НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Учителя е на екскурзия на Витоша с група ученици - Гергьовден

6.05.1931г.


Учителя е на екскурзия на Витоша с група ученици -

Гергьовден, 6 май

 

За тази екскурзия може да се прочете в спомен на Олга Славчева:

 

Гергьовден, 6 май 1931 г., сряда, [Витоша, бивака Ел Шедар]


Спомен на Олга Славчева

 

2.1.46. Гергьовден, 6 май 1931 г.,

сряда, [Витоша, бивака Ел Шедар]

От снощи си думаме: Ще вали, или няма да вали утре? - Да, ще вали, без друго, твърди някой, що гадае по облаците. Наистина, небето намусено, сега ще заплаче.

Аз пък желая да не вали - целият ден утре да грее слънце и нищо друго!

Ставам рано и от новата си квартира - на Изгрев. Изслушваме школата до 5 ч. - лекция за добродетелите, и - на път. На изток небето се залива със светлина. Птички: косове и славеи се надпяват из гората. Тя е пуснала вече копринени листи и се радва на новата си премяна. Днес пътуваме към 300 души, измежду които най-малко 20 деца.

Не, няма облаци, нито дъжд. Небето е ясно. Нито следа от застрашаваща буря. Като че Витоша идва към нас, а не ний към нея. От дясно димят комините на Драгалевци, от ляво - на Симеоново. Каква дълга и красива върволица от хора! Като че ли цяло село бяга, бяга нанякъде със скромен товар на гърба си. Отиват на гости за честито на празника. Тук гората едвам сега развива листе, сякаш боязливо... Но пролетните цветя са си дали среща и се надпреварват да се хвалят със своите нови дрехи. Ще ти се да седнеш до тях и никога да ги не оставяш. Ще ти се да разгърнеш ръце на високо и на широко, да допреш сърцето си до сърцето на природата и да дишаш, да дишаш...

Горе съм на високо. Гледам как се точи дългата пъстра верига от пътници, като жив наниз на планината. Дочаквам ги. Ето Учителя. Как леко стъпва! Той никога не пухти и пъшка като нас от умора - всякога изправен и бодър, като че нищо му няма. Вървим из шумака, а над нас слънцето напича. Бавно се точим по стръмнината. Тук таме почиваме и пием някоя глътка топла водица от термосите си. Ето пристигаме. Също като у дома си. Оставяме с доверие дрехи и раници по камънаците и се разхождаме из благоуханните хълмове и усои...

Днес цял оркестър от цигулки, мандолини и китари. Почват - най-напред боязливо, после по-живо, по-уверено, почва импровизирания концерт. После засвирват хора - очите светват, нозете затупкаха на място, сърцата лудо забиват в гърдите. Изведнъж мало и голямо се залавяме на хоро. Заиграваме и се провикваме с весели гласове. А свирците, вдъхновени от нашето веселие, засвирват още по-вдъхновено, по-буйно. Цигуларите, извили шии, теглят ли теглят лъкове, а китаристите се навели над своите инструменти, сякаш ги карат да се отличат днес, както никога.

Учителят е горе на скалата. Изви глава към нас и се смее, смее. Над нас трепка синия лазур, сякаш не е това небе, що вчера предвещаваше буря.

Учителят ни говори за вярата. Спомнихме си заедно с Него за нашите бедствия към Мусалла, как всред най-голямата буря, успяхме да видим изгрев слънце от свещения връх, почти същия час, почти едновременно с нашата молитва под обилния дъжд, вковани от лед и скреж. Да, спомнихме си ние как пътувайки нагоре към върха всред стени от облаци и мъгли, чухме онзи тайнствен хор, извиращ от пропастите и скалите. Тая чудна песен, глас, жив като небесна слънчева струя, неземна, чудна, невероятна, но чута от множеството почти едновременно. Как тогава по косите ни светеха електрически искри и по ръцете ни - крайчеца на пръстите ни, когато изправим ръката и по кокалчетата на дланта, когато я свием. Някои имаха искри по клепачите, по края на веждите си. То беше тъй необикновено и чудно. Как вървяхме двама по двама в безкрайна редица, тясно притиснати един до друг, защото от двете ни страни зее пропаст. Спомняме си как тогава зората се пуква. Време за изгрев наближава, а бурята изливаше върху ни ураганен дъжд, и небето, настръхнало и черно, ревеше над нас. Обвиваха ни мъгли, по-гъсти от смола, сякаш се впиваха в дишането ни. Нищо се не вижда около нас. И тогава, тогава! Когато нозете ни вече опираха върху раменете на Мусалла, внезапно задуха такъв ураганен вятър, че за няколко минути разпиля мъглите и облаците. Разтика ги далеч от хоризонта, подобно навита завеса на огромна сцена, и слънцето победоносно се показа пред очите ни. Да, точно на време, точно! Бяхме се изкачили вече всички горе, всички до един и то се яви! Каква възторжена песен екна тогава от безброй гърди, каква пламенна благодарност се понесе от толкоз сърца! Кога е чула тая българска планина толкоз възторг от своите върхове?

Тъй се разговаряме, а Учителят ни слуша с усмивка. Той се радва, че не сме забравили усилието на природата да покаже на своите възторжени обожатели една от скъпите своите усмивки.

Неусетно сме изгладнели тъй много, че когато изсвириха за обяд, мигновено се редим в кръг и празним раниците си. Слънцето ни целува, ветрецът ни милва, и ние щастливи, прещастливи, заедно с нашия Пастир - Учител, приемаме благодатната храна. После пеем, пеем, под ритъма на импровизирания оркестър.

Времето неусетно отлетя, и ние, носени върху крилете му, свежи и [с] радостни мисли, летим към долината, към своите жилища. Учителят всред нас като светъл генерал. Всеки иска да е близичко до него.

С нас е инженер Хаджийски от Детройт. Ходил в Съветска Русия по доставка на тракторите. Този българин - съвсем поамериканчен, не е забравил здравия български хумор, който съпровожда винаги речта му. Той отхвърли вестникарските заблуждения.

-Да, велика е Русия, казва той - наистина е велика. Тя ще служи на бъдещето човечество като фар към един нов и най-безопасен бряг.

Г-н Хаджийски отново се връща в Америка, като ни остави доста мил спомен.

- Ех, благодарим ти, св. Георги, ти излезе кавалер днес! Да ти е жива невестата, дечицата ти, да ти е жив коня - змей шестокрил.

 

Изгревът - Том 26

Глава: 2.1.46. Гергьовден, 6 май 1931 г., сряда, [Витоша, бивака Ел Шедар]



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder