НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Учителя е на екскурзия на Витоша - бивака. Втори ден на Великден.

16.04.1928г.


Учителя е на екскурзия на Витоша - бивака.

Втори ден на Великден.

 

Датата за вторият ден на Великден, понеделник, за 1928 г. се пада 16 април. Явно има малка грешка в записките на Олга Славчева? Но екскурзия е имало и за нея може да се прочете от източника:

 

1. Втори ден на Великден, 15 април 1928 г., понеделник, [Витоша, бивака Ел-Шедар]

Олга Славчева


Датата за вторият ден на Великден, понеделник, за 1928 г. се пада 16 април

 

2.1.29. Втори ден на Великден, 15 април 1928 г.,

понеделник, [Витоша, бивака Ел-Шедар]


Нищо по-омайно от пролетно, от пролетно ранно утро. На изток зората къпе хоризонта с розови лъчи, които дават нежни отблясъци върху планинските върхове. Върбите леко се развили, сякаш нежно зелен облак е обвил дърветата; из градините нацъфтели бели и розови овощни дървета. По шосето към Драгалевци и от двете му страни многоводни ручеи тичат да се влеят в Перловец, поел всичките мътилки на София и ги отнася далече. Бистри са те сега, бързат и весело в изпревара се гонят, а не знаят какво ги чака - горките! Чистачи са те на столицата, които за миг ще се измърсят до неузнаваемост. Господи, и реките имат подобна с човешката съдба. Едните карат воденици и тепавици, поливат зеленчукови градини, а други мъкнат тегобата на стохилядни селища... И тая вечна работница - Природата, всичко подрежда, пречиства и пак в нова чиста свежест на людете го поднася за здраве и живот.

Из дърветата ечи песента на ранобудни славеи. Песента отговаря на свежестта на цялата природа, на росните капки по листете на дърветата, в цветните чашки на цъфналите череши, вишни и зарзали.

Тъмен облак изневиделица се затича и завчас закри пламналия в розови лъчи хоризонт... Като някакъв ненаситен дракон, той поиска да угаси дневното светило. Топъл ветрец лъха от планината и милва заморените ни лица. Като че той бе първия й пратеник, що с нежна целувка ни приветствува с,добре дошел”.

Ето ги пак тълпа Драгалевските кучета, тихо, с радостно скимтене ни посрещат. Хей, далеч пред нас в гъсти редове върви група. Това са наши, бездруго, а сигурно и Учителят е с тях! Там почиват. Преди да ги настигнем, те вече стават и тръгват. Почиваме и ние върху камъни, обкичени със здравец, теменужки, иглика. Където и поглед да обърнеш - все тази омая, все тази пролетна красота. Благоухание, ведрина и птича песен. Унасям се в красив блян. Малки бубулечици лазнали вредом. Мушички литнали из въздуха, къпят се в топлия сутрешен зефир. Свежа тревица е напослала с плюшен килим там, гдето до вчера зимата си дръпна бялата черга и остави след себе си само кал... Лястовичките бързо летят из въздуха и правят извивки към земята, сякаш искат там да слязат. Тук-таме, из белите облаци се отваря синьо небесно прозорче, което зове нагоре, нависоко... От цяла сутрин, облаците подобно огромни истукани сякаш стоят неподвижно. От време на време слънцето се показва през някой облачен процеп, за да осветли природата със златна багра и пак се скрива.

За миг, сякаш забравям, че съм човек и, че трябва да стана и догоня дружината. Като че ли се сливам с околната природа и потъвам, изчезвам в нея, както росен дъжд в недрата на земята. Чии са тия златни кубета, що през облаците се издигат и шепнат чудна приказка? Какви сая тия множество сгради там доле?! Стоят ли те още по местата си след онзиденшния земетръс! Успокоиха ли се там людете доле? Осигуриха ли живота си за още някой ден? Не ги ли чака ново бедствие?

В природата няма тревога. Всичко е тихо и спокойно. Тя очаква пролетта с цветя и песни. Тя не се страхува от нищо. Всеки камък, всяка долчинка и хълмче ме зове: „Ела при нас, ела да те здрависаме”. Птичка извила кръшен глас и тя: „Постой, послушай ме, аз за тебе пея сега!” Изворчето ми кима да го приближа. Червеното ухо, цъфнало на сухо клонче, ме мами към себе си. Неусетно ставам пленница на планината и не зная на къде да вървя...

Когато пристигам на Ели Шедар, отдавна всички са вече закусили и забравили за трудния път. Пристигам последна, съвсем последна, като че ли капнала от небето. Върху големия огън камара сухи дърва. Братята са ги събрали и насекли. Върху огъня клокочат чайници, тенджерки и гърнета. И днес ще имаме варена коприва. Тук-таме я виждах из тревата, но тя не ме привлича тъй както сладкодъхните теменужки, иглики и здравец. А сега вдъхвам с наслада приятния мирис и вкус на прясна зелена супа.

Учителят е там. Около него - венец от млади и стари. Гледат го с богоговение, доверие и обич.

Днес изпяхме за първи път композицията на 148 псалом от брат Кирил „Халелуя”. Изпърво ми се стори много хубава, после тя изведнъж престана да буди в мен всяко очарование; може би защото приличаше на провиквания, внезапни, буйни, които нямаха своя психологическа предпоставка. Художницата Цветана рисува нещо. Музикант извива лък по струните, пее с тихия зефир, с песента на облаците и слънчевите лъчи. Хористи са обградили диригента и пеят ли, пеят. Лежа върху високите скали и само слушам и се унасям. Не, този ден е само за съзерцание. Тъй е хубаво, тъй е хубаво!

Ето го и слънцето се показа. Усмихна ни се, обля ни с топли лъчи, после покапаха няколко радостни сълзи от очите му и - толкоз. Скри се пак зад облаците, изчезна, като помоли небесните шегаджии този път да ни пощадят от баня. Наистина, хубаво е пролетна баня, но пък и цял ден да ни вали и то не си струва. Тоз ден, пазени от облаците, речи на сянка, ние почиваме истински изпод храстите край огъня, или върху топлите скали.

На поляната огромен кръг. Всеки развърза раницата си. Доволство, радост и здраве се четяха по лицата. Сипаха ни по малко копривена чорба. Колко хубава беше тя с млад чесън, репончета, салатка! Ний сме тъй весели, щастливи, доволни! От що е туй? Само от това ли, че сме на планината? Само от това ли, че храната ни е тъй свежа, хубава и охотна? Или и за това, че Учителят е с нас и пълни сърцата ни с Висок идеал -Идеал към Бога.

След обяда Учителят даде да прочетем книжката „Черният Мойсей” от Григорий Петров. Според прочетеното, разбрах че „Черният Мойсей” е имал свръхчовешка воля, с неподражаема примерна добродетел. Най-после се събуждам от своя блян: „Черният Мойсей” раздруса душата ми в ридания. Аз искам да бъда като него. Не, аз искам само да му се поклоня, да целуна черните му скъпи ръце. Той, роб, слуга, нищожество за хората, непознат и презрян, но пълен с безсмъртния божествен пламък на Духа -на вечното добро. Златно, не, диамантено, слънчево сърце - отломка от самаго Бога. Какъв велик пример за подражание на тия, които се стремят към светли постижения, но са лишени от „средства” и „условия”. Но геният трябва първо да гори в такова сърце и тогава всяка нова преграда става символ за ново въодушевление и радост.

Върху поляната изпъваме живо колело. Така правиме гимнастически упражнения с гамата. Колко освежително и ободрително ни подействува! Няма за нас никаква умора!

Слизаме през Симеоново. Стъпките ни потъват по гъста сочна трева. Отвредом погледът е милван от прелестни полски цветя: иглика, минзухар, теменуга, незабравка, сладниче. И това не са търсени цветя що погледът едвам открива. Не! Това са разкошни поляни, гъсто осеяни с тия скъпи дарове на природата.

Софийското поле изрязано на квадрати - засеяни с есенни и пролетни посеви. Тъй е разделена земята между хората, за да може по-леко да ги изхранва. Тук-таме пролетнината е избуяла и се люшка от вятъра на вълни. Сега пък слънцето прижуря. Где изчезнаха облаците, где се скриха, но - нито следа от тях. Ниже се на дълга върволица нашият туристически стан. Настигаме, отминаваме се с озарени от доволство лица. Вървим по Рилския водопровод през Симеоново. Огромните черни тръби още не са зарити под земята. Из полята плъпнали белорунни стада. Вълната по тях вече на фъндъци остава по драките; скоро ще им снемат тежкото облекло. Лакомо и ненаситно хрупат те сочната тревица.

Почиваме по детелинова ливада. Колко е хубаво!

След един час сме вече на „Изгрева”. Почиваме за малко пред новоизградената Школа и - всеки поема за дома си.

Омаяна от пролетния лъх на планината, от прекрасните горски цветя, чист въздух, песни, игри, почивки под благоуханните храсти, слизам през боровата гора, напоена от упоителния мирис на смола, с бодри стъпки минавам през многолюдните улици, пълни с пременени хора, завивам по „Върбица” и на №10 поставям своя ключ. Светва електрическата ламба. После пламва печката ми за топла вода. След един час всичко е свършено. Сядам в леглото си и върху коленете си бързам да запиша преживяното и да реша още някоя алгебрична задача.

 

 

Изгревът - Том 26

Глава: 2.1.29. Втори ден на Великден, 15 април 1928 г., понеделник, [Витоша, бивака Ел-Шедар]

Олга Славчева



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder