НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Учителя е на екскурзия до Мусала с част от участниците в събора. Първи ден - 27 август

27.08.1927г.


Учителя е на екскурзия до Мусала с част от участниците в събора.

Първи ден - 27 август

 

 

След събора Учителят прави предложение за екскурзия до връх Мусала на 27 август. Участниците в екскурзията са 450-500 души. Те били извозени с камиони (покрити и открити) до Чамкория (Боровец). Започва изкачването към хижа "Мусала". На 28 август вали сняг и снежната покривка достига 40-50 сантиметра. Запалените огньове горят край Мусаленското езеро и по- голямата част от братята и сестрите осъмват при огньовете. Изкачването на връх Мусала е проведено въпреки дълбокия сняг. Никой не се разболява, макар че повечето били с летни дрехи. Много от тях за пръв път се качват на планина и нямат представа какви са изискванията за планински туризъм.

 

За тази екскурзия може да се прочете в следните спомени:

 

1. Построяване на братския салон на "Изгрева"

Галилей Величков (1911-1985)

 

2. Мусалла, 31 август 1927 г., сряда, [Рила]
Олга Славчева
 


"Построяване на братския салон на "Изгрева"


По покана на Учителя през месец юли 1927 година група братя и сестри от Айтоския край идват за построяването на братския салон на "Изгрева". Инженер Руси Николов от Стара Загора е направил строителния план.
Участници като строители са следните братя:


1. Васил Долапчиев от село Каблешково, Бургаски окръг.
2. Слави Тодоров от село Габераво, Бургаски окръг.
3. Георги Йорданов от село Каблешково, Бургаски окръг.
4. Янко Карагеоргиев от село Габерово, Бургаски окръг.


Участвуват също и следните сестри:

1. Славка Митева Георгиева от село Каблешково, съпруга на Георги Георгиев.
2. Комня Тодорова от село Габерово, съпруга на Слави Тодоров.
3. Ирина Долапчиева от село Каблешково, съпруга на Васил Долапчиев.
4. Иринка Славова Тодорова от село Габерово, дъщеря на Слави и Комня Тодорови.


Братята участвували в строителните работи, сестрите работели като общи работници, а когато сградата била измазана, белосвали и боядисвали с баданарки (бояджийски четки) с варно мляко стените на салона. Всички братя и сестри са разквартирувани на палатки. Една от сестрите била винаги дежурна и приготвяла обеда на работещите. Правело общо впечатление, че това са братя силни и с умение да строят. Освен това, били загорели от слънцето - от полското слънце на село, откъдето били дошли - което се очертавало много ярко върху белите кошули, които са носели. Елечета отгоре ги покривали. А потурите на кръста били завити с червени пояси. Краката им били обути с бели опинци и бели навуща. Така навремето е бил облечен българският селянин, когато е работел на полето. По същия начин те били облечени тук, на "Изгрева", и по същия начин работели всеотдайно на Божията нива.

На полето в Айтоския край те орали, сеяли, копали и с труда си изкарвали насъщния си хляб за преживяване. Тук, на "Изгрева", със своя труд те построяват салона, където Учителят даваше Словото Си, което бе Небесният хляб за учениците от Школата и е онзи насъщен Божествен хляб за идното човечество.

По това време, докато се строи салонът, Учителят държи беседите Си в салона на ул. "Оборище" 14. След завършване на една от беседите, Учителят се обръща към сестра Савка Керемидчиева, която е стенографка и казва следното: "Рекох, идете горе на "Изгрева" и прочетете стенограмата на днешната беседа на братята и сестрите, които строят нашия нов салон. Кажете им, че Аз специално те изпращам, за да им прочетеш стенограмата на днешната беседа. Работникът е достоен не само за своята прехрана, но е достоен и за Словото Божие". Савка се качва горе, прочита беседата и завършва с горните думи на Учителя, които са изказани в един библейски стих именно за участниците в строежа на салона. Сълзи се наливат в очите им от умиление и в знак на благодарност, че са зачетени и не са забравени от Учителя и от Бога. Те не бяха забравени. Но по-късно бяха забравени от нас и от онези, които десетилетия наред слушаха Словото на Учителя. И когато дойде време да бъдат записани някои исторически факти за Школата на Учителя, малцина бяха онези, които си спомниха за тези, които построиха салона. Те бяха още живи, бяха скромни хорица и не парадираха с нищо. Но другите бяха забравили това, което те бяха построили със собствения си труд, безвъзмездно, в името на Високия Идеал. Тогава аз употребих много усилия, за да издиря и подредя техните имена. Разбира се, че и много братя и сестри са помагали при строежа. Но - едно е да помагаш, а съвсем друго е да строиш.

След построяването на салона, става един от най-големите събори в София. Той започва на 19 и свършва на 24 август 1927 година. В този период са изнесени девет беседи, които се отпечатват в томчето "Пътят на ученика". В този събор участвуват над 1 000 души от цялата страна. Съборът свършва и Учителят прави предложение за екскурзия до връх Мусала на 27 август. Участниците в екскурзията са 450-500 души. Те били извозени с камиони (покрити и открити) до Чамкория (Боровец). Започва изкачването към хижа "Мусала". На 28 август вали сняг и снежната покривка достига 40-50 сантиметра. Запалените огньове горят край Мусаленското езеро и по- голямата част от братята и сестрите осъмват при огньовете. Изкачването на връх Мусала е проведено въпреки дълбокия сняг. Никой не се разболява, макар че повечето били с летни дрехи. Много от тях за пръв път се качват на планина и нямат представа какви са изискванията за планински туризъм.

Още през 1926 година, в съборните беседи, изнесени на "Изгрева", се говори за построен салон, но това се отнася за салона на ул. "Оборище" 14. Този събор започва на 22 август и продължава до 29 август, включително. Тогава за четири дни, е била построена само една стая с едно антре - постройка, която се прилепи на следващата година до новопостроения салон. Ние я наричахме "приемната на Учителя", защото в нея Учителят приемаше Своите гости, които идваха на "Изгрева" и търсеха да се срещнат с Него.

Ще ви предоставя няколко дати, които ще бъдат обект на проучване от следващите поколения, за да проверят как науката Кабала се отразява в тях.


Приемната на Учителя

1. Тя е построена през 1926 година и Учителят приема в нея до 1944 година - тя се използува от Учителя осемнадесет години.
2. Тя се използува до 1958 година - четиринадесет години след заминаването на Учителя
3. От 1958 година, когато е закрит "Изгревът", тя просъществува до 1971 година, когато беше разрушена - всичко тринадесет години, тя не се използува от Братството.


Години.

Салонът на "Изгрева"

1. От 1927 до 1944 година Учителят държи беседи - седемнадесет
2. От 1944 до 1958 година Братството го ползува - четиринадесет години, след което е затворен от властите и предаден на телевизията за склад.
3. От 1958 до 1971 година - тринадесет години той служи за склад.
4. Салонът просъществува от 1927 до 1971 година - всичко четиридесет и четири години. Той бе разрушен през юли 1971 година.
5. Салонът е ползуван от Братството от 1927 до 1958 година - тридесет и една години.


Търси се онзи ученик, който има познания по Кабалата и онези познания, които Учителят дава в Словото Си за значението на числата, за да направи своите проучвания. Аз съм напълно убеден, че ще излезе една невероятна зависимост между датите на построяване на салона, ползуването му и унищожаването му. Това изследване ще бъде поука за всички следващи поколения.
И когато някога последователите на това Учение решат да построят салон за Бялото Братство, те трябва предварително да знаят какво означават за Небесната Кабала числата, когато през времето на Учителя бе построен този салон. И чак тогава да потърсят тези дати - месеци и години, за да проверят дали Небето ще съизволи в построяването на нов салон.

Аз дълги години правих моите изчисления. Взех за начало датата на построяването на приемната на Учителя като дата и за построяването на салона. При тези мои изчисления всичко излизаше и даваше числото девет. Но трябва да призная, че ако се изчислява с датата на построяването на салона - 1927 година, получават се други числа. Затова е необходим човек, който има познания да се справи с тази задача.


Имате задачата. Търси се ученикът, който да я реши.

 

Изгревът - Том 1

Глава: 2_47 Построяване на братския салон на "Изгрева"

Галилей Величков (1911-1985)


Датата не е вярна. Екскурзията е проведена веднага след събора - 27-ми и 28-и август.

 

2.1.24. Мусалла, 31 август 1927 г., сряда, [Рила]


Няколко стотици потегляме за свещения връх. Боже! Колко радост, колко трескави приготовления! Като че ли не отиваме за Рила, ами в Ерусалим на поклонение. Тръгнало е и старо и младо, и бедно и богато, и учено и просто. Стои някой бедняк брат, или сестра и жадно гледа към пълните камиони, натъпкани с пътници... Вижда се, че джобът му е празен... Завчас се размърдвам между мнозинството, томува нещо пошъпна, ономува се усмихна, другиму друсна ръката и ето! Шъпата ми се напълнила с няколко стотарки, които давам на изненаданите - един, че още един. Завчас значи, целта е достигната и вместо купнеющ поглед, сега виждам радостни, щастливи сълзи по очите. Времето се разваля. Небето тътне някъде и сиви облаци се носят отдалече - нищо хубаво не предвещават. Но то си е за него, а ние на Рила отиваме, Мусалла да изкачим и туй то! Слънцето се скрива зад ръждиви облаци, но устремът ни е тъй голям, тъй неудържим, че и циклон да има няма да го забележим.

Неусетно сме пред Самоков, а след малко и - Чам Кория. Там, на „Песъко” българската аристокрация ни посреща с такива подигравателни подмятания, че ако бяхме някои глезени, трябваше в дън земя да се скрием. „Лудост” - мълви една оксиженирана дама с гъсто червисани устни. Или пък - друг: „Този човек (за Учителя) ще умори тия нещастници”. И още колко недружелюбни възклицания се отправиха от тия „избраници”, които можеха по месец-два да се разхождат по „Песъко” и да харчат парите си. Каква злоба се лъскаше от очите на стар пенсиониран големец и неговата подобно квачка бабичка. В този миг те виждаха в нас едва ли не съчетано злото на целия свят, едва ли не причина за всички световни злощастия, олицетворение даже на всичко глупаво, назадничаво и дори престъпно...

Горките! Ние наистина, гледани отстрана нямахме изискания вид на туриста - дрехите ни - как да е, също и обувките, а също и нашите торби, мрежи и раници за провизии... Но, ако можеха да надникнат в сърцата ни, о, никой, и най-последния по възторг и издържливост не би отстъпил и на най-добрия изпечен турист.

Дванадесет пълни, претъпкани камиона с туристи. Всичката прах до тук се полепила по нас, защото камионите следваха един след друг и никак не ги беше еня, че пътниците им ще развалят фасона си.

С нас пътуваха и селяни от Айтоско, Старозагорско и Видинско. Първите са облечени с широките си потури, омотали кръст с ален пояс деветолактен. Носеха си и ямурлук... Загорските селянки пътуваха със своите широки вълнени рокли и пъстри везани престилки, като че ли отиваха на църква. Горките, някои обути с лъскавите си чехлички, па като видяха, че с тях не се излиза на глава, изуха се боси и затепаха по пътя с напуканите си яки нозе...

Напред! Нагоре! Тя ни чака хубавицата Рила наша прекрасна. Тя ни посрещна тъй радостно, тъй дружелюбно, че дори почна да рони сълзи... и то изобилни сълзи. Начумерените облаци съвсем скриха от очите ни слънцето и ни обвиха с мокри непроницаеми мъгли.

„Дано вали”, се чуваха думите на нашите братя селяни, „земята вече изгоре и лошево ще става.” Наистина, трябва много, много дъжд да падне, защото тревата станала на пепел, дърветата изрониха жълта шума още всред лято, дето се казва. Реките пресъхнали, въздухът се изпълни с милиарди мушици, които стръвно налитаха и люде, и добитък. Макар че небето се мръщи и плаче, тука е Едемски рай - даже бих го нарекла Царство Божие. Буйната зеленина не е загубила своята свежест и красота. Стройните борове - като вечни свидетели на красотата тихо, молитвено извисяват тънките си снаги. Тревата е пълна с боровинкови стъбла, по които висят сочни зърна. Из храстите и алена малина е свела върши, натежали от сладък плод. Каква красота! Мъглите все по-ниско се спускат и скриват от очите ни прелестните гори и пъстри скали назъбени, като някакви древни бойни кули. Бързи пенливи потоци като стадо козлета стремглаво се спускат към незнайни пътища. „Царска Бистрица” хвърля аметистови вълни, неизменна в своята жизнерадост и сила плени ухото с бодрата си песен.

Спираме за почивка. Насядаме по меката трева, или скали и се унасяме в дивната гледка на гората. Коя ръка на майстор би могла на платно да предаде тия разни оттенъци в зелено, синьо и мораво, на ония гроздове от шишарки, виснали по клоните, или на грамадните паяжини между клоните, по тях роса полепена от мъглата и дъжда. Между свещените борови великани извива тесен път, той води все през такива прелестни кътища, от които не ти се иска да се отделяш.

Дъждът се усилва. Нозете отдавна гмичкат из водата, гърба уж защитен с някаква пелерина, отдавна пропуска по гърба поточета и вадички. Затова пък въздухът е тъй хубав, тъй свеж, тъй жадно го поемат гърдите, като първостепенно и несравнимо благо. Като че гърдите, поемайки го, пееха. Всяка клетка ликуваше.

Колкото се изкачваме нагоре, горите почват да оредяват. Идваме вече в царството на клека; в царството на високата жилава трева, огъваща се под нозете ни като пружина, обиколени от бликащи води на извори и поточета. Провиждат се вече преддверията на Мусалла, който ни изглежда тъй близко, тъй досегаем, като че още 10 минути и ще бъдем горе. Но, впоследствие се оказа, че е още тъй далеч и, че много път ни чака докато го стигнем.

Дъждът на пресекулки ни проследи по целия път. Пътниците без прекъсване, подобно жива огърлица, се нижат по цветистата пътека. Над нас в дъжд потопила крилете си, се носи мъгла и плътно ни обвива. Стремително пътуваме нагоре, като че ли ни беше обещано несметно съкровище. Всички изглеждат бодри и весели, макар че изгубили доста и без това от своя едвам докаран „фасон”. Като че ли през някакъв облачен океан ний се движехме тайнствено и мълчаливо. Пак дъжд, обилно плискащ дъжд, но никакво оплакване не се чува от никъде; напротив, шеги и закачки.

Провижда се хижата. Тя е още недоустроена, но за нас представляваше вече едно желателно убежище. Но немислимо беше да се поберат вътре 600 души. И все пак мнозина, повечето „недъгавите”, както ги нарече Учителя, побързаха да се настанят вътре, вече окупирано от Чамкорийски туристи, вътре отдали се на гуляй и пушеха. Наистина, само „хилавия” можеше да се помири с подобна наситена атмосфера, след като е дишал божествения рилски въздух.

Набързо се опнаха няколко платнища под които, как да е, се подслонихме, ала и те не можеха да поберат всички, така че, трябваше да се редуваме... Накладоха буйни огньове. Мокрият клек най-първо се опираше, но после пламна с всички сили и разля животворна грейка. Чайниците пълни с кристална езерна вода бързо възвряха и богато ни възнаграждават за преживените до тук мъчнотии. Ето го едно от Маришките езера. Повърхността му блести с огледална гладкост. То приковава погледа в мълчаливо възхищение. Като че ли то пее. То пее хвала на планината.

Закачулени обикаляме огъня безспир, обливани с дъжд и озарявани от неговите пламъци. Нощта бързо настъпва. Нито една звезда. Всичко се скрива в непрогледен мрак. Така обгърнати от тъмнината, бледо осветявани от огъня, приличаме на тайнствени изследователи, които жажда за приключения и открития гони насам и недружелюбно, или по свойски природата посреща. Или жреци и весталки, които въпреки природните стихии пазеха свещения огън. Как минахме тая нощ. Ще остане паметна за нас. Може би за хиляден път се чува все едно и също: мокро, влажно, тече, студено, замръзнах, треперя; тия думи се повтаряха в разни вариации, тонове и обертонове. Тия неща изпълваха съзнанието на всички, но въпреки това, някои пееха непрекъснато, други, постоянно сечеха дърва и подклаждаха огъня, трети пълнеха чайниците, четвърти нагорещяваха камъни за съвсем измръзналите.

Зората ни завари пак в дъжд. Зора без лъчи, без слънце. Потегляме. Дъждът сега пък се превърна в град, после - на едри парцали сняг. За миг пътят ни се напосла с мека постелка - блестяща, чиста и хубава. Когато тръгнахме, Учителят каза да тръгнат към върха само най-смелите, а „недъгавите” да останат, но какво бе нашето учудване, когато всички тръгнаха и никой не приемаше да остане между тях. Мокри, не мокри, помръзнали, не помръзнали - всичко потегли нагоре. Учителят бе тъй бодър, макар че и той цяла нощ не мигна под плисъка на дъжда, наметнат само с една тънка пелеринка, що оцеждаше вода.

По извития път, всред това божествено хубаво бяло поле извиваше наниза от смели пътници, които се движеха с жив устрем. Слънцето скрило зарите си, но оставило цялата красота на природата непокътната. Набраният студ изчезва. Лицата се сгорещяват. От устата дъхът на бяла пара се носи из въздуха. Като че ли Мусалла смъмри ветровете и те пресякоха дъжда в сняг, за да се скрият локвите и да се види цялата й бяла хубост, която зимно време е непристъпна. Пътниците, тъй извиващи, приличаха на скъпа огърлица около бялата мощна шия на Рила.

Езерата, ту се мярват, ту изчезват под мъгли облаци. Вървим бавно - един зад друг. От страни - пропасти. Ето го и „Божието Око” - онова самотно красиво езеро, почти под Мусалла. Тъй го нарече Учителя преди години, тъй си му и остана името. Казват, при ведро небе, то тъй прекрасно и нежно блестяло наистина, като същинско Божие Око. В него най-хубаво се отразява небесната радост и благост. Сега то е тъмно, почти черно. Като че ли потънало в дълбока размисъл и тайна.

Влагата ни просмуква. Дрехите ни отрупани със сняг. Нозете гмичкат в пробитите обувки, но душата е пълна с възторг и богоговение. Затоплихме се, въпреки студа.

Как се изкачихме горе, как се намерихме на върха? Боже! Боже! Учителят погледна дали всички са се изкачили и после каза да изпеем: „Един си ти, мой Мусалла!”. Как ечаха от върха няколкостотин гърла, как се радваха толкоз гърди, пълни със свещен трепет! Мусалла, Светилище на планините - древен престол на истинските Богове - на българските добри и целомъдрени Богове.

Тия с големите ямурлуци как важно пристъпват. Нехаят ни от влага, ни от студ. Главите си завързали с високи качулки, мустаците им нависнали от ледени висулки. Те приличат на някакви маги, дошли от далечен път, да се поклонят на Истинския Бог.

Слизаме. Пак тая диамантена огърлица от живи души - красиво, красиво! Мъглите се махнаха, но сега пък снегът се обърна в дъжд. Стопи се всичкия сняг и почваме да слизаме по мътни пороища. Колко радостни се чувствувахме от тая нова баня! Някаква веселост ни обзе като че ли наистина бяхме намерили обещаното съкровище.

Хижата! Но защо ни е тя? Ние се готвим за път. Сега, наистина слизаме направо по реки и порои. Такава свежест по цялата природа! С тъга обръщаме поглед към чаровната планина, която няма може би тъй скоро да видим.

Срещаме туристи. Казват, че големи благотворни дъждове са паднали по цялата страна. Сега цялата природа и доле ще се обнови -тревички, цветя, птички. Сега ще се съединят огромните земни пукнатини, що сушата отвори. Сега пак гойни стада на паша ще излязат.

- Какво от това, че пострадахме - казва Учителят, щом всичко наоколо ни се съживи и зарадва! Ние се качихме тук да повикаме дъжда. Заслужава си да претърпим всичко, като знаем, че животът наоколо пак се обновява.

Чамкорийци! Как съжалително ни гледаха с лачените си чепичета. Но, Бог с тях. Не бихме сменили нашето тържество и победа в планината за всичкия им рахатлък. Те помислили, че там горе мъртви сме останали, а ние като победоносна войска с радостен вик се връщаме, не само без „ранени и убити”, но даже нито с едно одраскване.

- Тия лудите, докараха дъжда - казваха трети, прекъснаха ни курорта - все тъй, буря и дъжд докарват.

Но кой ги слуша. Сърцата ни са пълни с толкоз възторг, с толкоз радост, че готови сме да минем и „през строя”.

Камионите ни чакат. Качваме се като същински завоеватели. След малко ето ни пред Самоков. Купуваме си круши, пресен хляб, ябълки. Направихме им хубав пазар. Наистина трябва да сме представлявали любопитна гледка с тия повлечени мокри дрехи и кални обуща, че на тълпи се събираха да ни гледат. Кой наметнат със скъсано платнище, кой с мокър шал, тежки от вода одеяла. Дъждът секна. Небето се разведри. Млад месечко изви рогче и звездите ласкаво се показаха. С песни и викове потегляме за нашата София. Ето я Панчаревската юзина, селище с хиляди лампи. Седнали един до друг, за да се топлим, ние пеем и викаме до Бога. Отдалече блести и ламбата - слънце на нашата школа. Посрещат ни с песни. Отвориха всички електрически ламби. Блесна целият „Изгрев”.

Но що да видим. Пред школата накладени грамадни огньове... Целият двор облъхнат от приятна топлина. Високите пламъци от сухите метрови стволове осветяваха с приказна светлина и без това празнично осветения двор. На широко разстлана жар - за миг изсъхват дрехите и обувките ни, и ние, като че нищо не ни било, се спуснахме да помагаме на новопристигащите. От разперените ямурлуци се вдига облак пара.

Всеки пи чай доволно. Всекиму се даде гореща вода за нозете, за обливане. Ечи от радост веселия народ. Всички трудности от пътя се преобърнаха в тържество.

„Изгрев” ечеше от: „Един си ти, мой Мусалла!” с такава жар, с такова вдъхновение, че излезе вярно, какво „съкровището” горе е намерено.

Лицата изпущат зари от радост. Каква потайна прелест излъчваше всеки един, който се удостои с Рилското „кръщение”. А ония на „Песъко” просто заслужаваха съжаление със своите слабо облъхнати от кислород дробчета, знаящи само да пазят от повреда скъпите си тоалети. Този двор тук не бе ничий, но всички се разпореждаха вътре, като да беше всекиму бащин... Всеки можеше да поработи, да се погрее, да попее, да си почине. Всеки се надваряше да услужи повече, да се жертвува по-много от другите.

И до сега се чудим и се маем кой накара нашите от „Изгрев” да ни посрещнат с разпалени огнища! Кое бързокрило птиче дойде и каза да се приготви така „Изгрев” и да ни посрещнат като свои братя и сестри. Господи, Ти Единни във всички същи, Ти, който ни водиш чрез Учителя, Ти благи Боже, стори всичко за нас. Ние вярвахме в твоята благост, въпреки че ти нахмури вежди от небето, ние не се уплашихме от това, защото знаехме, че Ти си благ Господ, баща наш.

Никаква умора. Никаква! Даже и дрямка няма. До късно посрещане и настаняване на нови мокри пътници от обичната Рила. „Изгрев” ечи от песни.

Полунощ преваля. Прикътани в топлите си палатки, дишайки озонирания въздух заспиваме юнашки сън. Какъв сън! Звездите приветливо блещукат. Те сякаш ни се радват, че тъй сити, измити и преоблечени можем да си почиваме след оная хала из Рила, която така богато ни обдари.

 

Изгревът - Том 26
Глава: 2.1.24. Мусалла, 31 август 1927 г., сряда, [Рила]
Олга Славчева



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder