НАЧАЛО

Примерни понятия | Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШНА БЕСЕДА | КАТАЛОГ | СЛЕДВАЩА БЕСЕДА >

Реалното и идеалното

СЛУШАЙ АУДИО БЕСЕДА СТАР ПРАВОПИС

Реалното и идеалното

Най-често използвани думи в беседата: човек, реалното, идеалното, може, има, аз, ум, сега, живот, бог, път, любов, сърце, ученик, мисли, страдания, реално ,

Общ Окултен клас , Съборни беседи , Рилски беседи , 7-те езера, 28 Юли 1937г., (Сряда) 5:00ч.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА



Съвременните хора говорят за реалното и за идеалното. Кое наричаме реално и кое – идеално? Реално е това, което човек всеки момент може да опита. Идеално е това, към което човек се стреми. Нещата са реални или идеални от гледището на сегашния живот. От това гледище, именно, известни положения внасят смут в съзнанието на човека, в зависимост от дисхармонията, която съществува в тях. Запример, един певец излиза на сцената да пее, но чувствува че публиката е недоволна от него. Недоволството на публиката внася смущение в неговото съзнание. Публиката е недоволна от неговото пеене. Тя не се спира нито върху произхождението, нито върху образованието, нито върху красотата му. Едно нещо иска тя от него – да пее хубаво. Не пее ли хубаво, тя има основание да е недоволна. За да се освободи от смущението си, певецът трябва да пее добре. Певецът се запитва: Мога ли да се науча да пея толкова хубаво, че да задоволя публиката? – Щом е излязъл на сцената, щом е направил първата крачка, той може и трябва да пее хубаво. Ако не пее хубаво, как се е решил да излезе на сцената и да очаква уважение и одобрение на публиката?

Много от съвременните хора са певци, излезли на сцената на живота да пеят и се запитват, може ли да излезе нещо от тях. Щом са излезли на сцената на живота, ако пеят, ще излезе нещо от тях; ако не пеят, нищо няма да излезе. Един от видните руски певци на съвременния век, Шаляпин, разправял една своя опитност. Първата роля, която му била дадена да играе на сцената, била ролята на стражар. Обаче, той играл много несполучливо, вследствие на което бил изпъден от театъра. – Защо не изиграл ролята си добре? – Понеже не могъл да я преживее. Артистът трябва да преживява ролята, която играе на сцената. Не я ли преживява, той не е истински артист. Да подражаваш, това не е преживяване. Реалността на нещата е в преживяването им, а не в тяхното подражаване.

Кое е реално в света? – Това, което човек в даден момент чувства, е реално. Това, което мисли само, е идеално. Реалното има отношение към сегашния момент, към настоящето, а идеалното – към бъдещето. Земята, върху която стъпваме, представя реалното в живота. Както растенията черпят сокове от земята, така човек черпи сокове от сърцето си. Както човек чувствува, така и мисли. Животът на сърцето представя реалното, а животът на ума – идеалното. Реалното дава възможност на идеалното да се отрази. Следователно, идеалното се изучава чрез закона на отражението.

Всички говорят за реалното и идеалното, но за да го изучат, те трябва да бъдат ученици. Само ученикът има възможност да изучава реалното и идеалното. Реалното е той самият, а идеалното - – Бог, към Когото се стреми. Ученикът е в самия човек, а учителят му е вън от него. Учителят и ученикът имат пред вид природата, която те изучават. Ако природата не съществуваше, какво би могъл учителят да предава на своя ученик?

Ето, пред вас сега се разкриват ред картини от природата. За едни съзнания тези картини изглеждат разхвърляни, за други – събрани, добре наредени. Това зависи от положението, отдето се разглеждат. Ако изучавате нещата от гледището на съзнанието, вие ще имате един образ; ако ги изучавате от гледището на самосъзнанието, ще имате друг образ; ако ги изучавате от гледището на подсъзнанието, или свръхсъзнанието, ще имате съвършено различни образи. Значи, ако изучавате нещата от гледището на четирите съзнания, вие ще имате четири различни образи за тях. Когато се фотографира един предмет, и за него има два образа: отрицателен, който не отговаря на истинския образ, и положителен, който представя образа такъв, какъвто е в действителност. Следователно, за всяко нещо ние имаме най-малко два образа: реален образ, който представя нещата такива, каквито са в действителност, и идеален, който представя нещата такива, каквито не са в действителност. Виждате, запример, на картина един локомотив. Тази картина представя идеален образ на машината. За да се движи, тази машина се нуждае от вода, от въглища – необходима за нея храна, и от огняр, който я управлява. Сама по себе си машината не съзнава, дали храната й – въглищата и водата, са достатъчни. Това знае само огнярят. Между тази машина, човешкото сърце и човешкия ум има известна аналогия. Материалите, с които сърцето си служи, са неговите въглища. Водата, необходима за сърцето, това е човешкият ум. Разумното начало в човека е самият огняр.

Сегашните хора искат бързо да се развиват, да научат всичко изведнъж. Те не подозират, че бързото развитие, бързото движение е свързано с известни опасности. С каква бързина ще пътува една железница, това не е произволно. Също така не е произволна и бързината на човешкото развитие. Релсите са така направени, че да могат да издържат известна бързина на машината. Увеличи ли се бързината на машината повече, отколкото е определена, релсите се развалят, но и машината може да дерайлира. Както машината дерайлира, така и човек може да дерайлира. За да не стане това, той трябва да се движи с бързина, която отговаря на неговия организъм. В този смисъл, неврастенията, от която страдат много от съвременните хора, не е нищо друго, освен дерайлиране от правия път на живота. Много от болестите на хората се дължат, именно, на стремежа им към преждевременно развитие. Те искат да постигнат всичко изведнъж. Постигнат ли всичко изведнъж, те ще увеличат товара си чрезмерно, не по силите си. За изяснение на мисълта си, ще си послужа със следния пример. Някой човек иска да стане богат, без да мисли, на какви опасности се излага с това богатство. Богатият човек е подобен на красива мома, подир която вървят десетки момци, всеки от които я желае за себе си. Красивата мома е богат банкер, след когото вървят десетки и стотици апаши. Всеки апаш желае това богатство за себе си и се стреми да го присвои. Какво трябва да прави този банкер? – Той трябва да има на разположение хора, които да го пазят. Американските милионери имат на разположение по няколко детектива, да пазят децата им, защото всеки момент едно от децата им може да изчезне. Много красиви и възвишени чувства на хората са изчезнали, както изчезват децата на американските милионери, и те трябва да ги откупват. – Кой ги е задигнал? – Апаши. Някой човек седи в стаята си разположен, вдъхновен, с някакво красиво чувство в сърцето си. Изведнъж нещо става в него, и той изгубва красивото си чувство. – Къде е отишло това чувство? – Сменило се е с някое лошо чувство, в низходящо състояние. Значи, от едно реално положение, във възходяща степен, този човек е минал в друго реално положение, в низходяща степен. Както има реално положение във възходяща и низходяща степен, така има и идеално положение във възходяща и низходяща степен.

Банкерът, който седи пред своята каса, пълна с пари, е доволен, щастлив, защото мисли, че е осигурен. Но ако секретарят му дойде и каже, че крадци са разбили касата му и са я обрали, той веднага изгубва разположението си. Един час преди това той е бил горд, самонадеян, а сега е сгърбен, загубен в живота. – Защо? – Парите му, в които е вярвал, са изчезнали. – Къде отидоха? – В ръцете на крадците. И сега банкерът трябва да ги търси. Как ще ги намери?

Сега ще направя една аналогия между парите на банкера и човешките мисли и чувства. Както банкерът губи парите си, така и човек може да изгуби своите красиви мисли и чувства. И каквото банкерът изпитва при загуба на парите си, същото изпитва всеки човек, когато изгуби едно свое красиво чувство или една своя светла мисъл. Няма по-страшно нещо в живота на човека от това, когато той се усъмни и изгуби вяра в своя най-добър приятел. Страшно е човек да изгуби вярата си! Докато е вярвал в Бога, докато е уповавал на Него, един ден той се намира пред пълно обезверяване – не вярва в Бога, не вярва в хората – в нищо не вярва. Страшното е не само в това, че човек губи вярата си в Бога, но и Бог вече не му вярва. Как ще му вярва, когато той престава да върши Неговата воля? Може ли при това положение да го считат свят човек? Не само Бог не му вярва, но и хората престават да му вярват. Да мисли човек, че при всички престъпления, които върши, Бог не трябва да изменя мнението си за него, той е на крив път. Бог държи в ума си мисълта, че ние сме излезли от Него, че по естество сме добри, но когато не вършим волята Му, когато се отклоняваме от Него, ние внасяме нещо чуждо в нашето естество, което Бог не признава за свое. Следователно, като ученици, имайте пред вид, че ученикът не може да се учи при учител, в когото се съмнява и не вярва. Щом не вярва в учителя си, той не може да учи. За да се освободи от безверието си, нека опитва нещата. Реалното всякога се опитва. За да се произнесе човек за реалността на нещата, той предварително трябва да ги е опитал. Човек не може да се съмнява в това, което е опитал. Щом го опита, то става вече реално. Докато не го е опитал, той може да се съмнява в него. Тогава то е идеално. Опита ли го, обаче, излезе ли опитът му сполучлив, той не може вече да се съмнява в него. Значи, в идеалното човек може да се съмнява, но в реалното – никога. Много реални и идеални неща остават необяснени, по единствената причина, че не могат да се подложат на опит.

Съвременната наука се натъква на много явления, които не може да обясни. Не само официалната наука, но и окултната не може да ги обясни. – Защо? – Те не се подават на опит, и колкото да се обясняват, все необяснени остават. Големи знания се изискват, за да могат да се обяснят. Запример, според окултистите единицата представя мъжки, творчески принцип, а двойката – женски, съграждащ принцип. Значи, единицата е бащата, двойката – майката, а тройката – детето. Казваме, че 2 + 2 = 4. Две жени, събрани с още две, дават числото четири – мъжко число. Как е възможно това? Възможно или невъзможно, това е факт. Факт е също така, че човек може да гледа и без очи. Очите са пособие на човека, придобито отпосле. Първоначално в човека се е явило желанието да гледа, т. е. зрението като сетиво, а после са създадени очите като орган . Често хората се спират върху маловажни неща в света и там губят времето си. Запример, като си направят нов костюм, или като си купят нова шапка, те турят огледалото пред себе си и с часове се оглеждат. Какво са придобили с новия костюм и с новата си шапка? – Нищо особено. Обаче, със създаване на техните слушалки – ушите, за тях се разкрива нов свят. Те чуват различни звукове, били те хармонични или дисхармонични. С отваряне вход в организма им, т. е. със създаване на устата им, те се запознаха с благата, които съществуват на земята. С отваряне прозорци на лицето им – техните очи, пред тях се разкри цял свят, със своята красота и необятност. Който не съзнава цената на тия придобивки, той ще каже: Защо ни е устата, защо ни са очите, ушите, сърцето? Влезте в положението на камъните, за да разберете, с какви блага човек разполага. Камъните са лишени от очи, от уши, от уста, от сърце и от хиляди години насам чакат търпеливо, да им се дадат тия неща. И те имат желание да опитат реалното в света. При това, всеки уд в човешкия организъм има не само една функция, но няколко. Запример, устата на човека има три главни функции: тя приема храна отвън и я препраща във вътрешните органи; после тя опитва вкуса на приетата храна и се произнася за нея; и най-после устата говори. От устата излизат благи, нежни думи. С ушите си човек чува думите, които излизат от устата му, а с очите си той вижда последствията, които те произвеждат. Казвате на някого: Ела у дома, да те нагостя. Тези думи произвеждат разположение в човека, когото сте поканили на угощение. Казвате на друг човек: Чакай, само да те срещна още един път! Тъй ще те набия, че ще ме помниш! Като чуе тези думи от устата ви, той бяга от нас, не иска втори път да ви среща.

Всички хора се оплакват от противоречията на живота. Запример, голямо противоречие е, че от устата, един и същ уд, едновременно излизат два вида думи: отрицателни и положителни. Разумният човек, ученикът приема противоречията като условия за растене. Ако ученикът разреши известно противоречие правилно, той се повдига; не го ли разреши правилно, той се понижава. Мнозина се обезсърчават и казват, че нищо не са придобили нищо не са научили в живота си. – От тях зависи да научат нещо или да не научат. Който учи, той все ще научи нещо. При всеки обяд, човек все научава нещо. Той съзнава, че е задоволил нуждата на своя организъм и е придобил нещо реално. Но с един обяд не се свършва. Храненето е непреривен процес. Чрез храната човек се запознава с реалното и с идеалното в живота. При всяко хранене човек придобива само толкова, колкото живот е влязъл в него.

И тъй, реалното в света, това е любовта и добродетелите, които произтичат от нея. Идеалното, това е мъдростта и знанието, което произтича от нея. Значи, чрез сърцето си човек се запознава с реалното, а чрез ума – с идеалното. Чрез сърцето си човек се запознава с радостта и скръбта. Чрез ума си той се запознава с външния свят, със законите и явленията в природата. Чрез ума си той се запознава с великото в света. Следователно, когато ви се говори за реалното, вие трябва да слушате и възприемате чрез сърцето си. Когато ви се говори за идеалното, вие трябва да слушате и възприемате чрез ума си. Когато между учителя и ученика съществува разногласие, причината за това е, че те се намират в различни области: ако учителят е в областта на идеалното, ученикът е в областта на реалното. И обратно, ако учителят е в реалното – ученикът е в идеалното. Учителят предава на ученика урок, а последният не е доволен от него и намира, че не му преподава, както трябва. – Защо се явява това неразбиране? – Защото ученикът е в реалното. Друг път учителят разправя нещо на ученика, а последният не го разбира и е недоволен от него. – Защо ученикът е недоволен? – Защото е в идеалното, а учителят му говори за реалното. За да бъде в хармония с учителя си, ученикът трябва да бъде в положението на дете, което има готовност да слуша, да възприема и да се учи. Тъй щото, не заставяйте учителя си той да дойде в областта, в която сте вие, но бъдете готови вие да влезете в областта, дето е учителят ви, и оттам да го слушате.

Като не разбират законите на разумната природа, мнозина казват: Не сме ли свободни да се движим, дето искаме? – Не сте свободни. Има места, по които човек няма право да се движи. Запример, може ли човек да върви по релсите, по които трен минава? Един милионер, човек с голямо достойнство, по някаква случайност, попада на железопътните релси и се спира там да разглежда местността. Пазачът му извиква: Господине, отстрани се от пътя! – Как смееш да ми заповядваш? Аз съм човек с достойнство, всички хора ми се подчиняват, всички ми правят път, а ти се осмеляваш да ми показваш, накъде да вървя. Аз съм свободен човек и ще стоя, ще ходя, дето искам. – Да, господине, ти можеш да стоиш, дето искаш, но не и на релсите, по които тренът минава. Ти нямаш право да спъваш движението на треновете. Ако останеш на това място още малко, тренът ще пристигне и ще те прегази.

Следователно, който иска да бъде свободен, той няма право да стои на пътя, дето стават големи движения. На този път могат да седят, или да се движат свободно само ония предмети, на които е определено от по-високо място. Много от страданията на окултните ученици се дължат на това, че те спират на пътища, дето тренове се движат. Който не разбира законите, той мисли, че има право да ходи, да седи, дето иска и казва: Аз съм свободен човек и мога да правя, каквото искам. – Ще опиташ, колко си свободен.

Преди години, когато била прокарана железницата от Варна за София, първото пътуване по тази линия било отбелязано със смазването на един бивол. Като наближил трена към Гебедже, един бивол бил изненадан от шума и се затичал към локомотива, дигнал рогата си нагоре, искал да се бори, да му препречи пътя. Локомотивът му се видял като никакво голямо чудовище. Биволът решил да го спре, да препятствува на движението му. Машинистът изсвирил няколко пъти, за да отстрани бивола от релсите, но той продължавал да се заканва на локомотива. В края на краищата борбата на бивола с локомотива се свършила в ущърб на първия. Биволът се намерил под колелата на локомотива, но съвършено смазан, превърнат на каша. – Няма защо да се бори с машината. Държавата й е дала право да минава по този път.

Това е един несполучлив опит, в които биволът станал жертва. Често и хората правят такива опити, за които плащат скъпо. Някой човек намислил да прави нещо. Ти излизаш срещу него, искаш да му препятствуваш. – Защо? – Защото работата му била необмислена. – Остави го да прави каквото иска. Не му препятствувай. Някои обича никого, но окръжаващите започват да го разубеждават, да му казват, че този човек не заслужава неговата любов. – Чудни са хората! Според мене, никой няма право да се меси в любовта, в чувствата на другия. Кой кого обича, това е негова работа. Да питате защо даден човек обича еди-кого си, това значи да питате, защо той се е заел да обработва тази нива. – Защо този човек обработва една нива, а не друга, това е негова работа. Той избрал тази нива и нея иска да обработва. Никой няма право да му противодействува.

Да обичате човека, това значи, да се запознаете с реалното и идеалното в него, т. е. да се запознаете с неговия ум и с неговото сърце. Методите, с които човек изучава сърцето, са едни, а методите, с които изучава ума, са други. Тези методи коренно се различават едни от други. Един от методите за изучаване на човешкото сърце е подобен на изучаване вкуса на ябълката. Да изучиш вкуса на ябълката, това значи съвършено да измениш формата й и, така изменена, да я приемеш в себе си. Положението на ябълката вън и вътре в човека е едно и също – в смисъл, че тя продължава да съществува, но с видоизменена форма.

Следователно, да приложиш към човека метода на сърцето, това значи да опиташ всички негови вътрешни качества. Това е пътят на реалното. Да обичаш човека, това значи още да изучаваш неговия ум. Методът за изучаване на човешкия ум може да се уподоби на посаждане на ябълчна семка. Взимате една ябълчна семка и я посаждате в земята. След известно време семката покарва и от нея се образуват малко, крехко стъбълце и нежни листенца. Ябълката расте, развива се, укрепва и се превръща в голямо дърво, което започва да цъфти и да вързва плод. Докато изучавате процесите, през които ябълката минава, вие сте в областта на идеалното, което лесно може да се превърне в реално. – Как ще се превърне? – Като узреят ябълките, вие ще изберете една от най-хубавите ще я разгледате, ще и се порадвате, докато я турите в устата си, да опитате нейния вкус, нейните вътрешни качества. Щом опитате вкуса й и измените нейната форма, вие сте си послужили с метода на реалното. Значи, човек може да започва с реалното и да свършва с идеалното, или да започва с идеалното и да свършва с реалното.

Пазете следното правило в живота си: Никога не оставяйте ума си да се занимава с работите на сърцето. Никога не оставяйте сърцето си да се занимава с работите на ума. Сърцето трябва да се занимава с всичко онова, което се отнася до неговата област. Умът трябва да се занимава с всичко онова, което се отнася до неговата област. Когато сърцето изучава реалните работи, а умът – идеалните, тогава човек среща малко противоречия в живота си. И при това положение човек ще среща противоречия, но поне лесно ще ги разрешава. Запример, съмнението е едно противоречие. То е най-слабото обезверяване, което човек може да преживее. Как се справя човек със съмнението? За да се справи със съмнението си, човек трябва да има вяра, която да почива на законите на реалното и на идеалното, т. е. на законите на ума и на сърцето. Човек може да се справи със съмнението, само когато се движи в тия два свята. Вън от ума и сърцето си, човек нищо не може да разреши. Съмнението неизбежно ще дойде в човека, но за да се справи с него, той трябва да разбира законите на своето сърце и на своя ум.

Как влиза съмнението в човешкия ум? – Много просто! Един човек влиза в една банка, отива при касиера да вземе известна сума. Касиерът му предава исканата сума. Обаче, има възможност касиерът да направи грешка, да даде повече или по-малко от определената сума. В първия случай съмнението няма да дойде, но във втория случай ще дойде. Този човек ще каже: Защо касиерът ми даде по-малко от исканата сума? Защо в първия случай човек не се съмнява, а във втория се съмнява? За да даде касиерът по-малко пари, погрешката може да е в него, но в повечето случаи е в онзи, който взима парите. – Защо? – Ако той е скъперник, като се приближи до касиера, в последния се събужда желание да вземе от него нещо. Значи, каквито чувства и желания живеят в човека, който взима пари от касиера, такива чувства и желания се събуждат и в касиера. Ако е човек, който не може да се владее, той започва да прави грешки и престъпления в службата си. Ако при касиера отиде някой щедър човек, с желание да дава от себе си, същите чувства и желания ще се събудят и в касиера.

Този закон се среща и в реалния, и в идеалния свят. Обичта събужда обич, омразата – омраза. Обичта е щедрост, а омразата – скъперничество. Човек обича някого, защото му дава нещо; не го обича, мрази го, защото му е взел нещо ценно, или защото не му дава това, което той иска. Омразата се дължи на факта, че някой те е онеправдал, взел ти е нещо, или ти е причинил някаква пакост. Обичта пък се дължи на факта, че някой ти е дал нещо. Ти не можеш да дадеш нещо на човека, ако не го обичаш. И той не може да те обича, ако не му дадеш нещо. Да обичаш някого, това значи да посадиш нивата му. Да те обича някой, това значи нивата му да е родила добро жито, на което той се радва. Обичта подразбира взаимна обмяна. Обичта подразбира отношение на даване. Като обичаш някого, твоята обич – твоите добри мисли и чувства, раждат в него плодове, които ти имаш право да пожънеш. Тези плодове събуждат в любимия ти човек любов, обич към тебе. Мнозина искат да бъдат обичани, без те да са обичали. Това е невъзможно. На същото основание Бог изисква от вас добри плодове. Това, което някога Той е посял на вашата нива – добър живот, добри мисли, чувства и желания – трябва да израсте, да цъфне, да завърже и да узрее. Ние не живеем за себе си, но за Онзи, Който пръв ни е възлюбил, Който е създал всичко за нас, да работим, да учим, да бъдем подобни на Него. Величието на човека се заключава в това, да бъде подобен на своя Създател. Каквото Бог върши, и човек може да го върши, макар и в малък размер.

И тъй, ако сте обичали, очаквайте да ви обичат! Ако са ви обичали, и вие трябва да обичате, за да се отплатите. Обмяна трябва да има в любовта. Обмяна трябва да има навсякъде в природата. Дето обмяната не е правилна, там има страдания и нещастия. Страданията показват, че обмяната между реалното и идеалното не е правилна. Правилната обмяна подразбира следното: каквато е моята любов към даден човек, такава ще бъде и неговата любов към мене. Следователно, каквато любов Бог е показал към нас, такава трябва и ние да покажем към Него. Казано е в Писанието, че Христос дойде на земята да ни покаже любовта, която Бог му е дал. Ние трябва да покажем оная любов, която Христос ни е дал. Ония пък, които са приели нашата любов, трябва да я предадат на по-долните от тях. Така ще се образува едно кръгообразно движение. Ако човек не може да прояви Христовата Любов, как ще прояви Божията? За да покаже Божията Любов, Христос трябваше да понесе греховете на човечеството. Той мина през такива страдания, каквито човек не би могъл да понесе.

Мнозина мислят, че в любовта няма страдания. – Големи страдания, големи задължения има в любовта. Тя много дава, много взима; всичко дава, всичко взима. Ако дава малко, малко ще вземе. Не мислете, че с малко пари ще можете да купите много неща. Не, с малко пари, малко неща ще купите. С малко боя, малко прежда ще боядисате. За боядисване на много прежда е нужно много боя. Голямото богатство подразбира много работа. Многото знание изисква голям труд.

Сега вие искате да бъдете окултни ученици. Обаче, аз бих желал да бъдете ученици на любовта, да изучавате реалното и идеалното, т. е. със сърцето си да изучавате реалното, а с ума си – идеалното. При това положение няма опасност от преплитане между сърцето и ума, между реалното и идеалното. Докато човек не може едновременно да изучава реалното и идеалното, новият живот не може да дойде в него. Казано е в Писанието: „Това е живот Вечен, да позная Тебе Единнаго, Истиннаго Бога и Господа Исуса Христа, Когото си изпратил на земята". Христос е реалното, а Бог – идеалното. Със сърцето си ще изучавате Христа, а с ума си – Бога. Ако не сте опитали Христа със сърцето си, как ще опитате Бога с ума си? Това значи, да изучавате света така, както Бог го е създал.

Съвременните хора не знаят, какво е великото предназначение на сърцето и на ума. Те не подозират даже, че предназначението на сърцето е изучаване на реалното, а предназначението на ума – изучаване на идеалното. Това е смисълът на живота. От правилното изучаване на реалното и на идеалното зависи придобиването на свободата. Свободата пък води към истината. Само свободният човек може да намери истината. Да намери човек истината, това значи да реализира живота в неговата пълнота.

Мнозина се стремят към постигане на идеалния живот, към живота на светиите. За да придобие идеалното, човек трябва да слезе в областта на реалното, да мине през големи страдания, като Христовите, да се смири. След това Бог ще го извади от смъртта и ще го постави в областта на идеалното. Обаче, това е възможно само в далечното бъдеще. Без страдания човек нищо не може да постигне. В същност страдания няма. Страданията са условия само, за да изпитат човека, доколко е убеден в реалното. Като казвам, че страдания не съществуват, имам пред вид мисълта, че страданията не се предизвикват от Бога, а от хората. Човек сам е причина за страданията. Ако човек върви и рита камъните с краката си, разбира се, че ще страда. Като рита камъните, той непременно ще се нарани и после ще страда. Видите ли, че някой камък се е изпречил на пътя ви, не го ритайте, но наведете се, хванете го оттук, оттам и го турете настрана. Ако камъкът е много тежък, за да не се всекнете, извикайте няколко другари да ви помогнат заедно да го преместите. Мъчно се дигат големи камъни. Когато искате да станете богати, трябва да знаете, че богатството е голям камък. Речете ли сам да дигнете този камък, вие непременно ще се осакатите. Големите знания представят големи камъни. Който се опита сам да дигне камъка на знанието, той непременно ще се осакати. Изобщо, мъчните задачи на живота не са нищо друго, освен големи камъни, които човек сам не може да дига.

Вчера наблюдавах, как двама братя се бяха заели с един опит, не по силите им. Те видели, че един голям камък, тежък около седем-осем хиляди килограма, стои точно на пътя, дето се правят гимнастическите упражнения, и решили да го махнат от мястото му, да не пречи. Питам ги, какво мислят да правят с този камък. Те казаха, че искат да го дигнат от мястото му и да го хвърлят в езерото. Като видях, колко е голям камъкът, разбрах, че сами нищо не могат да на правят, но премълчах, не исках да ги обезсърчавам. Те започнаха работата, но нищо не можаха да направят. Като ги видяха другите братя, веднага им се притекоха на помощ. Събраха се около 20 души и започнаха да работят: поставиха лостове, дигаха, слагаха и след четири часова упорита работа, те можаха да преместят камъка само на един метър от мястото му. Какво придобиха с този метър? – Нищо особено. И без този метър място можа да мине. При това, този камък можа да затисне някого, да причини голямо нещастие. Но всички искаха да преместят камъка. От този пример можем да извадим заключението: Срещнете ли на пътя на вашия индивидуален, семеен или обществен живот големи камъни, не по силата ви, не се стремете да ги дигате. Правете опити да дигате малки камъни, тежки по 10–20 килограма най-много.

Съществената мисъл, която трябва да остане в ума ви, е следната: Сърцето трябва да се занимава с изучаване на реалното – на любовта. Умът трябва да се занимава с изучаване на идеалното – на мъдростта. Като съедините тези два процеса в едно, вие ще дойдете до изучаване на истината и нейното приложение в живота. Когато приложите тия три метода в живота си, вие ще постигнете съвършенството, към което се стремите. Това е въпрос на далечното бъдеще. Това е новото, към което всеки човек се стреми. Досега хората не са успявали в живота си, защото са изучавали реалното с ума си, а идеалното – със сърцето си. Това е невъзможно. Реалното се изучава със сърцето, а идеалното – с ума.

Защо идат страданията? Защо хората трябва да страдат? – За да се научат да любят. Който люби, той трябва да страда. Който никога не е страдал, той не знае, какво нещо е любов. Любовта се проявява само чрез страданията. Страданието е почва, върху която любовта расте. Страданието е условие, за да се прояви радостта. Радостта е плод на страданието. Колкото повече е страдал човек, толкова по-сладки плодове ще има. Който не е страдал, той не може да има плодове. Плодовете на реалното и на идеалното израснаха от страданията на Христа. Христовите страдания донесоха новата култура на човечеството. Големи са били страданията на Христа! Кръв е излизало от Неговите пори. Това показва, че Той е разрешавал трудни задачи. И най-после трябваше да Го разпнат на кръст. Когато не обичаме някого, ние го приковаваме реално на кръста, а когато не мислим добре за него, ние го приковаваме идеално на кръста. Значи, съществуват два вида приковаване на кръста: реално, когато не обичаме някого; идеално, когато не мислим добре за някого.

Сега аз желая на всички да слезете от реалния и от идеалния си кръст! Никой не може да слезе сам от кръста си. Все трябва да дойде Никодим, да ви свали от кръста, да ви завие в плащеница и да ви постави в гроба. След това два ангела трябва да слязат от небето и да ви извадят от пещерата на вашия живот. Страданията съдържат една добра страна, която всякога трябва да се има пред вид. Страданията носят в себе си велики Божии благословения за онези, които искат да се запознаят с реалното и с идеалното в живота. Страданията са временни. Те траят около секунда, две, три, най-много една минута. Те не достигат даже и до един час. Това, което продължава повече от час, е отражение на страданието. Гневът на Бога може да продължи най-много сто години, а Божието благословение продължава хиляди години. Недоволството на Бога от хората може да продължава най-много сто години, а любовта Му – 25 000 години. Значи, недоволството на Бога към нас може да продължава най-много една секунда, а любовта Му – 25 000 секунди. Тъй щото, ако изучавате правилно реалното и идеалното, Бог ще бъде недоволен от вас една секунда, а доволен – 25 000 секунди. Ако не изучавате правилно реалното и идеалното, Бог ще бъде доволен от вас една секунда, а недоволен – 25 000 секунди. Кое от двете положения е за предпочитане? Мимолетен е гневът на Бога. В този гняв вие ще опитате, какво нещо е страданието. В доволството и разположението на Бога ще опитвате радостта.

И тъй, сърцето ви трябва постоянно да се занимава с любовта, а умът ви – с мъдростта. А вие, като ученици, всякога трябва да се занимавате с истината.

Божията Любов носи пълния живот.

28 юли, 5 ч.
Начало: 05:00

Реалното и идеалното

Най-често използвани думи в беседата: човек, реалното, идеалното, може, има, аз, ум, сега, живот, бог, път, любов, сърце, ученик, мисли, страдания, реално ,

Общ Окултен клас , Съборни беседи , Рилски беседи , 7-те езера, 28 Юли 1937г., (Сряда) 5:00ч.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


Небето прошарено. Слаб вятър. Хладно. Слънцето изгря в 5 ч. и 10 м.

Отче наш

Ще говоря върху това, което наричат реално и идеално в света. Ще ви прочета от “Царският път на душата” само няколко пасажа. (Учителят прочете 156 страница.)

Реално е това, което човек опитва в дадения случай. А идеално е това, към което се стреми. Ние говорим от гледището на сегашния живот. Някой път известни познания внасят смут в човешкото съзнание. Смущението у човека е един вътрешен дисонанс в съзнанието му. Например представете си един певец, който пее и вижда, че публиката не е доволна от него. Той се чуди защо публиката не е доволна. Защото не пее хубаво. Това не се отнася до неговото произхождение, не се отнася и до неговото учение, не се отнася до неговата красота или до неговото здраве. Единственото нещо, от което публиката не е доволна, в дадения случай, е че не пее хубаво. И следователно не го слуша. И ако в вас има едно смущение, трябва да знаем как да го премахнем. Певецът трябва да знае, че за да премахне това смущение, той трябва да се научи да пее. Той може да се запита: “Възможно ли е аз да пея?” Че щом си си позволил да излезеш на сцената, защо питаш: “Възможно ли е аз да бъда певец?” Ти си направил първата крачка! Как тъй, ти без да си певец, си излязъл на сцената и искаш да ти дадат известно почитание и уважение?

И мнозина от вас сте такива певци. Вие сте дошли на сцената на живота и питате: “Дали от нас ще излезе нещо?” Че вие сте вече на сцената на живота. Ако пеете, ще излезе нещо. Ако не пеете, няма да излезе. Руският певец Шаляпин разправя своята история. В първата роля, която имал, той играл ролята на един стражарин и не знаел, как да я играе и го изхвърлили извън театъра и му дали един ритник. Тъй както той разправя на вестниците, е било така. Аз от устата му не съм чул. Виждам, че вестникарите 50% говорят истината и 50% не я говорят. Той за самия себе си казва, че много му подражавали. Той казва: “Аз не бих желал да ме подражават.” Всеки един артист трябва да преживява онова, което ще представи на сцената. Ако той не го преживява, той не е артист. Няма какво да подражава. Подражаването не е преживяване. Някой човек е умрял преди години, но страдал, бил мъченик, а пък ти искаш да играеш ролята и искаш да станеш мъченик.

Кое е реалното в света? Реалното е земята, това, върху което ходим сега, е реалното. Това, което в дадения случай чувствуваш, е реалното, а пък това, което мислиш, то е идеалното. Идеалното е за в бъдещето. А пък реалното е за сега. Следователно когато ние говорим за човешкото сърдце, ние подразбираме нещо както земята, върху която ходим. От сърдцето ние черпим всичките сокове и според както човек чувствува, така той мисли. Реалното е отражение. Реалното дава възможност на идеалното да има отражение. Ние изучаваме идеалното по закона на отражението.

Сега се запитват: Какво е предназначението на ученика? Единствената възможност има само ученикът. Само един, който е ученик, само той може да расте и да се развива по пътя. Само ученикът може да изучава реалното и идеалното. Реалното е самият той, който се чувствува, а пък идеялното е Бог, към който той се стреми. Ученикът е той самият, а пък неговият Учител е нещо външно, което го учи. Но и Учителят и ученикът имат пред вид природата, която те изучават. Ако природата не съществува, какво има да предаде един Учител на своя ученик?

Да кажем, че ние сме тук. Имаме цяла сцена от природата. Вие виждате нещо разхвърлено. То е от положението на вашето съзнание. В природата има един начин: Ако гледате през калейдоскоп, вие ще гледате нещата съвсем другояче. Ако гледате нещата от вашето съзнание, или самосъзнание, или подсъзнание, или свърхсъзнание, вие ще имате 4 образи, различни един от друг. Вземете в една фотография, вие имате най-първо един негатив. Имате това, което не е. После този негатив се обръща и образът се представя такъв, какъвто е! Например вие чувствувате, че имате нужда от храна. Но храната в дадения случай е едно условие за вашето развитие. На какво мога аз да уподобя храната. Представете си, че една машина, за да се движи, на нея ѝ трябва вода, трябва ѝ огън, както съвременната машина, която трябва да пътува. Трябва ѝ един огняр, който трябва да нахрани своята машина. Как ще я нахрани? Ще ѝ даде малко водица, малко въглица. Въглищата са храна. После ще пусне пбрата и целият локомотив е в движение. Сега, като ви говоря за машината, храната сама по себе си чувствува ли? Огнярът е, който чувствува, дали неговата машина има достатъчно храна, въглища и дали има достатъчно вода, която да образува пбрата. В дадения случай материалите на сърдцето, това са въглищата. А пък човешката мисъл в дадения случай представлява водата, която трябва да се превърне в пара, за да кара машината, а пък разумното, това е самия огняр.

Сега в вас може да се зароди едно желание. Вие искате някой път бързо да изучавате, да прогресирате, да научите всичко. В бързото движение, в бързото пътуване с железница има една възможност, една опасност. С каква бързина може да пътува железницата, това не е произволно. Релсите са направени, за да издържат напрежението на известна бързина. Ако увеличат тая бързина, релсите могат да се развалят, и ако тя се увеличи още повече и самият локомотив може да изкочи из релсите навън. Следователно трябва да имате една бързина, с която да се движите правилно. Както машините дерайлират, тъй и много хора дерайлират. Аз наричам неврастенията дерайлиране от релсите. Виждаш, че някой човек е болен. Иска да постигне нещо. И повечето заболявания на хората се дължат на този вътрешен стремеж. Хората искат да постигнат нещо. И като постигнат, какво ще постигнат. Ще се увеличи техният товар.

Ще си послужа с един пример. Например у вас се зароди известно желание да бъдете богат. Аз уподобавам богатия човек на една красива мома. Момата е богата. Тя е банкер. Разполага с милиони. Но богатият човек си има свои неприятели. Това богатство го желаят мнозина. И около него ще се зародят може би десетки или стотици апаши, които постоянно ще мислят, как да го оберат. Питам: В такъв случай какво ще правите? Трябва да имате доста пазители, за да ви пазят! Американските милионери сега имат по десетина детективи, за да пазят децата им. Защото в всеки един момент някое от децата им може да изчезне. И като сравнявате това с някои неща от живота ви, може да се каже, че вие всички имате подобни опитности. Някой път много от вашите най-хубави мисли и чувствувания са изчезнали. Апашите са ги задигнали. И трябва да ги откупите. Казвате: “Изгубих си това хубаво настроение”. Една хубава мисъл и едно хубаво чувство човек може да ги изгуби. Аз взимам нещата в тяхната обикновена смисъл. Ти имаш едно хубаво чувство. Веднага това чувство се изгуби. Вие казвате: “Сменило се е.” Ти си минал от едно реално положение в друго реално положение; от едно реално положение в възходяща степен в друго реално положение в низходяща степен. Има и низходящи положения в идеалното, и възходящи положения в идеалното. Питам: Ако се е сменило вашето добро настроение в друго, което не е тъй добро, то другото, доброто ваше чувство или вашето настроение къде е отишло? Задигнато е!

Нека да извадим предметно учение сега: вземам банкерин, който има вече съзнание, че има пари. Осигурен е. Но дойде неговият секретар и казва: “Касата е праздна. Обрали са те тая вечер.” Веднага се смени настронието на банкерина. Чувството се смени. Този, който беше изправен, сега се сгуши. За какво мисли той? Какво изчезна от него? Изчезнаха парите, в които той вярваше. Къде отидоха? На някъде! Те са в нисходяще положение, пътуват някъде. Крият ги някъде. И той трябва да тръгне с детективи, за да намери тия крадци и да си възвърне богатството назад. Интересно е, по какъв начин вие задържате вашите добри мисли и вашите добри чувства. Каква е вашата опитност? Когато си изгубил една своя мисъл или чувство, по какъв начин си ги възвръщаш? Да допуснем, че вие имате един брат, който ви обича и вие сте го обичали и един ден, по някои причини, по някакъв донос, веднага се усъмните и с вашето съмнение веднага изгубвате онова приятното, което имате. Или това идва, което наричаме обезверяване. Казвате: “Може ли да се обезвери човек?” Може. Хората са се обезверили в Бога. Ти, който си вярвал в Бога, казваш: “Няма Господ.” И веднага се измени твоето вътрешно чувство. Убедиш се и веднага тръгнеш да проповядваш, че няма Господ. Досега си вярвал, че има Господ. И това обезверяване става често. Хората, когато тръгнат работите им назад на земята, веднага се усъмнят, дали има Господ. Питам тогаз, по същия закон: когато ти не живееш добре, тогаз и Бог почва да се обезверява в теб. Докато ти вършиш Неговата воля, Той вярва в тебе, но като престанеш да изпълняваш Неговата воля, Той какво ще мисли за тебе? Ще мисли ли, че ти си светия. Ще мисли, че ти си един човек, който престъпваш Неговия закон. Сега в нас има една идея: Ние мислим, че при всичките ни грехове и престъпления Господ не трябва да си измени своето мнение за нас и да мисли, че ние сме много добри хора. То е вярно, че Господ в съзнанието си държи, че сме излезли от Него и че Той ни е създал, но в дадения случай, когато аз не постъпвам добре, Той мисли точно тъй, както ние мислим.

Та рекох, приложението. Може ли един ученик да се учи при един учител, в когото не вярва? Преподава му учител, но той казва: “Я, е така, я не е така!” Съмнява се! Ако се съмняваш, трябва да провериш. Защото в реалното всякога има един опит, приложение. Ти имаш право да се съмняваш в реалното в това, което си опитал. В него вече може да се съмняваш. В идеалното ти съмнение можеш да имаш, но идеалното трябва да стане реално и реалното трябва да се опита и тогаз да се съмняваш в идеалното. Реалното, като го опиташ и ако опитът не излезе сполучлив, тогаз ти можеш да се съмняваш. В кабалата и в окултната наука има такива работи, които досега окултните учители не могат да си ги обяснят. Те ги обясняват, но нещата са недообяснени. Не, че не могат да се обяснят. Могат. Но трябва много голямо знание! Те казват, че единицата е мъжко творческо число, което е създало всичко и че двете е женско число. Или казват, че единицата е бащата, а пък двойката е майката, а тройката е детето. Като дойде да се работи с числа имаме: […] Значи две жени събрани на едно място правят един мъж. Дават едно мъжко число. Как е станало това? То е все така, когато вярваме, че и без очи човек може да гледа. Желанието да гледаш е съществувало по-рано. Зрението е съществувало преди очите. Очите са само едно пособие вече. У човека има две очи. А у някои насекоми има по много очи, има повече очи, отколкото има човек. Ние сега се отдалечаваме от ония реалните предмети.

Вие седите и разглеждате нещата такива, каквито не са. Например разглеждате вашата дреха, дали ви прилича или не. Например туриш си една шапка пред огледалото и гледаш, дали шапката ти прилича. Питам: след като си турите новата шапка, какво ще ви придаде тя? Не, че без шапка трябва да ходите. Аз правя сравнение с шапката. След като ви дадат две слушалки - вашите уши, какво ще добиете? Много неща, сцени, един свят ще се открие заради вас! И като ви направят един вход, както са вашите уста, през които да влизате в апартаментите на душата, вие ще опитате всички блага, които съществуват на земята. Представете си, че нямате уста. Тогаз какво щяхте да знаете за всички блага, които съществуват на земята? Някой път питате: “Защо ни е това сърдце? Защо ни е тая уста?” Без уста какво щяхте да бъдете? Камъните са без уста. Желанието на тия камъни е да им се създадат уста. И те затова чакат тук с търпение, за да им се дадат уста, за да опитат реалното.

И най-първо вие започвате с опитването на храните, които ви се дават. Но устата имат няколко функции: Възприемането на храната, която е необходима за човека, вкусването на тая храна, за да си състави човек едно понятие за нея. После устата има една друга функция: с въздуха, който излиза, да изказва една блага дума и той трябва да оцени думите, които говори. Като каже една дума, той трябва да я чуе и да види нейните последствия. Ти минаваш покрай някой човек и му казваш: “Ела у дома, аз ще те угостя.” Този човек тръгва подир тебе. И казваш другиму: “Ела да те натупам с дърво, да ти тегля едно дърво, че да ме помниш!” И този човек бяга от тебе. Защо бяга от тебе? Защото впечатленията, които е приел от тебе, са противоположни на неговите желания. А пък яденето, дадено на първия, е точно това, което той желае.

Аналогията, която можете да извадите: Противоречията, които могат да се срещат в живота ви, са едно средство за повдигане. Все се зараждат известни противоречия. И щом ученикът разреши някое противоречие, той се повдига в по-висока степен. И щом не може да го разреши, той не се е повдигнал. Някой път слушам да казват: “Толкоз години следвам. Какво съм научил?” Човек, който учи, все ще научи нещо. Не, че не сте научили. При един обед ти си научил нещо. Ти имаш съзнанието, че си придобил реалното и нуждата, която имаш, е задоволена. Но само с един обед не се свършва. Храненето е един непреривен процес. В храненето е опознаването с реалното. Ако не се храниш, ти не можеш да се опознаеш с него. Ти, като се храниш, чрез храната ще се опознаеш с реалното, т.е. чрез тая храна ти ще се опознаеш с живота. Ти ще възприемеш от всяка храна дотолкоз, доколкото си възприел живот, доколкото чрез нея е внесен живот в теб, или онова благо, което Бог ти е дал в дадения случай. Тъй че, при всяка една храна ние влизаме в съприкосновение и с идеалното и с реалното.

Сега, реалното в света, това е Любовта. Реалното в света е Добродетелта. Идеалното е Мъдростта, идеалното е знанието, което ти придобиваш. Те са неща идеални. Следователно с сърдцето си ние се запознаваме с реалното, а пък с ума си ние се запознаваме с идеалното. Умът се запознава с идеалните работи. Някой път ние искаме познанието на ума да ни даде реалното. Реалното приемаме чрез сърдцето, а това, което ние чувствуваме, радостта, страданията ни идат чрез сърдцето. А пък какъв е невидимият свят пред нас, какво е предназначението на нещата в природата, какви са законите в света, ония закони, които работят, нашето сърдце не може да ни каже нищо по това. Нашият ум ни казва, какво е предназначението на нещата в природата. То е идеалното, Великото в света. Когато ви говоря за реалното, трябва да ме слушате с сърдцето си и когато ви говоря за идеалното, трябва да ме слушате с ума си. И когато има разногласие между Учителя и ученика, то Учителят говори едно, а пък ученикът разбира друго. Когато Учителят му говори за реалното, за земята, ученикът [е в] идеалното. Той казва: “Не ми разправя за това, което аз искам.” Някой път Учителят е в идеалното, а пък ученикът е в реалното и казва последният: “Не ми разправяй за това, което не искам.” Когато Учителят разправя за реалното и ученикът трябва да е там. Когато Учителят [разправя] за идеалното и ученикът трябва да е там. Това са две положения, които трябва да поддържате в ума си.

Седи един богат човек, милионер, който има голямо достойнство, и кара всички хора да му отстъпват място. От дето мине, да му отварят път. И по една случайност, спира се на железния път. И пазачът му казва: “Отстрани се от пътя!” Богатият казва: “Защо? Аз мога да седя тук. Аз съм свободен. Никой не може да ми заповяда.” Ти можеш да седиш навсякъде, но не и върху релсите, по които пътува тренът. Ти нямаш право да запречваш пътя на треновете. Излез извън релсите, защото всеки трен може да те прегази. Вие в пътя на движението не можете да бъдете свободни. Там свобода има само за тия предмети, които се движат в този път. И в окултната наука много ученици си създават големи нещастия, че се поставят на пътя, дето тренове се движат. Ти казваш: “Ще опитам работите. Аз съм свободен.” Ще опиташ работите. Аз уподобявам това на един гебедженски бивол[1]. Когато в варненско англичаните направили първия железен път и машината тръгнала, един гебедженски бивол дошъл всред релсите и като видял машината, ококорил се и надигнал си рогата. Машинистът свирил, свирил, а биволът казвал: “Тук не можете да минавате. Аз тук не позволявам!” И като минала машината целият този бивол станал на каша вътре. Този бивол е мислел: “По какви съображения, от де е взела право тая машина да минава от тук!” Тя има гражданско право, държавата е дала позволение да се съгради този път.

Често ние правим такива малки опити, които ни излизат много скъпо. Някой човек си е намислил да направи нещо. Ти намислиш да му препятствуваш. Остави го да си върви по своя си път! Някой път вие си задавате въпрос:”Защо той обича този човек? Той нищо не струва!” Рекох, то е негова работа. То е все таки да питате, защо този човек обработва тая нива. Негова работа е! Той това място намерил да обработва. Може да има друго място, но това място намерил да обработва. Обработва го човекът!

Когато вие обичате някой човек, каква е вашата цел? Да се запознаете с реалното и идеалното, които са в този човек. Когато ти обичаш някого, ти имаш две цели: да се запознаеш с неговото сърдце и да се запознаеш с неговия ум. Какъв е първият ваш метод, когато вие обичате по сърдце някого? Някой път може да го обичате и с ума си. Какви са методите в опитите на сърдцето? Първият опит на сърдцето е: Ако аз опитвам една ябълка, която имам, непременно ще я туря в устата си, ще я изям, ще ѝ дам едно угощение. Ще я запитам, ще ѝ кажа, че тя в мен не може да живее по същия начин, както живее отвън в света и съвсем трябва да си измени формата, за да ѝ бъде благоприятно вътре. И тя ще се съгласи. Това е реалното. И аз ще си съставя понятие за ябълката.

А ако искам да изуча идеалното, аз ще взема семката и ще я посадя. И в този случай ще имам съвсем друг резултат. Тогаз от идеалното как се ражда реалното? Това идеално ще расте, ще стане дърво, ще цъвне, ще завърже и ще даде плод и от идеалното ще дойде реалното, което ние ще опитаме. Тъй че, вие трябва да започнете с идеалното и после ще дойдете да се запознаете с реалното. Или може да започнете първо с реалното и да дойдем до идеалното. Ако почнем от идеалното, след това ще имаме една реална опитност и след това семката, която остава, пак ще посеем.

И тъй, не туряйте ума си на мястото на сърдцето да се занимава с работите на сърдцето. Не туряйте сърдцето си на мястото на ума си да се занимава с работите на ума. Сърдцето да се занимава с своите работи и умът с своите работи. Когато сърдцето изучава реалните работи и умът - идеалните, тогаз ще имате най-малко противоречия в живота си. Пак ще имате противоречия, но по-лесно ще се разрешават. Да допуснем, че в вас влезе чувство на съмнение. Как ще лекувате съмнението? Съмнението е един вид най-малкото обезверяване. За да отмахнеш едно съмнение, трябва да имаш вяра. Тая вяра трябва да почива на законите на реалното и на идеалното, на законите на сърдцето и на ума. В тия два свята ти едновременно трябва да търсиш разрешението. И не трябва да разрешаваш съмнението извън твоето сърдце и извън твоя ум.

Съмнението може да дойде. Ти отиваш в една банка. Онзи касиер, който ви е дал, може някой път умишлено или някой път по погрешка да ти е дал повече или някой път по-малко. Ако ти е дал повече, няма да се осъмниш в него, но ако ти е дал по-малко, ти веднага ще се осъмниш. А пък съмнението ти може да е вярно или невярно. Ти трябва да провериш. Защо като ти даде повече, няма да се осъмниш, а пък като ти даде по-малко, ще се осъмниш? Това е повидимому един много прост въпрос и мислим, че е много лесен. Но питам аз себе си в дадения случай: защо аз допуснах той в дадения случай да ми даде по-малко? Погрешката е в мен, а не в него. Погрешката в този случай би била в мене поради следното: когато отиде един скъперник (скържав) при един касиер, то у последния има всякога желание да вземе нещо от скъперника, понеже скъперникът предава от себе си това желание, това чувство, което храни, тъй че и у другите се заражда желание да откъснат нещо от него. А пък когато един човек е много щедър, дава от себе си, той, като отиде при касиера, то и другия иска да му дава, щедрият му предава своята мисъл.

Че законът е все същия в света, този закон го има и в идейния свят. Ако мразиш някого, то и той ще те мрази. Значи каквото му дадеш и той ще ти даде същото. Ако обичаш някого и той ще те обича! Обичта е щедрост. Тогаз и онзи става щедър. Възприема. Омразата е скъперничество. Между омразата и скъперничеството има сходство. Искаш да вземеш нещо. Ти мразиш някой човек. Защо? Защото не ти дава! Щом ти дава, ти няма да го мразиш. Всяка омраза произтича от факта, че някой те е онеправдал, взел ти е нещо, направил ти е някаква вреда. Лишил те е от нещо. А пък в любовта е обратното: всички хора, които са ни дали нещо, ние сме склонни да ги обичаме. Ти казваш: “Как да обичаме?” Тогаз давай! Като обичаш някого, ти трябва да му дадеш. Ти не можеш да дадеш някому, ако не го обичаш! И ако не дадеш някому и той не може да те обича. Ти казваш: “Защо ще го обичам? И защо той ще ме обича?” Когато аз обичам, аз съм посял нивата! Това е любовта. Той ще ме обича - това подразбира, че тая нива е родила жито. Ще има обмяна между мен и нивата. Най-първо нивата се радва, че съм я посял. И понеже създавам работа на слънцето и на водата, след това те ме възнаграждават заради онова, което съм дал. Ти като обичаш някого, то тая мисъл и чувство ще роди плод у него и ти ще пожънеш жетва и ще има тогаз обратна любов. Вие сега искате, без да сте обичали да ви обичат. Това никак не може да бъде. Помнете това. Бог сега изисква това, което е посял в нас, и по същия закон очаква от нас добрия живот, добрите мисли, желания, стремежи, съвършенството. Ние живеем не за себе си, но за Бога, за Онзи, който ни е възлюбил, който е създал всичко заради нас, за да бъдем ние подобни Нему. И всичкото величие на човека седи в това, да бъдем подобни на Бога! Каквото Бог върши и човек да го върши в един малък размер.

Та рекох, ако сте обичали, очаквайте да ви обичат. Ако не сте обичали, обичайте. Ако са ви обичали, обичайте, за да има отплащане, за да се отплатите. Отплащане, обмяна трябва да има в природата. Щом спрете тая обмяна, щом няма обмяна, идат нещастията. Всички нещастия, страдания, които идват, показват, че обмяната между реалното и идеалното не е правилна. Защото каквато любов показвам аз към някого, такава и той ще покаже към мене. И каквато любов Бог е дал нам, ние същата любов трябва да покажем към него. Нали е казано: “Христос дойде на земята, за да покаже Любовта, която Бог Му е дал.” Ние трябва да покажем оная любов, която Христос ни е дал. И ония пък, които възпримат нашата любов по-долу, и те трябва да я дадат още по-долу. Така трябва да се направи цял един кръг. Движение има вътре в любовта. Ако ти не можеш да проявиш Христовата Любов, как ще проявиш Божията Любов? За да покаже Божията Любов, Христос трябваше да понесе греховете на хората, да понесе страданията, такива каквито малко хора могат да понесат. Не мислете, че любовта няма страдания.

Сега има у хората едно самочувствие. Има големи задължения в любовта! Любовта всичко дава и всичко взема. Много дава и много взема. Когато малко дава и малко взема. Това трябва да имате пред вид. Вие искате с пет пари да боядисате 100 килограма прежда. Не може! Многото прежда изисква много боя. Голямото богатство изисква голяма работа. Многото учение изисква голям труд. Вие искате сега да бъдете окултни ученици. Не, аз бих желал да бъдете ученици на Любовта, да изучавате реалното и идеалното. Да изучавате нещата вярно с сърдцето си и да изучавате идеалното вярно с ума си. И тогаз няма преплитане между ума и сърдцето, идеалното няма да се преплете с реалното. И от това едновременно изучаване на реалното и идеалното започва животът. Ако вие не можете едновременно да изучавате реалното и идеалното, не може да дойде новият живот в вас. Писанието казва: “И това е живот вечен да познаят Тебе Единого Истиннаго Бога и Господа Исуса Христа Когото си изпратил.” Христос е реалното, а пък Бог е идеалното. По [м]ое разбиране е това. Реалното е Христос. С сърдцето си трябва да Го опитате. И ако ти не си опитал Христа с сърдцето си, как ще опиташ с ума си Бога? Тогаз вие можете да кажете: “Толкоз прости ли са хората, че да ни пълнят главите?” Аз не искам да ви пълня главите. Не сте някоя пушка да ви пълня главата. Не сте някое шише да налея вода вътре. Не! Рекох, да изучаваме света така както Бог го е създал. И до сега вие не знаете, защо е вашето сърдце. Само сърдцето е, което изучава реалното. Защо ви е умът? Само умът е, който изучава идеалното. А пък при изучаването на реалното и на идеалното влиза животът. То е смисъла, целта, към която се стремим. А пък в живота, след като изучаваме реалното и идеалното, ние добиваме свободата, а пък в свободата човек може да намери Истината. Свободният човек може да намери Истината. А пък като намериш Истината, тогаз се реализира животът, това към което всички се стремим.

Та сега дойде един ученик при мене и каза, че дълго време, като се е учил, учил, едно противоречие имал и не смее да ми каже. Аз виждам какво му е. Зная каква му е болката. Той казва: “Недоволен съм от себе си. Опаки човек съм. Бамбашка човек съм.” И не може да излезе от опакито. Той съзнава де е опакито, но не знае как да излезе от това. Той е дошъл в стълкновение с реалното, с чувствата. И аз отговорям на този ученик, брат. Ученик е сега тук той. Той се е забъркал в реалното и идеалното.

Ние искаме да постигнем идеалния живот, да бъдем като светиите. Ти, за да постигнеш идеалното, трябва да слезеш в реалното, да имаш големи страдания като Христа, да се смириш и след това Бог да те въздигне от смъртта и след това да влезеш в идеалния живот. Това е далечното бъдеще, което те очаква. Докато не минеш през тия тежки страдания, не можеш да постигнеш това. И сега всички вие искате да избегнете страданията. В същност няма страдания. Страданията са едно средство само, за да изпитат доколко си убеден в реалното. Няма никакви страдания в света. Не, че отричам. Не, че няма страдания. Страданията не Господ е създал в света. Аз всяка минута мога да си създам страдания на себе си. Ако страдам, че ритам камъните по пътя, мога да кажа: “Кой те е турил тук?” И като се ударя о камъните, после ще почна да се мажа с малко дървено масло. Няма какво да ритам камъка. Един камък не го ритай, но вземи, че го повдигни и го отхвърли някъде надолу. Не го ритай и му кажи: “Много си благороден.” После има друга една опасност: ако е тежък камъкът, ще почувствуваш болка, ще се орезиш[2] в гръбнака си.

Вие в живота искате да бъдете богати. Знаете ли, че богатството е голям камък? Ако го дигнете, ще се орезите. Знаете ли, че ако сте много учен човек, пак ще се орезите. Че мъчните задачи в живота са големи камъни, които искате да дигнете.

Вчера двама ученика искаха да дигнат долу близо до огнището един голям камък, който тежи 6-7 хиляди килограми. Искаха да го дигнат и да го хвърлят в езерото. Аз като отидох, седнах там и мислех дълго време, 4 часа като работеха, едвам го търкулнаха на 3 метра. И се събраха повече от 20 души хора. И турихме всички пейки все като лостове, а пък те двама искаха да го търколят до езерото! Като отидах, видях, че няма нужда да се премества от там този камък, но понеже са започнали работата, не исках да ги обезсърдчавам и рекох: “Хайде да го търкулнем.” Питам сега: защо ще търкаляме този камък от неговото място? Той е на почетно място. Те казват: “Ние искаме да го търкулнем в езерото.” Питам: какво ще придобием, ако го търкулнем в езерото? Но щял да отвори място за гимнастика, че “квадратът” не ставал както трябва! И колко място отвори той? За 4 часа едвам един метър място! И без него можеше!

Та рекох сега: Аз сядам и виждам, какви нещастия могат да станат чрез големи камъни с братя и сестри. Ако се търкулне, може да затисне някого! Могат да станат големи нещастия. Защо у всички има желание да се премести този камък. Та в обществения живот често ние търкаляме такива големи камъни. Двама души не се занимавайте да дигнете камъни тежащи 4-5 хиляди килограми. Дигайте малки камъни по 5-10 килограма.

Та, в ума ви да остане съществената мисъл: Сърдцето ви да се занимава с изучаването на реалното, това е Любовта. Умът ви да се занимава с изучаването на идеалното. А пък двата процеса съединени в вас: реалното или Любовта и Мъдростта, вие по този начин ще изучавате Истината и нейното приложение в живота. Когато приложим тия три методи, ние ще бъдем съвършени, а пък то е далечното бъдеще, към което сега се стремите.

Днес започнете тъй да разбирате! Не, че не сте вървели, но тая идея сте нямали в умовете си. Това е ново за вас. Вие реалното го чоплите с ума си, а пък идеалното чоплите с сърдцето си. И имали ли сте някакъв резултат? Когато изучаваш реалното, сърдцето ти да участвува, а когато изучаваш идеалното, умът ти да участвува. Ако речеш да постигнеш идеалното в сърдцето си, то е непостижимо. И ако искаш да постигнеш реалното с ума си, то пак е немислимо. Защо Бог е създал тъй нещата? Ако ти не страдаш, ти не можеш да любиш. Който не е страдал, той не може да люби. И който обича, той трябва да страда. Защото Любовта се проявява само в страданията. А пък страданието трябва да дойде в света, понеже то е почва. Само върху страданията може да излезе радостта. Радостта е плод на страданието. Колкото повече си страдал, толкоз по-сладки плодове ще имаш. Ако не страдаш, не можеш да имаш плодове. Казваш: “Другояче не може ли?” Това, което съм намерил аз, това е! А пък ако вие намерите друго, елате да ми кажете и аз ще ви благодаря. Колкото повече страдаш, толкоз повече плодове ще имаш. И големите страдания на Христа донесоха тая култура. В страданията на Христа израстнаха тия плодове на идеалното и реалното. И се казва там, че кръв излизала от порите Му! Христос е разрешавал трудни въпроси. Христос е бил закован на кръста. Когато не обичаме някого, ние го приковаваме на кръст. Когато не мислим добре за някого, ние също го приковаваме на кръст. Когато не обичаме някого, ние го приковаваме реално за кръста, а пък когато не мислим добре за някого, ние го заковаваме идеално на кръста. За мене има две приковавания: когато не ме обичат, мен ме заковават реално на кръста, а когато зле мислят за мен, идеално ме разпъват.

Сега аз ви пожелавам да слезете от идеалния си и от реалния си кръст. Сами не можете да слезете. Все трябва да дойде един Никодим и да ви снеме от кръста и да ви обвие с плащаница. И все таки после трябва да дойдат двама ангели от небето и да ви извадят от мястото на вашата пещера на вашия живот.

Сега да ви дам добрата страна. Страданията са едно велико Божие благословение за всичките ученици, които искат да се запознаят с идеалното и реалното в живота. И те са временни. Те няма да бъдат в веки веков! Траят по една секунда, по 1/10 от секундата, най-много една минута. Но едно страдание даже един час не може да отиде. Повече от един час не може да отиде. Един час е много. Една секунда пак е много. Гневът на Бога продължава до 100 години, а пък благословението Му продължава до хиляди години. Любовта Му, най-хубавите Божии мисли продължават благото ви за 25 000 години, а пък едно Божие недоволство за някого само за 100 години.

Та Бог е недоволен от вас за една секунда, а пък 25 000 секунди е била Неговата обич или любов към вас. Не струва ли една секунда да е недоволен от вас и 25 000 секунди да е доволен от вас? Та затова, ако изучавате правилно реалното и идеалното, то Бог ще бъде недоволен от вас само една секунда и доволен 25 000 секунди. А пък, ако не изучавате правилно реалното и идеалното, то Бог ще бъде доволен от вас една секунда и 25 000 секунди недоволен. Гневът на Бога е мимолетен, т.е. Неговото неразположение. Вие само някой път сте опитвали пламъците на ада. Малко сте ги опитвали пламъците на ада. Сега мисълта, която може да ви даде потик, е: Да оставим ада. Адът е нещо идеално. Адът е идеален и раят е идеален, а пък земният ни, нашият живот тук е реалното. В тия страдания ви опитват малко какво нещо е адът, а пък в радостта ще опитвате какво нещо е небето, раят.

Сърдцето ви да е занято с Любовта постоянно! А пък умът ви всякога да е занят с Мъдростта, а пък вие като ученици да сте всякога заняти с Истината!

“Божията Любов носи пълния живот.” (Три пъти.)

6 ч. 25 м.

8-ма беседа на Учителя
Молитвения върх при Рилските езера.
28.VII.1937 г. 5 ч. с. сряда.

------------------------------------------------------------------------------
[1] от Гебедже - старото име на град Белослав, Варненско
[2] урез - (м. диал.) врязано място, вдлъбнатина

НАГОРЕ




placeholder