите, на Изгрева кипи и усилена учебна работа в Школата като систематично се проучва Словото. Още от 1945 г. в сряда, от 5 ч.с., започват да се четат лекциите от първата година на Общия окултен клас, в петък – по същото време – на Младежкия окултен клас. Правят се резюмета, изпълняват се упражненията и задачите, дадени от Учителя. В неделя от 5 ч.с. се проучват утринните слова, а от 10 ч. – неделните беседи. Сутрин се посреща изгревът на Слънцето, играе се Паневритмия, общият братски живот, въпреки всички несгоди, тече. А Школата оживява в душите според вътрешната връзка, която всеки един поддържа с Учителя. Външните условия са трудни, изпитанията стават все по-тежки. Наближава времето на големите изпити, или както Учителя преди години е предупреждавал, че "идва матура за учениците в Школата".

 

Източник:  /В-к „Братски живот”, 2008 г., бр.26/


Снимки на Борис Николов

tom150631.jpg
Борис Николов със сетра си Цанка като деца

tom150632.jpg
Цанка, Николай, Борис - деца на Никола и Кина Дойнови.
(Цанка Екимова, Николай Дойнов, Борис Николов - като деца)
 
tom150634.jpg
Николай, Стефан, Борис Дойнови като студенти.

190818.jpg
Борис Николов, Васко Искренов и Георги Радев на "Изгрева"

gallery_1_31_2074404.jpg
На Рила с Учителя. Борис Николов прави записки.

230634.jpg
Снимка № 57. Мозайкаджийската бригата на Борис Николов. Понеже Борис е осъждан, затова официално бригадир е Савата.

Първи peg: 1. Борис Николов. 2. Крум Въжаров. 3. Димчев, бивш кмет на гр. Пловдив. 4. Иван Иванов. 5. Александър Джуров, електротехник.

Втори ред: 1. Сава Симеонов. 2. Мария. 3. Елена Симеонова. 4. Димитър Пашев. 5. Станка Янчева, която бе прислужничка в дома ьа Борис Николов. За нея виж «Изгревът», том XXII, снимка № 37.

tom150227.jpg
Борис Николов и Жечо Панайотов - Рила, Салоните, 1971 г. "Братството съществува по Божие благословение".

tom150228.jpg
Сава Калименов, Жечо Панайотов, Иван Жеков и срещу тях Борис Николов - Рила, Салоните, 1972 г. "Природата е жив говор - образен".

tom150229.jpg
Сава Калименов, Жечо Панайотов и Иван Жеков на Рила, Салоните на гости при Борис Николов

 



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder