НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Учителя на седемте рилски езера с учениците. Изворът под езерото Махабур. 16 август

16.08.1929г.


Учителя на седемте рилски езера с учениците.

Изворът под езерото Махабур.

16 август 1929

 

На 16 август Учителя изнася лекция пред МОК - "На планината". Според споменът на Олга Славчева, този ден е 18 август. Предполага се, че има някакво объркване и се придържаме към стенографираната дата в лекцията. Така, че описаните събития са за 16 август 1929 г.

 

Спомен на Олга Славчева (Изгревът - 26 том)
 
18 август [1929 г.], неделя, 13° t. (Датата не е сигурна - предполага се, че е 16 август?)

На Бъбрека сме. От там посрещаме изгрев слънце, пеем и правим гимнастични упражнения. После заставаме срещу скалата над него и й говорим. Тя ни отговаря по същия начин. Тогава по идея на Учителя, шестима мощни гласа взимаме акорд с основните тонове. Тържествено ни отвръща планината. Със същите тонове изпяваме първо „Любов”. С богати обертонове заехтява гиганта. „Благост”, - „Благост” отвръща планината със сладък упойващ химн. Като че ли ми се стори, че така ще е и при човешката молитва: Каквото отправиш нагоре, това ти отвръща и Небето.

Дълго още стоим пред Махабур - Бъбрека и му отправяме разни въпроси, хвалебства, привети.

Връщаме се със светло тържество в гърдите си. Сякаш сме чули гласа на Бога. Сякаш сме присъствували на богослужение в най-величествената катедрала на света. При най-голямото кандило - Слънцето.

Сега пък се заемаме с другото изворче под Махабур [виж “Изгревът, т. XVI, сн. 19-20]. Колко много работа падна и тука! Бели кварцови плочи и цитронови отломъци украсяват отвърстието му, а дъното посипано с дребни камъчета, донесени от далечното водно дъно в шапки, престилки. Водата изглежда сега още по-чиста и кристална. Доукрасяваме го с папрат, мъх, цветя. Донасяме от далече летни теменуги и здравец, и червени като пламък цветица. Всичко посаждаме в естествен безпорядък, че да изглежда само поникнало. Като че ли на това пусто място, където един обилен извор разливаше около себе си разлято води, които подгизваха в кал околността му, сега горските феи се събраха и запяха, решейки разкошните си коси до сладкия ромон на новия планински хубавец.,. Тъй пее сега буйният извор от своя чучур. В басейна му се отразява слънцето, небесната синина, а когато е мрачно, и облак тъмнокос ще се наведе и рошавите си къдри у него ще огледа.

 

tom160895.jpg

 

 

tom160896.jpg

 

 

 

Никой не знае: Този извор аз го наричам: „Изворът на Химавата и Асинета”. Тъй ще запееш в гърдите ми, ти ново вдъхновение, тъй обилно ще си, както и този извор.

Кацнала върху висока скала, пиша тия редове. Малка златна мушичка бръмка около мене. Слънцето приятно гали. Отсреща е Учителят, обиколен от ученици. Сега Той ще държи беседа и аз ще сляза да слушам. Камъкът, върху който седя е обсипан с едри и дребни гранати. Колко е хубаво! Ако ги изчопля, ще мога да си направя цяла огърлица. Но кой ще се мъчи, пък и тук им е по-добре, отколкото на чиято и да е шия...

Учителят седи от другия [край] на същата скала, като на трон. Вглъбен е в размишление. Той прилича на велик цар. Като че ли мисълта му е литнала далеч от нас. Но след малко заговорва, че човек трябва да знае когато почне една работа дали ще я довърши, или не. Всеки ден човек да има по една малка придобивка, иначе животът протича напразно, и тия именно дни, остават записани в книгата на живота.

Единственият път до радостта е скръбта. Без този път никакво приближение към радостта е невъзможно...

Баща, майка, брат, сестра, приятел - всички са вътре в човешката душа и напразно ги дирим отвън себе си. Човек имал в себе си някои запушени извори - дарби, на които, като на този извор да им даде направление да текат.

Вечерта отново се събираме до големия огън, дето големите сухи дънери пращят в милиони искри и яркочервени пламъци. Жарта е разсипала огнен харман, около който ние се приличаме и слушаме четенето на Давидови псалми и разкази от Михалаки Георгиев.

Всички си отиват по палатките. Няколко братя разговарят с Учителя. Но всички те ме гледат, викат ме. Един брат казва: „Феите на изворите ме помолиха да ти направим колибка от клек.” Тръгвам накъдето братът ме води. С нас е Учителя. Заставаме до една прекрасна клекова колибка-звънче, която тази сутрин се градеше незнайно за кого. - Тук ще спиш, каза Учителят и на лицето му сияеше широка доволна усмивка. - Заеми я под наем - смее се Той. Целувам ръката му, защото зная, че тия „феи на изворите”, е самият Той. Задавена от благодарствени сълзи коленичвам до моето звънче-палат. То е тъй хубаво! Гъсто е преплетено от кичест клек, през който се провират плахи лъчи от луната. То прилича на къщичка от дядо Мраз. Влизам вътре. Обтягам се върху мекото от трева легло. Колко е хубаво! То си е мое, мое! Никой няма да тъпче върху земята на която ще си почивам. Обличам дебели дрехи. Омотавам се с единственото си одеялце и лягам да спя. Луната високо се издигнала над Харамията, сякаш ще се къпе в езерото в потаен нощен час. Звездите приветливо надничат в моя дворец, сякаш да ми честитят радостта. Огнището още пръска пламъци и искри. Бивакът се спотаява за сън, а пък аз тържествующа собственица на този приказен дворец.

- Боже мой, Боже мой! Единствен Ти си, който бдиш за моето клетнишко съществуване. О, това не е колибка, а самата Божия длан, която ме гали, милва, всред този земен рай. Каква хубава, широка и топла е тази длан. От нея чувствувам пулса на божественото сърце, което излива към мен своята любов.

Какъв завет е вътре и топличко! Не, няма вече да се препъват от мене и да ме прескачат край огнището, цяла изпоцапана от пепел и пушек. Кичури благоуханни борчета висят над мен. Отворът прилича на триумфална арка. Луната пак надникна и обля със светлина прострените ми за молитва и благодарност ръце.

 
 
18 август 1929 г.

Изгревът - том 26
 


Спомен на Олга Славчева (Изгревът - 26 том)


18 август [1929 г.], неделя, 13° t. (Датата не е сигурна - предполага се, че е 16 август?)

На Бъбрека сме. От там посрещаме изгрев слънце, пеем и правим гимнастични упражнения. После заставаме срещу скалата над него и й говорим. Тя ни отговаря по същия начин. Тогава по идея на Учителя, шестима мощни гласа взимаме акорд с основните тонове. Тържествено ни отвръща планината. Със същите тонове изпяваме първо „Любов”. С богати обертонове заехтява гиганта. „Благост”, - „Благост” отвръща планината със сладък упойващ химн. Като че ли ми се стори, че така ще е и при човешката молитва: Каквото отправиш нагоре, това ти отвръща и Небето.

Дълго още стоим пред Махабур - Бъбрека и му отправяме разни въпроси, хвалебства, привети.

Връщаме се със светло тържество в гърдите си. Сякаш сме чули гласа на Бога. Сякаш сме присъствували на богослужение в най-величествената катедрала на света. При най-голямото кандило - Слънцето.

Сега пък се заемаме с другото изворче под Махабур [виж “Изгревът, т. XVI, сн. 19-20]. Колко много работа падна и тука! Бели кварцови плочи и цитронови отломъци украсяват отвърстието му, а дъното посипано с дребни камъчета, донесени от далечното водно дъно в шапки, престилки. Водата изглежда сега още по-чиста и кристална. Доукрасяваме го с папрат, мъх, цветя. Донасяме от далече летни теменуги и здравец, и червени като пламък цветица. Всичко посаждаме в естествен безпорядък, че да изглежда само поникнало. Като че ли на това пусто място, където един обилен извор разливаше около себе си разлято води, които подгизваха в кал околността му, сега горските феи се събраха и запяха, решейки разкошните си коси до сладкия ромон на новия планински хубавец.,. Тъй пее сега буйният извор от своя чучур. В басейна му се отразява слънцето, небесната синина, а когато е мрачно, и облак тъмнокос ще се наведе и рошавите си къдри у него ще огледа.



Никой не знае: Този извор аз го наричам: „Изворът на Химавата и Асинета”. Тъй ще запееш в гърдите ми, ти ново вдъхновение, тъй обилно ще си, както и този извор.

Кацнала върху висока скала, пиша тия редове. Малка златна мушичка бръмка около мене. Слънцето приятно гали. Отсреща е Учителят, обиколен от ученици. Сега Той ще държи беседа и аз ще сляза да слушам. Камъкът, върху който седя е обсипан с едри и дребни гранати. Колко е хубаво! Ако ги изчопля, ще мога да си направя цяла огърлица. Но кой ще се мъчи, пък и тук им е по-добре, отколкото на чиято и да е шия...

Учителят седи от другия [край] на същата скала, като на трон. Вглъбен е в размишление. Той прилича на велик цар. Като че ли мисълта му е литнала далеч от нас. Но след малко заговорва, че човек трябва да знае когато почне една работа дали ще я довърши, или не. Всеки ден човек да има по една малка придобивка, иначе животът протича напразно, и тия именно дни, остават записани в книгата на живота.

Единственият път до радостта е скръбта. Без този път никакво приближение към радостта е невъзможно...

Баща, майка, брат, сестра, приятел - всички са вътре в човешката душа и напразно ги дирим отвън себе си. Човек имал в себе си някои запушени извори - дарби, на които, като на този извор да им даде направление да текат.

Вечерта отново се събираме до големия огън, дето големите сухи дънери пращят в милиони искри и яркочервени пламъци. Жарта е разсипала огнен харман, около който ние се приличаме и слушаме четенето на Давидови псалми и разкази от Михалаки Георгиев.

Всички си отиват по палатките. Няколко братя разговарят с Учителя. Но всички те ме гледат, викат ме. Един брат казва: „Феите на изворите ме помолиха да ти направим колибка от клек.” Тръгвам накъдето братът ме води. С нас е Учителя. Заставаме до една прекрасна клекова колибка-звънче, която тази сутрин се градеше незнайно за кого. - Тук ще спиш, каза Учителят и на лицето му сияеше широка доволна усмивка. - Заеми я под наем - смее се Той. Целувам ръката му, защото зная, че тия „феи на изворите”, е самият Той. Задавена от благодарствени сълзи коленичвам до моето звънче-палат. То е тъй хубаво! Гъсто е преплетено от кичест клек, през който се провират плахи лъчи от луната. То прилича на къщичка от дядо Мраз. Влизам вътре. Обтягам се върху мекото от трева легло. Колко е хубаво! То си е мое, мое! Никой няма да тъпче върху земята на която ще си почивам. Обличам дебели дрехи. Омотавам се с единственото си одеялце и лягам да спя. Луната високо се издигнала над Харамията, сякаш ще се къпе в езерото в потаен нощен час. Звездите приветливо надничат в моя дворец, сякаш да ми честитят радостта. Огнището още пръска пламъци и искри. Бивакът се спотаява за сън, а пък аз тържествующа собственица на този приказен дворец.

- Боже мой, Боже мой! Единствен Ти си, който бдиш за моето клетнишко съществуване. О, това не е колибка, а самата Божия длан, която ме гали, милва, всред този земен рай. Каква хубава, широка и топла е тази длан. От нея чувствувам пулса на божественото сърце, което излива към мен своята любов.

Какъв завет е вътре и топличко! Не, няма вече да се препъват от мене и да ме прескачат край огнището, цяла изпоцапана от пепел и пушек. Кичури благоуханни борчета висят над мен. Отворът прилича на триумфална арка. Луната пак надникна и обля със светлина прострените ми за молитва и благодарност ръце.



18 август 1929 г.
Изгревът - том 26



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder