НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Учителя е на екскурзия на Витоша с група ученици - Великден [втори ден]

13.04.1931г.


Учителя е на екскурзия на Витоша с група ученици -

Великден [втори ден]

 

За тази екскурзия може да се прочете в спомен на Олга Славчева:

 

 

Втори [ден на] Великден, 13 април 1931 г., [Витоша, бивака Ел Шедар]


Спомен на Олга Славчева

 

2.1.45. Втори [ден на] Великден, 13 април 1931 г., [Витоша, бивака Ел Шедар]


Кога са тръгнали нашите от „Изгрев”, кога са пристигнали на Витоша - не зная. Зная, кога аз тръгнах сама от града; как слънцето ме настигна по Драгалевското шосе, как срещнах безчислени возилници на мляко и толкоз магаретари със своите гюмове. Зная, че небето бе синьо, синьо, като листовцете на полския синчец. За награда на моята самота, колко петли ми изкукуригаха от Драгалевци! Колко малки дечица, на които дадох по шекер, ме изпратиха, хе, чак до към водениците и тъй босички, полуголи още, хванати за ръце се върнаха в селото. Срещам и по-големки момчета и момиченца - пременейки в нови дрешки, нанизали колаче на ръка, подкарали пъстри крави през селото. Навярно туй са селски воловари, които получават сега по един дар. Всред селото, оная благодатна голяма чешма, която може да пои 100 села.

Карай водениците днес е тихо - не мелят брашно. Водата буйно тече от улея и облива още нестопените ледни висулки. Земята е заледена. Млада подкарала тревица, чака само един слънчев лъч, за да се изправи.

Минавам над Монастиря. Изневиделица ме лавнаха няколко псета, но чудо! Едно по едно замлъкват и се разбягват на вси страни. Тихо и всред планината, тихо, като в храм. Мълчи цялата природа; мълчат вейки и цветя. Само поточета плахо се провират под тънка ледена корица и гласът им не се чуй.

Де са теменужките, игличините, незабравките? Като че ли никога не са цъфтели из планинските пазви и пръскали благоухание. Спирам се до един гол храст. Извивам клона му. Що да видя? Набъбнал е той, скоро ще пусне копринена шумица и ще заблести под слънчевите лъчи. Още малко и гората ще се промени.

Някакво птиче плахо се обажда из тихата самотна гора - не ще да е от топлите страни, още е рано; па кой знае! Изпя то плахо своята нежна песенчица и замлъкна. Вик ли бе това или нарочен поздрав за мен?

- Покажи се, птичко, да те видя! Очите ти трябва да са бляскави като два скъпи брилянта и дрешката ти - слънчева. Твоите крачка трябва да са златни със сребърни коленца и човчицата ти да е от рубин. Покажи се, да те видя, ти самотна моя спътнице тук. Владетелко на планинските усои, на извори, въздух и цветя, покажи се.

Застанала на пътя, подпряна върху тоягата си, аз чакам... И, о, чудо! Тя се яви - малка, сива, лека и подвижна като блян, сякаш блян, мечта! Издигна се високо из въздуха, прелетя над главата ми и пее, пее. Макар, че не беше златна и сребърна, но е прекрасна.

Стара планина, като че още спи под тежка снежна покривка, нигде не е размърдала ни крак, ни ръце... А доле, градът обграден като в скути от планини, се протяга от нощния сън и запява всекидневната си песен...

Днес е Великден. Всякому кокошка е снела поне по едно червено яйце. Някъде пък са решили днес само да преяждат.

Ето морав минзухар! Що се не обаждаш, мили? Как бодро е разтворил своето чадърче и се усмихва с червено шафранени тичинки. В устата си скрил жълто езиче, а под него - бисерна роса. Тих ветрец го поклаща и то грациозно люшва главицата си, като че нещо му отговаря.

Стоя, не гледам, не дишам, затварям очи. Къпя се в слънчеви лъчи. То ме милва. Ветрецът и мен гали, както онзи минзухар. Природата ме обгръща, аз ставам нейна. Блаженство изпълва гърдите ми, очите ми се наливат от щастливи сълзи.

Колко път съм изминала! Где бях - малка мушичка, где съм сега... Но тъжен спомен помрачава радостта ми; тук го намерих аз помръзнало и голичко и го отнех от неговата майка. Обградих го с много нежни грижи: топлих го върху гърдите си, поих го с устните си, давах му медни трохи и невинни мушици, но то умря. Бавя се, сякаш да видя майка му и поискам прошка от нея - уви, няма никой, няма никой.

„Комините” остават зад мене. Те сега са врязани в бляскавия лазур, още не запушили... Завой след завой, гледка подир гледка. Почивам върху един камък. Профучава автомобил, отдето любопитни, сякаш съжалително ме гледат. Чистички, пременени, нито ах и ох, горе на някоя поляна ще изядат печеното агне, ще изпият руйното вино и пак ще се качат на колата си. Да им е честито!

Ето го и Ел Шедар. Високо се издигат пушеците му. Завчас съм през брода на рекичката и на един дъх през лехи от минзухари съм горе. Още една извивка, над мен е къс лазурно небе, което сякаш ще достигна с ръката си. Горе, то се слива с голямото небе. Посрещат ме с радост. Погледът на всички е към мен. Гледа ме и Той - цял облян в злато и сребро.

- Ето ме, пристигам, Учителю! - викам аз.

- Видях те, видях те - благо се усмихва Той и повдига за поздрав десница.

Доле в скалистия „кабинет” се преобличам и пия поднесения ми чай. Някои пеят, някои дремят, някои перат потните си ризи и ги простират по клонаците. Деца се накачулили и се прескачат. Един брат от висока скала свири на флейта. Друг, като рефрен, тихо приглася с меден кавал. А кръгът около Учителя се стеснява. Той говори за безсмъртието на душата, за присъствието на заминалите от света, че няма смърт, а само временна промяна. Някои стенографират думите му, други му задават нови въпроси, трети мълчаливо слушат, озарени с една тиха радост и вяра в безсмъртния живот.

Обяд. Великденско пиршество. Колко много бели хлебчета на кръга, червени яйца, салати, нов чесън, сирене и още що ли не! Всеки трапезник поднасяше на ближния си от обяда си. Такова изобилие! Няма вече беден и богат. Даже и Цеко днес яде като Лукула. [Лукул - Римски консул, известен с банкетите си] Лицето му широко и алено руменее от слънцето. Малките му сини очички сияят от здраве и доволство.

После се отдадохме на почивка. Покачих се върху висока канара и се заслушах. Никакъв глас: ни плисък на вода, ни чуруликане на птичка, ни говор, ни шумолене на клонка. Дълбока тишина. Слизам към дефилето. Навеждам се над бистрия поток и се оглеждам в кристалните му води. По него плават клечици, тревички, сухи листенца. Минзухарче накичило бреговете му като копринена тантела по моминска дреха. Водата се плиска, пада, клокочи. Бистри струи отскачат от камъните като в някаква тайнствена игра.

Унасям се в красив блян. Времето неусетно протича. Горе пееха 180 гърла „Братство, единство”. Тръгваме. Планината ечи от нашите песни. Срещаме софиянци, накичени с нови премени. В очите им грее вечния празник на Живота - Любовта и Надеждата.

 

 

Изгревът - Том 26

Глава:  2.1.45. Втори [ден на] Великден, 13 април 1931 г., [Витоша, бивака Ел Шедар]



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder