НАЧАЛО

Примерни понятия | Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШНА БЕСЕДА | КАТАЛОГ | СЛЕДВАЩА БЕСЕДА >

Родените

СЛУШАЙ АУДИО БЕСЕДА СТАР ПРАВОПИС

Роденитѣ

Най-често използвани думи в беседата: бог, има, аз, казва, един, всички, себе, сега, живот, тебе, може, мене, дойде, любов, седи, всичко ,

Неделни беседи , София, 2 Ноември 1924г., (Неделя) 10:00ч.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


„Които не отъ кръвь, нито отъ похоть плътска, нито отъ похоть мѫжка, но отъ Бога се родиха“. (Иоана 1:13)

Въ начало бѣ Словото; и Словото бѣ у Бога; и Словото бѣ Богъ. (2) То въ начало бѣ у Бога. (3) Всичко чрѣзъ него стана; и което е станало, нищо безъ него не стана. (4) Въ него бѣ животъ, и животътъ бѣ видѣлината на человѣцитѣ. (5) И видѣлината свѣти въ тъмнината; и тъмнината я не обзе.

(6) Имаше человѣкъ проводенъ отъ Бога, името му Иоанъ. (7) Той дойде въ свидѣтелство да свидѣтелствува заради видѣлината, за да повѣрватъ всички чрѣзъ него. (8) Не бѣ той видѣлината, но да свидѣтелствува за видѣлината. (9) Той бѣше истината видѣлина която освѣтлява всѣкиго человѣка що иде на свѣта. (10) Въ свѣта бѣ; и свѣтътъ чрѣзъ него стана; и свѣтътъ го не позна. (11) Въ своитѣ си дойде, и своитѣ му го не приеха; (12) а които го приеха, даде имъ власть да бѫдатъ чада Божии, сирѣчь, на тѣзи които вѣрватъ въ неговото име; (13) които не отъ кръвь, нито отъ похоть плътска, нито отъ похоть мѫжка, но отъ Бога се родиха.

(14) И Словото стана плъть и всели се между насъ, (и видѣхме славата негова, слава като на единороднаго отъ Отца,) пъленъ съ благодать и истина.

(15) Иоанъ свидѣтелствува за него, и извика та казваше: Този е за когото рекохъ: Който иде слѣдъ мене прѣденъ ми биде, защото отъ мене по-напрѣдъ бѣ. (16) И всинца ние отъ неговата пълнота приехме, и благодать за благодать; (17) защото законътъ чрѣзъ Мойсея бѣ даденъ, а благодатьта и истината чрѣзъ Исуса Христа биде. (IX) Никой никога не е видѣлъ Бога: единородниятъ Синъ който е въ пазухата на Отца, той го изяви. (19) И това е Иоановото свидѣтелство когато проводиха Юдеитѣ отъ Ерусалимъ свещеници и Левити да го попитатъ: Ти кой си? (20) И изповѣда, и не се отрече; и изповѣда: Не съмъ азъ Христосъ. (21) И попитаха го: А що си? Илия ли си ти? И казва: Не съмъ. Пророкъ ли си ти? И отговори: Не. (22) И рекоха му: Кой си? за да дадемъ отвѣтъ на онѣзи които сѫ ни проводили. Що казвашъ за себе си? (23) Рече: Азъ съмъ „гласъ на едного който вика въ пустинята: Оправете пѫтя Господень,“ както рече пророкъ Исая. (24) А проводенитѣ бѣха отъ фарисеитѣ. (25) И попитаха го и рекоха му: А защо кръщавашъ ако не си Христосъ нито Илия нито пророкъ? (26) Отговори имъ Иоанъ и рече: Азъ кръщавамъ съ вода, а посрѣдъ васъ стои единъ когото вие не знаете. (27) Той е който иде слѣдъ мене, който прѣденъ ми биде, комуто азъ не съмъ достоенъ да развържа ремика на обущата му. (28) Това стана въ Витавара отвѫдъ Иорданъ, дѣто бѣше Иоанъ и кръщаваше.

(29) На утриньта гледа Иоанъ Исуса че иде при него, и казва: Ето Агнеца Божий който взема грѣховетѣ на свѣта. (30) Този е за когото азъ рекохъ: Слѣдъ мене иде человѣкъ който биде прѣди мене, защото бѣше по-напрѣдъ отъ мене. (31) И азъ го не знаехъ; но за да се яви на Израиля, за това дойдохъ азъ и кръщавамъ съ вода. (32) И свидѣтелствува Иоанъ и рече: Видѣхъ Духа който слѣзваше като гълѫбъ отъ небето и остана на него. (33) И азъ го не знаехъ; но този който ме проводи да кръщавамъ съ вода, той ми рече: На когото видишъ че слѣзва Духътъ и остава на него, той е който кръщава с Духа Светаго. (34) И азъ видѣхъ и свидѣтелствувамъ че този е синъ Божий.

(35) На утриньта пакъ стоеше Иоанъ, и двама отъ ученицитѣ негови. (36) И като съгледа Исусъ че минува, казва: Ето Агнеца Божий. (37) И чуха го двамата ученици да говори така, и отидоха слѣдъ Исуса. (38) И като се обърна Исусъ и ги видѣ че идатъ подирѣ му, казва имъ: Що търсите? А тѣ му рекоха: Рави, (което тълкувано ще рече, Учителю,) дѣ живѣешъ? (39) Казва имъ: Елате и вижте. Дойдоха и видѣха дѣ живѣе, и останаха при него прѣзъ този день; а часътъ бѣше около десеть.

(40) Единътъ отъ тѣзи двамата които чуха отъ Иоана за него и го послѣдваха бѣше Андрей, братътъ на Симона Петра. (41) Той първъ намѣрва брата си Симона и казва му: Намѣрихме Месия, което се тълкува Христосъ. (42) И заведе го при Исуса. И като погледна Исусъ на него рече: Ти си Симонъ синъ Ионинъ: ти ще се наречешъ Кифа (което се тълкува Петъръ, камикъ). (43) На утриньта поиска Исусъ да излѣзе въ Галилея; и намѣрва Филипа и казва му: Ела подирѣ ми. (44) А Филипъ бѣше отъ Витсаида отъ града Андреевъ и Петровъ. (45) Намѣрва Филипъ Натанаила и казва му: За когото писа Мойсей въ закона и пророцитѣ, намѣрихмѣ Исуса сина Иосифова, който е отъ Назаретъ. (46) И рече му Натанаилъ: Отъ Назаретъ може ли да произлѣзе нѣщо добро? Казва му Филипъ: Ела и вижъ. (47) Видѣ Исуса Натанаила че иде къмъ него, и казва за него: Ето истиненъ Израилянинъ въ когото лукавщина нѣма. (48) Казва му Натанаилъ: Отъ дѣ ме познавашъ? Отговори Исусъ и рече му: Прѣди Филипъ да те повика видѣхъ те като бѣше подъ смоковницата. (49) Отговори Натанаилъ и казва му: Учителю, ти си Синъ Божий: ти си царь Израилевъ. (50) Отговори Исусъ и рече му: Понеже ти рекохъ: Видѣхъ те подъ смоковницата, вѣрвашъ ли? По-голѣми отъ тия нѣща ще видишъ. (51) И казва му: Истина, истина ви говоря: Отъ нинѣ ще видите небето отворено, и ангелитѣ Божии да възлѣзватъ и слѣзватъ надъ Сина Человѣческаго.

Ние ще вземемъ тия думи въ съврѣменния културенъ животъ въ широкъ смисъль – ще ги разгледаме като едно усилие на човѣшкия духъ, да изведе човѣшката душа къмъ нѣщо по-добро, по красиво, по-възвишено. Съврѣменната култура, при всички свои усилия, не е дала това, което човѣкъ желае. Цѣлиятъ съврѣмененъ свѣтъ се възхищава отъ съврѣменната култура. Има нѣщо хубаво въ тази култура, ние не отричаме това. Тази култура, съ своята наука, съ своето изкуство, съ своята музика, съ своитѣ изобрѣтения, е допринесла нѣщо, но не това, което човѣкъ желае.

Сега, ние ще разсѫждаваме разумно, да видимъ, отъ какво произтичатъ противорѣчията въ живота. Противорѣчията въ живота произтичатъ ту отъ онова граматическо построяване на нашата рѣчь, ту отъ онова логическо схващане на нашия умъ, ту отъ онѣзи етически мѣрки, съ които мѣримъ нѣщата, ту отъ онѣзи педагогически правила, съ които си служимъ въ живота. Всички тѣзи нѣща ни водятъ къмъ погрѣшни изводи. Отъ гледището на сегашния животъ, съврѣменната култура е извършила много нѣщо, но въ сѫщность, ако се запитаме, какво добро е допринесла културата, какво ще отговоримъ?

Азъ ще направя едно малко сравнение за това, какво прѣдставлява съврѣменната култура и какво е допринесла тя за човѣчеството. Когато културниятъ баща донесе едно хубаво конче на своя синъ, и той се забавлява съ него, или една хубава, голѣма кукла на своята малка дъщеря, и тя се забавлява съ нея, питамъ: какво сѫ допринесли кончето на малкото момченце, и куклата на малкото момиченце? Допринесли сѫ нѣщо, разбира се – занимавали сѫ тѣхнитѣ умове. Е, прѣдставете си, че това малко момиченце, което се занимава съ куклата, има свои схващания за живота, какво ще прави съ нея? – Най-първо ще я кръсти, ще ѝ даде едно име, съ което ще я нарича; слѣдъ това ще ѝ говори логически, ще разсѫждава съ нея, ще я запитва, откѫдѣ е дошла, отгдѣ е родомъ и т.н. Послѣ ще ѝ каже: тъй, както се грижа азъ за тебе, както те кѫпя, обличамъ, обичашъ ли ме? На всички тия въпроси куклата ще отговори мълчаливо, като нѣкой философъ. Малкото момиченце казва: много умна е моята кукла, мълчи. Най-послѣ малкото момиченце ще ѝ даде всички педагогически правила, наставления, като ѝ каже: слушай, азъ ще отида малко да си гледамъ работата, а ти ще ме слушашъ, нѣма да излизашъ никѫдѣ. Отдалечишъ ли се малко, не зная какво ще правя съ тебе. Прѣдставете си, че азъ съмъ единъ старъ философъ, дойда и счупя краката на тази кукла. Какво понятие ще си състави туй момиченце за мене? – Ще каже, че съмъ безсърдеченъ човѣкъ. Но, когато туй момиченце стане мома на 21 години, какво ще каже тя сама за своитѣ педагогически правила, за своитѣ морални кодекси – тъй ги наричамъ азъ – ще иматъ ли валидность за живота ѝ? Разбира се, ние не оправдаваме този философъ. Ако той бѣше уменъ, нѣмаше защо да троши краката на тази кукла; ако пъкъ по невнимание е направилъ това ние ще кажемъ: нѣма нищо; обаче, и въ единия и въ другия случай той е нарушилъ спокойствието на туй малко момиченце. Тукъ, обаче нѣма никакво морално нарушение. Питамъ: ние, съврѣменнитѣ културни хора, тъй, както живѣемъ, не мязаме ли на туй малко момиченце, което се занимава съ своята кукла, и на туй малко момченце, което се занимава съ своето конче? Всѣки единъ отъ васъ ще каже: какъ тъй, азъ зная това! Азъ зная, какво нѣщо е животътъ, разбирамъ отъ него, зная и да свиря и да пѣя. Знаешъ, но това азъ не наричамъ знание. Често, ние се намираме въ положението на онзи турчинъ, който като дошълъ въ България, постоянно се хвалилъ, че като билъ въ Багдатъ, могълъ да прѣскача трапове отъ по 10 м. широчина. Единъ день, единъ старъ турчинъ му казва: щомъ си могълъ въ Багдатъ да прѣскачашъ такива трапове, и ние тукъ имаме такива, прѣскочи нѣкой пѫть. – Не, тукъ не мога да прѣскачамъ такива трапове, защото климатътъ тукъ не е такъвъ, какъвто бѣше въ Багдатъ, тукъ е съвсѣмъ другъ.

Сега, да се повърнемъ къмъ 13-ти стихъ отъ прочетената глава: „Които не отъ кръвь, нито отъ похоть плътска, нито отъ похоть мѫжка, но отъ Бога се родиха“. Законъ е: ако вложите единъ човѣшки зародишъ въ утробата на една майка маймуна, тя нѣма да роди единъ гений. Или, ако вложите единъ човѣшки зародишъ въ утробата на една майка мечка, или на една майка вълчица, тѣ нѣма да дадатъ качествата на този зародишъ. Какво ще се роди? Какво значи „похоть плътска“? Това значи: нисшъ животъ, неразуменъ животъ. „И отъ похоть мѫжка“ – значи отъ този нисшия умъ.

Ние казваме: е, азъ вѣрвамъ въ Бога. Тази вѣра е една отъ обикновенитѣ вѣри. Че кой не вѣрва въ Бога? Кои не живѣе въ свѣта? Ние, разумнитѣ хора, които искаме да осигуримъ живота си, въ какво седи това осигуряване? Вземете, запримѣръ, кѫдѣто и да отидете, между съврѣменния християнски свѣтъ, въ Англия, въ Америка, навсѣкѫдѣ ще срещнете кръстове. По стѣнитѣ на всички църкви все кръстове ще видите. Хиляди томове има написани все за кръста: какъ Христосъ страдалъ, какъ училъ това-онова. Много работи има писани върху кръста, но сѫщественото, което означава той, нито единъ авторъ не се е спрѣлъ върху него. Никой авторъ не е обяснилъ неговото практическо приложение. Златни кръстове има, кръстове съ диаманти има, разни почетни кръстове има, кръстове на разни легиони, но какво означава кръстътъ? Кръстътъ е една посока, която въ даденъ случай при извѣстно безизходно положение, въ което се намира човѣкъ, му показва, какъ трѣбва да постѫпи. Когато се намирашъ въ едно безизходно положение, когато твоятъ животъ виси на косъмъ, кръстътъ ще ти покаже, какъ трѣбва да постѫпишъ. Въ най-опаснитѣ моменти на живота си, когато не знаешъ какъ да постѫпишъ, кръстътъ се явява прѣдъ тебе на помощь. Той е единствената права мѣрка. Нѣкой ще каже: каква права мѣрка е кръстътъ? Кръстъ – страдание! Дотегна ми на душата да нося тѣзи кръстове! Ще бѫде смѣшно, ако онзи български абаджия носи постоянно съ себе си аршина и ножицитѣ, безъ да ги употрѣбява. Ако ги носи, и никѫдѣ не ги употрѣбява, тѣ нѣматъ смисълъ. Навсѣкѫдѣ трѣбва да ги употрѣбява! Този аршинъ му трѣбва за мѣрене платове, а ножицитѣ – за кроене. Отвѣстната линия на кръста показва, че имаме едно козмическо течение въ свѣта, което иде отгорѣ-надолу, по инволюционенъ пѫть. То е една сила, която повлича всичко въ свѣта, унищожава всичко, безъ да иска да знае, защото тя си има свой опрѣдѣленъ пѫть. Хоризонталната линия на кръста означава слѣдното: когато виждашъ, че тази козмическа сила слиза прѣдъ тебе, когато виждашъ, че животътъ ти се намира въ опасность, нѣма да бѣгашъ прѣдъ нея, т.е. въ посоката, въ която отива тази козмическа сила. нито срѣщу нея. защото и въ двата случая ще изгубишъ живота си, а ще бѣгашъ или въ лѣво, или въ дѣсно – тамъ е твоето спасение. То значи: ще бѣгашъ или въ свѣта, или при Бога. Трѣбва да се занимавашъ съ нѣщо, за да избѣгнешъ туй противорѣчие. Това сѫществува и въ свѣта. Ще ви дамъ едно разяснение. Да допуснемъ, че имаме единъ човѣкъ, който е въ безработица, но пъленъ съ енергия, съ здраво тѣло, съ здравъ умъ, съ здраво сърдце. Тази козмическа вълна иде, той седи на пѫтя ѝ. Какво трѣбва да направи, за да не го завлѣче? – Два пѫтя има: или да влѣзе въ духовния свѣтъ, т.е. да вземе посоката на дѣсно, къмъ нѣщо благородно и възвишено – и тамъ да работи, или да влезе въ свѣта да работи. И двѣтѣ посоки сѫ възвишени и благородни. Или въ свѣта, на лѣво – не е лошо и това, или къмъ Бога – на дѣсно! Но, и въ единия и въ другия случай трѣбва да се работи! Хората, които организиратъ свѣта, които работятъ чрѣзъ кръста сѫ разумни, а онѣзи хора, които не работятъ чрѣзъ кръста, сѫ хора, които обичатъ промѣнитѣ. Е, прѣдставете си, че единъ търговецъ си отворилъ дюкянъ тамъ въ нѣкоя улица, но не му върви и си казва: чакай, въ този дюкянъ не ми върви, улицата не е хубава, той не е хубавъ, ще се прѣмѣстя. Хваща другъ дюкянъ, на друга улица – не му върви и тамъ. Промѣни 10–20 дюкяни, все не му върви. Питамъ: дюкянитѣ ли сѫ, които правятъ търговеца? – Не, търговецътъ трѣбва да има умѣние. Училището ли е, което прави учительтъ, или учительтъ прави училището? – Не е училището, което прави учителя, но учительтъ прави училището.

Питамъ: въ какво седи сѫщинското наше вѣрую? До сега всички говоримъ за Любовьта, всички говоримъ за Мѫдростьта, за Истината, за Правдата, но гдѣ е приложението на тази Любовь, на тази Мѫдрость, на тази Истина, на тази Правда? – Тамъ е всичката философия на живота. Ние вървимъ по улицата и виждаме, че нѣкой господинъ изтезава другиго бие го. Веднага се спираме и си казваме: този човѣкъ постѫпва много жестоко, неговата постѫпка е безобразна. Много хубаво разсѫждава този човѣкъ. Но, той се връща въ кѫщи, жена му не успѣла да сготви на врѣме, и той веднага се нахвърля върху ѝ, набие я, безъ да му дойде на умъ, че постѫпва точно тъй, както онзи, когото осѫди на улицата.Това, което ти видѣ на улицата, бѣше кръстътъ, който се яви прѣдъ тебе и те прѣдупрѣждаваше: ти ще се върнешъ въ кѫщи, но жена ти, поради нѣкакво неразположение не е успѣла да сготви, и ти веднага ще се нахвърляшъ върху нея да я биешъ. За да избѣгнешъ туй противорѣчие, вземи посока или на лѣво или на дѣсно.

Въ какво седи боятъ? Допуснете сега двѣ нѣща. Азъ мога направо да ударя нѣкому двѣ плѣсници, но може и да се случи така, че нѣкой другъ да ме блъсне въ васъ, та и вашата глава да се пръсне, и моята да се пръсне. Въ първия случай вие считате мене виновникъ, че съмъ ударилъ двѣ плѣсници, а въ втория случай считате виновникъ този, който ме блъсналъ, и ще се оплачите противъ него. Но, ако азъ не бѣхъ между него и васъ, вашата глава щѣше да бѫде здрава. Значи, вие не хвърляте обвинението си върху мене, а върху друга причина. И тъй, у насъ има една причина, която тласка ума, сърдцето и волята ни въ извѣстни посоки. Трѣбва да видимъ, разумна ли е тази причина.

Казва Писанието: „Които не отъ кръвь, нито отъ похоть плътска, нито отъ похоть мѫжка, но отъ Бога се родиха“. Или, казано на простъ езикъ: тия думи се отнасятъ до ония хора, у които прѣобладава животинския животъ и животинския умъ. Нима мислите, че вълкътъ нѣма умъ? Има, какъ не! Какъвъ е умътъ на вълка? – Той е еднообразенъ. Всичкитѣ вълци, колкото и да сѫ културни, иматъ единъ опрѣдѣленъ начинъ, по който ядатъ овци. Специаленъ начинъ си иматъ тѣ. Лисицитѣ сѫщо иматъ единъ опрѣдѣленъ начинъ, по който започватъ да ядатъ кокошкитѣ. Тѣ сѫ доста благородни, хубаво оскубватъ кокошкитѣ, и слѣдъ това започватъ да ги ядатъ. И котката има правила, по които яде мишката. Тя е бърза, не се спира да снима козината ѝ. Вземете човѣкътъ, когато ще яде нѣкоя кокошка, или нѣкое прасенце, и той е, като лисицата уменъ, оскубва перата на кокошката и козината на прасенцето. Казваме, че човѣкътъ е културенъ, защото оскубва перата и козината на животнитѣ, които ще яде. Ако е за култура, по сѫщия начинъ и лисицата е културна! Културата не седи въ външнитѣ прояви. Това сѫ живи, разумни принципи, които дѣйствуватъ въ насъ.

Ще ви задамъ единъ въпросъ: въ какво съврѣменната култура седи по-високо отъ миналата? Въ римско врѣме, римлянитѣ имаха носилки, и съ тѣхъ четирма души носѣха едного на рѫцѣ. А ние днесъ съ конь се движимъ. Казваме: разумнитѣ хора трѣбва сами да носятъ товара си. Туй, което вършеха римлянитѣ, показваше, че физическото бѣше надъ разумното, то потискаше разумното у човѣка. Това, че днесъ се язди на конь, показва, че разумното е отгорѣ, то потисква физическото. Значи, има единъ малъкъ успѣхъ. Въ обществения животъ това сѫ методи, начини, чрѣзъ които ние живѣемъ.

Въ този стихъ се казва, че само родениятъ отъ Бога може да разбере нѣщата. Тъй че, имаме една мѣрка. Богъ е единствената мѣрка, съ която ние можемъ да разрѣшаваме всички важни въпроси. Единъ виденъ адептъ отъ древностьта отива при една чешма, която имала три крана, три чучура. Срѣдниятъ чучуръ билъ най-голѣмъ, послѣ дѣсниятъ и най-послѣ лѣвиятъ. Чешмата му проговорила: „Срѣдниятъ чучуръ е най-хубавъ, а лѣвиятъ и дѣсниятъ не сѫ толкова хубави“. Че какъ? „Да, ти ще забѣлѣжишъ, че когато идвашъ тукъ, прѣзъ разнитѣ врѣмена на годината, срѣдниятъ чучуръ всѣкога се остава еднакъвъ, а другитѣ два прѣтърпяватъ нѣкаква промѣна“. Срѣдниятъ чучуръ прѣдставлява Любовьта на Бога, а лѣвиятъ и дѣсниятъ прѣдставляватъ любовьта на индивида и любовьта на обществото. Когато любимъ себе си, и когато любимъ обществото, въ тази любовь всѣкога има една промѣна. Слѣдователно, до сега ние сме боравили съ двѣ величини, и съ тѣхъ сме искали да разрѣшимъ една отъ най-труднитѣ задачи. Само Любовьта е единствениятъ стимулъ, който може да даде насока на всѣка една култура, тукъ на земята, или въ коя и да е слънчева система. Когато обичашъ нѣкого, законътъ е такъвъ: ти въ него не можешъ да се съмнѣвашъ, имашъ всичкото разположение да му услужишъ тъй, както на себе си; и когато той те обича, не може да се съмнѣва въ тебе, и е готовъ да ти услужи тъй, както и на себе си. Слѣдователно, никога не може да изпѫкне противорѣчие между хора, които се обичатъ. Изпѫкне ли въ ума ти нѣкакво противорѣчие, усъмнишъ ли се въ най-малкото нѣщо, ако всичко това е вѣрно, ти си намѣрилъ една истина, ти се спасявашъ. Но, ако ти си намѣрилъ една мисъль, която не е вѣрна, ако ти създадешъ едно противорѣчие, което те спъва, ти се опорочавашъ. Ако спасявашъ себе си и мислишъ, че това, което си намѣрилъ е една истина, азъ се радвамъ, но ако забѣлѣжишъ, че това не е право, ти се опорочавашъ. Слѣдователно, нѣма да мислимъ тъй, както искаме, а ще мислимъ тъй, както не искаме. И азъ съмъ ви казвалъ много пѫти, че въ Божествения свѣтъ всѣка една мисъль, всѣко едно чувство, всѣко едно желание на човѣка, е точно прѣтеглено, всичко това сѫ опрѣдѣлени величини. Та, казвамъ: щомъ дойдемъ до Божествената Любовь, трѣбва да знаемъ, че всичко въ нея е точно опрѣдѣлено. Казватъ: ами каква ще бѫде тази Божествена Любовь? – Любовь, която не търпи никакви промѣни въ себе си.

Питамъ едного: какво нѣщо е човѣшката душа? – Тя мяза на въздухъ. Казвамъ: не, азъ по отрицателенъ пѫть ще ви опрѣдѣля, какво нѣщо е човѣшката душа. Душата въздухъ не е, но съдържа въздуха въ себе си. Душата вода не е, но съдържа водата въ себе си. Душата земя не е, но съдържа земята въ себе си. Душата свѣтлина не е, но съдържа свѣтлината въ себе си. Душата етеръ не е, но съдържа етера въ себе си. Тя съдържа всичко въ себе си, и сама по себе си е една неопрѣдѣлена величина. Само неопрѣдѣленитѣ величини сѫ истинскитѣ величини. Всички Божествени нѣща сѫ неопрѣдѣлени. Нѣкой казва: е, опрѣдѣли се! Добрѣ опрѣдѣлямъ се. Какъ? – Като онзи, който иска пари на заемъ. Дойда при тебе, искамъ ти пари на заемъ и ти казвамъ: колко ще ми дадешъ? – Ти кажи колко искашъ? Е, дай ми 100,000 лв. – Не, много искашъ, не мога да ти дамъ толкова. Опрѣдѣли се! Е, хубаво, 50,000 лв. тогава. – Много искашъ. Е, два пѫти не мога да се опрѣдѣлямъ. Хайде тогава 10.000 лв. – Не, и това е много, и толкова не мога да ти дамъ. Вижъ 1,000 лв. мога да ти дамъ. Съгласявашъ ли се най-послѣ! – Съгласявамъ се. Опрѣдѣление ли е това? Опрѣдѣляшъ се като 100,000, опрѣдѣляшъ се като 50,000, опрѣдѣляшъ се като 10,000 и най-послѣ се опрѣдѣляшъ като 1,000. Спираме се на хилядата, тамъ се опрѣдѣляме, но това не е никакво философско опрѣдѣление.

Такъвъ е нашиятъ съврѣмененъ моралъ, – много широкъ. Ако нѣкой открадне единъ хлѣбъ отъ фурната, може да го турятъ за 4–5 мѣсеца въ затвора; ако пъкъ нѣкой убие нѣкого за благото на отечеството, може да му турятъ единъ кръстъ на гърдитѣ. Нима едно отечество може да се крѣпи върху убийството и кръвьта на хората? Я ми кажете, кой народъ е прокопсалъ съ убийствата? За тия убийства много народи сѫ изчезнали отъ лицето на земята. Богъ изисква народи, които не сѫ опетнени съ никаква кръвь. Азъ казвамъ на съврѣменнитѣ народи, че тѣ ще отговарятъ за тази кръвь. Рѫцѣтѣ имъ сѫ опетнени само съ братска кръвь, съ сестринска кръвь, съ майчина кръвь, съ кръвьта на множество дѣца, съ кръвьта на слуги и т.н. И сега, много свещеници казватъ: убийството може да се приложи, но за благото на отечеството. Не, какъ вие мислите, то е другъ въпросъ, обаче въ Божествения свѣтъ казватъ: рѫцѣтѣ ти ще бѫдатъ абсолютно чисти! – Нищо повече. Ако ти си роденъ отъ кръвь, отъ похоть плътска и отъ мѫжки умъ, ти ще убивашъ. Ще бѫде смѣшно да кажа на вълка: ти нѣма да давишъ овцитѣ. Той ще каже: хубаво, нѣма да ги давя, но какъ ще се храня? Какъвто кодексъ и каквито морални правила да дамъ на вълка, мислите ли, че той ще ме слуша? Не, вълкътъ пакъ ще си върши своята работа. Мислите ли, че ако дамъ на паяка нѣкои морални правила, че той ще ме слуша? Той ще каже: хубаво, азъ риби нѣма да хващамъ въ мрѣжата си, не съмъ толкова лакомъ; послѣ, и овци нѣма да хващамъ, не искамъ и тѣхъ, и птици нѣма да хващамъ, азъ съмъ благороденъ. Защо не ги хваща? – Защото е страхливъ и малъкъ. Ако бѣше по-голѣмъ, той и овци щѣше да хваща, и птици щѣше да хваща. А сега казва: азъ хващамъ само тия малкитѣ мушици. Да знаете, че благородство има у менъ! Казвамъ: да, много голѣмо благородство има въ тебе! А тия милионитѣ мушици ми казватъ: изпоядоха ни!

Иоанъ казва: „Само тия, които се родиха отъ Бога, ще разбератъ онѣзи велики истини“.

Ще ви приведа единъ малъкъ примѣръ. Нѣкой си римлянинъ, нареченъ Теофилъ, се влюбва въ една благородна римлянка. По нѣкакво нещастие, той изневѣрява на своята възлюблена, и тя изчезва, отдалечава се. Въ него започва гризене на съвѣстьта. За успокоение на своята съвѣсть, той възприема християнството, отива да живѣе 20 години въ пустинята, като си дава обѣтъ, че отъ този моментъ нататъкъ ще ходи все съ затворени очи и никого нѣма да поглежда, за да се избави отъ грѣховетѣ си. Той се прочулъ подъ името „пустинникътъ съ затворенитѣ очи“. Викали го да изповѣдва хората. И мѫже, и жени изповѣдвалъ, но все съ затворени очи. Единъ день дошла да се изповѣдва и неговата възлюбена, да види колко е светия. Като чулъ гласа ѝ, той веднага си отворилъ очитѣ. Всички наоколо му, като видѣли това, казали си: каква бѣше тази чудотворна жена, та отвори очитѣ на нашия изповѣдникъ!

Ние, съврѣменнитѣ хора, мислимъ съ затворени очи. И съ отворени очи, и съ затворени очи, все сме сѫщитѣ. Ние мислимъ, че като затворимъ очитѣ си, по-добрѣ ще бѫде за насъ. Затова, затворимъ очитѣ си и казваме: азъ не искамъ да гледамъ този свѣтъ, не искамъ да гледамъ тия хора, тия слуги, този мѫжъ, тия дѣца, нищо не искамъ – тъй, съ затворени очи ще изповѣдвамъ. Казватъ на нѣкоя жена: знаешъ ли, че твоятъ мѫжъ взелъ една много хубава мебелирана кѫща? Тъй ли? – Веднага си отвори очитѣ. Нѣкой казва: азъ не искамъ обществено положение, това-онова. Кажатъ му: назначиха те професоръ въ България. Какъ? – Веднага си отвори очитѣ. Та, като дойде онова, което ни допада, – красивото и хубавото въ живота – ние си отваряме очитѣ. Щомъ не ни харесва нѣщо – затваряме си очитѣ, и тогава минаваме за философи, за светии. Не е лошо да бѫдемъ съ затворени очи. Затварянето на очитѣ е една почивка, отварянето на очитѣ е активность, дѣятелность. Затварянето на очитѣ става, когато искашъ да си прѣгледашъ смѣткитѣ, да си починешъ, а отварянето на очитѣ означава, че трѣбва да извършишъ най-хубавитѣ нѣща. И тъй, затварянето на очитѣ е почивка, отварянето на очитѣ е работа.

Сега, да се повърнемъ къмъ Божията Любовь! Туй великото, свещеното име на Бога трѣбва да Го намѣримъ вѫтрѣ въ нашата душа. Туй име, тази дума не се произнася. Тя е единствената, мощна, всесилна дума въ свѣта, въ която цѣлото Битие, цѣлото създание, всички най-велики сѫщества, които сѫ завършили своята еволюция, я пазятъ. Всички пазятъ туй свещено име, и който се домогне само да Го прочете, неговата душа се въздига. Въ Писанието се казва: „Да не произнасяшъ името на Господа-Бога твоего напразно!“ Ние не подразбираме туй обикновеното Божие име, къмъ което се отправяме въ молитвитѣ си: „Господи, Боже нашъ, не ме ли чувашъ?“ Не, въ Писанието се говори за това свещено име на Бога. Защо не ни чува Господь? До тогава, докато ние говоримъ въ този свѣтъ, до тогава, докато ние шаваме, ние сме далечъ отъ Бога, и Той не ни чува. Идете научете онзи истинския начинъ, какъ се вади нѣкой отъ водата. Онзи, който се дави, шава, движи се, а онзи, който го спасява, седи настрана и си казва: чакай, нека изгуби съзнание че тогава. Защо? Тогава трѣбва да го извади, защото иначе давящиятъ ще завлѣче и този, който го спасява. Когато нѣкой лѣкарь иска да направи една сериозна операция на нѣкой боленъ, той казва: нека болниятъ изгуби съзнанието си, тогава ще го оперирамъ. Ето защо, при сериозни операции ги упояватъ. Този законъ е вѣренъ навсѣкѫдѣ. Любовьта изисква абсолютно, пълно спокойствие. Когато Богъ те люби, ти ще бѫдешъ напълно спокоенъ, докато той си свърши работата, а когато си свърши работата, Божията Любовь ще се изяви въ тебе като мощенъ, силенъ животъ, и слѣдъ туй ти ще почнешъ да живѣешъ истински. Когато ти свършишъ всичката работа, Богъ ще дойде да работи пакъ въ тебе, но като Любовь, като Мѫдрость, ще внесе въ тебе свѣтлина и знание, а ти ще бѫдешъ тихъ и спокоенъ. Ти ще почнешъ да работишъ като човѣкъ, който обича науката и се учи. Като се свърши този периодъ, тогава Богъ ще дойде да работи въ тебе като Истина; ти ще обикнешъ Истината, свободата, и въ тебе ще се яви желание да работишъ въ свѣта, да бѫдешъ филантропъ, да направлявашъ хората въ правия пѫть.

Сега, гдѣ седи спасението ни – Въ лѣво, или въ дѣсно. Разумниятъ човѣкъ може да бѫде въ лѣво, може да бѫде и въ дѣсно – нѣма никакъвъ грѣхъ въ това. Казватъ за нѣкого: той отива на лѣво. Какво отъ това? Тукъ нѣма никаква философия. Ако по тази права, отвѣсна линия на кръста отгорѣ слиза едно козмическо течение и клони да ме завлѣче, какъвъ грѣхъ има въ това, ако азъ вървя на лѣво, послѣ на дѣсно, пакъ на лѣво, пакъ на дѣсно, и най-послѣ нагорѣ? – Никакъвъ грѣхъ нѣма въ това. Туй е законъ! Не с важно, дали е въ посока на лѣво, или на дѣсно, но все нагорѣ къмъ Бога! Защото, на лѣво, на дѣсно, има и обратна посока – надолу, къмъ центъра на земята. Това води къмъ грѣха, къмъ прѣстѫплението, и тогава, нито посоката на лѣво, нито посоката на дѣсно ме спасява. Тогава, дълбоко въ нашето съзнание трѣбва да има една единствена мисъль: да служимъ само на Бога! Ти, като дойдешъ при мене, азъ трѣбва да зная, че си една душа излѣзла отъ Бога, и да съмъ готовъ да направя за тебе това, което свещеното Божие име изисква отъ мене. Всѣки единъ отъ васъ живѣе за себе си, но толкова живѣе и за другитѣ. Ако ние живѣемъ за себе си, за своето обикновено себе, и умираме – и въ това животътъ се проявилъ. Ако ние се отказваме да живѣемъ за себе си и умираме, и това пакъ е проявление на живота, обаче истинскиятъ животъ не се самоопрѣдѣля въ тѣзи двѣ проявления. Ако живѣемъ за своето висше азъ, за своята Божествена душа, само така животътъ ни се разширява. Този животъ включва живота на всички наши ближни. Слѣдователно, нашето благо е тѣхно благо, и тѣхното благо е и наше благо.

Въ Любовьта, въ Божествения свѣтъ има три методи. Първиятъ методъ азъ наричамъ „методъ на въздуха, или въздухообразенъ“, вториятъ методъ е „методъ на водата, или воденъ“, и третиятъ е твърдиятъ методъ. При всѣки единъ методъ трѣбва да разбирашъ законитѣ. При въздухообразниятъ методъ трѣбва да разбирашъ законитѣ на въздуха, какъ да сгѫстявашъ газоветѣ. Напр., трѣбва да знаешъ, какъ да сгѫстявашъ воднитѣ пари въ вода. При водния методъ трѣбва да разбирашъ законитѣ на течноститѣ – да знаешъ да прѣвръщашъ, напр., водата въ твърдо вещество. При третия методъ трѣбва да разбирашъ законитѣ на твърдитѣ вещества, да знаешъ, какъ да ги прѣвръщашъ въ течни, и отъ течни въ въздухообразни. Слѣдователно, нужна ни е една по-рѣдка срѣда, и затова трѣбва да знаемъ законитѣ за прѣвръщането на материята.

Често, мнозина отъ вѣрующитѣ се спиратъ върху нѣкои специфични факти. Не се заблуждавайте отъ външната обстановка, отъ постѫпкитѣ на хората. Знайте, че има единъ мораленъ законъ въ свѣта, споредъ който, когато азъ направя една погрѣшка, каквато и да е, колкото малка и невидима да е, азъ я чувствувамъ въ себе си. Има единъ вѫтрѣшенъ гласъ, който прѣтегля всичко и ми казва: толкова липсва на твоята постѫпка. Азъ зная всѣка своя грѣшка.Човѣкъ никога не трѣбва да се оправдава за грѣшкитѣ си, а трѣбва да се осѫжда. Една крива постѫпка изнесена прѣдъ самия себе си, е равносилно на това, че прѣдъ Бога се сѫдишъ, а не прѣдъ хората. Сега, нѣкой дойде при тебе, пита те: ти мислишъ ли, че азъ постѫпихъ право? Нѣма какво да се турятъ хората за сѫдии. Трѣбва да намѣримъ сѫдията вѫтрѣ въ себе си, въ своята душа, и тамъ се сѫдимъ – прѣдъ Бога. Когато дойде нѣкой и ми каже, че съмъ постѫпилъ много злѣ, ще му кажа: въ мене има единъ сѫдия, много по-добъръ, отколкото си ти. Въ какво седи моята погрѣшка? Той казва: снощи дойде въ дома ти единъ братъ, и ти не го прие. Да, ако не съмъ постѫпилъ добрѣ, този вѫтрѣшенъ гласъ ще ми каже: снощи единъ братъ дойде при тебе, и ти не се отнесе съ него тъй, както трѣбваше. Този вѫтрѣшенъ гласъ, туй Божественото постоянно говори въ насъ. Не съмъ го приелъ, това е едната страна; но, ако този братъ, който идва отвънъ, постоянно хлопа по прозорцитѣ, и иска да му отворятъ, мислите ли, че той е отъ онѣзи Божествени братя, който сѫ пратени отъ Бога? Ами, ако дойде единъ братъ въ името на Христа, вземе ключа, отвори касата и постоянно бърка въ нея, той отъ Бога ли е пратенъ? Че кой апашъ днесъ не дохожда, не отваря касата и не бърка въ нея? Не, за всѣки пѫтникъ има единъ законъ. Той е слѣдниятъ: на пѫтника е позволено да тропне само три пѫти на прозореца, и като потропа четвъртия пѫть – нѣма право повече. Сега, за свое оправдание, вие може да кажете: ама ние може да не сме чули този пѫтникъ, може да сме били на гости. Е, азъ взимамъ факта тъй, че сте били въ кѫщи. Че сте били на гости, това е изключение. Вие сте свободни да приемете този пѫтникъ, или не, а на пѫтника е позволено да хлопне 3 пѫти по 3, значи 9 пѫти, и още единъ пѫть, но пакъ по 3 удара, значи всичко 12 пѫти. Числото 12 е цѣлиятъ крѫгъ на човѣшкия животъ. Този братъ, когото не сѫ приели въ този домъ, ще тръгне отъ кѫща въ кѫща по цѣлото братство и ще разправя: прѣдставете си, снощи ходихъ при еди-кой си братъ, похлопахъ, но не ме приеха. И сега, всичкитѣ сестри и братя, отъ своя страна, тръгватъ и разправятъ: прѣдставете си, този братъ не го приеха! Други: прѣдставете си! – Е, прѣдставете си! И всички: прѣдставете си, прѣдставете си! Е, прѣдставихме си, че какво? Но, прѣдставете си сега, че този братъ хлопа на единъ отъ тия, който казватъ „прѣдставете си“. И всички, все на „прѣдставете си“ оставятъ. Всичкитѣ сѫдятъ много добрѣ, но като дойде до приложение на закона въ тѣхъ, нѣма ги. И казва тогава нѣкой: азъ искамъ 100,000 лв. – Не мога толкова, опрѣдѣли се! Добрѣ, искамъ 50,000 лв. – Не мога и толкова, опрѣдѣли се! Искамъ 10,000 лв. – Опрѣдѣли се! Е, хайде тогава 1,000 лв. – Много хубаво! Ние сме все отъ хилядата лева. Азъ не казвамъ, че вие не сте добри. Много по-добри сте отколкото въ миналото, но това е една фаза. Нима ние трѣбва да се спремъ? Не, животътъ отъ сега започва. Нима онова малкото растение, което е израсло само четири пръста надъ земята, трѣбва да спре и да каже: азъ израснахъ вече четири пръста. Не, то може да израсне и 10, и 15 пръста. Много възможности за растене има въ човѣшката душа! „Ама ние сме по-добри отъ свѣта!“ Не се сравнявайте съ свѣта! Сравнявайте се съ Божествената Любовь, която трѣбва да се изяви въ своята пълнота. Ама ще кажете: невъзможно е при сегашнитѣ условия. Не, при сегашнитѣ условия именно може да приложите този законъ. Този законъ не седи въ това, да си продадешъ кѫщата, да си раздадешъ паритѣ. Този законъ се разбира друго яче. Ако дойде при мене единъ братъ странникъ, ще го оставя да поседи като гостъ три дни и слѣдъ туй ще му кажа: братко, ти си здравъ, като мене, ще ти дамъ една мотика, и ще отидемъ двамата заедно на лозето – хемъ ще се разговаряме сладко, хемъ ще го прѣкопаемъ. Върнемъ се вечерьта, и той печели, и азъ печеля. Ще си легнемъ заедно на едно легло, и на другия день пакъ ще вземемъ мотиката, ще се разговаряме за философия, за слънцето, за звѣздитѣ но и ще работимъ. Обаче, ако той седи 5–6 мѣсеца въ кѫщата ми и казва: азъ съмъ завършилъ своята еволюция, затова ще си почивамъ, а ти ще работишъ заради мене – това не е разбиране на живота на Божественото въ насъ. Не, този пѫтникъ трѣбва да каже: братко дай и на мене мотика, азъ обичамъ да работя. Ако той ме обича, трѣбва да дойде да работи заедно съ мене; не дойде ли, азъ зная, че той нѣма никаква любовь. Това е едно правило. Нѣкой казва, че обича Бога. Ако не отидемъ да работимъ заедно съ Бога, ние не Го обичаме. Гдѣ е Богъ? – Никой не знае. Богъ е на едно свещено мѣсто, Богъ е мѣсто на работа. Богъ работи тамъ, дѣто се изразява Божията Любовь. Тамъ е Неговото мѣсто. При Него постоянно носятъ умрѣли, и Той пита: „Този защо умрѣ!“ – Отъ бездѣлие, не работи. „Тъй ли? Турете го на страна“ – казва Господь. Донасятъ другъ умрѣлъ: „Ами тозъ защо умрѣ?“ – Отъ прѣяждане. „Турете го на страна!“ Донасятъ трети: „Този защо умрѣ?“ – Отъ прѣсилване. Той носѣше много имане на гърба си, много ниви, много кѫщи имаше, та му бѣше тежко. „Турете го на страна!“

Сега, всички работятъ, работятъ, но всички сѫ осакатѣли. Не, това не е работа. Ние, които вървимъ по този Божественъ пѫть, ние, които имаме Божественото въ насъ, трѣбва да работимъ съ Бога заедно. Тази великата, мощната сила въ насъ трѣбва да я проявимъ, и туй свещено име на Бога трѣбва да Го намѣримъ. Ще ви дамъ едно правило: за своята любовь не говорете никога нищо! Когато човѣкъ говори за любовьта си, той се поставя на неправилна основа. Сега, ще дойдете до другото правило: ти ще изявявашъ любовьта си тъй, както Богъ изявява своята Любовь. Какъ изявява Богъ Любовьта си? – Богъ е създалъ цѣлия свѣтъ, съ това изявява Любовьта си, но Той самъ седи на заденъ планъ. Нѣкой питатъ: какво нѣщо е Божията Любовь? – Животътъ, който имашъ, въ него Богъ е изявилъ своята Любовь; умътъ, който носишъ, въ него Богъ е изявилъ своята Любовь; сърдцето, което имашъ, въ него Богъ е изявилъ своята Любовь. Волята, която имашъ, въ нея Богъ е изявилъ своята Любовь. Какво има да питашъ още? Употрѣби своя животъ, употрѣби своя умъ, употрѣби своето сърдце, употрѣби своята воля, и ти ще намѣришъ, какво Богъ е казалъ вѫтрѣ въ тѣхъ!

Сега, за какво трѣбва да мислимъ? Вие, като станете сутринь, колко минути мислите за Бога, я ми кажете? Станете сутринь, набързо си измиете лицето, а нѣкои, изкаратъ набързо, за петь минути „Отче нашъ“ и свършена работа! Тевтери, пари, каси и всичко друго е въ вашитѣ умове, но това, което ще внесе спокойствие, сила и мощь за нашитѣ души, оставяме го на страна. Ние мислимъ за женитѣ си, за мѫжетѣ си, за дѣцата си, за всичко, но не и за Бога. Ние ли трѣбва да мислимъ за всичко това? До момента, когато Богъ мисли за насъ, ние живѣемъ, но въ момента, когато Богъ прѣстане да мисли за насъ, ние изчезваме отъ свѣта. До тогава, докато Богъ мисли за тебе, ти живѣешъ; до тогава, докато Богъ те обича, ти живѣешъ, но деньтъ, въ който ти прѣстѫпишъ онова свещено име на Бога, тази Божия Любовь се отегля отъ тебе и ти прѣставашъ да живѣешъ, и Богъ ще ти покаже, че си злоупотрѣбилъ съ Неговата Любовь. Твоятъ мѫжъ ще бѫде живъ, само ако Богъ го обича. Твоятъ мѫжъ може да мисли, само ако Богъ мисли заради него, ако Той го държи въ съзнанието си. Затова, всинца ние трѣбва да се стремимъ чрѣзъ своя животъ да изявимъ Божията Любовь. Всички искатъ Господь да мисли заради тѣхъ. Азъ казвам: какво сме извършили за великото дѣло въ свѣта. Кой отъ васъ до сега е обърналъ една душа къмъ Бога и е внесълъ този вѫтрѣшенъ миръ на спокойствие, но не привидно, защото азъ мога да внеса въ васъ туй привидно спокойствие, като ви дамъ 1,000–2,000 лв. Не по този начинъ трѣбва да се внесе въ човѣка спокойствие. Има друга една добродѣтель въ свѣта, която седи въ това да покажемъ на хората, какъ трѣбва да се родятъ отъ Бога. Това нѣщо се постига чрѣзъ онова висше съзнание въ насъ, което ще се прояви, когато се свържемъ съ Бога. Тогава само ние ще почувствуваме този вѫтрѣшенъ миръ, който никога нѣма да ни напусне.

Сега, ще ви приведа единъ примѣръ, да видите, какво нѣщо сѫ постояннитѣ идеи у човѣка. Единъ старъ изповѣдникъ ми разправяше слѣдния фактъ изъ българския животъ въ турско врѣме. Единъ день, идва при него една старица, на около 90 години и казва: „Отче, искамъ да ти изповѣдамъ единъ грѣхъ, не зная дали Господь ще ми прости, но много голѣмъ грѣхъ е. Не мога да се освободя отъ този грѣхъ: и мислила съмъ върху него и молила съмъ се прѣдъ Бога, дано ми прости, но той е по-голѣмъ, отколкото мога да си го прѣдставя. Това се случи въ варненско, въ с. Хадърджа или Николаевка, прѣди 60 години. Бѣхъ млада, красива, хубава мома и се влюбихъ въ най-красивия момъкъ, когото толкова обичахъ, че не можехъ да живѣя безъ него. Обаче, моитѣ майка и баща не ме дадоха на него и ме ожениха за другъ единъ, отъ когото имахъ петь сина и двѣ дъщери. Тѣзи дѣца, които родихъ отъ него, ги мразя, и мѫжътъ си мразя, не искахъ да живѣя съ него, но какво можехъ да направя? – Нищо, не можахъ да се освободя отъ него. Голѣмъ грѣхъ имамъ споредъ това! Ето на, снощи сънувахъ дори, че ядемъ заедно съ своя възлюбенъ.“ Това сѫ идеи, както ги наричамъ азъ. Тази старуха, и до 90-годишната си възрасть, не можа да забрави своя възлюбенъ. Обаче, кой извърши грѣха, тя или родителитѣ ѝ? Тя казва: и синоветѣ, и дъщеритѣ, и мѫжътъ си мразя! Голѣмъ грѣхъ е този, не искамъ да ги мразя, искамъ да живѣя съ тѣхъ по Бога. Тукъ, въ нея се борятъ двѣ противоположни чувства. Ние много пѫти ще народимъ петь сина и двѣ дъщери и ще ги мразимъ. Защо? – Това е раждане по плъть. Но, въ насъ винаги ще остане онзи вѫтрѣшенъ, душевенъ копнежъ за нѣщо велико, за нѣщо идеално. Другитѣ ще кажатъ какъ не я е срамъ тази старица, да мисли за единъ момъкъ. Грѣхъ е това! Защо за една стара жена да е грѣшно, че мисли за единъ момъкъ, а да не е грѣшно, когато нѣкоя мома мисли за нѣкой момъкъ? Ако е грѣшно за старата, то е грѣшно и за младата. Какъвъ е този моралъ? При тия съврѣменни разбирания, тази баба се намира въ едно противорѣчие. Въ такива противорѣчия и ние се намираме. Нашиятъ животъ е тъй прѣплетенъ, че нѣкой пѫть става раздвояване на нашето съзнание, и ние не знаемъ, какво трѣбва да правимъ.

Какво трѣбва да правимъ? Човѣкъ, при сегашнитѣ условия, трѣбва да бѫде твърдъ въ съзнанието си и щомъ дойде да изпълни волята Божия, той трѣбва или да живѣе, или да умрѣ – едно отъ двѣтѣ. Когато искатъ нѣкому да прѣкъснатъ пѫтя къмъ онзи Божественъ животъ, той трѣбва да прѣдпочете смъртьта прѣдъ живота. Онзи момъкъ, който обичалъ тази старица, разбиралъ този законъ. Той не се оженилъ, не влѣзълъ въ свѣта да живѣе, да народи като нея петь сина и двѣ дъщери, а умира, жертвува живота си заради нея, но той остава въ нейния умъ. Този младъ момъкъ, ни най-малко нѣмалъ нѣкаква умраза срѣщу нейния мѫжъ, но си казалъ: такава е волята Божия! Тя съзнава, че неговата любовь е истинска любовь. Този законъ е еднакъвъ, и за мѫже, и за жени.

Та, казвамъ: щомъ се прояви Божественото въ насъ, ние трѣбва да го приемемъ, но щомъ срещнемъ противорѣчие, трѣбва да дадемъ извѣстна жертва въ свѣта. Сега ние искаме да примиримъ Божественото въ свѣта. Не, свѣтътъ и Божественото не могатъ да се примирятъ. За да живѣемъ ние, за да се издигнемъ, хиляди сѫщества трѣбва да умратъ заради насъ. Слѣдователно, позволено ли е на насъ, разумнитѣ сѫщества, при тази Любовь, която се жертвува заради насъ, да грѣшимъ? – Не, не е позволено. Азъ нѣма да грѣша. Защо? – Понеже тамъ нѣкѫдѣ, като блѣятъ онѣзи овци, агънца, като квичатъ онѣзи прасенца, то е, защото ги колятъ. И азъ трѣбва да се спра съ единъ свещенъ трепетъ и да си кажа: заради мене ги колятъ. Тѣ се жертвуватъ заради мене, азъ трѣбва ли да грѣша, моето сърдце трѣбва ли да е жестоко? Тѣзи животни умиратъ заради мене, азъ трѣбва да живѣя, но не трѣбва да грѣша! Туй прасе, което квичи заради тебе умира. Ще се спрешъ, ще се обърнешъ къмъ Бога и ще се помолишъ съ най-усърдната молитва. Когато онова агне блѣе, ще се молишъ съ най-усърдната молитва, въ която ще вземе участие умътъ, сърдцето и душата ти. Само така то ще бѫде изплатено! Ще кажешъ: Господи, то заради мене се жертвува! Тъй прави човѣкътъ, у когото е събудено висшето съзнание, тъй прави човѣкътъ, който е роденъ отъ Бога. Тъй е и въ живота. Туй е дълбока философия. Когато единъ човѣкъ работи въ науката и жертвува своя животъ, ти трѣбва да кажешъ: този човѣкъ жертвува живота си заради мене, да добия знания. Туй е единъ свещенъ трепетъ на душата. Всѣки единъ човѣкъ, който жертвува живота си, за да даде потикъ на човѣчеството, кѫдѣто и да е той, било въ религията, било въ науката, било въ сѣмейството си, като майка, или баща, като синъ, или дъщеря, това сѫ онѣзи братя, онѣзи агънца или прасенца, който сѫ подигнали човѣчеството.

И тъй, казвамъ: при сегашния животъ, нека вашето сърдце бѫде толкова нѣжно, толкова деликатно, че като чуете едно агънце да блѣе, да се изпълни съ единъ свещенъ трепетъ, да се върнете дома си съ нажалени очи и да кажете: трѣбва да се родимъ отъ Бога, за да заживѣемъ въ Неговата Любовь. Когато у всинца ни проникне тази Любовь, тя ще бѫде единственото нѣщо, прѣдъ което всички тия войни, всички тия раздори, който сега сѫществуватъ, ще се стопятъ тъй, както ледътъ. Е, казватъ, възможно ли е? – За насъ е възможно вече. За насъ, първитѣ вѫглени, който сме запалени, е възможно. И за васъ е възможно. Тѣзи, който сѫ послѣдни, който сѫ на периферията, и за тѣзи вѫглени ще дойде день, когато ще се запалятъ. Азъ се радвамъ на всички тия вѫглени. Въ тѣхъ има сила, само ги запали. Нѣкои казватъ: е, черенъ вѫгленъ е той! Не, азъ познавамъ този братъ. Днесъ той е черенъ, но той може да гори, въ него има такава енергия, че единъ день, като се запали, чудо ще направи. Та, сега всички сме вѫглени. Това е само фигура на рѣчьта. Единъ день, като се запалятъ тия вѫглени, тѣ ще дадатъ онази Божествена топлина, и тогава ние ще започнемъ да чувствуваме блѣенето на тия агънца. То ще произведе най-свещения трепетъ у насъ, и като се върнемъ, ще има миръ, радость, молитви и славословия, че Богъ е толкова великъ къмъ насъ да излива и Живота, и Святостьта си, и Милостьта си, и всичко, което има въ Себе си.

Ние трѣбва да се родимъ изново! Туй е, което наричатъ „новораждане“, раждане въ Бога, но не само веднъжъ да се родишъ и да кажешъ: родихъ се! Туй е единъ актъ на постоянство – постоянно трѣбва да живѣемъ въ Бога и да бѫдемъ изпълнени съ Неговата мисъль, съ Неговото сърдце и чувство и съ Неговото дѣйствие. Туй е великото, мощното въ свѣта, което ще ни подигне като хора. Нищо друго не е тъй велико, тъй мощно въ свѣта, както идеята за Бога и за Неговата мощность, за Неговата Любовь, за Неговата Мѫдрость и за Неговата Истина въ свѣта.

Бесѣда, държана отъ Учительтъ, на 2 ноември, 1924 г. въ гр. София.

Родените

Най-често използвани думи в беседата: бог, има, аз, казва, един, всички, себе, сега, живот, тебе, може, мене, дойде, любов, седи, всичко ,

Неделни беседи , София, 2 Ноември 1924г., (Неделя) 10:00ч.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


''Беседа, държана от Учителя, на 2 ноември, 1924 г. в гр. София.''

„Които не от кръв, нито от похот плътска, нито от похот мъжка, но от Бога се родиха.“ *)

Ние ще вземем тия думи в съвременния културен живот в широк смисъл – ще ги разгледаме като едно усилие на човешкия дух, да изведе човешката душа към нещо по-добро, по-красиво, по-възвишено. Съвременната култура, при всички свои усилия, не е дала това, което човек желае. Целият съвременен свят се възхищава от съвременната култура. Има нещо хубаво в тази култура, ние не отричаме това. Тази култура, със своята наука, със своето изкуство, със своята музика, със своите изобретения, е допринесла нещо, но не това, което човек желае.

Сега, ние ще разсъждаваме разумно, да видим, от какво произтичат противоречията в живота. Противоречията в живота произтичат ту от онова граматическо построяване на нашата реч, ту от онова логическо схващане на нашия ум, ту от онези етически мерки, с които мерим нещата, ту от онези педагогически правила, с които си служим в живота. Всички тези неща ни водят към погрешни изводи. От гледището на сегашния живот, съвременната култура е извършила много нещо, но всъщност, ако се запитаме, какво добро е допринесла културата, какво ще отговорим?

Аз ще направя едно малко сравнение за това, какво представлява съвременната култура и какво е допринесла тя за човечеството. Когато културният баща донесе едно хубаво конче на своя син и той се забавлява с него, или една хубава, голяма кукла на своята малка дъщеря, и тя се забавлява с нея, питам: Какво са допринесли кончето на малкото момченце и куклата на малкото момиченце? Допринесли са нещо, разбира се – занимавали са техните умове. Е, представете си, че това малко момиченце, което се занимава с куклата, има свои схващания за живота, какво ще прави с нея? – Най-първо ще я кръсти, ще и даде едно име, с което ще я нарича; след това ще и говори логически, ще разсъждава с нея, ще я запитва, откъде е дошла, отгде е родом и т.н. После ще и каже: Тъй, както се грижа аз за тебе, както те къпя, обличам, обичаш ли ме? На всички тия въпроси куклата ще отговори мълчаливо, като някой философ. Малкото момиченце казва: Много умна е моята кукла, мълчи. Най-после малкото момиченце ще и даде всички педагогически правила, наставления, като и каже: Слушай, аз ще отида малко да си гледам работата, а ти ще ме слушаш, няма да излизаш никъде. Отдалечиш ли се малко, не зная какво ще правя с тебе. Представете си, че аз съм един стар философ, дойда и счупя краката на тази кукла. Какво понятие ще си състави туй момиченце за мене? – Ще каже, че съм безсърдечен човек. Но, когато туй момиченце стане мома на 21 години, какво ще каже тя сама за своите педагогически правила, за своите морални кодекси – тъй ги наричам аз – ще имат ли валидност за живота и? Разбира се, ние не оправдаваме този философ. Ако той беше умен, нямаше защо да троши краката на тази кукла; ако пък по невнимание е направил това ние ще кажем: Няма нищо; обаче, и в единия и в другия случай той е нарушил спокойствието на туй малко момиченце. Тук, обаче няма никакво морално нарушение. Питам: Ние, съвременните културни хора, тъй, както живеем, не мязаме ли на туй малко момиченце, което се занимава със своята кукла, и на туй малко момченце, което се занимава със своето конче? Всеки един от вас ще каже: Как тъй, аз зная това! Аз зная, какво нещо е животът, разбирам от него, зная и да свиря и да пея. Знаеш, но това аз не наричам знание. Често, ние се намираме в положението на онзи турчин, който като дошъл в България, постоянно се хвалил, че като бил в Багдад, могъл да прескача трапове от по 10 м. широчина. Един ден, един стар турчин му казва: Щом си могъл в Багдад да прескачаш такива трапове, и ние тук имаме такива, прескочи някой път. – Не, тук не мога да прескачам такива трапове, защото климатът тук не е такъв, какъвто беше в Багдад, тук е съвсем друг.

Сега, да се повърнем към 13-ти стих от прочетената глава: „Които не от кръв, нито от похот плътска, нито от похот мъжка, но от Бога се родиха.“ Закон е: ако вложите един човешки зародиш в утробата на една майка маймуна, тя няма да роди един гений. Или, ако вложите един човешки зародиш в утробата на една майка мечка, или на една майка вълчица, те няма да дадат качествата на този зародиш. Какво ще се роди? Какво значи „похот плътска“? Това значи: нисш живот, неразумен живот. „И от похот мъжка“ – значи от този нисшия ум.

Ние казваме: Е, аз вярвам в Бога. Тази вяра е една от обикновените вери. Че кой не вярва в Бога? Кои не живее в света? Ние, разумните хора, които искаме да осигурим живота си, в какво седи това осигуряване? Вземете, например, където и да отидете, между съвременния християнски свят, в Англия, в Америка, навсякъде ще срещнете кръстове. По стените на всички църкви все кръстове ще видите. Хиляди томове има написани все за кръста: как Христос страдал, как учил това-онова. Много работи има писани върху кръста, но същественото, което означава той, нито един автор не се е спрял върху него. Никой автор не е обяснил неговото практическо приложение. Златни кръстове има, кръстове с диаманти има, разни почетни кръстове има, кръстове на разни легиони, но какво означава кръстът? Кръстът е една посока, която в даден случай при известно безизходно положение, в което се намира човек, му показва, как трябва да постъпи. Когато се намираш в едно безизходно положение, когато твоят живот виси на косъм, кръстът ще ти покаже, как трябва да постъпиш. В най-опасните моменти на живота си, когато не знаеш как да постъпиш, кръстът се явява пред тебе на помощ. Той е единствената права мярка. Някой ще каже: Каква права мярка е кръстът? Кръст – страдание! Дотегна ми на душата да нося тези кръстове! Ще бъде смешно, ако онзи български абаджия носи постоянно със себе си аршина и ножиците, без да ги употребява. Ако ги носи, и никъде не ги употребява, те нямат смисъл. Навсякъде трябва да ги употребява! Този аршин му трябва за мерене платове, а ножиците – за кроене. Отвесната линия на кръста показва, че имаме едно космическо течение в света, което иде отгоре-надолу, по инволюционен път. То е една сила, която повлича всичко в света, унищожава всичко, без да иска да знае, защото тя си има свой определен път. Хоризонталната линия на кръста означава следното: когато виждаш, че тази космическа сила слиза пред тебе, когато виждаш, че животът ти се намира в опасност, няма да бягаш пред нея, т.е. в посоката, в която отива тази космическа сила, нито срещу нея, защото и в двата случая ще изгубиш живота си, а ще бягаш или вляво, или вдясно – там е твоето спасение. То значи: ще бягаш или в света, или при Бога. Трябва да се занимаваш с нещо, за да избегнеш туй противоречие. Това съществува и в света. Ще ви дам едно разяснение. Да допуснем, че имаме един човек, който е в безработица, но пълен с енергия, със здраво тяло, със здрав ум, със здраво сърце. Тази космическа вълна иде, той седи на пътя й. Какво трябва да направи, за да не го завлече? – Два пътя има: или да влезе в духовния свят, т.е. да вземе посоката надясно, към нещо благородно и възвишено – и там да работи, или да влезе в света да работи. И двете посоки са възвишени и благородни. Или в света, наляво – не е лошо и това, или към Бога – надясно! Но, и в единия, и в другия случай трябва да се работи! Хората, които организират света, които работят чрез кръста са разумни, а онези хора, които не работят чрез кръста, са хора, които обичат промените. Е, представете си, че един търговец си отворил дюкян там в някоя улица, но не му върви и си казва: Чакай, в този дюкян не ми върви, улицата не е хубава, той не е хубав, ще се преместя. Хваща друг дюкян, на друга улица – не му върви и там. Промени 10 – 20 дюкяна, все не му върви. Питам: Дюкяните ли са, които правят търговеца? – Не, търговецът трябва да има умение. Училището ли е, което прави учителят, или учителят прави училището? – Не е училището, което прави учителя, но учителят прави училището.

Питам: В какво седи същинското наше верую? Досега всички говорим за Любовта, всички говорим за Мъдростта, за Истината, за Правдата, но где е приложението на тази Любов, на тази Мъдрост, на тази Истина, на тази Правда? – Там е всичката философия на живота. Ние вървим по улицата и виждаме, че някой господин изтезава другиго, бие го. Веднага се спираме и си казваме: Този човек постъпва много жестоко, неговата постъпка е безобразна. Много хубаво разсъждава този човек. Но, той се връща в къщи, жена му не успяла да сготви навреме, и той веднага се нахвърля върху й, набие я, без да му дойде наум, че постъпва точно тъй, както онзи, когото осъди на улицата.Това, което ти видя на улицата, беше кръстът, който се яви пред тебе и те предупреждаваше: Ти ще се върнеш в къщи, но жена ти, поради някакво неразположение не е успяла да сготви, и ти веднага ще се нахвърлиш върху нея да я биеш. За да избегнеш туй противоречие, вземи посока или наляво или надясно.

В какво седи боят? Допуснете сега две неща. Аз мога направо да ударя някому две плесници, но може и да се случи така, че някой друг да ме блъсне във вас, та и вашата глава да се пръсне, и моята да се пръсне. В първия случай вие считате мене виновник, че съм ударил две плесници, а във втория случай считате виновник този, който ме блъснал, и ще се оплачете против него. Но, ако аз не бях между него и вас, вашата глава щеше да бъде здрава. Значи, вие не хвърляте обвинението си върху мене, а върху друга причина. И тъй, у нас има една причина, която тласка ума, сърцето и волята ни в известни посоки. Трябва да видим, разумна ли е тази причина.

Казва Писанието: „Които не от кръв, нито от похот плътска, нито от похот мъжка, но от Бога се родиха.“ Или, казано на прост език: тия думи се отнасят до ония хора, у които преобладава животинския живот и животинския ум. Нима мислите, че вълкът няма ум? Има, как не! Какъв е умът на вълка? – Той е еднообразен. Всичките вълци, колкото и да са културни, имат един определен начин, по който ядат овце. Специален начин си имат те. Лисиците също имат един определен начин, по който започват да ядат кокошките. Те са доста благородни, хубаво оскубват кокошките, и след това започват да ги ядат. И котката има правила, по които яде мишката. Тя е бърза, не се спира да снима козината й. Вземете човекът, когато ще яде някоя кокошка, или някое прасенце, и той е, като лисицата умен, оскубва перата на кокошката и козината на прасенцето. Казваме, че човекът е културен, защото оскубва перата и козината на животните, които ще яде. Ако е за култура, по същия начин и лисицата е културна! Културата не седи във външните прояви. Това са живи, разумни принципи, които действат в нас.

Ще ви задам един въпрос: В какво съвременната култура седи по-високо от миналата? В римско време, римляните имаха носилки, и с тях четирима души носеха едного на ръце. А ние днес с кон се движим. Казваме: Разумните хора трябва сами да носят товара си. Туй, което вършеха римляните, показваше, че физическото беше над разумното, то потискаше разумното у човека. Това, че днес се язди на кон, показва, че разумното е отгоре, то потиска физическото. Значи, има един малък успех. В обществения живот това са методи, начини, чрез които ние живеем.

В този стих се казва, че само роденият от Бога може да разбере нещата. Тъй че, имаме една мярка. Бог е единствената мярка, с която ние можем да разрешаваме всички важни въпроси. Един виден адепт от древността отива при една чешма, която имала три крана, три чучура. Средният чучур бил най-голям, после десният и най-после левият. Чешмата му проговорила: „Средният чучур е най-хубав, а левият и десният не са толкова хубави.“ Че как? „Да, ти ще забележиш, че когато идваш тук, през разните времена на годината, средният чучур всякога се остава еднакъв, а другите два претърпяват някаква промяна.“ Средният чучур представлява Любовта на Бога, а левият и десният представляват любовта на индивида и любовта на обществото. Когато любим себе си, и когато любим обществото, в тази любов всякога има една промяна. Следователно, досега ние сме боравили с две величини, и с тях сме искали да разрешим една от най-трудните задачи. Само Любовта е единственият стимул, който може да даде насока на всяка една култура, тук на земята, или в коя и да е слънчева система. Когато обичаш някого, законът е такъв: ти в него не можеш да се съмняваш, имаш всичкото разположение да му услужиш тъй, както на себе си; и когато той те обича, не може да се съмнява в тебе, и е готов да ти услужи тъй, както и на себе си. Следователно, никога не може да изпъкне противоречие между хора, които се обичат. Изпъкне ли в ума ти някакво противоречие, усъмниш ли се в най-малкото нещо, ако всичко това е вярно, ти си намерил една истина, ти се спасяваш. Но, ако ти си намерил една мисъл, която не е вярна, ако ти създадеш едно противоречие, което те спъва, ти се опорочаваш. Ако спасяваш себе си и мислиш, че това, което си намерил е една истина, аз се радвам, но ако забележиш, че това не е право, ти се опорочаваш. Следователно, няма да мислим тъй, както искаме, а ще мислим тъй, както не искаме. И аз съм ви казвал много пъти, че в Божествения свят всяка една мисъл, всяко едно чувство, всяко едно желание на човека, е точно претеглено, всичко това са определени величини. Та, казвам: Щом дойдем до Божествената Любов, трябва да знаем, че всичко в нея е точно определено. Казват: Ами каква ще бъде тази Божествена Любов? – Любов, която не търпи никакви промени в себе си.

Питам едного: Какво нещо е човешката душа? – Тя мяза на въздух. Казвам: Не, аз по отрицателен път ще ви определя, какво нещо е човешката душа. Душата въздух не е, но съдържа въздуха в себе си. Душата вода не е, но съдържа водата в себе си. Душата земя не е, но съдържа земята в себе си. Душата светлина не е, но съдържа светлината в себе си. Душата етер не е, но съдържа етера в себе си. Тя съдържа всичко в себе си, и сама по себе си е една неопределена величина. Само неопределените величини са истинските величини. Всички Божествени неща са неопределени. Някой казва: Е, определи се! Добре определям се. Как? – Като онзи, който иска пари назаем. Дойда при тебе, искам ти пари назаем и ти казвам: Колко ще ми дадеш? – Ти кажи колко искаш? Е, дай ми 100,000 лв. – Не, много искаш, не мога да ти дам толкова. Определи се! Е, хубаво, 50,000 лв. тогава. – Много искаш. Е, два пъти не мога да се определям. Хайде тогава 10,000 лв. – Не, и това е много, и толкова не мога да ти дам. Виж 1000 лв. мога да ти дам. Съгласяваш ли се най-после! – Съгласявам се. Определение ли е това? Определяш се като 100,000, определяш се като 50,000, определяш се като 10,000 и най-после се определяш като 1000. Спираме се на хилядата, там се определяме, но това не е никакво философско определение.

Такъв е нашият съвременен морал – много широк. Ако някой открадне един хляб от фурната, може да го турят за 4 – 5 месеца в затвора; ако пък някой убие някого за благото на отечеството, може да му турят един кръст на гърдите. Нима едно отечество може да се крепи върху убийството и кръвта на хората? Я ми кажете, кой народ е прокопсал с убийствата? За тия убийства много народи са изчезнали от лицето на земята. Бог изисква народи, които не са опетнени с никаква кръв. Аз казвам на съвременните народи, че те ще отговарят за тази кръв. Ръцете им са опетнени само с братска кръв, със сестринска кръв, с майчина кръв, с кръвта на множество деца, с кръвта на слуги и т.н. И сега, много свещеници казват: Убийството може да се приложи, но за благото на отечеството. Не, как вие мислите, то е друг въпрос, обаче в Божествения свят казват: Ръцете ти ще бъдат абсолютно чисти! – нищо повече. Ако ти си роден от кръв, от похот плътска и от мъжки ум, ти ще убиваш. Ще бъде смешно да кажа на вълка: Ти няма да давиш овцете. Той ще каже: Хубаво, няма да ги давя, но как ще се храня? Какъвто кодекс и каквито морални правила да дам на вълка, мислите ли, че той ще ме слуша? Не, вълкът пак ще си върши своята работа. Мислите ли, че ако дам на паяка някои морални правила, че той ще ме слуша? Той ще каже: Хубаво, аз риби няма да хващам в мрежата си, не съм толкова лаком; после, и овце няма да хващам, не искам и тях, и птици няма да хващам, аз съм благороден. Защо не ги хваща? – Защото е страхлив и малък. Ако беше по-голям, той и овце щеше да хваща, и птици щеше да хваща. А сега казва: Аз хващам само тия малките мушици. Да знаете, че благородство има у мен! Казвам: Да, много голямо благородство има в тебе! А тия милионите мушици ми казват: Изпоядоха ни!

Иоан казва: „Само тия, които се родиха от Бога, ще разберат онези велики истини.“

Ще ви приведа един малък пример. Някой си римлянин, наречен Теофил, се влюбва в една благородна римлянка. По някакво нещастие, той изневерява на своята възлюблена, и тя изчезва, отдалечава се. В него започва гризене на съвестта. За успокоение на своята съвест, той възприема християнството, отива да живее 20 години в пустинята, като си дава обет, че от този момент нататък ще ходи все със затворени очи и никого няма да поглежда, за да се избави от греховете си. Той се прочул под името „пустинникът със затворените очи“. Викали го да изповядва хората. И мъже, и жени изповядвал, но все със затворени очи. Един ден дошла да се изповядва и неговата възлюбена, да види колко е светия. Като чул гласа й, той веднага си отворил очите. Всички наоколо му, като видели това, казали си: Каква беше тази чудотворна жена, та отвори очите на нашия изповедник!

Ние, съвременните хора, мислим със затворени очи. И с отворени очи, и със затворени очи, все сме същите. Ние мислим, че като затворим очите си, по-добре ще бъде за нас. Затова, затворим очите си и казваме: Аз не искам да гледам този свят, не искам да гледам тия хора, тия слуги, този мъж, тия деца, нищо не искам – тъй, със затворени очи ще изповядвам. Казват на някоя жена: Знаеш ли, че твоят мъж взел една много хубава мебелирана къща? Тъй ли? – веднага си отвори очите. Някой казва: Аз не искам обществено положение, това-онова. Кажат му: Назначиха те професор в България. Как? – веднага си отвори очите. Та, като дойде онова, което ни допада – красивото и хубавото в живота, ние си отваряме очите. Щом не ни харесва нещо – затваряме си очите, и тогава минаваме за философи, за светии. Не е лошо да бъдем със затворени очи. Затварянето на очите е една почивка, отварянето на очите е активност, деятелност. Затварянето на очите става, когато искаш да си прегледаш сметките, да си починеш, а отварянето на очите означава, че трябва да извършиш най-хубавите неща. И тъй, затварянето на очите е почивка, отварянето на очите е работа.

Сега, да се повърнем към Божията Любов! Туй великото, свещеното име на Бога трябва да Го намерим вътре в нашата душа. Туй име, тази дума не се произнася. Тя е единствената, мощна, всесилна дума в света, в която цялото Битие, цялото създание, всички най-велики същества, които са завършили своята еволюция, я пазят. Всички пазят туй свещено име, и който се домогне само да Го прочете, неговата душа се въздига. В Писанието се казва: „Да не произнасяш името на Господа-Бога твоего напразно!“ Ние не подразбираме туй обикновеното Божие име, към което се отправяме в молитвите си: „Господи, Боже наш, не ме ли чуваш?“ Не, в Писанието се говори за това свещено име на Бога. Защо не ни чува Господ? Дотогава, докато ние говорим в този свят, дотогава, докато ние шаваме, ние сме далеч от Бога, и Той не ни чува. Идете научете онзи истинския начин, как се вади някой от водата. Онзи, който се дави, шава, движи се, а онзи, който го спасява, седи настрана и си казва: Чакай, нека изгуби съзнание, че тогава. Защо? Тогава трябва да го извади, защото иначе давещият ще завлече и този, който го спасява. Когато някой лекар иска да направи една сериозна операция на някой болен, той казва: Нека болният изгуби съзнанието си, тогава ще го оперирам. Ето защо, при сериозни операции ги упояват. Този закон е верен навсякъде. Любовта изисква абсолютно, пълно спокойствие. Когато Бог те люби, ти ще бъдеш напълно спокоен, докато той си свърши работата, а когато си свърши работата, Божията Любов ще се изяви в тебе като мощен, силен живот, и след туй ти ще почнеш да живееш истински. Когато ти свършиш всичката работа, Бог ще дойде да работи пак в тебе, но като Любов, като Мъдрост, ще внесе в тебе светлина и знание, а ти ще бъдеш тих и спокоен. Ти ще почнеш да работиш като човек, който обича науката и се учи. Като се свърши този период, тогава Бог ще дойде да работи в тебе като Истина; ти ще обикнеш Истината, свободата, и в тебе ще се яви желание да работиш в света, да бъдеш филантроп, да направляваш хората в правия път.

Сега, где седи спасението ни – вляво, или вдясно. Разумният човек може да бъде вляво, може да бъде и вдясно – няма никакъв грях в това. Казват за някого: Той отива наляво. Какво от това? Тук няма никаква философия. Ако по тази права, отвесна линия на кръста отгоре слиза едно космическо течение и клони да ме завлече, какъв грях има в това, ако аз вървя наляво, после надясно, пак наляво, пак надясно, и най-после нагоре? – Никакъв грях няма в това. Туй е закон! Не с важно, дали е в посока наляво, или надясно, но все нагоре към Бога! Защото, наляво, надясно, има и обратна посока – надолу, към центъра на земята. Това води към греха, към престъплението, и тогава, нито посоката наляво, нито посоката надясно ме спасява. Тогава, дълбоко в нашето съзнание трябва да има една единствена мисъл: да служим само на Бога! Ти, като дойдеш при мене, аз трябва да зная, че си една душа излязла от Бога, и да съм готов да направя за тебе това, което свещеното Божие име изисква от мене. Всеки един от вас живее за себе си, но толкова живее и за другите. Ако ние живеем за себе си, за своето обикновено себе, и умираме – и в това животът се е проявил. Ако ние се отказваме да живеем за себе си и умираме, и това пак е проявление на живота, обаче истинският живот не се самоопределя в тези две проявления. Ако живеем за своето висше аз, за своята Божествена душа, само така животът ни се разширява. Този живот включва живота на всички наши ближни. Следователно, нашето благо е тяхно благо, и тяхното благо е и наше благо.

В Любовта, в Божествения свят има три метода. Първият метод аз наричам „метод на въздуха, или въздухообразен“, вторият метод е „метод на водата, или воден“, и третият е твърдият метод. При всеки един метод трябва да разбираш законите. При въздухообразният метод трябва да разбираш законите на въздуха, как да сгъстяваш газовете. Например, трябва да знаеш, как да сгъстяваш водните пари във вода. При водния метод трябва да разбираш законите на течностите – да знаеш да превръщаш, например, водата в твърдо вещество. При третия метод трябва да разбираш законите на твърдите вещества, да знаеш, как да ги превръщаш в течни, и от течни във въздухообразни. Следователно, нужна ни е една по-рядка среда, и затова трябва да знаем законите за превръщането на материята.

Често, мнозина от вярващите се спират върху някои специфични факти. Не се заблуждавайте от външната обстановка, от постъпките на хората. Знайте, че има един морален закон в света, според който, когато аз направя една погрешка, каквато и да е, колкото малка и невидима да е, аз я чувствам в себе си. Има един вътрешен глас, който претегля всичко и ми казва: Толкова липсва на твоята постъпка. Аз зная всека своя грешка.Човек никога не трябва да се оправдава за грешките си, а трябва да се осъжда. Една крива постъпка изнесена пред самия себе си, е равносилно на това, че пред Бога се съдиш, а не пред хората. Сега, някой дойде при тебе, пита те: Ти мислиш ли, че аз постъпих право? Няма какво да се турят хората за съдии. Трябва да намерим съдията вътре в себе си, в своята душа, и там се съдим – пред Бога. Когато дойде някой и ми каже, че съм постъпил много зле, ще му кажа: В мене има един съдия, много по-добър, отколкото си ти. В какво седи моята погрешка? Той казва: Снощи дойде в дома ти един брат, и ти не го прие. Да, ако не съм постъпил добре, този вътрешен глас ще ми каже: Снощи един брат дойде при тебе, и ти не се отнесе с него тъй, както трябваше. Този вътрешен глас, туй Божественото постоянно говори в нас. Не съм го приел, това е едната страна; но, ако този брат, който идва отвън, постоянно хлопа по прозорците, и иска да му отворят, мислите ли, че той е от онези Божествени братя, който са пратени от Бога? Ами, ако дойде един брат в името на Христа, вземе ключа, отвори касата и постоянно бърка в нея, той от Бога ли е пратен? Че кой апаш днес не дохожда, не отваря касата и не бърка в нея? Не, за всеки пътник има един закон. Той е следният: на пътника е позволено да тропне само три пъти на прозореца, и като потропа четвъртия път – няма право повече. Сега, за свое оправдание, вие може да кажете: Ама ние може да не сме чули този пътник, може да сме били на гости. Е, аз взимам факта тъй, че сте били в къщи. Че сте били на гости, това е изключение. Вие сте свободни да приемете този пътник, или не, а на пътника е позволено да хлопне 3 пъти по 3, значи 9 пъти, и още един път, но пак по 3 удара, значи всичко 12 пъти. Числото 12 е целият кръг на човешкия живот. Този брат, когото не са приели в този дом, ще тръгне от къща в къща по цялото братство и ще разправя: Представете си, снощи ходих при еди-кой си брат, похлопах, но не ме приеха. И сега, всичките сестри и братя, от своя страна, тръгват и разправят: Представете си, този брат не го приеха! Други: Представете си! – Е, представете си! И всички: Представете си, представете си! Е, представихме си, че какво? Но, представете си сега, че този брат хлопа на един от тия, който казват „представете си“. И всички, все на „представете си“ оставят [остават?]. Всичките съдят много добре, но като дойде до приложение на закона в тях, няма ги. И казва тогава някой: Аз искам 100,000 лв. – Не мога толкова, определи се! Добре, искам 50,000 лв. – Не мога и толкова, определи се! Искам 10,000 лв. – Определи се! Е, хайде тогава 1000 лв. – Много хубаво! Ние сме все от хилядата лева. Аз не казвам, че вие не сте добри. Много по-добри сте отколкото в миналото, но това е една фаза. Нима ние трябва да се спрем? Не, животът отсега започва. Нима онова малкото растение, което е израсло само четири пръста над земята, трябва да спре и да каже: Аз израснах вече четири пръста. Не, то може да израсне и 10, и 15 пръста. Много възможности за растене има в човешката душа! „Ама ние сме по-добри от света!“ Не се сравнявайте със света! Сравнявайте се с Божествената Любов, която трябва да се изяви в своята пълнота. Ама ще кажете: Невъзможно е при сегашните условия. Не, при сегашните условия именно може да приложите този закон. Този закон не седи в това, да си продадеш къщата, да си раздадеш парите. Този закон се разбира другояче. Ако дойде при мене един брат странник, ще го оставя да поседи като гост три дни и след туй ще му кажа: Братко, ти си здрав, като мене, ще ти дам една мотика, и ще отидем двамата заедно на лозето – хем ще се разговаряме сладко, хем ще го прекопаем. Върнем се вечерта, и той печели, и аз печеля. Ще си легнем заедно на едно легло, и на другия ден пак ще вземем мотиката, ще се разговаряме за философия, за слънцето, за звездите но и ще работим. Обаче, ако той седи 5 – 6 месеца в къщата ми и казва: Аз съм завършил своята еволюция, затова ще си почивам, а ти ще работиш заради мене – това не е разбиране на живота на Божественото в нас. Не, този пътник трябва да каже: Братко дай и на мене мотика, аз обичам да работя. Ако той ме обича, трябва да дойде да работи заедно с мене; не дойде ли, аз зная, че той няма никаква любов. Това е едно правило. Някой казва, че обича Бога. Ако не отидем да работим заедно с Бога, ние не Го обичаме. Где е Бог? – Никой не знае. Бог е на едно свещено место, Бог е място на работа. Бог работи там, дето се изразява Божията Любов. Там е Неговото место. При Него постоянно носят умрели, и Той пита: „Този защо умря?“ – От безделие, не работи. „Тъй ли? Турете го настрана“ – казва Господ. Донасят друг умрял: „Ами този защо умря?“ – От преяждане. „Турете го настрана!“ Донасят трети: „Този защо умря?“ – От пресилване. Той носеше много имане на гърба си, много ниви, много къщи имаше, та му беше тежко. „Турете го настрана!“

Сега, всички работят, работят, но всички са осакатели. Не, това не е работа. Ние, които вървим по този Божествен път, ние, които имаме Божественото в нас, трябва да работим с Бога заедно. Тази великата, мощната сила в нас трябва да я проявим, и туй свещено име на Бога трябва да Го намерим. Ще ви дам едно правило: за своята любов не говорете никога нищо! Когато човек говори за любовта си, той се поставя на неправилна основа. Сега, ще дойдете до другото правило: ти ще изявяваш любовта си тъй, както Бог изявява своята Любов. Как изявява Бог Любовта си? – Бог е създал целия свят, с това изявява Любовта си, но Той сам седи на заден план. Някой питат: Какво нещо е Божията Любов? – Животът, който имаш, в него Бог е изявил своята Любов; умът, който носиш, в него Бог е изявил своята Любов; сърцето, което имаш, в него Бог е изявил своята Любов. Волята, която имаш, в нея Бог е изявил своята Любов. Какво има да питаш още? Употреби своя живот, употреби своя ум, употреби своето сърце, употреби своята воля, и ти ще намериш, какво Бог е казал вътре в тях!

Сега, за какво трябва да мислим? Вие, като станете сутрин, колко минути мислите за Бога, я ми кажете? Станете сутрин, набързо си измиете лицето, а някои, изкарат набързо, за пет минути „Отче наш“ и свършена работа! Тефтери, пари, каси и всичко друго е във вашите умове, но това, което ще внесе спокойствие, сила и мощ за нашите души, оставяме го настрана. Ние мислим за жените си, за мъжете си, за децата си, за всичко, но не и за Бога. Ние ли трябва да мислим за всичко това? До момента, когато Бог мисли за нас, ние живеем, но в момента, когато Бог престане да мисли за нас, ние изчезваме от света. Дотогава, докато Бог мисли за тебе, ти живееш; дотогава, докато Бог те обича, ти живееш, но денят, в който ти престъпиш онова свещено име на Бога, тази Божия Любов се оттегля от тебе и ти преставаш да живееш, и Бог ще ти покаже, че си злоупотребил с Неговата Любов. Твоят мъж ще бъде жив, само ако Бог го обича. Твоят мъж може да мисли, само ако Бог мисли заради него, ако Той го държи в съзнанието си. Затова, всинца ние трябва да се стремим чрез своя живот да изявим Божията Любов. Всички искат Господ да мисли заради тях. Аз казвам: Какво сме извършили за великото дело в света. Кой от вас досега е обърнал една душа към Бога и е внесъл този вътрешен мир на спокойствие, но не привидно, защото аз мога да внеса във вас туй привидно спокойствие, като ви дам 1000 – 2000 лв. Не по този начин трябва да се внесе в човека спокойствие. Има друга една добродетел в света, която седи в това да покажем на хората, как трябва да се родят от Бога. Това нещо се постига чрез онова висше съзнание в нас, което ще се прояви, когато се свържем с Бога. Тогава само ние ще почувстваме този вътрешен мир, който никога няма да ни напусне.

Сега, ще ви приведа един пример, да видите, какво нещо са постоянните идеи у човека. Един стар изповедник ми разправяше следния факт из българския живот в турско време. Един ден, идва при него една старица, на около 90 години и казва: „Отче, искам да ти изповядам един грях, не зная дали Господ ще ми прости, но много голям грях е. Не мога да се освободя от този си грях: и мислила съм върху него, и молила съм се пред Бога, дано ми прости, но той е по-голям, отколкото мога да си го представя. Това се случи във варненско, в с. Кадърджа или Николаевка, преди 60 години. Бях млада, красива, хубава мома и се влюбих в най-красивия момък, когото толкова обичах, че не можех да живея без него. Обаче, моите майка и баща не ме дадоха на него и ме ожениха за друг един, от когото имах пет сина и две дъщери. Тези деца, които родих от него, ги мразя, и мъжът си мразя, не исках да живея с него, но какво можех да направя? – Нищо, не можах да се освободя от него. Голям грях имам според това! Ето на, снощи сънувах дори, че ядем заедно със своя възлюбен.“ Това са идеи, както ги наричам аз. Тази старуха, и до 90-годишната си възраст, не можа да забрави своя възлюбен. Обаче, кой извърши греха, тя или родителите и? Тя казва: И синовете, и дъщерите, и мъжът си мразя! Голям грях е този, не искам да ги мразя, искам да живея с тях по Бога. Тук, в нея се борят две противоположни чувства. Ние много пъти ще народим пет сина и две дъщери и ще ги мразим. Защо? – Това е раждане по плът. Но, в нас винаги ще остане онзи вътрешен, душевен копнеж за нещо велико, за нещо идеално. Другите ще кажат как не я е срам тази старица, да мисли за един момък. Грях е това! Защо за една стара жена да е грешно, че мисли за един момък, а да не е грешно, когато някоя мома мисли за някой момък? Ако е грешно за старата, то е грешно и за младата. Какъв е този морал? При тия съвременни разбирания, тази баба се намира в едно противоречие. В такива противоречия и ние се намираме. Нашият живот е тъй преплетен, че някой път става раздвояване на нашето съзнание, и ние не знаем, какво трябва да правим.

Какво трябва да правим? Човек, при сегашните условия, трябва да бъде твърд в съзнанието си и щом дойде да изпълни волята Божия, той трябва или да живее, или да умре – едно от двете. Когато искат някому да прекъснат пътя към онзи Божествен живот, той трябва да предпочете смъртта пред живота. Онзи момък, който обичал тази старица, разбирал този закон. Той не се оженил, не влязъл в света да живее, да народи като нея пет сина и две дъщери, а умира, жертва живота си заради нея, но той остава в нейния ум. Този млад момък, ни най-малко нямал някаква омраза срещу нейния мъж, но си казал: Такава е волята Божия! Тя съзнава, че неговата любов е истинска любов. Този закон е еднакъв, и за мъже, и за жени.

Та, казвам: щом се прояви Божественото в нас, ние трябва да го приемем, но щом срещнем противоречие, трябва да дадем известна жертва в света. Сега ние искаме да примирим Божественото в света. Не, светът и Божественото не могат да се примирят. За да живеем ние, за да се издигнем, хиляди същества трябва да умрат заради нас. Следователно, позволено ли е на нас, разумните същества, при тази Любов, която се жертва заради нас, да грешим? – Не, не е позволено. Аз няма да греша. Защо? – Понеже там някъде, като блеят онези овце, агънца, като квичат онези прасенца, то е, защото ги колят. И аз трябва да се спра с един свещен трепет и да си кажа: Заради мене ги колят. Те се жертват заради мене, аз трябва ли да греша, моето сърце трябва ли да е жестоко? Тези животни умират заради мене, аз трябва да живея, но не трябва да греша! Туй прасе, което квичи заради тебе умира. Ще се спреш, ще се обърнеш към Бога и ще се помолиш с най-усърдната молитва. Когато онова агне блее, ще се молиш с най-усърдната молитва, в която ще вземе участие умът, сърцето и душата ти. Само така то ще бъде изплатено! Ще кажеш: Господи, то заради мене се жертва! Тъй прави човекът, у когото е събудено висшето съзнание, тъй прави човекът, който е роден от Бога. Тъй е и в живота. Туй е дълбока философия. Когато един човек работи в науката и жертва своя живот, ти трябва да кажеш: Този човек жертва живота си заради мене, да добия знания. Туй е един свещен трепет на душата. Всеки един човек, който жертва живота си, за да даде подтик на човечеството, където и да е той, било в религията, било в науката, било в семейството си, като майка, или баща, като син, или дъщеря, това са онези братя, онези агънца или прасенца, който са повдигнали човечеството.

И тъй, казвам: При сегашния живот, нека вашето сърце бъде толкова нежно, толкова деликатно, че като чуете едно агънце да блее, да се изпълни с един свещен трепет, да се върнете у дома си с нажалени очи и да кажете: Трябва да се родим от Бога, за да заживеем в Неговата Любов. Когато у всинца ни проникне тази Любов, тя ще бъде единственото нещо, пред което всички тия войни, всички тия раздори, който сега съществуват, ще се стопят тъй, както ледът. Е, казват, възможно ли е? – За нас е възможно вече. За нас, първите въглени, който сме запалени, е възможно. И за вас е възможно. Тези, който са последни, който са на периферията, и за тези въглени ще дойде ден, когато ще се запалят. Аз се радвам на всички тия въглени. В тях има сила, само ги запали. Някои казват: Е, черен въглен е той! Не, аз познавам този брат. Днес той е черен, но той може да гори, в него има такава енергия, че един ден, като се запали, чудо ще направи. Та, сега всички сме въглени. Това е само фигура на речта. Един ден, като се запалят тия въглени, те ще дадат онази Божествена топлина, и тогава ние ще започнем да чувстваме блеенето на тия агънца. То ще произведе най-свещения трепет у нас, и като се върнем, ще има мир, радост, молитви и славословия, че Бог е толкова велик към нас да излива и Живота, и Святостта си, и Милостта си, и всичко, което има в Себе си.

Ние трябва да се родим изново! Туй е, което наричат „новораждане“, раждане в Бога, но не само веднъж да се родиш и да кажеш: Родих се! Туй е един акт на постоянство – постоянно трябва да живеем в Бога и да бъдем изпълнени с Неговата мисъл, с Неговото сърце и чувство и с Неговото действие. Туй е великото, мощното в света, което ще ни повдигне като хора. Нищо друго не е тъй велико, тъй мощно в света, както идеята за Бога и за Неговата мощност, за Неговата Любов, за Неговата Мъдрост и за Неговата Истина в света.

''Беседа, държана от Учителя, на 2 ноември, [[1924]] г. в гр. София.''

----
*) Иоана 1:13.

----
/В оригинала - PDF формата - не е изписано съдържанието на първа глава от „Евангелие на Йоана“, но после в текста е отбелязано че главата е прочетена - може би в началото при наряда. Следва на по-късен етап от корекцията да се определи дали да остане текста./

----

В начало бе Словото; и Словото бе у Бога; и Словото бе Бог. (2) То в начало бе у Бога. (3) Всичко чрез него стана; и което е станало, нищо без него не стана. (4) В него бе живот, и животът бе виделината на человеците. (5) И виделината свети в тъмнината; и тъмнината я не обзе.

(6) Имаше человек проводен от Бога, името му Иоан. (7) Той дойде в свидетелство да свидетелствува заради виделината, за да повярват всички чрез него. (8) Не бе той виделината, но да свидетелствува за виделината. (9) Той беше истинната виделина която осветлява всекиго человека що иде на света. (10) В света бе; и светът чрез него стана; и светът го не позна. (11) В своите си дойде, и своите му го не приеха; (12) а които го приеха, даде им власт да бъдат чада Божии, сиреч, на тези които вярват в неговото име; (13) които не от кръв, нито от похот плътска, нито от похот мъжка, но от Бога се родиха.

(14) И Словото стана плът и всели се между нас, (и видехме славата негова, слава като на единороднаго от Отца,) пълен с благодат и истина.

(15) Иоан свидетелствува за него, и извика та казваше: Този е за когото рекох: Който иде след мене преден ми биде, защото от мене по-напред бе. (16) И всинца ние от неговата пълнота приехме, и благодат за благодат; (17) защото законът чрез Мойсея бе даден, а благодатта и истината чрез Исуса Христа биде. (IX) Никой никога не е видел Бога: единородният Син който е в пазухата на Отца, той го изяви. (19) И това е Иоановото свидетелство когато проводиха Юдеите от Ерусалим свещеници и Левити да го попитат: Ти кой си? (20) И изповяда, и не се отрече; и изповяда: Не съм аз Христос. (21) И попитаха го: А що си? Илия ли си ти? И казва: Не съм. Пророк ли си ти? И отговори: Не. (22) И рекоха му: Кой си? за да дадем ответ на онези които са ни проводили. Що казваш за себе си? (23) Рече: Аз съм „глас на едного който вика в пустинята: Оправете пътя Господен,“ както рече пророк Исая. (24) А проводените бяха от фарисеите. (25) И попитаха го и рекоха му: А защо кръщаваш ако не си Христос нито Илия нито пророк? (26) Отговори им Иоан и рече: Аз кръщавам с вода, а посред вас стои един когото вие не знаете. (27) Той е който иде след мене, който преден ми биде, комуто аз не съм достоен да развържа ремика на обущата му. (28) Това стана в Витавара отвъд Иордан, дето беше Иоан и кръщаваше.

(29) На утринта гледа Иоан Исуса че иде при него, и казва: Ето Агнеца Божий който взема греховете на света. (30) Този е за когото аз рекох: След мене иде человек който биде преди мене, защото беше по-напред от мене. (31) И аз го не знаех; но за да се яви на Израиля, за това дойдох аз и кръщавам с вода. (32) И свидетелствува Иоан и рече: Видех Духа който слезваше като гълъб от небето и остана на него. (33) И аз го не знаех; но този който ме проводи да кръщавам с вода, той ми рече: На когото видиш че слезва Духът и остава на него, той е който кръщава с Духа Светаго. (34) И аз видех и свидетелствувам че този е син Божий.

(35) На утриньта пак стоеше Иоан, и двама от учениците негови. (36) И като съгледа Исус че минува, казва: Ето Агнеца Божий. (37) И чуха го двамата ученици да говори така, и отидоха след Исуса. (38) И като се обърна Исус и ги видя че идат подире му, казва им: Що търсите? А те му рекоха: Рави, (което тълкувано ще рече, Учителю,) де живееш? (39) Казва им: Елате и вижте. Дойдоха и видеха де живее, и останаха при него през този ден; а часът беше около десет.

(40) Единът от тези двамата които чуха от Иоана за него и го последваха беше Андрей, братът на Симона Петра. (41) Той пръв намерва брата си Симона и казва му: Намерихме Месия, което се тълкува Христос. (42) И заведе го при Исуса. И като погледна Исус на него рече: Ти си Симон син Ионин: ти ще се наречеш Кифа (което се тълкува Петър, камик). (43) На утриньта поиска Исус да излезе в Галилея; и намерва Филипа и казва му: Ела подире ми. (44) А Филип беше от Витсаида от града Андреев и Петров. (45) Намерва Филип Натанаила и казва му: За когото писа Мойсей в закона и пророците, намерихме Исуса сина Иосифова, който е от Назарет. (46) И рече му Натанаил: От Назарет може ли да произлезе нещо добро? Казва му Филип: Ела и виж. (47) Виде Исуса Натанаила че иде към него, и казва за него: Ето истинен Израилянин в когото лукавщина нема. (48) Казва му Натанаил: От де ме познаваш? Отговори Исус и рече му: Преди Филип да те повика видех те като беше под смоковницата. (49) Отговори Натанаил и казва му: Учителю, ти си Син Божий: ти си цар Израилев. (50) Отговори Исус и рече му: Понеже ти рекох: Видех те под смоковницата, верваш ли? По-големи от тия неща ще видиш. (51) И казва му: Истина, истина ви говоря: От нине ще видите небето отворено, и ангелите Божии да възлезват и слезват над Сина Человеческаго.


НАГОРЕ




placeholder