НАЧАЛО

Примерни понятия | Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Роден Петър Камбуров (1899-1969), ученик на Учителя
01.12.1899г.


Роден Петър Камбуров -

ученик на Учителя

 

(1 декември 1899 г. - 20 юли 1969 г.)

 

За това кой е би Петър Камбуров, най-добре е казано в словото от Борис Николов по случай заминаването му на 20.VII.1969 г. Ето извадка от това слово:

 

Ние, които преминахме цял живот с брат Петър, които вървяхме с него рамо до рамо, учехме се, работехме и се борехме, знаем, че той беше един от Божиите служители. Божиите служители имат Вечния живот. Те идват на земята, свършват своята работа, и се връщат пак в дома Господен - дома на своя Баща.

Бог изпраща своите служители, за да мине през душите им неговия живот - новите идеи, мисли и чувства, за дадена епоха - тъй се ражда една нова култура.

Вие всички, които познавате брат Петър, знаете колко обичлив беше той - приветлив, жизнерадостен, духовит, той внасяше радост и веселие където се появяваше. Той беше опитен работник, съзнателен, пожертвователен, винаги готов да се притече на помощ в нужда.

Неговата цигулка дълго време ще звучи в душите ни, неговата усмивка ще ни съпътства и насърчава.

Той беше вдъхновен изпълнител на песните, истински творец в певческото изкуство. Сега ние се прощаваме с него. Но ние знаем, че онзи велик РАЗУМЕН СВЯТ, който устрои тази наша среща, този живот, ще устрои и бъдещата ни среща и ще подготви условията за това.

За Петър Камбуров може да се прочете от:
 

1. Неговите спомени в т.6 на "Изгревът" - Моят живот с Учителя

2. В сп. "Сила и живот" - Петър Камбуров (1899-1969)

3. В "Светъл лъч към човешките души" от Светлозар Няголов - Петър Камбуров

4. Снимка на Петър Камбуров с баща си и съпругата си

5. Песни на Марин и Петър Камбур

 

За Марин Камбуров може да се прочете от темата:

 

1902_10_06 (датата не е точна) Роден Марин Камбуров, ученик на Учителя


ПЕТЪР КАМБУРОВ

(1899-1969)


МОЯТ ЖИВОТ С УЧИТЕЛЯ


Спомени, преживявания, опитности. Арбанашката комуна


1. НАЧАЛОТО


Роден съм на 1.XII.1899 г. ст.ст. в град Стара Загора в семейството на Стефан и Екатерина Камбурови.

Аз съм първият им син, след мене са още двама братя - Марин и Костадин и сестра ми Таня.

Грижите и възпитанието на децата бе почти изцяло предоставено на нашата майка, която наистина можа да ни предпази от много детски простъпки и да ни даде едно сравнително добро възпитание. Кварталът, в който живеехме, т.нар. „Новата махала", бе прочут със своите зле възпитани младежи, от които нищо добро не можеше да се очаква. Разбира се, имаше и добри деца, но те бяха малко.

Баща ми беше печатар. Имаше собствена печатница, която отчасти иг­раеше ролята на клуб, дето след работно време се събираха приятели на ба­ща ми на разговор. Много често се случваше баща ми, който беше добър цигулар, със същите приятели да се отбиват вечер на път за вкъщи, в някоя кръчма дето гуляеха до късно през нощта.

Не помня някога тати да ни е правил строги забележки или да ни е на­казвал за някои провинения. Напротив, винаги е намирал смекчаващи вината обстоятелства и е гледал, макар и виновни, да ни оправдае пред мама, която лесно не прощаваше. Тази именно характерна черта у тати стана причина за окончателно да стана вегетарианец и да приема Учението на Учителя, което по-късно ще опиша.

Животът на нашето семейство до около 1909 година протече по обикновеному. Ние бяхме малки и родителите ни освен всекидневната си ра­бота отделяха и доста грижи за нас. Но точно по това време - около 1909 го­дина в града пристигна един ветеринарен фелдшер - Панайот Ковачев, със семейството си, идещ от Казанлък и делегиран на служба по ветеринарното дело в Стара Загора. Той бил един от пионерите на новото учение „Бяло Братство" и предан негов радетел.

Чичо ми - Никола Камбуров, също печатар в Казанлък и последовател
на същото учение, дава на Ковачев адреса на баща ми и пристигайки намира го в печатницата. Ковачев информира баща ми относно мисията си и апели­ ра да стане член на Братството. Баща ми, който до това време бил голям атеист-социалист, неусетно, без сам да съзнава, приема предложението на Ковачев, като в момента почувствувал голяма радост. Нещо топло се разляло в душата му.


Първото молитвено събрание направили в печатницата. От този мо­мент баща ми заживява вече нов живот - приема вегетарианството, напуща гуляите и пиенето, а с това заедно и старите си приятели - гуляйджии. Рано се прибираше вкъщи и всичкото си свободно време употребяваше за духов­но обогатяване. Така двамата братя, Панайот и баща ми сложиха началото на Братството в Стара Загора, което по-късно достигна до 60 души членове.

За мама промяната, станала с тати бе истинско щастие. Сега те и два­мата бързо усвояваха идеите на братството, четяха, учеха песните, които тати свиреше на цигулката си.

Същата година Учителят, който по това време правеше своите обикол­ки из цялата страна, пристигна и в Стара Загора като отседна в Ковачеви. Тогава още не го наричаха Учител, а г-н Дънов. Той беше около 45-годишен, със светло кестенява коса и брада, телосложение хармонично и с необикно­вено красиво лице и очи - белези, от които даже и от пръв поглед можеше да се разбере, че г-н Дънов не беше обикновен човек като нас.

Ковачев и Учителят направиха посещение на всички братски домове. Посетиха и нашия дом. От това първо посещение на Учителя у нас, спомням си само онова, което Ковачев след отпътуването на Учителя .казал на тати, какво казал Учителят за нас, децата: „Да се радва и благодари брат Стефан, че са му изпратени добри духове".

През 1910 година животът на Братството чувствително се засили, като се присъединиха още нови членове-семейства: Димитър Маркови, Сава Вълканови, Иван Николови, Иван Котарови и др.

През 1911 година Учителят отново посети Стара Загора като обяви пуб­лична сказка по френология. Баща ми, като печатар, отпечата два вида афи­ши голям формат за разлепване на съответни места в града и малки, които ние, момчетата от братските семейства разнесохме на ръка по учреждения, сладкарници, кафенета и раздавахме на случайно срещнати лица.




Сказката се състоя в салона на Общинското управление. В определе­ния ден и час гражданите масово започнаха да пълнят салона. За съжаление 9/10 от публиката бяха правостоящи, тъй като нямаше повече столове, освен изнесените от канцелариите на Общинското управление 30-40 стола, нареде­ни в две редици отпред и заети от най-видните представители на гражданството: кмета, съдиите, някои свещеници начело с владиката Йосиф, някои висши чиновници, стари чорбаджии и др.


Тук ще отбележа първата ми опитност, преживяна на тази сказка. Тогава бях на 11 години. Чувал бях от тати и от брат Ковачев, че Учителят мо­жел да чете мислите на човека и ако мислено се обърнеш към него, той ще ти отговори наяве.


Като видях, че салонът е вече препълнен, а от друга страна, че е вече време сказката да започне, аз, който бях един от правостоящите в десния фланг на салона, дето също бяха родителите ми, Ковачев и много други бра­тя и сестри, реших да проверя дали действително Учителят може да чете мислите на хората. Отправих му следната мисъл: „Учителю, салонът е препълнен, не е ли вече време да започнеш сказката?" В това време Учителят, както седеше до масата на един стол, погледна ме в очите, после извади часовника си, погледна го, пак погледна мене, стана и започна сказката.


След тази първа опитност имах още много други знаменателни опитности и преживявания с Учителя, които последователно (по годините на пре­живяванията) ще опиша.

 

Източник: 1. ПЕТЪР КАМБУРОВ (1899-1969)МОЯТ ЖИВОТ С УЧИТЕЛЯ

Изгревът - Том 6


ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ


Sila_i_Jivot_1992_2-5.jpg
В Мировата пиеса са вплетени много и различни роли. Участници в третото действие са онези ученици, които са били способни да разширят своите роли и да ги обогатят творчески. У тях се е появил личен импулс да приложат принципите на Новото учение, като ги внесат в творческата си дейност. Участници в това действие са творците на Новото, те са пионери на онази епоха, която Учителят съгражда чрез силата на своето Слово.

В Третото действие Авторът работи вече с колектив не от човеци, не от актьори, а от души.


Sila_i_Jivot_1992_2-5.jpg






ПЕТЪР КАМБУРОВ

1899-1969


Sila_i_Jivot_1995_30.jpg



Роден в Стара Загора в семейството на Стефан Камбуров, собственик на печатница. В семейството има още три деца: Марин. Константин и Таня. През 1909 година дома им е посетен от Панайот Ковачев, един от пионерите на Новото учение в Казанлък. Той остава в Стара Загора за известно време по служба и често им говори за Учителя. Същата година Учителят минава през Стара Загора по време на една от своите обиколки из страната и отсяда у Ковачев. Те двамата правят посещения на всички семейства, запознати с новите идеи. Посещават и дома на Камбурови. След срещата Учителят споделя с Ковачев за децата: “Да се радва и благодари брат Стефан, че са му изпратили добри духове.” Учителят става желан гост на семейството. Високо хуманните идеи,които проповядва и сам прилага в живота си им отварят врата към един нов свят. Децата от малки свикват с разговорите за Учителя и с особените случки, които съпътстват всяко негово посещение в Стара Загора. В своите спомени Петър Камбуров е описал впечатления от една среща с него в най-ранните му детски години:

“През 1911 година Учителят отново посети Стара Загора, като обяви публична сказка по френология. Баща ми, като печатар отпечата два вида афиши, голям формат за разлепване на съответни места в града, и малки, които ние - момчетата от братските семейства разнасяхме на ръка по учреждения, сладкарници, кафенета и раздавахме на случайно срещнати лица. ... Тогава бях на 11 години. Чувал бях, че Учителят можел да чете мислите на човека и ако мислено се обърнеш към него за нещо, той ще ти отговори наяве.

Като видях, че салонът е вече препълнен, а от друга страна, че е вече време за сказката да започне, аз, който бях един от правостоящите в десния фланг на салона, дето бяха и родителите ми, Ковачев и много други братя и сестри, реших да проверя дали наистина Учителят може да чете мислите на хората. Отправих му следната мисъл: Учителю, салонът е препълнен, не е ли време да започнеш сказката? - в това време Учителят както седеше до масата на един стол, погледна ме в очите, после извади часовника си, погледна го, пак погледна мене, стана и започна сказката.”

Музикалната дарба, която по-късно прави известни двамата братя Петър и Марин Камбурови, те наследяват от баща си, който свирил много добре на цигулка. Един ден, той повикал 16 годишния Петър, дал му цигулката, и му предал първия урок - една лека хороводна песничка. В скоро време мелодията била усвоена, а след проявеното старание и воля, Петър наистина научил добре да свири доста хора и ръченици. Той дълги години продължил да свири по слух, без ноти. Усвоил народната музика, така както я изпълнявал баща му.

През 1919 година Петър отишъл в София за да следва право в Софийския университет. Той бил щастлив, че ще бъде близо до Учителя и ще слуша беседите му. В спомените си от това време той описва едно от най-силните свои преживявания - часовете, когато Учителя му предавал с любов и търпение чудната мелодия на “Идилията”. Това е съкровен разказ за силната връзка между Учител и ученик, при която ученикът възприема с радост и благодарност, а Учителят дава - с търпение и любов!

“През една студена февруарска вечер на 1920 год. пътувах за София. Трябваше да заверя семестъра си. Влакът пристигна на гара София към 4 ч. след полунощ. Слизам от влака. Вън е страхотен студ - до 20 градуса под нулата. Бях облечен сравнително леко и гологлав, защото на гара Ихтиман някой ми беше присвоил /откраднал/ шапката. Отправям се към ул. “Опълченска” 66 - домът на брат Петко Гумнеров, дето живееше и Учителят. Обикновено аз отсядах у тях. Спирам се пред пътната врата. Надявах се, че долу в сутерена някоя лампа ще свети, тъй като обикновено сестрите стават рано. Но нямаше никаква светлина. Само снегът и ледът отвън придаваха една лека видимост на нощта. Реших да почакам докато се разсъмне, докато светнат лампите. Клекнах до едно акациево дърво край вратата и зачаках. Но едва мина половин час и почувствах, че започвам да замръзвам. Схванаха ми се ръцете и краката, рискувах да се простудя. Тогава реших да почукам, но се колебаех, тъй като стаята на Учителя бе в непосредствена близост до пътната врата. Боях се да не го безпокоя. Приближих до вратата и посегнах с дясната ръка, уж да почукам, но пак се колебаех, не се решавах. Най-после бутнах вратата без да се чуе звук. В същия момент лампата на Учителя светна, отбори се вратата на верандата и Учителя наметнат с една голяма пелерина изтича по стълбището, дойде до вратата и без да пита кой е, отвори ми и рече: “Рекох, не бива да стоите вън, ще се простудите!” Заведе ме в сутерена. Събуди сестрите и им казва: “Този брат е премръзнал, по-скоро затоплете стаята и му направете чай да се стопли.”

Трогнах се до сълзи. В този факт видях величието на Учителя и си казах: Кой генерал, кой големец би си нарушил нощния покой да излезе от топлото си легло и да се притече и приюти в тази мразовита нощ един нищо и никакъв студент?

Наистина това бе Той, моят Учител, който всеки момент следи и направлява пътя на своите ученици.

Разсъмна се. Беше неделя. Към 10 часа Учителя държа беседа. Тогава Той държеше своите беседи в същия дом, като посетителите изпълваха двора. Той застанал пред отворения прозорец в стаята, говореше. Словото на Учителя прикова вниманието на слушателите дотолкова, че независимо от силния мраз, дълго след беседата, която трая само един час, останаха на двора, искаха да се домогнат до Учителя, да го поздравят, да му целунат ръка.

На голямата маса в трапезарията бе сервиран обяд. На трапезата при Учителя винаги имаше гости, било от провинцията, било от София, най-вече студенти. Това беше истинска комуна. Присъстваха около 20 души гости, в това число и аз. След обяда непринудено се започна разговор относно някои мисли от беседата и от личен характер. Накрая аз взех думата: "Учителю, рекох, искам да ви поставя един въпрос, на който моля да ми отговорите. Тази нощ, когато бях вън при пътната врата премръзнал, вие знаехте, че съм там. Защо не дойдохте да ми отворите вратата преди да я бутна?" Учителят отговори: "Такъв е закона на земята. За да се прояви Любовта, единият трябва да поиска, а другият да му даде, единият трябва да почука - другият - да му отбори. Иначе, ако единият не иска или не чука, а ти се отзоваваш, това върви по пътя на насилието."

Вечерта на трапезата пак имаше 15-20 души гости. Така се водеха интересни разговори. Времето прекарано при Учителя беше всякога много ценно и много приятно. Към 9 часа всички се разотидоха. Прибра се и Учителят горе в стаята.

За мене бе приготвена една кушетка в трапезарията, дето обикновено нощуваха гости от провинцията. Старата сестра Янакиева бе решила да измие чиниите, докато има топла вода. Тя се залови да мие и тихичко тананикаше някаква македонска, а след това и един мотив от "Идилията" на Учителя. Аз бях седнал на едно малко столче до печката и като я слушах как пее казах й: "Сестра Янакиева, ако имах цигулка бих хванал /възпроизвел/ тази мелодия без ноти. Аз съм слухар и ноти не ми трябват."

Взех от кофата лопатката за въглища и машата, сложих лопатката под брадата като цигулка, а машата в дясната ръка като лък и започнах да тегля въображаемия лък.Тя ме погледна, засмя се и продължи да пее тихо. В това време се чуха стъпки по стълбището - стъпките на Учителя. За да не ме завари с въображаемата цигулка хвърлих лопатката и машата в кофата. Вратата се отвори. Учителят застана при нея и държейки дръжката с лявата си ръка се обърна весело към мене и ме попита: "Искаш ли цигулка?" Аз бях изненадан! Не можех да допусна, че Учителя вижда през тавана, за да дойде да се отзове на едно такова дребно /нищожно/ желание, но като си направих преценка после разбрах, че това е било у мене едно чисто, съкровено, идейно бих казал желание, което той пожела да осъществи. Аз нищо не отвърнах, но сестрата поясни: "Той, братът, тъкмо беше взел лопатката и машата от кофата и свиреше с тях вместо с цигулка." Тогава Учителят рече: "Ела сестра горе, ще дам да донесеш на брата една цигулка да си посвири." Отиде сестра Янакиева горе при Учителя и след малко се върна с цигулка в ръце. Даде ми я и докато опитвах струните с пръсти, за да настроя цигулката, ето Учителя слезе и той с цигулка в ръка. "Ела, - казва - сега да свирим заедно."

Най-напред той ме накара да му свиря тропливи български хора, каквито вече свирех доста сериозно. След това започна преподаването на "Идилията" - Учителят изсвири първия пасаж и ме накара да го изсвиря и аз. След това - още няколко пасажа, докато я пресвирихме цялата. После Учителят ме накара сам да я изсвиря, като ме спираше дето допущах грешки и отново повтарях. Така се занимавахме с Учителя точно три часа, от 9 до 12 часа в полунощ, след което той отиде в стаята си.

Тези три часа преживяни с Учителя за мене ще останат паметни през хилядолетията!”

За да има възможност да посещава редовно лекциите в университета, Петър Камбуров започва работа на половин ден в печатницата на Лазар Котов. Живее в таванска стая при най- оскъдни условия, но е щастлив, че може да е в близост с Учителя. Интересен факт ни съобщава брат му Марин Камбуров:

“Интересно е, че Учителят насърчаваше всички да следват. Единствено на брат ми Петър, който следваше право в университета той каза: “Петре, правото не е в университета. Ти ще дойдеш при мене.”

В живота на Петър Камбуров се сменят бързо все нови и нови преживявания и опитности, които изграждат в него едно ново разбиране за живота. Той участва в много инициативи, които имат за основа общия братски живот и дейност. В работата си за Доброто, за Цялото е всеотдаен и безкористен. Житейският му път е изпълнен с неочаквани противоречия и трудности. Но той преодолява всичко с чистота, и с безпределна вяра в силата на Доброто.

След като открива специалния клас през 1922 г. Учителят поставя задачи на младежите от най-различен характер. Петър Камбуров е сред тези, които присъства всякога на лекциите и с най-голямо старание изпълнява дадените задачи. Той описва в спомените си интересна опитност при изпълнението на една такава задача, дадена от Учителя през 1927 година.

“В една от своите лекции на Младежкия клас Учителят даде задача, всеки ученик от класа за един ден да си представи, че няма пет пари в джоба си. Да отиде в града или селото, дето със собствен труд да си изкара прехраната. Тази задача решихме да изпълним групово братята: Борис Николов, Влад Пашов, Георги Радев, Иван Михайлов и аз. Какво да работим? Решихме да правим и продаваме мекици.

За тази цел построихме временен навес при работилницата на брат Бертоли, на видно място - откъм ул. "Раковски", дето има голямо движение. Инсталирахме един примус, една широка тенджера за олиото, кофа за тестото и тезгях за продан готовите мекици.

Започнахме. Брат Влад се грижеше за приготвянето на тестото и пущането на мекиците в тенджерата. Брат Борис поддържаше огъня и маслото, брат Георги Радев с два шиша обръщаше и вадеше изпечените мекици, като ги слагаше в тавата на тезгяха. Брат Иван Михайлов с бяла престилка продаваше мекиците, като отвреме навреме викаше с висок глас: “Насам минете, мекици, насам топлите мекици, топли парят!” А моя милост с цигулката свирех “Братство, единство” и други песни.

Мекичарницата ни със своята оригиналност привлече вниманието на минувачите, особено на учащите се, които се спираха, купуваха си мекици и се позастояваха усмихнати и учудени да послушат безплатната музика.

Това продължи няколко сутрини с добър резултат. Приятелите докладваха на Учителя, който одобри идеята ни и ни насърчи.

През годините Петър Камбуров всякога е с цигулката си. Учителят го е посъветвал: “Ти гледай да не изоставяш цигулката!” И наистина, ученикът Петър Камбуров спазва този съвет. Където и да отиде, той свири, внася в душите на присъстващите енергиите на Новото чрез музиката на Учителя.

Около 1930 година Петър Камбуров случайно научава за международния език есперанто и за благородната цел, която неговият създател Заменхоф си е поставил - побратимяване на всичките народи. Започва да учи есперанто с любов и упоритост. Усвоява го така добре, че сам започва да води курсове и дори през 1938 г. става съавтор на учебник по есперанто. Но цигулката е постоянно с него. Всякога, когато е в София той отива при Учителя, за да го поздрави. Следните откъси от неговата неиздадена книга “Моят път с Учителя” илюстрират две такива срещи:

“Ползвах домашен отпуск и на път за Арбанаси се отбих в София да се видя с Учителя. Пред входа на приемната му се бяха събрали няколко братя. Чакаха ред да се срещнат с Учителя. Аз ги помолих да ми отстъпят да ги прередя, като им казах, че никак няма да се бавя. “Искам само да се обадя на Учителя и да се сбогувам. Едва ли ще се бавя повече от 1-2 минути.” всички братя с удоволствие се съгласиха да ми отстъпят, толкова повече, че няма да отнема много от времето им.






Sila_i_Jivot_1995_31.jpg
Домът на 'Опълченска" 66


Вратата се отбори. Посетителят излезе и аз влязох. Учителят ме посрещна много весело. Покани ме да седна и започна да ме разпитва за живота ми в планината, /след прекарана болест той живее известно време в Рила - бел.ред./, за работата и пр. Аз му казах, че съм дошъл само да му се обадя. Обещал съм на братята, които чакат отвън, да не се бавя при него повече от 1-2 минути. “Нека почакат!” - каза Учителят. Разговорът продължи 20-30 минути. Аз не съм спокоен. Все за приятелите отвън мисля - ще си помислят, че ги излъгах. А Учителят продължава да ми говори. Минаха 40-50 минути. По едно време Учителят рече: “Аз се снабдих с една много хубава цигулка, искам и ти да я опиташ! Тя е в стаята ми горе. Хайде да отидем!” Излязохме с Учителя. Минахме край учудените братя и по стълбището се изкачихме в стаята на Учителя. Той извади цигулката от една прекрасна кутия и ми я подаде. Посвирих малко. След това той свири някакви непознати за мен мистични мотиви. Това бе за мен особено благоволение - истинско щастие - да ме токани Учителя в стаята си и да ми даде цигулката си да свиря, и той да ми свири! Велик, неповторим момент!”

“1943 година. Бях на Изгреба в София. Един прекрасен, слънчев, неделен ден, като всякога взех участие с цигулката си в оркестъра на Паневритмията. След Паневритимия Учителят ме повика и ми каза: "Рекох, искам тази вечер в 7 часа да изнесеш самостоятелен концерт в големия салон."... Вечерта салона беше препълнен, бяха дошли много посетители - братя и сестри от града. Учителят беше седнал на първия ред отляво. Мобилизирах всичката си смелост и започнах. Най-напред изпълних няколко народни китки, хора и ръченици, между които "Овчарската идилия", "Тежък камък", "С луковитски моми" и др. Във втората част изпълних няколко общи братски песни, които мнозина от салона придружаваха с пеене. В Третата част изпълних мистични Учителеви песни - "Идилията" на Учителя и др. Накрая завърших с "Махар Бену Аба", при която всички станаха като тихо придружаваха с пеене и завършихме с Отче наш. Целият концерт продължи около час и половина и по моя преценка и изказванията на мнозина - минал доста добре. След концерта бях поканен на вечеря у сестра Паша в "парахода", дето бяха поканени и други братя и сестри, около 7-8 души. На мене сервираха на масичката при Учителя, а всички останали се наредиха на общата голяма маса. През вечерята станаха изказвания относно моето изпълнение на народни песни, в които изобилстват четвърт тонове, които не се подават на един школуван цигулар. Учителят през всичкото време слушаше разговорите с весело изражение на лицето.

Тази беше последната ми среща с Учителя! “

Петър Камбуров беше окултен музикант. Той бе издигнал своя духовен живот до света, от който окултната музика беше снета. Неговият вътрешен живот съответстваше на възвишения свят на тази музика. Затова и въздействието от неговото изпълнение беше силно. То променяше хората отвътре.

Петър Камбуров си замина през 1969 година. Все още много от нас живо си спомнят неговото задълбочено и вглъбено изпълнение на “Идилията”. С нея ще го запомним: най-добрият изпълнител на “Идилията”. И с чистотата на неговите мисли, чувства и постъпки.

 

Източник: Петър Камбуров (1899-1969)ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

Списание "Сила и Живот" 1992- 1996г.

 Брой 3-4 -1995г.


Петър Камбуров


Петър Камбуров е роден на 1 декември 1899 г. в Стара Загора. Идва в София и се записва да следва право. Запознава се с Учителя и братството и редовно посещава беседите. През 1920 г. месец февруари Петър отива в София да си завери семестъра. Температурата е -20 градуса, влакът закъснява и пристига след полунощ. Петър слиза и се отправя към дома на Учителя да се приюти. Спира пред вратата, но никъде не свети и остава да чака. Започва да замръзва и бутва леко с пръст вратата. Лампата в стаята на Учителя светва и той излиза наметнат с пелерина. Изтичва, отваря вратата и казва: „Рекох, не бива да стоите вън, ще се простудите." Въвежда го вътре, събужда сестрите да му направят чай и го затоплят. Денят е неделя и има беседа. След нея и обеда Петър пита Учителя: „Учителю, тази нощ, като бях вън замръзнал, защо не ми отворихте вратата преди да я бутна?" - „Законът на невидимия свят е докато не почукаш, не ти отварят." Един ден в салона при него идва София Попова, поглежда го и му казва: „Ти ще станеш слуга на Бога." Повтаря казаното и излиза от салона. След малко Учителя го извиква в приемната си и му казва: „При сегашното ви развитие вие нямате нужда да учите право." Петър послушва Учителя и се заема да работи духовно. Петър работи в печатницата на Лазар Котев като словослагател и живее в таванска стая в дома му без прозорец и врата. Един неделен ден той разбира, че след беседа Учителят е поканен в дома им. Правят се големи приготовления. Петър отива на беседата, веднага се връща и влиза в стаята си, от която вижда че след 20-ина минути с файтон идва Учителя. Изчаква да спре шумът в хола - когато казват молитва и той си казва. Има едно парче хляб и няколко маслинки. Изпитва голяма вътрешна радост и изяжда малко хляб и две маслинки. Благодари за всичко. След като Учителя си отива, той чува разговор между хазайката и дъщерите й, които изнасят блюда с гозби.: „Язък за масрафа! Толкова хубави яденета бяхме приготвили и всички ядоха до пресищане, а господин Дънов мълча и накрая изяде парче хляб с две маслинки." Учителя го изпраща в село Арбанаси, където правят опит за създаване на братска комуна. Комуната не успява. Петър е много добър цигулар и свири отлично „Идилията", с която мелодия ангелите посрещат нашите издигнати духовни приятели в невидимия свят. Петър активно участва в печатането на Словото, във всички начинания, свързани с комуните и братския живот. Има много интересни опитности с Учителя. След заминаването на Учителя тяхното голямо семейство отива да живее в село Прослав, Пловдивско, където образуват комуна заедно с толстоистите. Той си заминава на 20 юли 1969 г.

 

Източник: 7.56 Петър КамбуровУЧЕНИЦИ, УЧАСТВАЛИ В ШКОЛАТА, И ТЕХНИТЕ ПРОЯВИ В ЖИВОТА

Светъл лъч към човешките души


61. СЛОВО ЗА ПЕТЪР КАМБУРОВ

 

По случай заминаването на брат ПЕТЪР КАМБУРОВ - 20.VII.1969 г.

БРАТЯ И СЕСТРИ,

Днес присъстваме на едно ТАЙНСТВО на живота. Заминаването на една душа както и идването й на земята е ТАЙНСТВО - тези моменти крият неща неизвестни нам.

Ние, които преминахме цял живот с брат Петър, които вървяхме с него рамо до рамо, учехме се, работехме и се борехме, знаем, че той беше един от Божиите служители. Божиите служители имат Вечния живот. Те идват на земята, свършват своята работа, и се връщат пак в дома Господен - дома на своя Баща.

Бог изпраща своите служители, за да мине през душите им неговия живот - новите идеи, мисли и чувства, за дадена епоха - тъй се ражда една нова култура.

Вие всички, които познавате брат Петър, знаете колко обичлив беше той - приветлив, жизнерадостен, духовит, той внасяше радост и веселие където се появяваше. Той беше опитен работник, съзнателен, пожертвователен, винаги готов да се притече на помощ в нужда.

Неговата цигулка дълго време ще звучи в душите ни, неговата усмивка ще ни съпътства и насърчава.

Той беше вдъхновен изпълнител на песните, истински творец в певческото изкуство. Сега ние се прощаваме с него. Но ние знаем, че онзи велик РАЗУМЕН СВЯТ, който устрои тази наша среща, този живот, ще устрои и бъдещата ни среща и ще подготви условията за това.

Сега ние ще бъдем търпеливи до нашата бъдеща среда.

А тя ще бъде скоро.

УЧИТЕЛЯТ ПРИЗОВАВА РАБОТНИЦИТЕ СИ И ГИ ПРИГОТВЯ ЗА НОВА

СРЕЩА.

И тъй до нашата следоюща нова среща.

Брат Борис

20.VII.1969 г.

с. ПРОСЛАВ, Пловдив

 

Източник: 61. СЛОВО ЗА ПЕТЪР КАМБУРОВБОРИС НИКОЛОВ

Изгревът - Том 3


Снимка на Петър Камбуров с баща си и съпругата - 1939

 

 

220290.jpg
СНИМКА № 42. Петър Камбуров с кавала, баща му Стефан с цигулката и жена му Екатерина, гр. Казанлък, 1939 г.



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder