НАЧАЛО

Примерни понятия | Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Писмо от Пеню Киров до Учителя, №89
14.12.1904г.


Писмо от Пеню Киров до Учителя

 

№89

 

 

гр. Бургас, 14 декемврий 1904 г., вторник

 

[до] гр. София

 

Любез. бр. Дънов,

 

За да ти пиша това и онова (предното писмо), считам, че те товаря с товар чужд, затова схващай нашия живот и успех от долуописания сън – той ще ти покаже всичко.

 

Съновидение на 13-и срещу 14-и декемврий 1904 г., към 2 часа след полунощ. Пътувах в разни местности като каменисти, долинисти, пустинни и др., докато най-подир, след дългата тази умора, рекох да се помоля на Бога, та излях сърцето си тъй добре, та и наяве надали бих могъл така прочувствено да се помоля.

 

След това пак продължих пътя си, като в същото време пеех и някои църковни славословия и псалми. В това време гледам: един симидчия от града ни, доста набожен младеж, върви подире ми и като се възхищава от моето пеене, казва: „Слава Тебе, Боже мой, слава Тебе“.

 

В пътя, по който вървях, от страните му тук-таме се случваха групи человеци, които ме подиграваха и [ми се] присмиваха, но аз не обръщах никакво внимание на тях. А симидчията, понеже и него [в]зеха да подиграват, каза на една група нещо по румънски, от което аз разбрах, че им казва, че работата си е работа и набожността си е набожност. Та потвърдих думите му, като казах тоже по румънски: „бине, бине“, което значи „добре“, и с което исках да кажа, че разбирах думите му.

 

В пътищата, по които вървях, па и наоколо, всичко бе потънало в мрак, та едвам можеше да се гледа добре. Този мрак за всички се считаше като обикновено нещо. Когато поизлязох малко по-нависоко в пътя, откъдето се виждаха през тъмнината една широка местност и на едната страна баири, но всичко покрито с хубави градини и лозя, аз като все си пеех, усилих гласа си и с всичката си сила славословех Създателя ни. А отгласът на гласа ми се чуваше като гръмотевица из планината, макар че разстоянието беше повече от половин час.

 

След не много вървене стигам при едно малко село, зад което се губеше из зеленината и един град. При влизането ми в селото насреща ми излязоха две моми. Аз щом ги видях, през ума ми мина една лоша помисъл, която в същия момент осъдих и разбрах, че е на Лукавия, и прилагам, та си казвам: „По-добре не е ли човек да стане пример на такива с поведението си?“. След като ги отминах, аз влязох в една къща, понеже пътят през нея минавал. В тази къща доста се измъчих, защото таванът бе нисък, стаите – тесни. Та гледах колкото се може по-скоро да си изляза, при все че една жена ме бе посрещнала, но аз на нищо не обръщах внимание, освен само да изляза.

 

След като излязох, аз се намерих в една улица, по която като вървях, скоро стигнах в тази част на града, гдето се намираше една стара съборена църква, части от местото на която бяха завзети от градските къщи. А понеже южната страна на църквата бе към улицата, то аз имах възможност през събореното отверстие добре да я разгледам. И казах на близостоящия до мене человек, че църквата трябва да е стара. Той отговори, че не е стара, но така изглежда, и че особни причини е имало за събарянето [ ].

 

Вънкашният изглед бе горе-долу този. Понеже таванът се състоеше от кубета, доста дебели и грамадни, то някои от тях бяха се съвършено съборили, та че наполовина и самата южна стена, и можеше свободно да се гледа вътре. Имаше доста дебели и високи стълбове, които бяха съградени от дребни камъни за дувари и по средата съвършено кухи. Отгоре развалините бяха обрасли с трева, а от северната страна, където стената бе приравнена с града, течеше из разни посоки и дупки помии, геризи и всевъзможни нечистотии. Та че и отвсякъде почти същото се виждаше. Всичко това вътре в църквата се събираше.

 

Тогава пожелах, ако се можеше, да видя и вътрешната страна. Затова слизам и отивам във вратата, която бе от изток. С влизането си още гледам, че е така зле разровена, щото на доста дълбоко се гледаха траповете. Щом като изминах около десет крачки, обърнах се да видя като какъв знак е имало отгоре [на] входната врата, понеже отляво стоящият человек бе ми напомнил това. Но докато река да се обърна, мен ми стана така лошо, щото рекох да се подпра на северната стена, но человекът се наведе към мен, за да ми даде помощ, и аз се осланих на него. Но скръбта за църквата ми бе доста голяма, още повече, че тази църква сме били ний.

 

В това време моят симидчия все ме следваше на едно почтено разстояние. Този человек, който ми се притече на помощ, казваше се Петър. Той бе доста висок и снажен человек, с мургаво лице. Той ме взе под мишницата и ме заведе в най-тъмната страна на църквата, където представляваше нещо като катакомби. Като отидохме близо към дъното на църквата, той бутна една малка дървена врата от северната страна и ний влязохме в една дъсчена къща.

 

Тази къща извътре се виждаше доста добре наредена. Ний седнахме посред салона, но от лявата ми страна се намери майка ми, а до нея – сам ти. Така че онзи человек, който ме подпря, се измени на тебе. Отляво на теб имаше една личност, но забравих кой бе – дали симидчията, или нашият Тодор.

 

От вратата, от която влязохме, се похлопа и поиска да влезе и моята сестра, която засега е вдовица с 2-3 деца, но ний не я пуснахме. Тогава тя се помоли поне да вземем кърпите, на брой десетина, които по хубостта си втори такива още не съм виждал. В една от тях имаше вързано разни скъпоценни камъни от разни шарове. Всички тези бяха подарък за онзи свят. Забравих да кажа, че в тази къща, според казванието ти, никой нямал право да влезе, освен нас.

 

Помежду ни първенството заемаше майка ми Петра, но управлението пак в твоите ръце бе. А всичко се приготовлявало за мен, защото такава била Волята Божия. Съветът помежду ни, за който бяхме събрани, се свърши и аз оттам насетне вече не помня що стана.

 

Части от този сън се повториха и когато се събудих, аз видях един человек като силует, но не го познах кой бе, понеже си обърна гърба. Но подозирах, че бе или Господ, или някоя сила. И при това почувствах силното магнетическо действие на вятъра, който излиза от челото ми.

 

Така щото, оттогази и досега, двете точки на короната на главата ми, които означават надежда186, са силно раздразнени, и то дотолкова, че ми се струва, че [в]се горят с кезап. Това, днес особено, е непрекъснато.

 

Преди този сън на 13.12., видях един зрак. Заранта на 3.12.1904 г., петък, през този ден, като се събудих и исках да стана от леглото, но още докато бях със затворени очи, виждам Господа Исуса, който, обърнат с умилното си лице към мене, с едната си ръка благославяше жена ми, а правата си ръка имаше поставена върху една риба с един хляб отдолу, тоже за благословение. След една минута време този зрак се изгуби и виждам св. Георги на коня си и с копието иска да ме промуши. И двата зрака се повториха в същото си време.

 

Прочее, чакам Господ, който работи в моята душа, да ми даде сила и крепост за нов подвиг. Чакам, защото няма живот без Него. При Него е много хубово. Той е моят добър приятел и баща, а така също и на всички, които го дирят.

 

За нас не ща нищо да ти кажа, чакам бъдещето да говори за всичко.

 

Тази 1904 г., като человеческо число, беше много лоша за моя духовен прогрес, но идущата дано бъде поне по-добра.

 

С искрен поздрав.

 

За Господа, не ме забравяй.

 

Твой: П. Киров

 

Източник: Епистоларни диалози - част ІІ (1898–1900г.)

 



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder