НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Учителя заедно с много последователи тръгват за Рила. Начало на лагеруването край езерата. 9 юли

9.07.1936г.


Учителя заедно с много последователи тръгват за Рила.

Начало на лагеруването край езерата. 9 юли

 

На 9-ти юли, въпреки тежкото си здравословно състояние в следствие на нанесения му побой, Учителя организира летуването на Рила. Беседи не е в състояние да произнася. Постепенно се възстановява. За това как се е качил до езерата и за летуването на Рила през 1936 г. може да се прочете в спомените на доста от учениците. Ето някои от тях:

 

1. Спомени на Елена Андреева: Възкресението след побоя

 

Тъй като споменът на Елена Андреева е доста обширен и включва голям период от време - ето конкретно за качването на Рила:

 

(Е.А. - Елена Андреева, В.А. - д-р Вергилий Кръстев)

В.К.: Той нагоре как се качи, пеша ли се качи?

Е.А.: Пеша се качва до стръмното. Но чака долу по равното. Доведоха един кон и Го качиха на коня.

В.К.: На кое стръмно? А стръмното от Вада нагоре.

Е.А.: По цялата стена се качва горе. Но Той залиташе като вървеше. Но никога не падна.

В.К.: Двигателният апарат на дясната ръка и десния крак, половината тяло е парализирано. Сега и след като се качихте горе на Рила?

 

2. Записки на Светозар Няголов: Побоят нанесен на Учителя

 

3. Спомен на Елена Андреева: Побоят върху Учителя през 1936 година

 

Конкретно за тръгването към Рила и изкачването, описани в спомена на Елена Андреева:

 

Всичко бе готово. Трябваше да тръгнем рано сутринта. Багажът е готов, приятелите са готови, а ние чакаме Учителя да излезне от стаята Си. Ние чакаме, чакаме, а Той не излиза. Ние не знаехме, не предполагахме, че Той трудно се облича с парализираната дясна ръка. Ние не знаехме и не предполагахме това. Боже, като си помисля за този момент, направо настръхвам. От деликатност не го питахме от какво има нужда и не знаехме какво е положението. Накрая Савка се качи горе да види защо Учителят не слиза, а се бави. Като влиза Савка горе при Него, какво да види: Учителят прави неуспешни опити с парализираната ръка да се облече. Савка пада на колене пред Него, с плач започва да Му помага и Го облича. Извиква и Паша и мен и ние Му помогнахме да слезе по стъпалата и Го качихме в определената за Него кола. Ние със Савка седнахме нарочно на седалката зад Него, та ако има нужда да Му подложим на главата възглавница или дреха или ако иска нещо, да можем да Му услужим.

Приятелите тръгнаха с рейса. Като пътувахме с колата, приех една мисъл, която не беше моя. Аз бях напрегната както останалите и виждах в какво състояние беше Учителят. Ето защо дойде тази мисъл в главата ми. А тя бе следната: "В света има страдание. Някой трябва да го поеме и да го носи". В този кръг се движеха тези мисли. Предполагам, че всички приятели видяха това страдание, което носи Учителят. Това не беше леко изпитание както за нас, така и за Него. Това бе голямо изпитание и голямо изкушение за мнозина. Защото - един Велик Учител да не може да си движи ръцете, да не може да си движи краката, да не може да говори - това не е шега работа. Това е много нещо, което трудно се побира в главите на учениците. Това е много нещо и за Учителя. Това е един изпит за нас и един изпит за Него. Освен това, за пръв път дойдоха в Братството и с нас на Рила много нови хора. Така дойдоха за пръв път доктор Кьорчева и Трифон Кунев. А бяха дошли и чужденци. За пръв път дойдоха и латвийци. За новите това бе голямо изкушение и изпитание. Те идваха при Учителя, а намираха парализиран човек. Тогава, какъв е този Велик Учител, когато е допуснал да се извърши побоят върху Него и още повече - допуснал е да Му се парализира тялото и да не може да движи дясната Си ръка, десния Си крак и да не говори? Това е нечувано, невиждано, никъде го няма по света - един Велик Учител да допусне да Му се случат такива неща. Това какво означава? Или че Той не е Велик Учител, или че техните познания за това какво е Великият Учител са неточни и неверни. Ето, това бе великото изкушение за учениците от Школата! Това бе изпит за всички нас.

Камионът и колата ни закараха към хижа "Вада" и ни стовариха там. След като стигнахме до края на гората и тръгнахме по пътя, Учителят вече много често залиташе и не можеше да ходи. Не падна, но залиташе. Замяташе десния крак, не можеше да го движи и с мъка го преместваше напред. Славчо Печеников, който беше до Него, непрекъснато Му предлагаше услугите си, но Учителят отказваше. Бяха Му предложили кон - да Го качат на него и така да Го придвижат, но Той отказа. Багажът ни беше натоварен на коне, както обикновено, и цяла върволица от завързани коне потегли нагоре. Но ние се движехме пеша. И когато стигнахме до една поляна, Учителят се отдели от пътеката и от нас, от нашия поглед, за да си смени дрехите, както правеше винаги, понеже беше изпотен. Това го прави цял час, вместо пет минути, както бе друг път. Тогава ние не знаехме, че Той така мъчно се преоблича. Знаеше го само Савка, която Му бе помогнала още в София да се облече. Но тя не бе го казала. Тя отиде при Него и Му помогна, след което сподели с мен всичко. Когато стигнахме до реката горе, тогава аз казах на Савка: "Савке, няма какво да се мотаем и да чакаме. Хайде да помогнем на Учителя да се преоблече". И Му помогнахме. Аз не знаех, че Той не може да си движи дясната ръка и да си служи с нея. Савка по-често ходеше при Учителя, но нищо не ми бе казала за това. Може да е видяла, а може би - не. После, след като Савка бе видяла всичко и бе разбрала какво е състоянието на Учителя, тя започна да Му помага, да Го съблича и облича.

Вървим по пътя. Още сме долу, в широкия път, който сега е шосе, а преди беше коларски път - много лош път, прокаран за селски каруци. Вървим и по едно време сядаме за почивка. И ето ти, в този момент идва Крум Няголов и казва: "Учителю, Стефка я ухапа змия". Стефка е жена му, която също се изкачва с двете си деца. Слушам, гледам и не вярвам на ушите си и на очите си. Не стига, че Учителят е на изпитание, а сега излиза и друго премеждие. Змия ухапала една наша сестра. Да ви кажа, тогава това го изпитах много силно. Като върховно изпитание на едно Велико страдание както за Учителя, така и за Братството. Защото Учителят бе на изпитание, бе разпънат на кръст, а сега имахме и ухапана сестра и то беше точно по обед, когато отровите на змиите бяха много по-силни и смъртоносни за човека. Какво да се прави в този миг? Учителят каза нещо на Крум Няголов като съвет. На мен ме довидя на Крум и ме доядя също, че той безпокои Учителя в този момент. Но той беше прав за себе си. Той търсеше от Учителя помощ за жена си. Беше ме яд на Крум и затова не чух какво му каза Учителят за съвет. Крум се върна надолу по пътя, за да изпълни съвета и да помогне на жена си. А ние с Учителя продължихме бавно да пъплим нагоре.

Пристигнахме на Мечата поляна, през която минаваше вадичка с вода. При всички излизания на Рила, там винаги ние почивахме, преди да тръгнем нагоре. Там кладяхме огън, пиехме топла вода и обядвахме, преди да тръгнем нагоре към езерата. Стигнахме там след обяд, но беше вече късно. Хапнахме, нахранихме се. Помогнахме на Учителя да се преоблече и поехме пеш нагоре по стръмнината през гората. Тук е мястото да поясня един много важен факт. Когато се качихме на езерата, аз чух Стефка Няголова да разказва, че тя е видяла Учителя, как е профучал като вятър и слязъл самичък отгоре, помогнал й и казал какви съвети да изпълни. Това може наистина да е видяла Стефка. Ние имаме такива опитности с излъчване на Учителя, когато тялото Му е при нас, а в същия момент Той е на стотици километри от нас и помага на някой брат или сестра, които са в нужда и търсят Неговата помощ. По-късно тези братя идваха на "Изгрева" и казваха, че именно в този ден и час са виждали Учителя да идва при тях, помагал им и след това се отдалечавал. А ние знаехме, че през това време Учителят не бе напускал "Изгрева", защото бяхме при Него, до Него. В такива случаи, Учителят, както седеше при нас, навеждаше глава надолу и се излъчваше, а ние Го виждахме навел глава, със затворени очи, като че ли е заспал. Та ние имахме такива опитности. Но в този момент Учителят седеше до мен физически и не тръгна никъде със Своето тяло. Аз стоях на два метра от Него, заедно със Савка. Така че Той не е напускал мястото Си. И да искаше, Той не можеше да се върне надолу и след това веднага да се качи. Та Той се движеше едва-едва и с мъка придвижваше парализирания Си крак. Ние със Савка видяхме и чухме само това, че Учителят каза нещо на Крум като съвет. Така че опитността на Стефка Няголова е вярна, но тя е от друго измерение. Няма никакво противоречие между това, което разказвам и в онова, което тя има като опитност.

Ние се движехме мъчително и бавно през гората. Кретахме с часове нагоре. Невена Неделчева избърза напред с няколко братя, за да съобщят на Лулчев какво е положението с Учителя и той слезе под Първото езеро. Посрещна ни сам при Първото езеро. Без да пита Учителя, той го хвана под ръка и Му помогна, за да се движи. А под Първото езеро Го чакаше кон.Приятелите качиха Учителя на коня. Той беше много уморен. Придържаха Го отстрани и така Го качиха горе, на Второто езеро. Ние също се качихме горе. Палатката бе опъната. Подредихме я, опънахме походно легло за Учителя. Това беше вече мое задължение. Помогнахме Му със Савка да се преоблече. Донесоха Му топла вода и измихме краката Му. Учителят пожела да си полегне на кушетката, а ние помогнахме с каквото можахме. Приятелите пристигнаха и започна суетня по опъването на палатките. Накрая, през нощта, лагерът беше устроен. Спахме криво-ляво.

 


Спомени на Елена Андреева

 

152. ВЪЗКРЕСЕНИЕТО СЛЕД ПОБОЯ 1936 ГОДИНА

(Е.А. - Елена Андреева, В.А. - д-р Вергилий Кръстев)

 

Е.А.: Казвам: Цялото Братство не можа да направи една стая за Учителя, така едно жилище както заслужава Той. Не знам защо, но така стана.

В.К.: Чул съм и едно изказване: „Да не ми завидят".

Е.А.: Не е ли така?

В.К.: Нямаха отношение.

Е.А.: Какво ще завидят.

В.К.: Аз съм чувал от вас, че вие сте казали, че братята на жените си направили удобства.

Е.А.: Аз, казвам го.

В.К.: Значи братята по-добри условия на жените си създадоха отколкото цяло Братство на Учителя.

Е.А.: Ами виж бе, нямаше къде да си омие ръцете.

В.К.: Къде си миеше ръцете?

Е.А.: Виж, стаята нали знаеш как е? Горната стая. Нали имаше стъпалца, които водеха нагоре. Там Учителят отваряше, взимаше, или си ги миеше в леген ръцете, или с нещо, ако някой Му полее с кана да ги оплакне и направо в другия двор отиваше.

В.К.: Нямаше умивалник?

Е.А.: Нямаше.

В.К.: А водата откъде си носеше?

Е.А.: Водата в стомничка. Той си носеше вода в стомничка.

В.К.: Като слизаше долу си вземаше вода? Е.А.: Е взимаше или като Го видят все някой ще се втурне да Му вземе стомничката, да Му донесе. После нали там стояха повече момичетата и те щом видят, че се отвори вратата веднага тичат: „Какво искате Учителю, какво да Ви услужим?" Имаше такова нещо.

В.К.: Той се отопляваше с печка?

Е.А.: С печка.

В .К.: С въглища и кюмюр:

Е.А.: И въглища, и кюмюр, и дърва. Даже за икономия носеше въглища. Защо ще употребява въглища? Толкова беше пестелив, че и въглища гореше.

В.К.: Щото аз съм чул веднъж, че казал: „Аз хич не ги обичам тези въглища, понеже освобождаваме лемурийските духове".

Е.А.: Да, не ги обичаше.

В.К.: Щото виждал съм и знам, че това е така.

Е.А.: Е, могло е да не го направи.

В.К.: Впоследствие съм чувал, че цели вагони с кюмюр на Изгрева са докарали?

Е.А.: Да, да. В.К.: Сега обувките кой му купуваше?

Е.А.: Кой?

Е.А.: А, всичко Му подаряваха. Много подаръци получаваше. Например последната година на Петровден Той получи пет ризи. Да. Все така, подаръци много. Носеха Му приятели. Ами виж на колко хора е спасил живота. На колко хора е помогнал. На колко хора е услужил. Кой можеше на Него да не услужи? То беше невъзможно. И най-големият тъпак да е, пак ще му трепне сърцето.

В.К.: Значи обувки и долно бельо всичко Му се носеше. Кой се занимаваше с прането на бельото?

Е.А.: Василка. Василка Иванова. Тя беше една сестра от Айтос, която дойде на Изгрева, когато вече трябваше да живее до Учителя, тя се грижеше за Него. И то беше един сутерен нейната стая. Тя там живя - в сутерена на ул. „Опълченска" 66.

В.К.: Тя откъде идва, от Айтос?

Е.А.: От Айтос идва и тя Василка, тя Му переше. Е, и на мене е давал да пера. И аз съм Му прала дрехи.

В.К.: Перяла си, гладила си.

Е.А.: Да разбира се. Не, знаеш ли, че на мене кои дрехи даде? Тези дето го биха. Щото това е карма с Него. Да си плащам кармата. Да. Ами случайно ли ще ги даде на мен?

В.К.: Сега аз съм чувал, че вие веднъж ми споменахте, че онзи приятел Лулчев е бил причина за побоя.

Е.А.: Да, аз така мисля.

В.К.: Точно как беше случая, във връзка с какво беше?

Е.А.: Царят му казал нещо. Той го казал и на други хора, на тези момчетията, които около него бяха. И след това, това нещо отива до Царя. И като отива до Царя, като се отбива той при него, той му се сърди. Как да каже, с какво право, та това е Цар, не може ти царски думи да ги плещиш насам и натам. Ех!

В.К.: Сега си спомням, че вие ми разказахте, че тогава Цанков трябвало да бъде назначен министър ли какво, що и как?

Е.А.: Не, не Цанков по-рано беше министър. Но като беше министър, той беше против Учителя и против Лулчев разбира се. И чакай как беше сега там работата?

В.К.: Те трябвало да назначат някого, а Учителят казал: „Всякакъв друг министър да назначиш, но не и Цанков".

Е.А.: А-ах, виж Учителят казва на Лулчев: „Кажи на Царя, когото иска да постави за министър-председател, но само не Цанков!" Е сега това нещо. ако го е казал пред другите и то е отишло до Цанков, не е ли виновен Лулчев? Това е логиката, мойта логика е това, да. Аз затуй него го държа отговорен за тая работа. За побоя. В.К.: И те вече изпращат побойници.

Е.А.: Ами пратиха един такъв бивш офицер, на Гради началник - поручик някакъв и пратиха го, и той отива долу, най-напред в долната стая с ръка удря стъклото, но то е доста здраво, наранил си само ръката и после разбрал, че никой не се обажда отвътре и затуй не отива. Отива в салона и там вижда Учителя, там е бил този братът-цигуларят Иван Кавалджиев. Само той е бил. А вънка на двора са Йордан-шофьора и още един брат, от неговите момчетии там, които бяха и когато виждат, че се нахвърля този да бие Учителя, те тичат да викат Лулчев, а не отиват да спрат тоя човек, че да го хванат двама мъже да го смелят малко.

В.К.: И после какво става?

Е.А.: И после една сестра почва да вика, тази, която там живееше - Козарева, да. Тя почва да вика, изтича при нас: „Елате, че бият Учителя!" И ние вече, и трите изкочихме отведнъж вънка, и то беше един хубав следобед, слънчев, топъл, много хубав. И отидохме. Като отидохме пред салона бе Учителя, сериозно лице, тука по дрехата Му кръв. В.К.: Тя тази кръв е от онзи, който е пробил стъклото.

Е.А.: Аз даже се чудих, абе откъде е тази кръв? После разбрах. И затуй смятам, че ми е дал Учителят на мене да изпера окървавената риза. Защо ще го даде на мене? Василка Го переше тогава, в тоя период. Аз и друг път съм Му прала дрехи.

После на Витоша като отидеме нали, като си съблече ризата, ние веднага ще отидем, ще я изперем на чешмата и ще я проснем така на клоните някъде да Му изсъхне. Но имам си аз тази карма, ще си я нося.

В.К.: Всеки човек си я носи.Това беше на кой май?

Е.А.: Аз в паметта имам 4 май. А може да е и друга дата. Кой ден беше? А, какъв ден беше? Мисля, че го имам някъде записан.

В.К.: И после как се развиха нещата след побоя?

Е.А.: След това знаеш какво направиха? Понеже Лулчев имаше един приятел, който беше началник на тайната полиция в София. И той сега с всичкия си акъл, хванали го, нали? Укриха го веднага.

В.К.: По чие настояване, на Лулчев или на кой?

Е.А.: Не знам, не мога да кажа. Не мога да кажа, защото аз тогава не бях вече във връзка с него. Аз макар, че се карах с него после.

В.К.: Хващат го този, който е бил - побойника. Той един ли е бил или двама?

Е.А.: Един. И той като го хващат водят го при Учителя, да иска извинение. Ами затова ли ще го викаш? Ще го сгънеш здравата, да каже кой го е пратил и защо го е пратил. Разбираш ли, това са аджамийски работи според мене. Аз се чудя на глупостта на Лулчев за този случай. Когато има такъв личен приятел, който е началник на полицията. Значи той във власт му е, да си каже майчиното мляко, нали? Има начини. А той? Аз още тогава се ядосах затова. Викам язък му за всичкото. Да му дадат на ръце нещо да разбере. А пък вероятно е от Цанков пратен. Защото е цанковист. Този младеж беше цанковист. Да, цанковист беше. На Гради е бил началник, такъв поручик.

В.К.: И какво става? Идват и го докарват при Учителя.

Е.А.: Докарват го и после го пускат.

В.К.: Да иска прошка.

Е.А.: Да, да иска прошка от Учителя. Учителят мисля, че му казал: „Аз ти прощавам, но Бог да ти прости!" Нещо, което ми направи впечатление.

В.К.: „Аз ти прощавам, но Бог да ти прости"

Е.А.: Бог, не демек да се моли Бог да му прости, защото не се бие такъв човек. Не се бие и Той носи синьо тука по главата.

В.К.: Как се развиха нещата по-нататък?

Е.А. Ами след това още до вечерта посиня тук. Около очите.

В.К.: Кръгове ли бяха, сини кръгове?

Е.А.: Не доста, цялото лице синини.

В.К.: И около очите?

Е.А.: И около очите, да.

В.К.: Много голям побой!

Е.А.: Ама побой и побой, който, ами Той получи малко сътресение, Той получи после удар от побоя.

В.К.: На кой ден получи парализа? На дясна ръка, десен крак?

Е.А.: Е, не мога да ти кажа. Не мога да ти кажа кога.

В.К.: А кога решиха да тръгват на Рила?

Е.А.: Ами така както беше в това състояние.

В.К.: На кой ден, на петия, на шестия ден? Една седмица?

Е.А.: А не, по-късно. По-късно, много по-късно. То беше рано, в началото на месец май, а пък ние тръгнахме за Рила на 9 или на 10 юли.

В.К.: А през това време Той четеше ли лекции или излизаше, или стоеше затворен в стаята?

Е.А.: Четеше, на 6 юли и 8 юли 1936 год.

В.К.: Можеше ли да говори?

Е.А.: Много бавно. Бавно излизаха думите.

В.К.: Говора Му, фъфлеше ли?

 Е.А.: Малко. Малко фъфлеше.

В.К.: Значи засегнат е говорния апарат.

Е.А.: Засегнат говора и после беше засегната и дясната Му ръка. Той не се хранеше с дясната ръка, хранеше се с лявата. Понеже ние бяхме всеки ден поканени да ходим на обядите използвах случаите, когато Учителят е на обед винаги да ходя, защото жал ми беше, много ми беше мъчно. Но през цялото време е идвал на Паневритмия. През цялото време.

В.К.: Играеше или стоеше?

Е.А.: Играеше.

В.К.: И влачеше ли си крака?

Е.А.: Влачеше си. Отначалото не, но после - да.

В.К.: Почна да влачи и десния си крак, и дясната ръка не можеше да я вдига.

Е.А.: Не можеше да я вдига, да. Не можеше да си вземе лъжицата да яде.

В.К.: Ами кой Го обличаше? Той не може да се закопчава, не можеше да се облича?

Е.А.: Ами вероятно Савка Му е помагала. Савка Му е помагала, защото когато тръгвахме на Рила и аз разбрах, че Той не може да се преоблича, тогава още като пристигнахме там където е горе на реката, ние останахме там. Аз казах: „Савке, хайде да помогнем на Учителя". И така направихме и изправихме се двете една до друга, помогнахме Му и така.

В.К.: Да се преоблече.

Е.А.: Да се преоблече, да.

В.К.: Той нагоре как се качи, пеша ли се качи?

Е.А.: Пеша се качва до стръмното. Но чака долу по равното. Доведоха един кон и Го качиха на коня.

В.К.: На кое стръмно? А стръмното от Вада нагоре.

Е.А.: По цялата стена се качва горе. Но Той залиташе като вървеше. Но никога не падна.

В.К.: Двигателният апарат на дясната ръка и десния крак, половината тяло е парализирано. Сега и след като се качихте горе на Рила?

Е.А.: Като се качихме горе на Рила, Той си стоеше в палатката повече. Но винаги излизаше пред палатката си, там имаше този стол, такъв плетен стол. Там сядаше, аз Му слагах, те не разбраха, че са мои одеала, иначе щяха да ги направят 20 едно до друго, за да бъде тяхното отгоре одеало.

В.К.: Тяхното отгоре над другите?

Е.А.: Не, ама не разбраха, че те мислеха, че са одеала на Учителя. И затова останаха така. Аз имах един козяк. Слагах го него. След това слагах едно синьо одеало и така. Те не знаеха чие е, пък какво от това, сега все на някого дрехите ще бъдат там. Разбира се, че аз ще се погрижа за моите дрехи и да ги съхранявам.

В.К.: И Той излизаше, така седеше пред палатката, така ли?

Е.А.: Седеше на стола пред палатката.

В.К.: Но не говореше.

Е.А.: Всичко се интересуваше какво става, кой дохожда, интересуваше се за живота на целия лагер.

В.К.: Но на онзи етап Той не можа да говори и не можеше да се движи.

Е.А.: Пак говореше. Не беше съвсем така, но по-мъчно. По-мъчно.

В.К.: Разправяше една сестра, че като отишла да Му целува ръката нали, Той не могъл да я вдигне, тя Му е вдигнала ръката и като я целунала, и като я пуснала, тя пак се е прибрала.

Е.А.: Е, да.

В.К.: Значи това си е парализа.

Е.А.: Да, да парализа.

В.К.: Парализа. Колко време изкара така?

Е.А.: Един месец. И изведнъж оздравя. Знаеш ли какво? Беше много хубав ден. Два дни преди да тръгнеме. Излезе Учителят, сложил си шапката, сложил си обувките и бастуна, и излиза пред нас там, дето бяхме ние. Пък ние имахме две палатки. Една за мен и за Паша, и другата беше Савкина. И Учителят излиза и ние се радваме, че Учителят излиза и това, и Той каза, че ще отиде на изворчето. И ние се радвахме, че значи проходи. И наистина отведнъж, за един месец.

В.К.: Значи отведнъж, защото аз съм виждал снимки, как се вече движи около изворчето. Е.А.: Да, да. Ами здрав си беше. Той беше вързан до малко време.

В.К.: Колко дена стояхте там, един месец ли?

Е.А.: Не, почти един месец стояхме.

В.К.: И след като направи тази историческа обиколка около изворчето прибрахте ли се веднага или как, държали лекции?

Е.А.: Коя обиколка?

В.К.: Той нали отива на изворчето. Нали отидохте, връщахте се. След това той държа ли лекции?

Е.А.: Не, не говори! Той тогава, в това състояние като беше, не говори, но като се върнахме на Изгрева държа една беседа, „Да им дам живот".

В.К.: След това Той се връща. Учителят е на Изгрева. И сега Той чете ли лекции тука?

Е.А.: След като се върна Учителят беше здрав, разположен, грижеше се за всичко, за уреждане на събора и т.н. И стана един тържествен събор.

В.К.: Това е 1936 год.

Е.А.: 1936 год., да. Един богат събор стана. Щото всички като знаеха, че Учителят е бил в това състояние и много народ дойде на него събор.

В.К.: Хем да го видят, хем да го чуят.

Е.А.: Да Го видят и да Го чуят, че е здрав, че говори, че е разположен, че не е вече болен, да не повтарям.

В.К.: И съборът се състоя през август.

Е.А.: Мисля, че беше в средата на август. Една седмица събор, както си беше. Бяха дошли от провинцията, бяха си сложили палатки вън от нашия салон, така встрани. Нали видя така в снимките, където са си правили палатките. Помен нямаше от това, което беше.

В.К.: Сега Той като се върна държа една лекция. Държа ли беседи, лекции?

Е.А.: Продължи да държи. Той държеше. Но когато стана скандалът с Ричка и с Белеви, тогава Той пак престана. И до края на годината повече от месец и половина не говори.

В.К.: А при Него идваха.

Е.А.: Да, Той си беше тук на Изгрева.

В.К.: На разговори.

Е.А.: На разговори да, но Той не говори! Това беше наказание на Школата, че ученици от Школата не знаят да се държат като ученици.

В.К.: Кога започна след това да говори? За Нова година ли?

Е.А.: За Нова година. Да, на Нова година почна.

В.К.: Чувал съм, че на Нова година е държал така по-особени сказки, лекции. Как ставаше посрещането на една Нова година? В очакването на една Нова година?

Е.А.: На Новата година подреждаме, почистваме повечко, изчистваме, както всеки дом си чисти човек, така и Братското го чистим. Нареждаме да е всичко в ред, порядък, преметено, пречистено, опрано, изчистено, така това. Както въобще българинът си почиства дома.

В.К.: И вие се събирахте вечерно време, срещу Нова година.

Е.А.: Срещу Нова година не всякога сме били. Може да сме били на вечеря, но, ако на другия ден имаме клас, 10 часа свършваме, за да можем сутринта да станем, да си дойдем на клас.

В.К.: А иначе чакахте ли Нова година с Учителя да стане 12 часа?

Е.А. Само един път или два пъти. Не сме чакали всяка година.

В.К.: Но и държеше ли Слово така на Нова година? Точно срещу първи януари?

Е.А.: Малко. Той си държеше на беседите и на Школата. Учителят не му бяха важни тия външни неща като дати и празници, които за нас са някога важни. А гледаше Школата да я бъде.

В.К.: Искам друго да питам. Ами за Коледа, тоя празник празнувал си се е?

Е.А.: Празнувахме го.

В.К.: Бъдни вечер.

Е.А.: На Бъдни вечер се събирахме. Понеже нали народа го празнува всеки в дома си. Имаше доста бездомници на Изгрева и за тях се правеше. И Симеонов ще отиде с цигулката в салона. Които отидат и всеки донесъл по нещо, ще направят вечеря и на другия ден, ако имаме Школа или Учителят ще говори.

В.К.: Учителят присъствуваше ли на Бъдни вечер или на Коледа?

Е.А.: Да, да.

В.К.: Какво Му беше отношението към този празник - Коледа?

Е.А.: Не особено. Той е Христов празник.

В.К.: А за Великден? За Великден яйца правихте, козунаци?

Е.А.: Яйца да, козунаци, да правихме.

В.К.: Интересува ме как Учителят е възприемал тези празници?

Е.А.: Той ги приемаше като съгледател.

В.К.: Като съгледател.

Е.А.: Моето виждане е това. За Него не беше празник. Това не бяха празници на Школата. На Школата си беше ученическо съзнание, готов да си отиде с писаното резюме, с развитата тема и т.н. Задълженията, които ученика има. А не другите.

В.К.: Празниците на Школата - 22 март.

Е.А.: 22 март.

В.К.: После Петровден, рождения ден на Учителя.

Е.А.: Ами знаем кога е роден.

В.К.: Той как го възприемаше така?

Е.А.: Ами Той даваше така общ обед.

В.К.: Така ли?

Е.А.: Да. Винаги на рождения Му ден се правеше голям обед, цял казан се готвеше, защото ще дойдат много гости. Идвали са по 500 души.

В.К.: Е, как протичаше един Петровден?

Е.А.: С много песни и с много радост, и с много срещи.

В.К.: Паневритмия?

Е.А.: О, да. Обезателно.

В.К.: Как протичаше един ден от сутринта?

Е.А.: Сутринта ставаме за Школа - 5 часа. Отиване на клас. След клас отиваме на Паневритмия. След Паневритмия отиваме на закуска. След закуска, ако е неделя беседа. Пак има още една беседа. Ако е друг ден на поляната Учителят ще излезе, среща се с хора или приема в стаята Си.

Забележка на редактора: Според писаното с почерка на стенографката Савка Керемидчиева в едно нейно тефтерче са отбелязани следните дати:

1. На 24 юни 1936 год. на Изгрева Учителят е дал следното мото:

„Любовта носи живот; Мъдростта носи светлина; Истината носи Свобода.

Служи на тях."

/Свещеният подпис на Учителя/

2. На 12 юли 1936 год. сутринта става оздравял и отива на чешмичката „Ръцете". Направени са снимки с братя и сестри.

3. От 10 юли до 14 август 1936 год. сутринта Учителят е на Рила.

4. 14.VIII.1936 год., 9 часа преди обяд тръгнахме от Рила и 7 часа след обед пристигнахме на Изгрева.

5. „Вяра основана на знание. Вяра, чрез която идат Божиите Блага."

Август, 14.1936 год., Изгрев.

/Свещеният подпис на Учителя/

/От тефтерчето на Савка/:

6.16.VIII.1936 год. /неделя/: „Господи, Господи, Благодаря"

Отидох при Учителя и дадох тефтерчето си да напише. И сам подписа се. Това направи добрият Учител със своята десница свята, може би първо писане от 35 дни.

7. На 19 август първа съборна беседа на Учителя назована „Вяра". Отпечатана в томчето „Да им дам живот", София 1936 год., като заглавието е променено от „Вяра" на „Да им дам живот".

8. Следва скандала с Белеви и Учителя преустановява да слиза и да чете беседи и лекции.

9. Савка Керемидчиева му поднася тефтерчето си и Той написва следното:

The Mighty. Y am presence.

/Свещеният подпис/, 3 ноември, вторник 1936 год., Изгрева.

Което на български означава:

Мощният.

 

Изгревът - Том 9

152. ВЪЗКРЕСЕНИЕТО СЛЕД ПОБОЯ 1936 ГОДИНА


Записки на Светозар Няголов

 

Побоят нанесен на Учителя



           Освен явните канали за изтичане на отрицателното има и много вътрешни негативни прояви на някои наши братя и сестри. Редовно сестрите Белева и Балтова се карат коя да седне до катедрата на Учителя. Често възникват спорове от материален и дори от духовен характер. Много от тия прояви не са изразени външно, но създават условия за привличане на отрицателните сили, които атакуват Братството отвсякъде. Съюзът на запасните офицери създава организация „Народна защита" , която да пази България от комунисти , анархисти и други подобни. Братството като общност на доброто и любовта също се явява враг на тази офицерска организация. Те решават да запалят Изгрева и да поставят адска машина под салона, да го взривят заедно с присъстващите ученици по време на клас. Учителят вижда и знае всичките им намерения и внимателно следи стъпките им. Една вечер запасните офицери се събират в гората срещу салона с тенекии газ и бензин с цел да запалят Изгрева и салона * Към 22 ч., Учителят слиза от Горницата, запалва лампите на малкия и големия салон, както и лампата по средата на поляната и се прибира в стаята. Отива и извиква Цеко Етугов и започват да обикалят полянката за Паневритмия дълго време. След 1 ч. Учителят освобождава Цеко, който отива да спи. Нападателите, виждайки че салонът свети, лампата на поляната е запалена и двама души непрекъснато обикалят, предположили, че всички на Изгрева са будни и имат някакво тържество. Отказват се от плана си и на разсъмване прибират тенекиите с газ и бензин и отиват в близката кръчма на Танушев, където ги оставят и започват да пият. Под действието на виното те разказват на кръчмаря какво са искали да направят. На следващия ден кръчмарят повиква някои от нашите приятели и им предлага да им продаде газ за фенерите, които се използват по това време. Той им казва за голямата опасност, която грози Изгрева. Братята и сестрите благодарят на Учителя за съдействието при спасяване на Изгрева.

            Нашите нови недоразумения и непослушание към Учителя и законите на природата ни поставят остро пред втората по-голяма опасност - взривяването на салона от военната организация „Народна защита". Тогава Учителят поема цялата карма на Братството и пожелава пред невидимия свят той да пострада заради нашите глупости и грехове. Учителят взема участия във всичките събития касаещи българския народ. Чрез Любомир Лулчев и Мария Стоянова Той често дава съвети на царя. При явилата се тогава министерска криза Учителят обяснява на Лулчев да предаде на царя в никакъв случай да не слага за министър председател Александър Цанков, който в 1923 г. след преврата, изби много земеделци и комунисти. Лулчев свършва добре работата си,* * Той не казва на никого това, което му поръчва Учителя, но неговият брат Андрю на едно предизборно събрание заявява, че: „Бати няма да позволи да дойде на власт пак Цанков." Но за този съвет на Учителя се научава Цанков. Той изпраща двама свои съмишленици да му отмъстят. На 12 май 1936 г., вторник (според Стефка Няголова) след обяд, двама цанковисти нападат Учителя в салона. В този момент Той разговаря с музиканта Иван Кавалджиев. Единият от побойниците се нахвърля върху Учителя и му нанася удари по главата. Последният не взима никакви мерки да се защитава. Отвън на пейките са Стоянчо Дърводелеца и Йордан Бобев, които боядисват пейките, но не се намесват да помогнат на Учителя. Йордан влиза в салона, застава до вратата, взима един стол, вдига го нагоре, за да удари нападателите, когато излизат от салона, но остава като закован и побойниците минават покрай него. Йордан като шофьор веднага поглежда и запомня номера на колата и го съобщава на брат Лулчев. Стоянчо казва: „Е па, нали той е Учител. Какво мога да му помогна аз?" Побойникът Райков, необезпокояван от никого, напуска салона.***

            Лулчев - връзка на Учителя с външния свят, се познава с директора на полицията и веднага му съобщава. На другия ден Райков е арестуван. Той си признава всичко, което е извършил. Вместо да потърси главния виновник за побоя, началникът на полицията го кара да отиде да иска прошка от Учителя. Райков отива при Учителя на Изгрева и му иска прошка. Учителят му казал: „Аз отдавна съм ти простил, но моли се и Бог дат и прости." Този удар срещу Учителя отменя адската машина, която запасните военни заплануват да сложат под салона. Братята и сестрите на гърба на Учителя не плащат нищо за лошото си поведение и непослушание. Разбира се, в бъдеще всеки ще плаща с лихвите. Учителят предпочете малкото зло пред по-голямото, поправимото пред непоправимото.****
          
            От побоя Учителят получава синини около очите, на дясната ръка и крак - частична пареза, и трудно се движи. Беседите продължават, но тъй като и езикът е засегнат, Учителят говори завалено. Здравословното му състояние се влошава. В сряда 8 юли той казва: „На Рила!" На 1 юли една работна група от девет души отива на езерата да подготви лагера, в която е и моят бащ а Крум Няголов. На 9 юли Учителят и почти всички приятели от Изгрева тръгват към езерата. Учителят пътува в специална кола, а изгревчаните се нагласяват в рейсовете на братя Накови от Самоков.*****


            От 1936 г. се отваря редовен път към езерата откъм село Говедарци. Рейсовете спират на края на гората, през която има само една тясна пътека за местността Вада и езерата. Когато майка ми слиза от рейса с двете си деца, Учителят я поглежда много сериозно и изпитателно, и тя си казва мислено: „Господи, дали трябваше да пътувам този ден с децата за Рила?" Учителят слиза от колата и сяда на полянката. Той е много уморен. Веднага му правят нещо като легло да си почине. Всички сядат на края на гората и започват да обядват. От планината пристига работната група заедно с конете, за да посрещнат Учителя и откарат багажа нагоре. Предлагат Му да пътува нагоре с белия кон на бай Янко, който е най-кротък и най- здрав. Учителят отказва да пътува на кон, Той не се храни, а само почива. Майка ми Стефка и баща ми Крум решават да тръгнат напред, защото децата вървят бавно и братската група лесно ще да ги настигне. С тази първа група тръгват още няколко приятели, които също бавно се движат - Невена Неделчева, София Попова и други. Вървят повече от час от края на гората, а останалите още обядват. Стигат до една полянка, вляво от пътя, обрасла с висока повече от половин метър трева. По средата има два големи бора, близко един до друг. Спират и майка ми иска да покани по малка нужда брат ми Косьо, който се дърпа. Обаче, тя го взима, влиза във високата трева и след малко изпищява. Усеща силна болка в крака. Като се навежда да види какво се е случило, забелязва змия с черен зигзаг на гърба, която бързо се отдалечава към боровете. Веднага Невена Неделчева и Попова притичват. Майка ми им казва, че е ухапана от змия.****** Те я питат: „Ти видя ли я?" Тя отговаря: „Да беше пепелянка и запълзя към двете дървета." Невена Неделчева изцежда с ръце кръвта от раната над петата на десния крак и слага йод. След това бинтова и стяга над ухапаното място и групата продължава заедно с баща ми и двете деца. Скоро на майка ми започва да й става лошо. Преплитат й се краката, започват да се подуват и не може да се движи. Така вървят един час, времето е променливо - ту слънчево, ту облачно. С брат Костадин бързаме напред и пеем братски песни. Приближаваме отдясно на пътя два големи камъка и майка ми предлага да спрем, за да си починем. Тя се стоварва до камъка и се обляга на него.

            В това време някой казва на Учителя, че една сестра е ухапана от змия. Той, както си почива, скача изведнъж, като че нищо му няма, и тръгва бързо към нас. Млади братя и сестри тичат след него изпотяват се, но не могат да го стигнат. Майка ми с притворени очи вижда пред себе си как една ярка светлина, бързо се приближава към нея. В светлината тя разпознава Учителя, който върви начело на група от братя и сестри, без да си влачи краката. Идва до нея, сяда от лявата й страна и се обляга на камъка. Присъстващите започват да коментират и казват, че сигурно е ухапана от гущер или друго животно. Майка ми казва: „Учителю, видях змията с черна зигзаг линия на гърба." Учителят мълчи и нищо не продумва. Предлагат му да пие гореща вода и му наливат в една чаша, а той нарежда да я дадат на майка ми Стефка тя да я изпие. Майка ми изпива водата и вътре в стомаха й става голямо разбъркване. Учителят й казва: „Стани, иди отсреща и повърни!" Тя става и всичко, което е яла, го повръща. Учителят нарежда да й дадат още две чаши гореща вода и пак да повърне. Майка ми се връща и сяда до Учителя. Братската група тръгва нагоре. Предлагат на Учителя да се качи на кон, но той пак отказва. Учителят върви бавно и си влачи краката. При майка ми остават баща ми, двете деца и един брат, който да й помага в движението, а баща ми да се грижи за нас.

            Така вървим известно време и майка ми започва да закъсва. Краката й се подуват повече, очите й се затварят. Често спира, ляга и се унася. Братът, който я придружава й казва: „Моля ти се, сестра, като легнеш, да не заспиваш." Той се плаши да не би тя, като легне, да си замине от този свят. Бавно преминават пътя до Горна вада, където говедарите са построили една колиба.


            Групата с Учителят е спряла на просеката и чака да види кога ще пристигнем на Вада. Олга Славчева дойде, взе ме на гърба си и ме качи на езерата. Братът, който придружаваше майка ми, също тръгна с групата. На Вада остават майка ми, баща ми и малкият ми брат. Баща ми счуква маслини и слага лапа на ухапаното място. Измива й краката и прави легло от дървета пред колибата. В това време започва да вали слаб дъжд и баща ми премества майка ми в колибата до входа. В колибата няма никой, защото говедарите пасат добитъка по околните поляни. Скоро се завръщат и баща ми им разказва за случката. Един възрастен овчар казва: „Какво чакате още? Защо не вземете мерки? Преди три-четири дена една крава я ухапа змия и тя умря веднага. Вашите приятели заминаха нагоре и ви оставиха, за да не гледат как тази жена ще почине." Майка ми се обадила и казала: „Това не е вярно, за мене вече са взети всички мерки. Когато групата тръгна нагоре, Лулчев ми каза, че сутринта рано ще дойдат и с кон ще ме заведат на езерата." Говедарите се присмиват и казват: „Никакъв кон няма да дойде. Положението ти е тежко и няма кой да се погрижи за тебе." Действително положението на майка ми се влошава. Очите й се подуват, подпухват, и не може да вижда. В три часа сутринта пред колибата пристига бай Янко с белия кон и няколко братя с фенери. Качват майка ми и тръгват бавно нагоре, като двама братя я крепят отляво и отдясно да не падне. Призори, преди изгрев слънце, излизат на Плачи камък. Там е събран целият лагер с Учителят и я посрещат. Майка ми почти не вижда. Помагат й да слезе от коня и я завеждат в нашата палатка, построена в началото на баира. Тя веднага ляга да си почива.

            Учителят върви бавно и трудно по просеката до първото езеро, където Лулчев го посреща с белия кон. Качват го на коня и го закарват на езерата. Положението му е много тежко. Не може да се движи, да слиза и да ходи из лагера. По цял ден той седи пред палатката и наблюдава отгоре живота на лагера. Тя е построена на площадката, където по-късно се устройват новата братска кухня и магазинът. Учителят не приема почти никого.

            На следващия ден положението на майка ми се влошава и тя не може да вижда нищо. Баща ми Крум отива при Учителя, който го приема веднага, и на тревожния въпрос как да помогне на майка ми, казва да й сготви картофена супа. Така няколко дена баща ми ходи при Учителя и изпълнява точно съветите, които му дава. С всеки изминат ден положението на майка ми става все по-добро и по-добро. Оттокът от очите й спада, започва да вижда. Чувствува прилив на сили и добро разположение. След няколко дена покрай нашата палатка минава един от овчарите и иска от майка ми игла и конец, за да си зашие ямурлука. Като си свършва работа, той я пита: „Абе, една от вашите жени беше ухапана от змия. Какво стана с нея, умря ли?". Майка ми му отговаря: „Тази жена, която я ухапа змия, съм аз. Както виждаш, жива и здрава съм. Учителят ми спаси живота." Майка ми оздравява напълно на 12 август, когато и Учителя оздравява. Той посещава извора и вечерта отива на братската среща при огъня до кухнята. Майка ми чувства голяма вътрешна лекота.

            Когато Учителят взе да слиза от палатката си към огъня пред кухнята, всички запяхме песента „Малкият извор" - Светъл лъч отгоре слиза. Да, този светъл лъч пак дойде при нас и ни озари със своята виделина.


-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
*Виж« Изгревът» том II стр. 290-291, N163.
** Виж « Изгревът» том I стр. 561-571.
***Виж « Изгревът» том VII стр. 254-255, том IX стр. 6974, N30, стр. 326-330, N129, стр393-402.
****Виж « Изгревът» том I стр. 36-39; том VII стр.331-332, N17.


***** Виж « Изгревът» том VII стр. 331-332, N17, стр.254-255, N13.
******Виж « Изгревът» том VII стр. 453-455, N3.


Изгревът - Том 22

Побоят нанесен на Учителя

           


Спомен на Елена Андреева

 

Побоят върху Учителя през 1936 година

 

Беше 4 май 1936 година. Радвахме се на един много хубав слънчев ден. Даже Учителят се беше облякъл в тънко памучно сако. Беше с бяла риза и сиво сако - така, както се обличаше през летните дни. Всички бяхме на обед. Хранехме се на масите пред салона през това хубаво слънчево време. След обяд всички си отидохме по бараките.

Ние, трите стенографки - Паша, Савка и аз - си бяхме полегнали след обяд в нашата барака, наричана "парахода". Приятелите бяха се излегнали и почиваха. "Изгревът" беше обзет от едно необикновено затишие. Беше между три и четири часа след обяд. Както сме си полегнали, изведнъж една сестра - Веса Козарева - нахлу в бараката ни и извика: "Знаете ли, че биха току-що Учителя?" Ние седим не креватите, мигаме и не разбираме нищо. За нас това е като гръм от ясно небе. Сестра Веса Козарева повтаря отново казаното преди малко. Ние се стреснахме, опомнихме се веднага, скочихме от леглата и трите побегнахме към салона. Отидохме там и видяхме, че Учителят е излязъл пред салона. Имаше пет-шест човека при Него. Той беше много сериозен. По ризата и по сакото Му имаше петна кръв. Никъде по главата или по лицето Си нямаше рана, от която да е текла тази кръв. По-късно разбрахме, че тя е на самия побойник. Този побойник беше помислил, че Учителят е в приемната, в долната стая. А тя се затваряше със секретна брава. Той се бе опитал да я отвори, но като видял, че е заключена, счупил стъклото на прозореца на стаята с юмрука си и през счупеното стъкло се опитал да отвори, като си протегне ръката вътре. По този начин побойникът си беше порязал ръката и от нея потекла кръв. Аз лично видях счупеното прозорче на долната стая, където беше приемната и отключената и отворена врата. Като отворил вратата, видял, че Учителят Го няма вътре и тръгнал да Го търси в салона.

През това време Учителят е бил в салона с брат Иван Кавалджиев. Иван Кавалджиев бе музикант. Те с Учителя са били на сцената и са разговаряли по музикални въпроси. Отначало побойникът не е могъл да види, че Учителят е в салона. Влиза през вратата в салона, вижда, че Учителят е на сцената, отива и се нахвърля върху Него и с юмруците на двете си ръце започва да го бие по главата. Иван Кавалджиев бил до Учителя. Но Кавалджиев не е очаквал такова нещо. Той в момента стоял изумен и стреснат и не знаел какво да прави. Не очаквал това. Аз не съм говорила с Кавалджиев по този въпрос. Познавах го лично. Той ми е разказвал как е боледувал от туберкулоза и че Учителят го оздравил и му спасил живота. Беше ми казал: "Знаеш ли какво значи да миришеш на пръст и земя и после да оживееш?" Той имаше много хубаво чувство към Учителя, защото му бе помогнал с някакви методи за лечение. Тъй че той имаше хубаво и предано чувство към Учителя, но защо е бил пасивен в този момент и не се е намесил да спасява Учителя, не зная. Това може би е до темперамента. Или така е трябвало да стане и да се случи това събитие. Кавалджиев беше миролюбив човек и през ум не му е минавало, че може да се случи такова нещо и то с Учителя. Ако е бил друг човек, щеше да се нахвърли върху побойника. След побоя много приятели го упрекваха, че не е защитил Учителя. Но това зависи от характера на човека. И накрая - зависи от Учителя. Ако трябваше някой да Го защитава, Той би сложил някой здрав и смелчага до Себе Си, да Го защитава. А по това време целият "Изгрев" се беше прибрал по бараките, почиваше и нямаше жива душа след обед около салона. А може би Учителят бе подредил нещата да бъдат точно така. Онзи побойник влиза и започва да бие с юмруци Учителя по главата. Учителят не се съпротивлява и не се брани.

През това време двама братя са били навън и са пребоядисвали масите пред салона. Единият от тях е Стоянчо, дърводелецът, а другият е Йордан, шофьорът. И в това време, вместо двамата да влязат вътре и да хванат този побойник, те също са били напълно пасивни. Стоянчо дърводелецът беше с деликатно здраве, но Йордан шофьорът беше як и здрав и можеше да се справи с побойника, ако някой беше му наредил. А те двамата оставят побойника необезпокояван да напусне салона на "Изгрева", а отиват да викат брат Любомир Лулчев, понеже са от неговата група, от групата на "Упанишадите" и без негово разрешение не биха предприели нищо. Така че те извикват Лулчев от бараката му, той идва и отива при Учителя и започва да говори с Него. След това идват и други приятели, които са видели как въпросното лице напуска "Изгрева".

След уточняване се разбира кое е лицето. Разбира се, че това лице е рожден брат на ротния командир на Гради Минчев. Това лице се казва Райков. Разбра се, че той е цанковист. Лулчев имаше един приятел в полицията, който беше шеф в Държавна сигурност в София и по негово настояване побойникът бе намерен и арестуван. След разпит той си признал всичко - че е извършил побоя върху Учителя. И вместо да предприемат официални разследвания за побоя, както законът повелява и вместо да го стегнат този човек и да го питат кой го е изпратил и защо го е изпратил и да разнищят цялата тази история, те направиха най-голямата глупост, която може да се измисли. Лулчев и- шефът на полицията изпратиха побойника да отиде сам на "Изгрева" и да иска извинение от Учителя, за да разрешат въпроса по християнски. Така че вместо да разберат и да разнищят целия заговор срещу Учителя, те взеха, че го изпратиха при Учителя да иска извинение и прошка.

Според мен, трябваше да се знае кой го е изпратил. Този човек не знаеше кой е Учителят. Той бе един дързък човек, нахален човек, който бе готов да извърши и насилие и да нападне с юмруци Учителя. Та той можеше да Го убие и Учителят да си замине. Та Учителят не беше млад с Неговите човешки години и в това човешко тяло. Той беше роден в 1864 година и през 1936 година е бил на седемдесет и две години. Той имаше нежна конструкция и аз се чудя как издържа на побоя. Той дълго време носеше синини около очите и по лицето си.

Така че побойникът бива изпратен от двама големи умници - Лулчев и шефа на софийската полиция - да иска извинение от Учителя и така целият въпрос да приключи по християнски с мир и разбирателство. Побойникът пристига отново на "Изгрева", намира Учителя и иска извинение от Него. Аз не съм присъствувала в този момент. Едни приятели казват, че Учителят му е подал ръка и казал: "Аз ти прощавам, но моли се Бог да ти прости". Други приятели казват, че Учителят не му е подал ръка, но изрекъл същите думи. За мен е по-близко и верно това, че Учителят му е подал ръка. Защо? Защото Учителят не водеше карез на никого и никога. Това е по-правдоподобно. Така, както познаваме Учителя и така, както съм виждала как Той проявява Своята милост към всички, за мен е по-правдоподобно, че му е подал ръка. Освен това, Той бе Всемировият Учител и не можеше да има в Себе Си злоба срещу някого с желание за мъст или да държи омраза в Себе Си срещу някого. Това е противоречие с Неговото Учение за Всемировата Любов и Космичната Обич, която се съдържа в Словото Му.

В същия ден и час на побоя, аз знаех, че тази работа е с политически мотив. В същия миг в съзнанието ми като на филмова лента излязоха няколко събития отпреди няколко дни. Това го бях чула лично от Любомир Лулчев, който ми разказа подробно следното. Учителят го извикал и му казал, че трябва да предаде на царя следните думи: "Царят може когото иска да сложи за министър-председател, но не и Александър Цанков. В никакъв случай и никога - Александър Цанков". Учителят бе подчертал това. Това бе онзи професор Александър Цанков, който бе извършил преврата на 9 юни 1923 година и бе свалил правителството на Александър Стамболийски. С него и чрез него бяха убити хиляди земеделци по време на септемврийските събития през 1923 година. Бяха убити и хиляди комунисти. Учителят вероятно имаше и други съображения за изхода на тази политическа криза и в никакъв случай не желаеше да се допусне това лице да стане отново министър- председател през тези години. Учителят бе казал на Лулчев тези думи, а Лулчев ги бе предал на царя. Царят се бе вслушал в думите на Лулчев и така Цанков не бе избран за министър-председател. Това ми го разказа Лулчев. Аз на никого не съм го казала, макар че го знаех. Но Лулчев имаше една група приятели от различни политически партии, пред които разказваше много неща, за да задоволи своето честолюбие, че не е случаен човек и че взема дейно участие в разрешаването на политическите събития на държавата.

Че това беше вярно - вярно беше. Вярно беше за всички нас, които бяхме на "Изгрева", а особено за мен, която най-добре познавах Лулчев и неговия личен и обществен живот, защото по това време също вземах участие в неговия личен живот, въпреки че Учителят бе ме предупредил да се отделя от него. Но това е тема на друга моя изповед. Лулчев имаше слабост да казва такива тайни неща на много хора и с това се хвалеше. Тази негова хвалба докара голяма беля върху Учителя. Тези негови думи бяха дошли до ушите на Цанков. И той изпрати този човек да нанесе побой срещу Учителя. По-късно ние разбрахме от думите на Учителя, изказани непосредствено след побоя пред Симеон Арнаудов - Дякона, че първоначалният замисъл на Цанков е бил да сложат адска машина в салона, да я възпламенят с часовников механизъм и така да избият всички ни по време на беседа. Но Учителят успял да отклони този техен замисъл по неведомите Негови пътища и приел да се извърши побоят върху Него.

Затова в този ден и час целият "Изгрев" бе замрял, целият "Изгрев" като че ли бе пометен и нямаше жива душа и човек, който да Го защити. А онези, които бяха около Него, трябваше да бъдат само неми и живи свидетели на побоя. Само свидетели и нищо повече. Александър Цанков много мразеше Учителя. По едно време той бе министър на просветата и не даде възможност на Паша Теодорова да работи като учителка. Тогава я бяха уволнили, понеже била дъновистка и тя лично беше ходила при него, за да бъде върната на работа. Той знаеше, че тя е дъновистка и затова потвърди нейното уволнение. Мене също ме уволниха като дъновистка от Народното събрание и то по времето, когато Цанков беше председател на Народното събрание. През 1927 година аз положих стенографски изпит в Народното събрание, взеха ме на работа там, но ме уволниха през 1928 година, понеже имало поверително донесение срещу мен, че съм дъновистка. Аз се отнесох към него като председател на Народното събрание, но понеже имаше отрицателно отношение към Учителя и Неговото дело, той лично подписа уволнението ми. През 1936 година Цанков не е в управлението, но при настъпилата правителствена криза, той е един от кандидатите за министър- председател.

Така че след като чува какво е казал Учителят, какво е предал Лулчев на царя и че царят не го назначава като министър-председател именно заради тези думи, той решава да даде урок на Учителя, като изпраща онзи побойник. Аз разбрах всичко това. Разбрах, че Лулчев носи цялата вина за побоя срещу Учителя. Отидох при Учителя и Му казах, че според мен, цялата вина носи брат Лулчев. Учителят нищо не каза, но ми предаде окървавените дрехи да ги изпера. Ризата и сакото бяха изцапани с кръвта от порязаната ръка на побойника. Накиснах дрехите в легена, огледах се и видях, че нямам сапун за пране. Да се чудиш и да се маеш защо нямам в този момент сапун. Тогава отидох нарочно при Лулчев да му искам сапун, с който да изпера кървавите дрехи на Учителя. Казах му, че той има изключителна вина за този побой върху Учителя. Казах му и къде е причината. Казах му всичко и се скарахме с него. Карах се с него и го питах, като са го хванали този побойник, защо не са го попитали кой го е изпратил. Лулчев мълчеше за това. Всички бяхме сигурни кой го е пратил. Но все пак, трябваше да го разпитат, да има протокол за разпит, да има подписи и доказателства. А дали са го разпитвали, а не са ни казали - може и така да е. Но беше люта караница с Лулчев. Само аз можех и смеех да се карам с него. Друг никой не смееше дори да го погледне накриво. Той имаше сили и умение да се справи с всекиго. Но с мен той се държеше по друг начин, аз правех изключение от останалите. За това си има причина. Тази причина спада като изповед в друга моя тема за разказване.

Така, побоят беше през месец май, но през юни всички забелязахме, че Учителят, като прави гимнастика, не си вдига дясната ръка. Това е един месец по-късно. Вдига лявата ръка, но не може да си вдигне дясната - прави опит, но не може. Прави усилия, но не може. Като сяда да се храни, изпуска си лъжицата с дясната ръка. Това го забелязваме ние всички, които сме на масата. Ето защо, Учителят започва да се храни с лявата ръка. Десния крак започва да го движи не така, както трябва. Отначало това не се забелязва. Това се вижда по-късно. Десния крак не го вдига като по-рано и не е пластичен и подвижен, както по-рано. Но това не биеше на очи от пръв поглед. Но ръката, дясната ръка, правеше впечатление. Например - за упражнението "Аум". При това упражнение Той не можеше да вдигне повече ръката Си от височината на рамото Си. Лявата ръка си вдигаше, а дясната не можеше. След побоя срещу Учителя, около очите Му се явиха сенки. По тях се явиха синини и кръвоизливи. Едното бе повече посиняло, зачервено и кръвясало. Имаше и синини и подпухване по цялото Му лице. Видяхме, че Той все по-трудно и по-малко може да се движи. Все по-малко може да се храни. Но идваше редовно на обяд и редовно - на Паневритмия. Говореше на беседи- класовете продължаваха.

Точно по това време приятелите решиха да направят разширение на салона и сцената. Последната беседа беше в сряда. На другия ден, четвъртък, всички тръгнахме за Рила. Цялата северна стена беше съборена. Ние се събрахме в салона без стена. Слънцето изгря направо в салона. Идваше от североизток. А това беше месец юли. Ние отидохме на Рила след Петровден. През това време Учителят говореше бавно, затруднено; много бавно и много затруднено идваха думите и Той с мъка ги изговаряше. А когато се качихме на Рила и езикът Му беше вече засегнат. Не можеше да говори, а фъфлеше.
Когато приятелите се суетяха около Него, Учителят проговори само две думи: "На Рила". Това беше нареждане, че цялото Братство трябва веднага да тръгне и да се качи на Рила. Започна бързо приготовление, което при други случаи се предхождаше от продължителна подготовка. За да се изнесе цялото Братство, с толкова много хора, заедно с техния багаж и продукти за едно летуване около месец, бяха необходими, освен организация, но и хора, които да я приложат. Ние имахме опит и знаехме какво да правим и кое след кое следва да се направи. Имахме и опитни братя за това. А всяка една от сестрите знаеше своето си място и задължение. Но в този случай - само за един ден и една нощ приготвихме всичко. На "Изгрева" никой не ядеше и не спеше. Всички се движехме в пълен порядък и съзнание, че трябва да се изнесем на Рила колкото се може по-скоро.

Всичко бе готово. Трябваше да тръгнем рано сутринта. Багажът е готов, приятелите са готови, а ние чакаме Учителя да излезне от стаята Си. Ние чакаме, чакаме, а Той не излиза. Ние не знаехме, не предполагахме, че Той трудно се облича с парализираната дясна ръка. Ние не знаехме и не предполагахме това. Боже, като си помисля за този момент, направо настръхвам. От деликатност не го питахме от какво има нужда и не знаехме какво е положението. Накрая Савка се качи горе да види защо Учителят не слиза, а се бави. Като влиза Савка горе при Него, какво да види: Учителят прави неуспешни опити с парализираната ръка да се облече. Савка пада на колене пред Него, с плач започва да Му помага и Го облича. Извиква и Паша и мен и ние Му помогнахме да слезе по стъпалата и Го качихме в определената за Него кола. Ние със Савка седнахме нарочно на седалката зад Него, та ако има нужда да Му подложим на главата възглавница или дреха или ако иска нещо, да можем да Му услужим.

Приятелите тръгнаха с рейса. Като пътувахме с колата, приех една мисъл, която не беше моя. Аз бях напрегната както останалите и виждах в какво състояние беше Учителят. Ето защо дойде тази мисъл в главата ми. А тя бе следната: "В света има страдание. Някой трябва да го поеме и да го носи". В този кръг се движеха тези мисли. Предполагам, че всички приятели видяха това страдание, което носи Учителят. Това не беше леко изпитание както за нас, така и за Него. Това бе голямо изпитание и голямо изкушение за мнозина. Защото - един Велик Учител да не може да си движи ръцете, да не може да си движи краката, да не може да говори - това не е шега работа. Това е много нещо, което трудно се побира в главите на учениците. Това е много нещо и за Учителя. Това е един изпит за нас и един изпит за Него. Освен това, за пръв път дойдоха в Братството и с нас на Рила много нови хора. Така дойдоха за пръв път доктор Кьорчева и Трифон Кунев. А бяха дошли и чужденци. За пръв път дойдоха и латвийци. За новите това бе голямо изкушение и изпитание. Те идваха при Учителя, а намираха парализиран човек. Тогава, какъв е този Велик Учител, когато е допуснал да се извърши побоят върху Него и още повече - допуснал е да Му се парализира тялото и да не може да движи дясната Си ръка, десния Си крак и да не говори? Това е нечувано, невиждано, никъде го няма по света - един Велик Учител да допусне да Му се случат такива неща. Това какво означава? Или че Той не е Велик Учител, или че техните познания за това какво е Великият Учител са неточни и неверни. Ето, това бе великото изкушение за учениците от Школата! Това бе изпит за всички нас.

Камионът и колата ни закараха към хижа "Вада" и ни стовариха там. След като стигнахме до края на гората и тръгнахме по пътя, Учителят вече много често залиташе и не можеше да ходи. Не падна, но залиташе. Замяташе десния крак, не можеше да го движи и с мъка го преместваше напред. Славчо Печеников, който беше до Него, непрекъснато Му предлагаше услугите си, но Учителят отказваше. Бяха Му предложили кон - да Го качат на него и така да Го придвижат, но Той отказа. Багажът ни беше натоварен на коне, както обикновено, и цяла върволица от завързани коне потегли нагоре. Но ние се движехме пеша. И когато стигнахме до една поляна, Учителят се отдели от пътеката и от нас, от нашия поглед, за да си смени дрехите, както правеше винаги, понеже беше изпотен. Това го прави цял час, вместо пет минути, както бе друг път. Тогава ние не знаехме, че Той така мъчно се преоблича. Знаеше го само Савка, която Му бе помогнала още в София да се облече. Но тя не бе го казала. Тя отиде при Него и Му помогна, след което сподели с мен всичко. Когато стигнахме до реката горе, тогава аз казах на Савка: "Савке, няма какво да се мотаем и да чакаме. Хайде да помогнем на Учителя да се преоблече". И Му помогнахме. Аз не знаех, че Той не може да си движи дясната ръка и да си служи с нея. Савка по-често ходеше при Учителя, но нищо не ми бе казала за това. Може да е видяла, а може би - не. После, след като Савка бе видяла всичко и бе разбрала какво е състоянието на Учителя, тя започна да Му помага, да Го съблича и облича.

Вървим по пътя. Още сме долу, в широкия път, който сега е шосе, а преди беше коларски път - много лош път, прокаран за селски каруци. Вървим и по едно време сядаме за почивка. И ето ти, в този момент идва Крум Няголов и казва: "Учителю, Стефка я ухапа змия". Стефка е жена му, която също се изкачва с двете си деца. Слушам, гледам и не вярвам на ушите си и на очите си. Не стига, че Учителят е на изпитание, а сега излиза и друго премеждие. Змия ухапала една наша сестра. Да ви кажа, тогава това го изпитах много силно. Като върховно изпитание на едно Велико страдание както за Учителя, така и за Братството. Защото Учителят бе на изпитание, бе разпънат на кръст, а сега имахме и ухапана сестра и то беше точно по обед, когато отровите на змиите бяха много по-силни и смъртоносни за човека. Какво да се прави в този миг? Учителят каза нещо на Крум Няголов като съвет. На мен ме довидя на Крум и ме доядя също, че той безпокои Учителя в този момент. Но той беше прав за себе си. Той търсеше от Учителя помощ за жена си. Беше ме яд на Крум и затова не чух какво му каза Учителят за съвет. Крум се върна надолу по пътя, за да изпълни съвета и да помогне на жена си. А ние с Учителя продължихме бавно да пъплим нагоре.

Пристигнахме на Мечата поляна, през която минаваше вадичка с вода. При всички излизания на Рила, там винаги ние почивахме, преди да тръгнем нагоре. Там кладяхме огън, пиехме топла вода и обядвахме, преди да тръгнем нагоре към езерата. Стигнахме там след обяд, но беше вече късно. Хапнахме, нахранихме се. Помогнахме на Учителя да се преоблече и поехме пеш нагоре по стръмнината през гората. Тук е мястото да поясня един много важен факт. Когато се качихме на езерата, аз чух Стефка Няголова да разказва, че тя е видяла Учителя, как е профучал като вятър и слязъл самичък отгоре, помогнал й и казал какви съвети да изпълни. Това може наистина да е видяла Стефка. Ние имаме такива опитности с излъчване на Учителя, когато тялото Му е при нас, а в същия момент Той е на стотици километри от нас и помага на някой брат или сестра, които са в нужда и търсят Неговата помощ. По-късно тези братя идваха на "Изгрева" и казваха, че именно в този ден и час са виждали Учителя да идва при тях, помагал им и след това се отдалечавал. А ние знаехме, че през това време Учителят не бе напускал "Изгрева", защото бяхме при Него, до Него. В такива случаи, Учителят, както седеше при нас, навеждаше глава надолу и се излъчваше, а ние Го виждахме навел глава, със затворени очи, като че ли е заспал. Та ние имахме такива опитности. Но в този момент Учителят седеше до мен физически и не тръгна никъде със Своето тяло. Аз стоях на два метра от Него, заедно със Савка. Така че Той не е напускал мястото Си. И да искаше, Той не можеше да се върне надолу и след това веднага да се качи. Та Той се движеше едва-едва и с мъка придвижваше парализирания Си крак. Ние със Савка видяхме и чухме само това, че Учителят каза нещо на Крум като съвет. Така че опитността на Стефка Няголова е вярна, но тя е от друго измерение. Няма никакво противоречие между това, което разказвам и в онова, което тя има като опитност.

Ние се движехме мъчително и бавно през гората. Кретахме с часове нагоре. Невена Неделчева избърза напред с няколко братя, за да съобщят на Лулчев какво е положението с Учителя и той слезе под Първото езеро. Посрещна ни сам при Първото езеро. Без да пита Учителя, той го хвана прд ръка и Му помогна, за да се движи. А под Първото езеро Го чакаше кон.Приятелите качиха Учителя на коня. Той беше много уморен. Придържаха Го отстрани и така Го качиха горе, на Второто езеро. Ние също се качихме горе. Палатката бе опъната. Подредихме я, опънахме походно легло за Учителя. Това беше вече мое задължение. Помогнахме Му със Савка да се преоблече. Донесоха Му топла вода и измихме краката Му. Учителят пожела да си полегне на кушетката, а ние помогнахме с каквото можахме. Приятелите пристигнаха и започна суетня по опъването на палатките. Накрая, през нощта, лагерът беше устроен. Спахме криво-ляво.

От следващия ден Учителят пожела и излезе пред палатката, където имаше едно столче и една масичка. Палатката беше разположена по средата на левия склон над Второто езеро на една малка площадка, след като бе изместена по Негово указание от брега на Второто езеро - мястото, където се опъваше предишните години. По-късно на същото това място бяха поставени казаните на кухнята. Някои от братята бяха направили с цимент специални гнезда за казаните, които стоят и до днес, макар че не се ползуват. Този брат, който бе проявил усърдие и умение за това, бе Петър Филипов.

Учителят седеше пред палатката на стол и следеше оттук всичко, което ставаше в лагера. Когато дойдеше някоя група приятели, запитваше: "Кои дойдоха?" Когато се опъваше някоя палатка, питаше: "Чия е тази палатка?" Ние отговаряхме. Той следеше целия братски живот. Но сега не ходеше на Молитвения връх, не се качваше никъде. Обикновено седеше на леглото в палатката, след това излизаше от нея. Ние Му постилахме одеало на слънце и Той полягаше на припек. Говореше трудно и по-малко. Езикът Му беше засегнат от парализата. Задаваше въпроси устно, като фъфлеше. А не писмено, както чух след време да се говори. Каквото казваше, устно го казваше. От това време има запазени много снимки как Учителят седи на стол до масата пред палатката Си. А има и една такава снимка, че до Него е забит голям прът, на който е закачено едно бяло знаме. Има такава снимка от това време. На всички снимки се вижда, че лицето на Учителя е скръбно - на него е изписана цялата скръб на човечеството, цялата Мирова скръб на Вселената. Та това беше разпятието на Всемировия Учител. А ние всички бяхме свидетели и очевидци.

Учителят говореше много трудно, но каквото казваше, устно го казваше. Няколко сестри се грижеха за Учителя. Но тогава видях и един брат, казваше се Неделчо Попов, каква изключително нежна обхода има той с Учителя. От всички братя, той имаше най-свободно и най-нежно отношение към Учителя. До този момент аз нямах хубаво мнение за Неделчо Попов, поради това, че той контактуваше със сестра Балтова, която с поведението си създаваше много проблеми на Учителя и неприятности на младите сестри, каквито бяхме ние по това време. Но от това, което видях, каква обхода имаше той към Учителя и по какъв начин той я изразяваше, аз промених отношението си към него и го обикнах като сестра. Това не е малко нещо - да обикнеш някого като сестра. Сестринската обич е от порядъка на духовната обич. Така е според Словото на Учителя.

Пристъпи Неделчо към нас, обърне се към Учителя и каже: "Хайде, Учителю, да се поразходиме малко!" Ще Го подхване нежничко. Ще Му каже нещо. Ако е легнал Учителят, ще седне до Него и ще Му подложи възглавничка под главата. Аз виждах едно синовно отношение, едно нежно отношение към Учителя. Никой не е бил така грижовен към Него, както
Неделчо Попов.

Учителят трябваше да се храни. Ние решихме да не се храни от общата храна, готвена в големите казани. Решихме ние да Му готвим. Аз Му готвех обикновено. И понеже виждах, че с дясната Си ръка не може да си откъсне хляб, аз ще го нарежа хляба на хапчици и ще намажа всяка една хапка с масло. Така Той ги поемаше. Хлябът беше много сух, защото го носехме от София и престояваше повече от десет дни. Освен това, зъбите на Учителя не бяха много в ред след побоя. Затова правехме пържен хляб на филийки, които предварително топяхме в кашичка от яйце и брашно. Ще нарежа на малки парчета филийката и ще Му я подам. Той приемаше охотно тези пържени филийки, панирани с яйце и брашнена кашичка. Готвехме Му и много други неща, които Той обичаше.

Всички бяхме нащрек. Всички приятели бяха потресени, като виждаха Учителя в такова безпомощно състояние. Как протичаше по това време животът на лагера? Брат Боев отиваше на Молитвения връх. Той ръководеше там: всяка сутрин посрещаха изгрева, правеха молитви, пееха песни и четяха беседи от тези, които бяха напечатани. Учителят не излизаше толкова рано от палатката Си. Аз излязох няколко пъти на Молитвения връх. Обикновено отивах до билото, посрещах изгрева и се връщах, а Учителят излизаше по- късно от палатката Си. Много пъти по това време се е качвал до билото за изгрев, но не и на Молитвения връх при приятелите. За Него беше далеко и невъзможно да се качи. Най-често излизаше с Неделчо Попов до билото, за да посрещнат двамата изгрева на слънцето. По-късно аз чувах да разправят, че Учителят не е излизал четиридесет дни от палатката. Това не е верно. Та аз бях там със Савка и с другите сестри. Всеки ден Той излизаше на масата пред палатката. През всички хубави дни Той се хранеше на масата, постлана с бяла покривка. Та има ги тези снимки от тоеа време. И те много добре показват състоянието на Учителя - Неговото скръбно лице и угрижените лица на приятелите около Него. И закуската, и обедът бяха на масата. И това го има на някои снимки. А разправят неверни неща. Изобщо, трябва да се съберат всички снимки, заснети около палатката на Учителя през тази година и да се наредят в хронологичен ред, за да се види как са всъщност нещата.

Тогава възрастните приятели, а ние бяхме още млади, се усъмниха и приеха, че Учителят си заминава. И даже в София решили да дойдат с една кола и да Го свалят от Рила, за да не станем за смях пред хората, та Учителят да умре на Рила. Младите братя повярваха, че ще мине и премине това премеждие. Те бяха с по-голяма вяра и се възпротивиха. Не позволиха Учителят да бъде свален от Рила. Аз имах една необикновена радост в себе си, че младите братя проявиха нещо ново и нещо повече, на което Учителят се беше надявал.

Спомням си, че никога на нашия бивак не е имало такива удобства - за нас, които обслужвахме Учителя и за дежурните по кухня. Тази година вода носеха всички без подканване - както за кухнята, така и за Учителя горе при нас, където Му готвехме. Идваха и ни носеха дърва в изобилие. Дойде брат Борис Николов и насече дърва: че по-дебели, че по-тънки, че всякакви клечици - като за изложба. Всички искаха да услужат и да видят по този начин Учителя. Той говореше малко, но приемаше всички отвън пред палатката или в нея. Всички, които идваха се изреждаха да Му целуват ръка. Приемаше ги. Не беше затворен към приятелите. Някои после говореха, че Учителят не бил приемал горе приятелите четиридесет дни. Та вие ще видите много снимки на приятелите с Учителя пред палатката Му през тази 1936 година. Ние бяхме горе един месец.
На 12 август след обед Той стана от леглото. Взе си бастуна и преди да тръгне ми каза: "Еленке, можеш ли да стегнеш багажа утре, че вдругиден, на 14 август, да слезем в София?" Първо това ми каза. Отговорих Му: "Ама, разбира се, Учителю. Утре имам цял ден и мога да го събера!" Аз тогава се грижех за палатката Му и за багажа Му. Той слезе надолу по пътеката и всички видяха, че Той стана, тръгна и започна да върви свободно. Вече всичко си беше нормално, както по-рано. Стана и тръгна. Като че ли с нож отсече. Как стана всичко това, не мога да ви кажа. За мен това е тайна. Да стане изведнъж и да тръгне с нормалната Си походка. Тази тайна си остана тайна за мен. Аз обяснения не мога да дам - не съм лекар. Всичко, което видях е онова, за което народът казва: "С нож отсече!" Изведнъж стана, проговори, като че ли нищо не е имало. Той слезе с приятелите долу, на Второто езеро и по пътеката се запъти към извора. От там има много направени снимки. В тези снимки мен ме няма, защото аз не отидох. Защо ли? Защото толкова се зарадвах от всичко, което се случи, че само стоях и се радвах. Та аз бях непрекъснато с Него. Останах горе при палатката Му да приготвям вечерята.

Радостта ми беше много голяма. Много се радвахме, защото бяхме с Него и виждахме всичко. Например, през това време Той имаше запек и мъчно се изхождаше по голяма нужда. Приятелите направиха до палатката място, където да се изхожда и Му сковаха нещо като столче. Отгоре разпънаха палатка, за да не се вижда. А за малка нужда бяха напълнили една кофа с вода и там Той изпразваше пикочния мехур. Беше Му стегнат стомахът и червата и имаше запек. Веднъж поиска да вземе рициново масло за очистване на червата. Пеню Ганев слезна в Сепарева Баня и донесе оттам рициново масло. Паша беше приготвила резенчета от лимон, за да ги вземе с рициновото масло, което е много неприятно на вкус. Паша разказваше как Му дала рициновото масло със супена лъжица и Му подала едно резенче от лимона. Учителят пита: "Ами това за какво е?" "Ами, за да вземете с лимончето рициновото масло" - отговаря Паша. "Няма нужда, няма нужда." И на Учителя Паша сипва една лъжица от рициновото масло и Той го изпива. Сипва Му втора лъжица - и нея изпива, ама не мръдва нито мускул от лицето Му. Като че ли не е нещо неприятно. А който е пил рициново масло, знае как се пие.
Учителят слезе долу на чешмата. Там приятелите изпяха по тоя случай много песни. Паневритмия тази година не се проведе нито една. На 13 август приготвихме всичко и опаковахме багажа. На 14 слязохме от езерата. Тогава беше дошла една група гости от Латвия. Те дори останаха да летуват горе при езерата. Бяха пет сестри. За тях това бе един изпит. За всеки нов човек, който идваше при нас беше изкушение тази гледка около Учителя. Тези сестри от Латвия не се смутиха, защото видяха, че краят е Велик. Учителят оздравя.

На 19 август стана съборът в София. Всички приятели от Рила слязоха на групи. Така се изтеглихме от планината. В това време салонътбеше направен, беше направена сцената. Дори брат Бертоли, който ръководеше строежа на сцената, беше казал: "Защо правим тази сцена, когато Учителят е горе?" Мнозина бяха помислили, че Учителят си заминава. Почистихме салона , както и горната и долната стая на Учителя, за празника. На 19 беше първият съборен ден в салона. Беше много тържествен ден. Беседата "Да им дам живот", която се чете този ден, е отпечатана в едноименното томче. Тя е за вярата, която човек трябва да има, за да премине и да издържи своя изпит на земята. Много хубава беседа.

На първия съборен ден, след беседа, Учителят отиде на Паневритмия. След нея Той се ръкуваше с всички ни с двете Си ръце. Когато си подавахме ръката, Той се ръкуваше с нас с двете Си ръце. И в очите Му имаше сълзи. Това беше празник за нас и празник за Него. С много радост посрещнахме всичко това. Много радост имаше в Учителя. Защото Той ни показа как приема и преминава през страданието. Това беше един голям урок за нас. Ако имаш голяма вяра, ще се справиш със страданието и ще оздравееш. Той не направи нищо - нещо външно или с някакви средства да се лекува. Нищо. Много скромно ядеше и се хранеше по-малко. Правехме ошав и компот от сливи и плодове. През няколко дни брат Ради изпращаше по приятели една кошница, пълна с плодове от "Изгрева" - за Учителя на Рила. Там тя пристигаше с багажа на приятелите. От храните Учителят много обичаше бамя, зелен грах, който ядеше с удоволствие. Обичаше печени чушки, каквито имаше по това време и ние Му ги печахме на жар на огъня. Понеже Учителят обичаше много чушките и за да ги задържи по-дълго време, брат Ради ги зариваше в праха на въглищата и така, на "Изгрева", те се задържаха пресни чак до Нова година. Тогава нямаше консервиране, нито хладилници. Методът на брат Ради, макар и чудноват и смешен за мнозина, бе много сполучлив. Неговите чушки, зарити в пепелта от въглищата, се запазваха до зимата.

Тази година -193 6 -  Братството бе подложено на голямо изпитание.

 

Изгревът - Том 1

Побоят върху Учителя през 1936 годинаЕЛЕНА АНДРЕЕВА(1899-1990)



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder