НАЧАЛО

Примерни понятия | Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Родена Елена Андреева, ученичка и стенографка на Учителя, 21 август 1899 год
21.08.1899г.


Родена Елена Андреева, ученичка и стенографка на Учителя, 
(21 август 1899 год - 1990)
 

Родена е в малко селце в Битоля, Македония, където има само начално училище. След много житейски трудности и лишения тя успява да завърши Първа девическа гимназия в София и философия в Софийския университет.     
Елена Андреева се среща за пръв път с Учителя през 1920 г. Започва да посещава беседите му, а от 1921 г. и да ги стенографира.

В спомените си тя разказва: „С отварянето на Школата започна един общ организиран живот – беседи, лекции, общи гимнастики, Паневритмия, екскурзии, пътуване на Рила, общ стол за хранене. И при всички случаи сме пеели много песните на Учителя. Цялата обща дейност ръководеше Учителя. Това ръководство не се налагаше, беше свободно. Всеки идваше, защото искаше да участва в общия живот; никой не изискваше да правим това. Учителя ръководеше, но това ръководство беше невидимо. Имаше правила в Школата, но всеки сам решаваше. Този свободен дух, който цареше в Школата, беше нещо ново, силно, мощно. Ръководството на Учителя, като че ли не беше на земята, но във въздуха. Здравата ръка на Учителя сме чувствали, но сме чувствали и вътрешна свобода.”
През 1928 г. се мести на „Изгрева”, където живее заедно с другите две стенографки – Савка Керемидчиева и Паша Теодорова. За живота им в „Парахода” в спомените си тя пише следното:

„Ние трите бяхме с различни характери, от различна обществена среда, пък дори и народностно различни, но въпреки това ние живеехме хармонично. Учителя често идваше при нас. Той поддържаше духа и на трите ни с внимание и грижа. Към всяка от нас имаше различно отношение, но беше еднакво отзивчив към нуждите ни. Животът ни в „Парахода” беше интензивен. Самата ни работа – това, че ние записвахме Словото на Учителя, ни задължаваше да изявим това Слово в живота си. Във всяка от нас имаше усърдие, старание, всяка от нас се стремеше да прояви най-доброто от себе си.”
След 1944 г., когато Учителя завършва земния си път, Елена Андреева продължава да работи със Словото и близо 10 години дешифрира стенограмите, необработени дотогава. До 1954 г. тя окомплектова неиздаденото Слово на Учителя и го предава за съхранение.

Гоненията на новата власт не я подминават и през 1961 г. тя напуска „Изгрева”.

До смъртта си през 1990 г. Елена Андреева продължава да съхранява и пази Словото на Учителя.
 

(Текстът е взет от мултимедийния диск: Духовният Учител Петър Дънов, изд. Бяло Братство, 2009 г)
 
Спомени за Елена Андреева:

1. Елена Андреева, от списание "Сила и Живот", Брой 1-2 -1995 г.
 
2. 
Пътят на ученика – Елена Андреева, статия на Соня Митева във в-к „Братски живот” 2006 г., бр.13

 

3. Елена Андреева за Учителя - "Аз няма да оставя гроб", спомен от д-р Стефан Кадиев, Изгревът - Том 17

 

4. Снимки на Елена Андреева

 

Материали, от Елена Андреева, които могат да се изтеглят на PDF

 

Тефтерче от Елена Андреева

 

Каталог на Беседите - Елена Андреева

 

На Елена Андреева е посветен Изгревът - Том 9

 

 

Прикачени миниатюри 9 Elana Andreeva copy.jpg

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ



Sila_i_Jivot_1992_2-5.jpg
На сцената излизат нови личности. Те се присъединяват към онези, които вече са започнали изпълнението на своите роли. Създават се връзки на любов и взаимопомощ, на духовно сътрудничество, на взаимно обогатяване. Постепенно се оформя един състав от истински творци на Духа. Те правят своя сцена животът край Учителя, приемайки всички негови съвети и упътвания за единствен път към съвършено изпълнение на Ролята. В движенията им, в словата им, в излъчването им има искреност и младежки плам. Те мислят, живеят и всеотдайно служат на Новото. Изпълняват ролите си с чистота и святост.

Sila_i_Jivot_1992_2-5.jpg





ЕЛЕНА АНДРЕЕВА

1899-1990


Sila_i_Jivot_1995_20.jpg
Елена Андреева, Савка Керемедчиева стенографират лекция на Учителя


Срещнала е Учителя за първи път през 1920 г. в Дома на журналистите. За известен период от време той е държал беседите си в тази сграда на втория етаж.. По времето на тази среща Савка Керемидчиева и Паша Теодорова вече са поели своя дял от служението. Спомените на Елена Андреева оттогава звучат така:

“От първата беседа, която чух аз изпаднах в такова повишено настроение, обхвана ме неописуема радост, че човек може да бъде добър и може да живее един възвишен живот. Никога дотогава не бях изпитвала такава вътрешна радост, че имам възможност да помагам, да съм в услуга на хората, да живея по-добре и в по-добро настроение.“

Елена Андреева завършила университета през 1927 г. Като студентка е живяла с оскъдни средства, затова след дипломирането си тя решила да си изкарва прехраната с учителстване. Отишла при Учителя с въпроса, дали да приеме помощта на свой близък, който може да я назначи на добро място в някой по-голям град. Учителят й казал: “Като отидеш там ще ти дадат пари за един хляб.

Е, и ние можем да ти дадем това.” От думите му тя разбрала, че нейното място е близо до него, за да работи над беседите. Приела с радост това разрешение на въпроса и през 1928 г. се преместила да живее на Изгреба. Но пак решила да потърси и друга работа, държавна. През същата 1928 година се явила на изпит за стенографка в Народното събрание. Издържала конкурса успешно, но след първия работен ден я освободили по причина на писмо, получено от специалния отдел в полицията. Пътят й бил определен - работа над Словото без никакво отклонение.

Работата в близост с Учителя създава условия за духовен растеж и обнова в живота. Елена Андреева е записвала често своите разсъждения. Техен обект в повечето случаи е Учителят с неговият пример, с неговите безгласно преподавани уроци:

“Той ни показа пътят към духовните истини. Не ни остава нищо друго освен да положим усилия да оправим своя вътрешен свят, да го организираме, да преустроим и външния, физическия си живот. Будност и работа са потребни. Със Словото си той ни показа пътя, даде ни знания и методи за приложение, но понякога виделината не ни достига, друг път възможности нямаме или пък вярата ни е слаба.

Учителят ни учи, че всяко страдание, което преживяваме ни дава знание, необходимо за живота, че чрез страданията ние се учим и растем, той ни повдига в пътя на нашето развитие. Страданията са само задача, която човек трябва да разрешава непрестанно в живота си.

В Школата на Учителя нищо не се запаметява, а се опитва, защото човек знае по-добре това, което е опитано. “Моето учение започва с приложението” - неведнъж е казвал Учителят. Ученикът учи като прилага знанието, което Учителят е дал. Който не прилага не е ученик.”

След 1931 г. Елена Андреева отишла в провинцията по поръка на Учителя като учителка. Прекарала там близо четири години, но я уволнили заради противорелигиозни идеи. Това са години на опитности и вътрешни преживявания за нея.

Връщайки се в София, Елена Андреева отново поела своя дял в работата по стенографиране и дешифриране на беседите. Ето какво е записала тя в спомените си за процеса на тази работа:

“Ние трите едновременно записвахме всичко, каквото Учителя говореше. Работата по дешифриране на Словото разпределяхме помежду си с пълно разбирателство и съгласие. Ако някоя от нас изкажеше предпочитание да изработи една лекция или беседа, винаги другите с готовност се съгласяваха. За да има ред в работата, ние разпределихме Словото на Учителя на отдели: неделни беседи, школни лекции, съборни беседи, планински беседи, утринни слова, извънредни беседи - беседи говорени от Учителя на братските празници - 22 март, Петровден, беседи пред сестрите, и държани в някои други случаи. Всяка от нас имаше тетрадка за всеки отдел. И например, когато Паша дешифрираше неделна беседа, тя ползваше своята тетрадка заедно с тетрадката на Савка и моята, и от трите тетрадки дешифрираше Словото. За извършената работа всяка отговаряше пред своето собствено съзнание. Никакъв контрол нямаше, имаше пълно доверие в работата на всяка. Ние бяхме приели да дешифрираме Словото и го вършехме с чувство за отговорност.”

От 1940 г. Елена Андреева се заела с дешифрирането на всички текущи беседи. Животът на “Изгрева” през тези години бил богат с опитности и нагледни уроци, които Учителят е давал на своите ученици. За два подобни случая тя разказва:

“Учителят притежаваше умението да възпитава само с поглед, с една дума или с някаква постъпка. Един ден той говореше нещо оживено на една група. Аз отивам при тях да слушам, но той ми обърна гръб. Аз отидох от другата страна откъм лицето на Учителя, той пак застана с гръб. Помислих си: защо ли Учителят ми обръща гръб? След няколко дни пак отивам при друга група. Пак Учителят нещо разясняваше. Застанах очи в очи с него. Той се обърна на другата страна. Когато отидох пак срещу лицето му мислено се обърнах към него с думите: Благодаря ти Учителю, че ми обръщаш гръб, защото по този начин ми обръщаш внимание. Той веднага се обърна към мене. Това нещо той така естествено го направи, сякаш нищо не е станало. Така Учителят държеше будно съзнанието ни и ни караше да мислим, да търсим в себе си погрешката, която трябва да изправим.

Веднъж тръгнах за нещо в града по работа. Учителят говореше с Паша и Савка пред приемната стая. Аз се спрях при тях. Учителят ме погледна засмяно и каза: Ти, Еленке, вече си уредила работите си, накривила си шапката. На главата си носех барета и бях я дръпнала малко надясно. Не беше на средата на главата ми. Така сложена шапката показваше, че аз съм под влиянието на не много сериозни същества. В накривената ми шапка имаше светско влияние, мода, някакъв каприз, нещо несериозно. Аз тогава тези думи взех на шега, но както по-късно разбрах и в тези шеги имаше истина. Всяко нещо, което правим е израз на някакви сили - положителни или отрицателни. Ученикът не трябва да се поддава на отрицателните влияния, пък и кокетството не е за ученика.

След 1944 г., Елена Андреева продължи неуморно да работи със Словото и близо десет години дешифрира стенограмите останали необработени дотогава. До 1954 г. тя комплектова неиздаденото Слово на Учителя и го предаде за съхранение.

На 7 април 1961 г. Елена Андреева напусна “Изгрева”, по нареждане на органите на властта. Последва период на местене от един приятелски дом в друг. Но тя не бе от хората, които търсят външните удобства. През следващите години малката стая на Елена Андреева бе място за срещи и разговори за много хора.

Елена Андреева си замина през 1990 г. Нейната роля в Мировата драма бе изпълнена безупречно. Тя участва близо 70 години в един от най-важните процеси по опазване на Словото и с това внесе един много важен личен елемент в ролята си - всеотдайност в служене на висшето.

 

________________________
Източник:
Елена Андреева (1899-1990)ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

Списание "Сила и Живот" 1992- 1996г.

 Брой 1-2 -1995г.


Пътят на ученика – Елена Андреева

Соня Митева

 

В-к „Братски живот” 2006 г., бр.13

 

Елена Андреева е една от трите стенографки, на които дължим възможността да четем Словото на Учителя. През целия си съзнателен живот, в продължение на седемдесет години тя стенографира, дешифрира, препечатва и съхранява безценния дар на Божието Слово. Дарена с дълголетие, тя успява да предаде на следващото поколение онова безценно живо дихание на времето, в което Учителя създава Школата на „Изгрева”. Нейният жизнен път е път на ученик, белязан със знака на мъчителното самопознание и себенадмогване. Със своята искреност, естественост и непосредственост във всичко, което разказва и пише за живота си, Елена Андреева дава възможност на другите да почерпят мъдрост от ценните й житейски опитности.

 

По нишките на душата. Има нишки в душата, които тъкат пътя на човека и го водят към това, за което е предопределен. Една от тези нишки в душата на Елена Андреева е силният й стремеж към познание.

 

Родена в малко селце в Битоля, Македония, където има само начално училище, а жените дори не знаят да четат, Елена след много житейски трудности и лишения успява да завърши Първа девическа гимназия в София и философия в Софийския университет. В своите спомени тя пише, че точно нейната любознателност я отвежда при Учителя през 1920 г.

 

Но дотогава тя трябва да премине през много трудности, в които укрепват волята и характера й. Години наред, като ученичка, тя се грижи за болната си майка и домакинството. Тези трудни условия не я сломяват, а изграждат в нея работливост, пъргавина, организираност - качества, които тя проявява през целия си живот. Често тя трябва да увещава родителите си да й позволят да продължи образованието си, в замяна на което се отказва от всичко излишно. „Имах само една рокля -споделя тя - и за лято, и за зима.” Единственото, което иска, е да й купят учебници и тетрадки. По-късно, като студентка, тя вече може да дава частни уроци, да шие, да стенографира, за да припечели нужните й средства.

 

Най-тежкият момент в нейното юношество е, когато умира майка й. За преживяното тогава тя пише години по-късно в своите спомени: „Нейното заминаване ме разтърси из основи. Тогава си мислех: „Ако животът на човека започва с раждането и свършва със смъртта, значи човек е едно материално творение на Природата, създадено някак случайно от развитието и съчетанието на нейните елементи. Какъв е тогава смисълът на живота? Как може човек да има разум, а вън от него Природата да няма? Гледището на материалистичното схващане ме водеше до абсурд. То беше убило вярата ми в Бога, но не можеше да ме изпълни с нещо по-разумно и по-добро. В душата ми остана пустота. При такова състояние се запознах с теософията, с индуската философия и религия. Интересуваше ме и Христовото учение, но както е дадено в Евангелието. То събуди някакъв трепет в душата ми за нещо далечно, красиво, добро и истинно в живота. Като че някаква далечна топлина ме докосваше, сгряваше ме и у мен наставаше тишина и спокойствие.”

 

Среща с Учителя. В началото на 1920 г. Елена Андреева за първи път чува беседа на Учителя. За този изключителен момент в своя живот тя пише: „Впечатлението от беседата беше дълбоко, но не умствено интелектуално, а вътрешно, сърдечно, мога да кажа - духовно. Облада ме изключителна радост. Бях окрилена, като че се намирах в някакъв нов свят на светлина и радост - всичко в мен ликуваше. Преживях някакво щастие, че съм намерила това, което търся. Радостта ми продължаваше ред години - кротка, тиха, вътрешна радост. Едничкото нещо, което помрачаваше радостта ми, бяха споровете с баща ми. Аз не исках да огорчавам баща си с нищо, но не можех да се откажа да слушам Учителя.”

 

В Школата. За Елена Андреева се отваря нов духовен път. През 1921 г. тя е приета от Учителя за стенографка. От този момент Словото става за нея път, смисъл и съдба. Когато през 1922 г. Учителя отваря Окултната школа, тя открива онова учение, което винаги е търсила. Нишката на ученолюбието й и решителността й да я следва се оказват светлите водачи, довели я от малкото македонско селце при Учителя. В спомените си тя разказва за живота в Школата: „С отварянето на Школата започна един общ организиран живот - беседи, лекции, общи гимнастики, Паневритмия, екскурзии, пътуване на Рила, общ стол за хранене. И при всички случаи сме пеели много песните на Учителя. Цялата обща дейност ръководеше Учителя. Това ръководство не се налагаше, беше свободно. Всеки идваше, защото искаше да участва в общия живот; никой не изискваше да правим това. Учителя ръководеше, но това ръководство беше невидимо. Имаше правила в Школата, но всеки сам решаваше. Този свободен дух, който цареше в Школата, беше нещо ново, силно, мощно. Ръководството на Учителя, като че ли не беше на Земята, но във въздуха. Здравата ръка на Учителя сме чувствали, но сме чувствали и вътрешна свобода. Имаше желание да бъдем послушни ученици, но едно е да желаеш, а друго е да го правиш. Неизпълнението произтичаше от нашето несъвършенство, от недостатъчната яснота в съзнанието ни. Учителя непрестанно ни стимулираше със Словото си, с примера си, с постъпките си, с живота си. Той употребяваше един или друг метод само и само за да ни помогне, да ни подтикне да направим стъпка напред.”

 

На Елена Андреева особено много й допадат планинските екскурзии. „За да ни освободи от страха, Учителя ни водеше на екскурзии не само при хубаво време, но и при дъжд, вятър, буря, сняг. Цели дни и нощи сме прекарвали на открито при всякакво време, без някой да се простуди. Учителя казваше: „Ако някой се страхува, нека се върне.” На Мусала ние денонощно бяхме на открито, край огъня, без палатки, без външен подслон, без специален екип. И наистина ние научихме нещо. Бяхме готови по всяко време, без страх, да тръгнем с Учителя по планините.”

 

Изповедта на ученика. Елена Андреева е ученикът от Школата, който изпълнява една специална задача, дадена й от Учителя: „Ще опишеш романа си, но нито ще отнемеш нещо, нито ще прибавиш.” Този метод за духовно пречистване и развитие, като етап на посвещение, е практикуван още от първите християни, от богомилите и от други духовни школи, това е публичната изповед. В изповедта си, озаглавена „Моят роман”, Елена Андреева като истински окултен ученик смело, искрено и естествено разкрива пред другите своите заблуждения, увлечения, страсти и тяхното трудно, мъчително преодоляване. Благодарение на онази обич и преданост към Учителя, която носи дълбоко в душата си, тя успява да направи своя ученически духовен пробив. Разплита „нишка по нишка дебелото въже, с което се е вързала” - образ, с който Учителя назовава житейското положение, в което тя се намира по онова време.

 

В ретортата на сърцето. Ученическият й път минава през онова пречистване на чувствата, за което говори Учителя и което алхимиците наричат ретортата на сърцето. При този алхимичен духовен процес човешката любов трябва вътрешно, в херметически затворения съд на сърцето, да бъде изстрадана докрай, да се пречисти и така да се сътвори новата субстанция на Любовта към всички.

 

Още при един от първите разговори на Елена Андреева с Учителя през 1921 г. Той й казва: „Ти си много чувствителна, пази се от малките работи.” Тогава се случва нещо изключително важно за нея: „Като ми погледна дланта на дясната ръка, на която сърдечната линия вървеше в права посока до средния пръст и оттам правеше завой до основата на показалеца, а на завоя имаше малко разклонение по посока на показалеца, Учителя постави пръста си в началото на завоя, подвижи ръката си по сърдечната линия от основата на показалеца до средния пръст и каза: „Няма какво повече да учиш в брака.” После вдигна ръката си, постави пръста си до разклонението, подвижи ръката си по хълма на показалеца до основата му и каза: „Сега ще развиваш Любов към всички.” Линията, която Учителя посочи да развивам, с течението на годините се изяви на ръката ми. И досега я имам.”

 

Години по-късно Елена Андреева минава през опасностите на малката любов, през объркаността, безсилието, отчаянието, за да може после, след многото страдания, пречистена и обновена, да продължи нататък - към Любовта на Цялото, към Божията Любов.

 

Във връзката й с Любомир Лулчев се преплитат много сложни възли - силно любовно привличане, кармичен дълг, необикновени психични сили, с които Лулчев си служи и по отношение на нея, използвайки я понякога като буфер между него и Учителя. В един от последните им разговори Лулчев й казва: „Твоята полица е най-голяма - нея ще плащам най-после.”

 

През цялото време на нейната сложна и болезнена любовна връзка Учителя й говори понякога строго, по-често благо и с разбиране, но никога не пристъпва правото й на свободен избор. Защото ученикът сам, със силата на своята свободна морална воля избира себе си и запечатва в жива добродетел победата си. Такава добродетел повече никой и нищо не може да разруши.

 

В полярната нощ на съмненията. Един от най-тежките изпити на Елена Андреева е през 1931 г. Човекът, когото тя е обикнала тъй силно, че веднъж дори Учителя й казва:„Та ти си готова да умреш за него!”, този човек внася в душата й отровата на съмнението. „...Аз се чувствах като отровена, като болна от някаква заразна болест. Не можах да кажа на Учителя това, което Любомир ми говореше за Него. Тия отрицателни работи не можех да ги изговоря, защото аз не вярвах, че е така, както той ми говори. Не можех да ги кажа и заради това, че не исках да изложа Любомир пред Учителя. Аз исках той да стане негов ученик, да приеме учението, както аз го бях приела, но той всякога е имал особено мнение по някои въпроси. Той ми казваше: „Аз искам да бъда свободен дух, не искам да се впрягам в колата на Учителя.” Като ми говореше така, аз се надявах, че това е нещо временно, че Любомир ще преживее съмненията си в Учителя. Аз обаче носех товара.”

 

За изпита на съмнението Учителя казва: „Ученикът трябва да мине през съмнението. Тя е една област, която той трябва да премине, и да я мине докрай.” Там той ще се намери в една северна полярна нощ - дълга нощ. Но той трябва да разбира закона: Трябва да я прекара, за да излезе пак на светлия ден. И да се крепи през всичкото време. След като премине този период на мрак, ще дойде прозрението - светлият ден на посвещението.” (Свещени думи на Учителя: 202, 1938 г.)

 

По това време, през есента на 1931 г., когато Елена усеща преграда между себе си и Учителя, той й казва да си потърси работа и тя става учителка в с. Макоцево. Там остава четири години, като всеки месец, и през ваканциите, е на „Изгрева”. През този период тя минава от отчаянието до постепенното избистряне на съзнанието, като накрая постига яснотата за себе си, за целта, пътя и смисъла на своя живот. Процесът на равносметка, пресяване и пречистване от всичко тъмно и чуждо на духовната й същност приключва през 1935 г. Тогава Елена Андреева е уволнена по обвинение за „противорелигиозни идеи”, а след отказа й да подпише декларация, че се отрича от убежденията си, й се отнемат учителските права. С позволение на Учителя тя се завръща на „Изгрева” и продължава работата си със Словото като стенографка и ученик. Когато Елена окончателно решава да прекъсне мъчителната си връзка с Лулчев, Учителя й дава ценния съвет: „Пази се да не го намразиш, защото ще напакостиш на себе си.”

 

От ученическия си път, изпълнен с много изпитания, противоречия, страдания, Елена Андреева успява да придобие мъдрост, духовна сила и човечност. Това придава смисъл, значимост и непреходна цена на всичко преживяно, то създава дори в старостта й онази особена духовна атмосфера, усещана от всички около нея.

 

Животът в „Парахода” като Школа. Когато през 1928 г. Учителя започва да държи беседите и лекциите на „Изгрева”, трите стенографки заживяват заедно в малка дървена постройка, която те наричат Парахода. „Ние трите бяхме с различни характери, от различна обществена среда, пък дори и народностно различни - пише Елена в своите спомени, - но въпреки това ние живеехме хармонично. Учителя често идваше при нас. Той поддържаше духа и на трите ни с внимание и грижа. Към всяка от нас имаше различно отношение, но беше еднакво отзивчив към нуждите ни. Животът ни в Парахода беше интензивен. При нас често идваха братя и сестри. Самата ни работа - това, че ние записвахме Словото на Учителя, ни задължаваше да изявим това Слово в живота си. Във всяка от нас имаше усърдие, старание, всяка от нас се стремеше да прояви най-доброто от себе си. Затова смело мога да кажа, че животът ни в Парахода беше школа, опитно поле.” (Из Как записвахме Словото на Учителя)

 

След 27 декември 1944 г. След като Учителя напуска физическия свят, Елена Андреева продължава своя ученически път, но вече връзката й с Учителя е невидима - вътрешна и все по-крепка, а уроците и изпитите отвън - все по-трудни: обискът в дома й през 1957 г. и изземването на всичките й книги, тетрадки, дневници, снимки на Учителя, каталога на Словото, направен от нея;изгонването й от Изгрева през 1961 г.; липсата на собствено жилище и още множество лишения и изпитания. Тези трудности не я объркват, не я отчайват, не сломяват духа й. Тя винаги чувства подкрепата на Учителя, усеща присъствието му вътре в себе си и продължава да работи, да учи, да възраства духовно.

 

До 1954 г. тя свършва цялата стенографска работа по недешифрираните до този момент лекции и беседи, около петстотин на брой. След това ги подрежда, преписва в четири екземпляра и предава на Борис Николов, за да бъдат съхранени за идните поколения.

 

Отзивчива, организирана, работлива, Елена помага на по-възрастните от „Изгрева”, грижи се за Боян Боев през последните години от живота му. Винаги е готова да разговаря с младите, които търсят Учителя, и естествено, непосредствено, щедро внася в тях светлината на духовното богатство, придобито през годините на нейния дълъг, благодатен живот на ученик от Школата на Учителя Беинса Дуно.

 

_____________________

Източник:  Пътят на ученика – Елена Андреева

Соня Митева

В-к „Братски живот” 2006 г., бр.13


73.2. „Аз няма да оставя гроб"


Учителят и чудесата - разказва Елена Андреева.


Сестра Елена Андреева от Македония беше едно от лицата, които бяха най-дълго време при Учителя. Като Негова стенографка, тя живееше на Изгре­ва в малка дървена къщичка под големите борове. Надарена със здрав разум, завършила университета, била учителка, предана на делото на Учителя, тя за­пази докрай своя здрав, критичен разум. Затова й помагаше до голяма степен вроденото трудолюбие. Като шивачка, тя запази своите възможности въпреки напредващите години. Стегната и любяща, тя имаше всякога около себе си пре­дани на Учителя хора, които при всички случаи стояха вярно край нея. През последната 1968 г. тя беше централната фигура, която построи палатката си на височината над Вада, на Рила, по пътя към езерата. Скоро около нея се обра­зува цяло селище от десетина палатки, братя и сестри, които вярно продължа­ваха традициите на братството на удобно място, далече в подножието на Мо­литвения връх. Наистина, много неща не бяха напълно пълноценни, както са при седемте езера, горе. Но пък затова имаше простор, боров въздух, тишина, изобилие на чиста вода и най-важното - лесно и удобно снабдяване с продук­ти.


Поради тежка артроза на бедрените стави, Елена дълго време беше поч­ти неподвижна. Близо десетгодишното лечение я беше довело до известно по­добряване. Сега вече можеше да става, да ходи, да изправя бедрата си, дори да кляка. Но борбата продължаваше. Напоследък тя прилагаше компреси от квас, всяка вечер, за което цел си беше набавила голямо количество брашно.


Елена беше добре разположена и можеше да говори свободно за своите преки впечатления от Учителя.


- Той никак не беше за чудесата. Всичко около Него си ставаше естес­твено, непринудено. Той разчиташе мислите на хората, като че беше в самите тях, разкриваше ги, за тяхно учудване, но никога не показваше, че гледа на това като на някакво „чудо". За неговото „чудо" говореха другите, а Той - нико­га.


Нека кажа нещо и за „чудото" на Неговия гроб. Лично пред мене Учите­лят казваше: „Аз няма да оставя гроб." Тогава ние не можехме да разберем тия Негови думи - ние, както и мнозина от нашите приятели, вярвахме, че Той няма да умира. Но ето, че Той все пак умря. И тогава, през време на погребението стана това, за което и досега се говори. Изведнъж се чу грохот под земята, като че нещо се сгромоляса. Това беше чуто от всички присъствуващи. Това даде основание да се говори, че това е било трясък поради разглобяване на Неговото тяло, че следователно, ако сега се разкрие гробът Му, нищо няма да се намери от тялото Му, освен ковчегът и може би дрехите Му. У мнозина се утвърди убеждението, че Той е възкръснал. Към това е склонен да вярва дори и Никола Антов.


Трябва да отбележим, че точно Антов твърдеше, че е чул как Учителят възкръснал. Но това е произволно твърдение, някакво „чудо", което би проти­воречало на Неговите изказвания.


Според мене истината около тоя странен шум при погребението е малко по-друга.


След като сложиха ковчега в земята, поставиха отгоре допълнителни дъс­ки, като ги закрепиха върху ръба на гроба. Целта на тия дъски беше да не дават на пръстта да спадне направо върху ковчега, но да се образува пазещ пласт от въздух - някакво облекчено удряне на земята върху Учителя. Не зная кой го беше измислил, всеки считаше, че трябва да се направи нещо особено, не как­то при другите хора, при обикновените мъртъвци. Но ето какво се случи. Кога­то се натрупа повече земя, повече пръст, тънките и несигурно поставени дъски се поддадоха, изпочупиха, пръстта е хлътнала докрай. Ние, присъствуващите, чухме именно тоя страхотен шум от страна на гроба, който даде основание да се мисли, че е станало „чудото на възкресението".


Днес се говори за изваждането на тялото на Учителя от земята и за дава­нето на мястото на Учителя на японската легация.


Никак не мога да се съглася, че това трябва да стане, че се прави страш­но кощунство с тялото на един много заслужил българин, което има характер на предизвикателство към националната ни карма. Като имам пред вид обаче думите на нашия Учител, това, което съм видяла около Него, мога да кажа, че Той не може да се търси в някакви си чудеса, дори от това на „възкресение", за каквото се говори от някои суеверни приятели. Но сега мога да разбера колко правдив и далновиден беше Той, като казваше: „Няма да оставя гроб." Имен­но - защото знаеше, че гробовете са свърталище на суеверия, каквито Той по никакъв начин не искаше да подхранва.


Всичко в Него беше просто и естествено, като самия живот. И точно това беше Неговото величие.


(За спомените на Елена Андреева вж. „Изгревът" том I, с. 520-613 и том IX, с. 3-824. - бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

 

___________________

Източник: 73. Елена Андреева за Учителя. 73.2. „Аз няма да оставя гроб"I. Между истината и легендата. Д-р Стефан Кадиев

Изгревът - Том 17


Снимки на Елена Андреева

tom90858.jpg
Елена Андреева в прогимназията с братовчедка си.

tom90859.jpg
Снимка 29. Щерю Атанасов
Снимка 30. Елена Андреева - 1919 г.
Снимка 31. Елена Андреева на 32 год.
Снимка 32. Любомир Лулчев.

tom90861.jpg
Учителят разговаря с Елена Андреева.
 
tom90848.jpg
Ема Риба, Буча Бехар, Марияна, Елена Андреева и Петра Шелингозова.

tom90849.jpg
Ема Риба - Латвия и Елена Андреева

tom90850.jpg
Буча Бехар, Николай Шиваров и Елена Андреева

tom90851.jpg
Хилда - съпруга на Васко Искренов, Димитринка Атанасова, Паша Теодорова и Елена Андреева.

tom90854.jpg
Елена Андреева, втората й майка, Щерю - баща й, Савка Керемидчиева.

tom90855.jpg
Николай Шиваров, Петра Шелингозова, Буча Бехар и Елена Андреева на Изгрева.

tom90857.jpg
Елена Андреева с Люба Славянска

 



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder