НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШЕН ЗАПИС | ХРОНОЛОГИЯ НА БРАТСТВОТО | СЛЕДВАЩ ЗАПИС >

Учителя е на екскурзия на Витоша - Ел Шадай. Благовещение

7.04.1927г.


Учителя е на екскурзия на Витоша -

Ел Шадай. Благовещение

 

Тази екскурзия е описана от Олга Славчева:

 

2.1.20. Благовещение, 7 април 1927 г., четвъртък,

Витоша [бивака Ел Шедар]


Природата грабна китка босилек, топна я в дъждовните облаци и напръска земята. Още към Витоша вече сме мокри до кости и нозете ни гмичкат във вода. Но, ще се върви; това е нейното благословение. Напразно издигаме поглед към небето да зърнем поне една звездичка. То е тъмно и мрачно, и мъгли гъсто ни притискат с мокро крило.

Четири часа е, а до съмване има още време. Нищо се не види от мъгли и дъжд. Стотина на брой ние се точим към планината с невесели чувства. Сега ли намери да вали? Да бе почакало да се качим поне, че да прави каквото иска, пък то още от вратата ни почна.

Напразно и към изток взираме поглед да се появи златна черта и раздели денят от нощта; напразно към върха поглеждаме да съзрем поне върху него розови следи, макар и от далечен, и скрит зад облаци изгрев. Невесели крачим напред, настръхнали от студ. Учителят е с нас. За връщане нито мислим, защото сме сигурни, че ще има денят красиви пробляски, че планината ще ни приюти с приветлив поглед.

Ще - не ще, започва да се развиделява. Мъглите стават по-прозрачни, небето от черно става оловно, изток ръждиво е оцветен, а и планината, въпреки непроницаемата си мантия вече очертава стройния си стан. За миг вятър отмахва мъглите и върхът отделя с нова снежна качулка. Кокетен е Априлий, знае, че иде вече пролет, но пак си купил нов снежен калпак. Дори нов кожух е облякъл той, стегнал е снагата си с него, макар и тъничък, но нов и твърде красив е той. Но мами се, ако иска да ни излъже с това, че е страшно. И през новия му кожух лъхти на здравец и нежна пролет.

Задуха студен вятър. Нашето леко треперене се обърна в зъзнене. Дъждът се провира през яката по гърба и гърдите, хлъзга се навсякъде. Вятърът преби дъждовните капки в дребни снежинки, после ги разметна в едри парцали. Бели букети бързо напостилят пътя ни с разкошен мек килим. Нозете ни потъват безшумно в него и ние очаровани от рядката хубава картина, като че ли преставаме да зъзнем.

Чудно! Какво ще ни мами и плаши Април. Ето кукуряк, ето и морав, и жълт минзухар, теменужка се синей из под шубрачките. Те се показват за миг, като че ли се опират на снега: - Снежко бе, снежко, не ти ли стига цяла зима да валиш и трупаш преспи, ами и сега? Засрами се малко, не плаши тия люде. Искаш да ни закриеш от техните очи. Цяла зима ний се готвихме за този ден, блага вест на човеците да кажем, а ти ни затрупваш. Махни се, де!

Чуваме как и той й отговаря: - Не бойте се, няма да ви затрупам, аз само ви галя, милички. Ето аз съм мекичък и пухкав; проврете главиците си бодро и смело, и не бойте се от мен. Върху бялото платно що ви постилам, поставете пък вие своето свилено везмо от зелена, морава и жълта коприна.

Вятърът утихва. От листи и кпоне почва да се свлича навалелия сняг. Реката лудо бучи; бие се, пени се, шуми и стремглаво се спуска по коритото. Мъглите започват да се гонят от небето. Слизат върху земята, обгръщат я и почват да танцуват върху нея. После тичат към града и го покриват с дебела черга.

Неусетно се изкачваме „у дома”, на Ел Шедар. Там горят няколко огнища, гдето ни чака нашата спасителка врялата водица. Преобличаме се как да е с по-сухи дрехи и се приближаваме до скъпото огнище, цяло обкичено с чайници, гюмчета, кани, джезвета. Почва щедрата гощавка. Налята е горещата вода в бялото емайлирано канче. Спуща се в него чайната лъжичка, що след малко оцветява водата и я прави ароматична. Слагат се вътре няколко бучки захар, що завчас се стопява. После се отрязва дебело резанче лимон, постисва се с два пръста над чашата и се пуща в нея. След това с малка лъжичка, глътка по глътка утоляваш жаждата си с най-приятното питие на земята. После още една чаша, още една, докато жаждата отмине. След уталожаването на жаждата идва гладът. Изваждаш бялата питичка, ето го сиренцето и крехкия като ябълка праз. Колко е вкусен сега той, придружен с маслинки! Всичко е сладко тука. Някои са донесли и стегнати сърмички със сухо грозде. Не се усеща липса на нищо. В практиката на общия ни живот в планината е - да се споделя с всички донесеното благо. Така то става по-ценно, по-благословено. Урс - Цеко е най-беден от всички, я гледай какви блага има върху неговата кърпа? И сърми, и халва, и маслини, и сирене, и сварено яйце, и мед, и масло, и - що ли не? Та как няма да има за него такива хубави неща, нали той ни спасява със своя самовар, нали той ни дава по пътя до горе скъпоценна глътка всред вихри и фъртуни.

Почна другата музика - пението. Всекиму се иска да се качи върху някоя висока скала и да викне песен. Всеки иска да бъде чут. Или „прочут”, както се подкачахме помежду си. Този ден мнозина станаха прочути, накацали по канарите се надпяват. Всеки тук можеше да пее колкото си иска и колкото му глас държи. Широка е планината. Вятърът подема буйната песен на тия „гръмогласни солисти” и я предава нататък. Обаче никой не можеше да надмине величието на природата, да я надвика, да я надпее. Дори нейното мълчание бива много по-красноречива песен. Дори и общата песен, ръководена от диригент се издигна мощна, а след туй спотаи, обхваната от мишците на величествения и необхватен планински простор.

- Гимнастика!, изкомандва Учителят. Свити до огнището станахме да се наредим.  

Първом се дават маршировки напред и назад, съпроводени с движения на ръцете горе, доле, вляво, вдясно. Учителят видя изсмуканите ни от дъжда лица, синкавата ни бледност и по този начин ни извади от пагубното вцепенение. И чудо! Тъй се затоплихме, тъй окрилени се чувствуваме, че липсата на слънце сега почти не се почувствува. На всичко отгоре и слънцето няколко пъти провря глава през облаците и ласкаво се усмихна, като че искаше да каже: - Опитайте сами, все аз ли да ви топля?

По някой път вятърът изтласкваше мъглите на една страна и правеше да се виждат чудни процепи на небето, отдето надничаше то чисто и невинно, като малко дете.

Учителят тръгна от група на група, от огнище на огнище, гледа на всички развеселен и тихо, тактувайки приглася на песните ни. Понякога протяга ръце към запалените главни и ги потрива от приятната топлина. Любител на горещата вода и чая, любител на планината, Той и нас научи да ги обичаме и да опитаме тяхното благо. С тия гимнастически упражнения той ни загърна като с яка броня срещу нахълтващия мраз. А със своето безстрашие и нас направи смели и безстрашни през бурните дни и нощи на пролетта, лятото, есента и безпощадната зима.

Слънцето горе сега се застоява по-дълго над нас. Мъглите се стопяват. Селото и градът вече добре се провиждат. Не само късчета, но цели огромни пространства от синя коприна се разкриха над нас; ето и цели светлосини разгънати бали, тук там изпъстрени с бели облачни цветя.

Ех, това се казва Благовещение, а не туй тази сутрин!

Стягаме се за път. Раницата почти празна е вече на гърба и гегата в ръката. Няма вятър, нито дъжд. Има само слънце, небе и сняг. Застанахме на прощалната поляна. Заедно с Учителя възнасяме топла молитва. Ние сърдечно благодаряхме за този разнообразен и все пак красив ден, че живи и читави се връщаме у дома. Лицата ни алени, загорели от студа, очите блестят от радост и придобита сила.

Витоша и сега ни доказа, че е блага за нас и, че никой път не бива да се боим от нейните нахмурени вежди, че тя пак ще ни даде това за което сме отишли.

Слизаме. Нито следа от сутрешния сняг. Нозете ни потъват в зеленото кадифе на пролетната зеленина.

На „Зеленка” почиваме. Там пеем възторжени песни. Тук Учителят даде чудно поръчение: Поетите да пишат за всяка екскурзия. И още нещо: Покани Мара Белчева и дядо Благо, (а за мен извикаха всички останали) за Великден, когато пак дойдем тука при топло слънце, да му прочетат по една поема за слънцето...

Коя ли е тя, кой ли ще му прочете най-прекрасната поема. Не съм ли аз най-малката от всичките? Що мога аз в сравнение с тая Мара Белчева, за която Пенчо Славейков толкоз песни е изпял.

Дали пък моята поема не е вече написана и не чака своето време? Видя щем на Великден.

Но защо Той не спомена моето име, а остави всички единодушно да вляза и аз в числото на избраните поети?

Ето ме вече в моето приятно жилище. Пия чай, топля се край печката и пиша... първо екскурзията, после преглеждам това, що се роди преди 3-4 месеца за дивното вечно слънце, което ми е дало толкоз щастие.

Наистина, хубав ден е Благовец!

 

Изгревът - Том 26

Глава:  2.1.20. Благовещение, 7 април 1927 г., четвъртък, Витоша [бивака Ел Шедар]

 

 



, , г., (Четвъртък) (неизвестен час)

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



НАГОРЕ


placeholder