НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Учителя е на екскурзия на Витоша. Бивака (Ел Шадай) - 30 януари

30.01.1928г.


Учителя е на екскурзия на Витоша.

Бивака (Ел Шадай) - 30 януари

 

За тази екскурзия може да се прочете в спомените на Олга Славчева и Боян Боев.

 

 

1. 30 януари 1928 г., Витоша [бивака Ел Шедар]

Олга Славчева

 

2. Екскурзия на 30 януари 1928 година

Боян Боев


2.1.27. 30 януари 1928 г., Витоша

[бивака Ел Шедар]


Ще видим как Витоша ще си покаже днес мурафета - имен ден на Х\аря е; дали няма да ни надроби някоя попара.

Шест и половина - отдавна оставих спящата столица зад гърба си. Закъснях, успах се. Дружината навярно вече е стигнала „Ел Шедар”. От една страна печеля, защото постепенното развиделяване ми разкрива разни красиви гледки из околността, що иначе нямаше да видя.

Млекарите подтичваха заедно със своите сиви магаренца за града - мляко за софиянци. Срещах и червенобузести невести и девойки, забързали към града, те весело ме поздравиха, пошегуваха ми се със закачката: „Дека ти е, моме, другаро, вуци че те изедат”... По телеграфните жици накацали цял орляк врабци едно до друго, тихи, смълчани в някакво очакване.

Всичко е бяло - чисто бяло. На земята царствен покой, на небето също. Зорницата блести отгоре като лъчезарна усмивка над света.

Крайпътните вади, живи и пъргави, като черни ленти по снега бележат своя устрем. Отгоре им лека ледена покривка под която бистрата вода непрекъснато плиска и клокочи. На югоизток - между Рила и Витоша всичко трепти в розово сияние. Приличаше на ярко оцветени мъгли, или тънки водни струи, които се изливаха от слънцето, или пък извираха от някой чуден непознат земен източник. Но где го Слънцето? Още го няма, а по небето и земята вече се задават пурпурните му златни кочии, с които то ще се впусне по дългия си път.

Витоша - бяла и чиста, като приказна самодива. Тънък воал, приличен на разстлана влачена вълна, тук-таме поръсила небето, далечни пратеници на някой облак. Небето е ведро, дори модро, от чистота и глъбина.

Вървя, гледам сиянието над върховете и често се обръщам и заставам да не изпусна слънчевия изгрев. Насмалко щях да го пропусна; някакво куче весело ме посрещна и аз, давайки му хляб, щях да загубя величествения миг. Ето го, ето го! Топла сладка усмивка на Бога - мил привет към всичко живо. Неволно му протягам ръце, като на скъп приятел. То за миг обля планинските върхове с нежно розово сияние и веднага се скри зад облака - неканен гост, който от час-два е вече на пост край триумфалната порта на Изтока. Слънцето беше започнало вече да позлатява и по гърдите на планината, но този мрачен облак грабва четката от ръката му и я захвърля...

Драгалевските комини пушат. Ранобудни селянки отиваха с менци за вода. Една стара жена, добре пременена със син гайтанлия сукман, преметнала нова торба, в която се очертаваше нещо голямо и околчесто, навярно погача. Бърза тя, ситно тепат цървулите по снега. Лицето й тъй спарено и жълто, очичките мънички черни като маслинки, устните тънки - отдавна изгубили цвета си, дават образа на едно измъчено, дълго страдало същество. Но колко много още сила и бодрост се крие в нея, съдейки по бързия й изправен ход.

Колари и волове слизат за някъде. Придружава ги малко момченце с дълъг до петите кожух. Малките му нозе здраво обвити и стегнати в навуща и нови цървулки. На главата му - ярешки калпак. В ръцете си - дълъг остен; от време на време боцва сивите воловци. Спуснаха се няколко псета, но никое не залая. Тия Драгалевски цербери, навярно не пазеха никакви златни руна, така че нямаше и защо да лаят пътниците.

Към водениците дълго се застоявам да се любувам на ледените висулки от улея. Те блещят на слънцето като редки скъпоценности. Изкачвам се съвсем сама. Тихо е наоколо ми и чисто, чисто. Често сядам да си почивам, защото, подобно мечка спала зимен сън, отдавна не съм изкачвала планината, че членовете ми почти са вдървени. Ето ме на „Зеленка”. Отсреща Стара планина - хубава и чиста, като вълшебна царкиня. Множество птици безредно се носят из въздуха, спускат се по земята и пак се издигат. Навярно врани.

Срещам деца дървари, влачат дърва върху малки шейнички. Всички тия дръвчета са млади фиданки, които тия момчорлаци крадяха за гориво... Навред пред мен снегът е утъпкан от безброй нозе... Небето усеяно с разни облаци, мигом се променят в огромни животни, кораби, войска, птици... Наближавам „Буди душа”. Заричам се да го изкача, без да почивам, без дори да пъшкам. Почвам леко, бавно, като че ли чета из пътя. И наистина, така по-леко излизам на широката равна поляна, която ме извежда на пътя. Още един-два завоя и ето ги пушеците от Ел Шадар. Върху скалите му, като птици накацали човешки фигури. Слизам към бистрата вода. Прекосявам долината и - ето ме при тях! Посрещат ме с радостни възклицания. Пристигам.

Огньовете разливат приятна топлина. Около Учителя - много хора. Измежду тях някаква бесарбка калугерка Варвара - с бяло наметало на главата си. Приятният нежен израз на лицето й прикрива напредналата й възраст.

Мълком поздравих и застанах да слушам. Че тази Варвара излезе цяла героиня. Изпратили я от Цариградската екзархия тук на почивка в приюта „Веех скорбящи Радост”. Имало там някаква баба хаджийка, която ходила на хаджилък 7 пъти! Сега тя била „директорка” на приюта. Но тъй биела горките стари и болни хорица, тъй ги гълчала, че на Варвара й домиляло... Имало и някоя сляпа Пена, която вместо парцал за бърсане прозорци, взела някакъв калъф за възглавница и хубаво „обърсала” прозорците. Хаджийката тъй се разфучала за това нечувано „престъпление” и тъй много набила тая жена, че кръв потекло от устата й. Тогава сестра Варвара грабва кръста и разпятието, па като се втурва срещу хаджийката и почва: „В Името на Отца и Сина, и Св. Дух, да се махнеш от тук, инквизиторко! Да изчезнеш яко дим!" Баба хаджийка приела побоя безропотно и въпреки своята авторитетност не посмяла да се оплаче от своята белопола посестрима... Но, Варвара, в Името на Отца и Сина, и Св. Дух, успяла да уволни хаджийката и да я прати този път по... дяволите. Така приютът се спасил от едно голямо зло за известно време...

- Кой дявол те донесе тук - питали я поповете и хаджийката.

- Аз съм злият Дух - казвала Варвара и дигала тежкия метален кръст над главите им, и като тояга застрашително го размахвала над тях... И чудеше се тя самата: „Защо бих хаджийката? Нима ме прати владиката да го сторя? Нима аз исках да стана директорка? Не, не! Аз просто в името на Отца и Сина, и Светия Дух пъдя бесовете.” Сините й очички така засвяткват, наистина да се уплашиш. Не, тя не е демон. Защото с кръста биеше злата хаджийка, която мъчеше нещастницата. Иначе кротка, разумна и тиха. Тя записваше всичките си приключения, застъпваше се за страждущите, биеше попове и калугери, игуменки и директорки - хаджийки.

Разказваше как в Цариград, някой беден Лазар откраднал златния кръст от църквата, за да си купи дърва за зимата. Освен, че го хванали и го били в църквата, но го предали и на заптиите да го довършат... Като се научила Варвара, а тя се научила доста късно, влязла внезапно при владиката, застанала до звънеца, за да му попречи, ако иска да звъни и ми креснала: „Скоро напиши книга да се отпусне човека, иначе ще те хвърля от прозореца!” Хъката мъката (Варвара - едра, снажна, същинска бабаитка славянка), отказвал. „Скоро!!! - ревнала Варвара, ти нечестивецо, освен че би сам бедняка, вместо да разбереш и му помогнеш, ти го предаде на друговерците да го дочукат. Напиши книгата, чуваш ли?” И тя връхлетяла разтреперания владика. След малко, тя вече тичала с „книгата” към конака, но на горкия човек му били избити зъбите, пукнали му главата и тя го грабва, и го пренася в къщи...

Мъчно бих предала речта и видът на тая знаменита Варвара, но нека кажа, че целият Ел-Шедар гърмеше от смеховете ни. Тя добре прави, че всичко си записва, така че, който иска да знае за .деянията” й ще ги прочете вече печатни.

Коя беше тая Варвара? Как се бе добрала до нас? Как можа тая стара жена да изпъпли чак тука? Но в нея бе запазена поразителна бодрост! Кой знае каква огромна душевна сила крие в себе си тая славянка, която си позволява със силата на Духа Святи да бие с разпятието директорки, хаджийки, да ги уволнява, да смушква попове, да връхлита върху владици и вредом, като Дон Кихота да се явява като защитник на слабите и унижените.

Тя разправя, че някога си се била женила за някого в Русия. Отсетне узнала, че младичкият й съпруг, бил вече баща на две деца при незаконна съпруга. Тогава тя, пак с тая огромна душевна сила и смелост, взела суровица и с бой накарала злополучния си мъж да се върне и да се венчае за изоставената си другарка.

Слагат за обяд. Какво изобилие! Варвара е обградена с нежни грижи. Сестрите се надпреварват да й услужват. Сега тя е тиха, кротка, но не дай си, Боже, да види някоя неправда и тук, тази тиха жена, ако не кръст, ще вдигне тояга и ще връхлети и срещу най-големия пехливанин.

Слънцето се скрива зад облаци, но въпреки това времето е топло и приятно. Седим върху снеговете, а под тях, като че ли скрит огън ни пази от замръзване. След обяда обградихме Учителя. Той каза, че иде време, когато земята силно ще се разтърси, от което океаните ще закрият някои стари континенти, а ще се открият нови...

Замислям се при тия думи! Как? Нима е възможно това?

- Това е последствие, казва Той, от кривите пътища на човечеството, напуснало Божиите Закони, оставило вътрешното служение, създало си кумири от своите творения и си присвоило Божествените права да наказва, убива и мъчи своите ближни.

Учителят тъй спокойно разказва това, като за нещо съвсем просто.

- После, продължава той - ще настане едно отрезвяване в умовете и сърцата на тия, които ще имат щастието да надживеят тия катаклизми.

Слънцето премина своя зенит и ето вече през облака се прозира лика му - клони на запад.

Прибираме раниците. Събираме се за молитва. Ел Шедар ехти от горещата ни благодарност към Твореца - изразена чрез .Добрата молитва” и „Отче наш”. (Варвара взима участие.) Тя се понесе нагоре като благоуханна вълна, изпратена от едни щастливи люде намерили сега своят истински Водач.

Някой стои на края на поляната и ни брои... шестдесет и трима.

Като вихър полетяваме надоле. Тъй приятно се тича по сняг! Ето ни по „Спаси душа”. Различно я наричаме вече стръмната пътека. Тук много пъти стават падания и ставания по дебелия сняг и е тъй приятно, че ти се ще по-често да падаш по него.

Почиваме на „Зеленка”. Спущаме се надоле. Слизаме към Водениците, заминаваме селото.

Изведнъж рязка промяна. Задуха мразовит вятър. Горе топло -пролетно, бяло, чисто; доле студено, кално, зима. Но чудно! Въпреки че горе е тъй „поетично” и хубаво ние усилено се стремим час по-скоро да се приютим някъде по тая кална долина. Да, чакат ни приветливи топли жилища, чака ни работата, „дългът”, както казва Учителят.

Човешкият дух обича почивките, но все пак, естествено и неудържимо се стреми към несгодите, борбата и сам се тика към страдания и мъчнотии. Дали човек сам се стреми към борба и нови постижения, или великият Божий Дух в него, в желанието си да го усъвършенствува, го насочва винаги към нови хоризонти, без да го оставя нито миг да забрави „дългът” си, да почне „изново”. Пишейки тия редове върху уморените си от пътя колене, очите ми се примрежват за сън. Пръстите записват последните слова, а душата вече грабната от Сладкия Сън се отделя от тялото, за да надзърне в другия мир, „оттатък” земния живот.

И аз, в името на Отца и Сина, и Светия Дух, оставям тетрадката и перото, и тихо се сгушвам в топлото си легло, до етажерката с учебниците, до утрешните „задачи”, мъки, страхове и очаквания - последната година от гимназията. „Erste prima”, както казват немците, може би ще бъде венец на дългогодишния ми труд по учебния път, да зарадвам тия, които ме учат и тия, които ме насочиха към образованието, пръв от които е обичния ми Учител и моя велик преподавател брат Боев.

 

 

Изгревът - Том 26

Глава:2.1.27. 30 януари 1928 г., Витоша [бивака Ел Шедар]

Олга Славчева


Екскурзия на 30 януари 1928 година


- Докато човек не мине през тази Школа, не може да разбере Живота. Една душа може да живее при най-хубавите условия, и пак да се мъчи. Щом човек е един лист на дървото, когато някой му се поусмихне насреща и той напусне дървото, тогава той оставя най-хубавото положение.

Сега човек трябва да дойде до „Възкресението". После да бъде като ангел, а после да стане от Синовете Божии.

Само на Божественото можем да се подчиним. На човешкото не можем да се подчиним.

В човека има нещо животинско. Когато те хване тигърът, носи те навсякъде, ти вече си в негова власт; или,ти си във властта на един кон, който е без юзда. Затова всички, които говорят, че човек трябва да бъде господар на себе си, подразбират, че той трябва да подчини животинското си естество. Две естества има в човека.

Щастието в този живот не може да се постигне. Когато казвам „този живот", имам предвид сегашните разбирания. То ще се постигне при новите разбирания. Някои казват „онзи свят ". - Че „онзи свят " хората и сега могат да го живеят.

Божието учение трябва да се приложи. Трябва да се молите така: „Научи ме, Господи, как да приложа Божественото Учение".

Човек трябва да си изработи план за приложение. Всеки трябва да си избере един начин за приложение. Трябва цялото поколение да се възпита в този дух. Човек трябва да има съзнание, че служи на Бога. Това е хубавото. Сега ще прилагате каквото можете, а другото идва само.

Тъмните сили са турили насреща по пътя, по който сте тръгнали, автомати с опулени очи, изкуствени мечки, тигри, змии и ги въртят на пътя ви, за да ви уплашат. А вас да не ви е страх!

Когато отидете в една къща, спретнете се да работите: измийте дъските, изтупайте чергите, донесете вода. Така ще направите цял преврат в дома. После направете така и на друго място, на трето място. Това го правят съществата от невидимия свят. Често някое от тези същества, след като поседи на Небето, посети някой дом, излее в душите на обитателите му светлина, благослови ги и всички станат весели и радостни в тази къща. Цял ден то е между тях и после те разказват колко хубаво са прекарали този ден. Но то през целия ден е работило върху тях... А ние сега искаме да се оттеглим някъде, да се уединим. По този начин не може. Това е механичен начин.

Един брат попита:

- Някои наши приятели искат да правят комуна. Кое е главното условие, което трябва да спазват, за да процъфти комуната?

Ще разрешите основния Въпрос - Любов към Бога. И тогава всичко друго може да се приложи. То е първото нещо! Щом разрешите този, другите въпроси са вече лесни.

Толстой е дошъл до една хубава мисъл. Питали го в какво се състои учението Христово. Той отговорил така: „Когато в една бурна нощ потропаме на една врата и не ни приемат, потропаме на втора врата и пак не ни приемат, и още, и още и т. н. - ние все пак да благодарим! Това е Христовото Учение." Ако Бог царува, и не ме приемат хората, трябва да има нещо. Аз не трябва да се ожесточавам. В дадения случай аз треперя от студ, но хиляди същества има още, които са се сгушили в студа - птиченца, мушички, хора...

Когато станете сутрин, хубаво ще дишате, после хубаво ще мислите и хубаво ще чувствате. И след това Духът ще ви дойде на гости.

Има мисли атавистични, които са влезли у вас. Понякога с дни и седмици те обсебва някоя отрицателна мисъл. Трябва да се справиш с нея.

Сега трябва да се започне една нова страница. Ще отворим нов курс, нов клас за учениците. В него ще дойдете до приложението. За да влезете в класа, най-първо трябва да се научите да мислите. Преди всичко, като влизате в този клас, няма да мислите, че сте стари! Тази мисъл ще изскочи от главите ви! В това училище косата ви ще стане каквато вие поискате - черна или кестенява. Имате бръчки - ще махнете и бръчките! Ще се правят опити. Това е едно учение на опит. Който влезе в този клас, няма да говори в света за него, като риба ще мълчи за това.

Има посветени, които владеят силите на Природата. Те могат да вземат каквато форма искат. Например един такъв посветен ще се представи като старец, ще влезе в едно село, ще говори с хората. После ще излезе от селото и скоро ще се върне като много красив момък. А той е същият. Селяните му казват: „Тук беше дошъл един дядо, който ни говори много хубави работи"! Момъкът ще им каже: „Той ще се върне. Изпрати мене за известно време. Тук е оставена и торбата му". Ще го попитат: „Я ни кажете нещо за тоя дядо!" Той им разправя: „Тоя дядо е...такъв и такъв..." И те слушат да им проповядва за дядото. Накрая им казва: „Аз ще отида да намеря стареца". И после се връща...с бяла брада. Всички форми може да взема. Това е изкуството - и дядо да бъдеш, и момък да бъдеш, когато трябва.

Когато дойде до тези работи, като риба ще мълчиш!

Трябва да се освободим от атавистичните форми. Лицето трябва да бъде така красиво, че да изразява всички добродетели.

Никога няма да се оплакваш.

На един брат, който страдаше от една болест, Учителя каза:

- Трябва да пееш! С пеене ще се лекуваш.

- Когато пея, студентите, които живеят в същата къща, казват: „Тези хора от Братството все пеят."

- Ще им кажеш: „Чакайте, ние се упражняваме в пеенето, още не пеем". Идеята в тези думи е, че занапред ще дойде още по-хубаво пеене, за което сега се подготвяме.

Ще бъде, ще бъде! Когато се казва какво ще бъде бъдещето, човек едва може да си представи това.

Стана въпрос за храненето. Учителя каза:

- Когато не си имал резултат от храненето по отношение на твоя физически и духовен растеж, тогава не си ял, тогава си внасял отрова в организма си. Като ядеш, ще благодариш! Тогава ще растеш. Ще ядеш малко, и то най-чиста храна. Хлябът да е чист, не от брашно, мляно преди 4-5 месеца, но от прясно брашно. Колко болести са от храната! Ще платиш повече за хляба, но да е от прясно брашно.

- Учителю, в една от последните лекции вие казахте, че Любовта носи всички постижения, че отваря път за всички възможности.

- Човек трябва да стане проводник на Божията Любов. Тя да мине през неговата душа. Щом се говори за Божията Любов, не мислете, че човек трябва да стане калугер. Калугерство, женитба - всичко това трябва да си го минал, че тогава да дойдеш до Божията Любов. Божията Любов не е в тези работи.

Като станеш проводник на Божията Любов, хората ще ти станат мили. Като ги видиш, ще ги познаваш, а сега ги подозираш. Мечката ще тръгне след теб, ще ти лиже краката. Който те види, ще се чуди, че подир теб са тръгнали четири-пет мечки: значи, има нещо, на което те се подчиняват. - Бог е, на Когото всички се подчиняват. Понеже ние не се подчиняваме на Божия Закон, затова и животните не се подчиняват на нас.

Като обичаше един човек, ние събуждаше неговия Господ. Казва се: „Не угасяй Духа!" Този човек е угасил Духа - ти ще запалиш неговата свещ. Трудна наука е това. Вие сте по-готови за нея.

Една сестра беше нарисувала витошки пейзаж. Тя показа картината на Учителя. Всички я разгледахме. Помолихме го да каже нещо за изкуството.

- Най-първо, в нисшия стадий на изкуството взема участие само наблюдателният ум. Наблюдават се формите. Върху главата центърът на формите е поставен между веждите. Това е материалната страна на изкуството. След туй идват цветовете, това е втората степен (вторият стадий). Най-после иде въображението; Тогава картината ще получи дълбочина.

Гледаш една картина и търсиш какви са причините, които са подбудили човека да я нарисува. Докато не е плакал, човек не може да нарисува една велика картина. С четири реда сълзи трябва да е плакал!....

В хода на еволюцията няма по-велико нещо от човешкото лице. По-голям синтез няма. По-красива форма няма. Това е едно сложно съчетание. Целият космос се отразява в човешкото лице! Всичко, което става в Природата, се изразява на лицето. Някой го схваща като нещо обикновено. - Не, не! То е един велик свят! Като погледнеш лицето, ще видиш къде си - дали си в Млечния път, или си на Земята. Всеки трябва да се стреми да има най-хубавото лице, за да може душата постепенно да се изявява. То е най-красивото нещо! Най-напред ще знаеш защо Господ ти е турил носа, устата, ушите, очите, Всички тези мускули, веждите. Ще знаеш колко косми имаш на главата си. После, ще знаеш защо Господ е турил клепачите ти...

Една сестра прочете едно свое стихотворение, написано днес тук, на Витоша. Учителя каза:

- Центърът на речта е под очите, към скулите. Има друг център - на красноречието, той е горе на челото, отстрани.

Поетът трябва да си служи със сравнения.

На сегашните поети им липсват думи. Не че им липсват, но думите, които употребяват, в своето съчетание не произвеждат, от окултна гледна точка, никакви цветове. Един от младите поети има стихосбирка. Някой път ще изнеса от неговите стихотворения да видите къде са несъвместими думите.

Поетите са слънчеви типове. Те трябва да бъдат слънчеви типове. Трябва да имат влияние и от Луната, но ако им Влияе само Луната, не могат да бъдат поети. Или могат да бъдат, но ще излязат извън реалното, В областта на фантазията.

Хората на изкуството - поети, музиканти, художници - се раждат такиВа.

Шекспир е употребявал 15 000 думи, Милтън - 10 000, а Омир - 40 000. Този факт за Омир трябва да се провери дали е верен. То е голямо богатство! Мъчно се чете „Илиада"-та, и един грък даже мъчно може да я чете. В нея има дълбоки символи. Трябва да прочетете Ведите - епичните произведения на Индия. Те са хубави. Това са 30 тома! Преведени са на английски от Макс Мюлер, който си има свои теории...

Гърците в областта на изкуството са заемали от Египет, от Индия и пр. Единственото, което е тяхно, то е ваятелството.

Като влезете В тоя клас, за който Ви говоря, Вечерно Време ще оставяте тялото си, ще намерите Ведите в Англия, ще ги прочетете, ще си вземете бележки и сутринта ще си дойдете. И във Ватикана ще идете... Апостол Павел нали е ходил в онзи свят! Колко повече - в Лондон...

Като риби ще мълчите за този клас, за който ви говорих! Вие ще си говорите един на друг, но ще си говорите за лук, за чесън... Представете си, че сте царски син и Ви е дадена една задача -да ходите инкогнито, ще се пазите, ще мълчите - да не разберат, че сте княз...

Ще слушаш другите, ще се учиш, ще запитваш, ще казваш: „Много благодаря, нова светлина внесохте в ума ми!" Значи - да не знаят, че ти знаеш други, дълбоки истини!

 

 

Разговори на Ел шадай

Глава: Екскурзия на 30 януари 1928 година

Боян Боев



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder