НАЧАЛО

Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШНА БЕСЕДА | КАТАЛОГ | СЛЕДВАЩА БЕСЕДА >

Стимул и любов

Стимул и любов

Най-често използвани думи в беседата: има, живот, може, казва, аз, човек, свят, поезия, хора, сега, вън, жито, проза, материалистът, отвън, хамбар, прозата ,

 Младежки окултен клас , София, 18 Декември 1931г., (Петък) 5:00ч.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


Размишление.

За следния път всеки да си извади едно от най-хубавите изречения от Библията. То може да бъде поетично, може да бъде и прозаично. Важно е да видим, дали ще има разнообразие или еднообразие в стиховете.


На какво се дължи прозата и поезията в живота? Прозата е свързана с обективния ум, който се занимава с близките неща. Поезията е свързана с висшия ум, с висшите способности на човека. Тя има отношение към далечните, отвлечените неща. Има два вида проза и поезия: положителна и отрицателна. Отрицателната проза в живота обича положителната поезия и обратно: отрицателната поезия обича положителната проза. Казвате: Проза е това! Да, но в положителната проза има нещо красиво. Като четете едно стихотворение, казвате: Добре, поетично е написано. В поезията нещата се преувеличават. Поетът разглежда нещата от красивата им страна. Той описва змията като гъвкава, грациозна – вижда нещо красиво в движенията й. Казваш: Каква поезия има в змията? Поетът се възхищава от птичката, която цял ден хвърчи, кацва от клон на клон. Каква поезия има в това? Цял ден тя търси храната си, преследва малките мушици. Като се нахрани, кацне на едно дърво и пее. Ето, тук е поезията. Обаче, поетът вижда поезия там, дето обикновеният човек не я вижда.

Де е мястото на прозата и поезията в природата? Прозата се намира в корените на дървото, а поезията – в клоните. Какъв щеше да бъде животът, ако нямаше проза? Не казвайте, че прозата е проста работа. Без проза няма живот. Какво ще стане с поезията, ако клоните се отсекат? Поезията е висшето в живота. Идеал на прозата е поезията, а основа на поезията е прозата. Де щяха да бъдат клоните, ако нямаше проза, т. е. основа? Всеки е опитал нещо красиво, но това още не е поезия. То е субективно схващане за красивото. Всеки е минал през обикновеното на живота, но това още не е проза; това още не е животът. Истинският живот не е нито поетичен, нито прозаичен. Той не е нито проза, нито поезия. Обаче, прозата и поезията са в самия човек, който живее. Без проза и поезия животът не може да се изяви. Каква поезия има в живота на слепия и глухия? Той се блъска натук-натам, не може да се движи свободно. Щом се отворят зрението и слухът му, той вижда красотата на живота, вижда поезията в него. Всъщност, неговото щастие и нещастие не определят, какво нещо е животът. Неговият личен, субективен живот е щастлив или нещастен, поетичен или прозаичен, но не и целокупният живот. Следователно, кажеш ли, че животът е лош, знай, че това е твое субективно схващане. Животът не е нито лош, нито добър. Той е реалността на Битието. Ако не схващаш живота като абсолютна реалност, знай, че нещо ти липсва. Докато на човека липсва нещо, той всякога ще има субективни схващания за живота.

Представете си, че двама души не се обичат и постоянно се карат. – Защо се карат? – Има нещо, което им препятства. Какво ще стане с воденичното колело, ако на пътя на водата поставите едно препятствие? Докато нямало препятствие, водата текла свободно, и колелото се движело бързо. Препятствието на водата намалява движението на колелото. Ако препятствието е голямо, колелото ще престане да се движи. Същото нещо става и в човешкия живот. Някога човек несъзнателно поставя препятствие на своя живот и, като не му вървят работите добре, става песимист, отчайва се. Той казва: Има нещо фатално в живота, в отношенията на хората, във времето. Това е криво тълкуване. В живота няма никаква фаталност. Също и в отношенията на хората няма фаталност, но ти виждаш някаква фаталност. – Защо? – Липсва ти нещо. Ако петелът кукурига, казваш, че ще се случи нещо лошо. Ако кучето лае, пак търсиш лошото. Ако вятърът духа силно, пак очакваш нещо лошо. Помни: лошото се крие в твоето субективно схващане на живота – липсва ти нещо. Всяко криво тълкуване на нещата произтича от стария живот.

Новият живот изисква ново разбиране. В разбирането на сегашните хора има известно препятствие, поради което те са отбили правилното течение на живота. Препятствието трябва да се махне, за да потекат нормално силите на живота. Сегашният човек търси живота там, дето не е. Питам: Де е силата на живота? – В обичта. – Кога човек е по-силен: като обича, или като го обичат? Животът е подобен на хамбар, пълен с жито. Разумният се ползва правилно от благата на живота, а неразумният лесно ги губи. В баснята „Житото и мишките“ се разправя следното: В един хамбар пълен с жито се настанили множество мишки. Доволни от изобилната храна, те яли и се веселили до насита – мислели, че житото е на тяхно разположение. За кого всъщност е житото? Един ден господарят заповядал да пренесат житото в друг хамбар. Като видели, че хамбарът се изпразнил, мишките започнали да се безпокоят и се запитвали: Де отиде житото? Питам: Защо някога и за вас хамбарът, т. е. животът се изпразва? – Защото не сте работили и не работите. Вие сте яли и пили наготово. И това е добро, но готовото е случайно благо, а не постоянно. Ценно е това, което човек изработва.

И тъй, да те обичат, това е готовото жито, което си намерил в хамбара на богатия. Добре е да ядеш и да се веселиш, да се разхождаш в пълния хамбар, но един ден хамбарът ще се изпразни. Тогава ще питаш: Де отиде житото? Защо го взеха? Защото господарят ни най-малко не е имал предвид мишките. Те случайно са попаднали в хамбара. Мишките мислят, че житото е за тях, както и хората мислят, че светът е създаден за тях. Това е криво разбиране. Човек може да мисли, че светът е създаден за него – никой не му забранява да мисли това, но така ли е, в действителност? Че мишките се настанили в хамбара, това не разрешава въпросите. Че господарят пренася житото от един хамбар в друг, и това не разрешава въпросите. Като видяла, как господарят се мъчи да пренася житото, котката казала: Господарю, ако искаш да разрешиш въпроса по-лесно, пусни и мене в хамбара. Мишките се преместили във втория хамбар, но участта им била вече друга. Котката изяждала всеки ден по една мишка.

Казвам: При сегашните условия хората трябва да имат правилно разбиране за живота. Да имаш правилно разбиране, това значи, да мислиш право, като разумните хора. Светът се крепи на мисълта на разумните хора. Житото в хамбара е тяхно. Вие ядете това жито наготово. Те казват: Нека цирикат, нека се веселят хората в хамбара, има какво да ядат. Въпреки това, повечето хора са недоволни. Представете си, че разумните същества ви зададат въпроса: Какви блага искате в живота, за да бъдете доволни? Какви дарби и способности искате? Някои ще кажат, че искат да бъдат здрави, силни и богати. Други ще искат да бъдат видни музиканти, поети, писатели или художници. Ако искаш да бъдеш богат, ще те изпратят в някоя златна мина, там да работиш, да се наситиш на злато. Ще бъдеш ли доволен? Ако искаш да бъдеш поет, ще те изпратят на луната, там да живееш. Ще бъдеш ли доволен? Мислили ли сте, кое е онова, без което човек не може да живее?

Мнозина казват: Без истината никой не може да живее. Въпреки това, никой не може да каже цялата истина. Коя майка е разправила цялата истина на дъщеря си? Коя майка би могла да разкрие на дъщеря си историята на своето битие от далечното минало досега? Тя може да й каже нещо от сегашния си живот, но не и от живота си преди своето раждане. Всеки обича да говори за сегашния си живот, но питайте го нещо за миналото му, да видите, как ще свие раменете си, ще каже, че нищо не помни. – Защо човек не помни своето минало? Питам: Защо пияницата не помни, какво е правил, като пиян? Когото и да питате за миналото му, учен или прост, щом е пиян, нищо не може да ви каже. Като изтрезнее, ще каже: Помня, че бях пиян, но какво говорих и какво правих, нищо не помня. Като пиян, човек забравя своето достойнство, забравя, че трябва да живее като разумно същество. Като изтрезнее, той си казва: Няма вече да живея така. Турям черта на миналото! Каже ли си така, той престава да говори за миналото си, за своя лош живот. И светията говори за сегашния си живот, но дойде ли до миналото, млъква. Когато описват живота на великия човек, писателите пишат смело, изнасят всичките му добродетели. Щом дойдат до някоя отрицателна черта, започват малко да заглаждат, поставят мост и тръгват напред. Ако се натъкнат на втора отрицателна черта, пак поставят мост и продължават пътя си. Какво прави младата мома, като скъса роклята си? Тя туря нов плат, зашива го добре, да не се забелязва дупката, и казва: Моята рокля е модерна. Ето защо, като видя една модерна дреха, казвам: Много дупки има тази дреха. Аз имам особено мнение за модата. Според мене, добра дреха е оная, която има една дупка за главата, две – за ръцете и две или една за краката. Дрехата може да има копчета, може и да няма – зависи от вкуса на човека.

Кой е най-красивият живот? – Който представя едно цяло: от ранна младост до късна старост да няма никакво прекъсване. И като млад да бъдеш стар, и като стар да бъдеш млад. Това е закон. Младият желае да бъде стар, старият желае да бъде млад. Не е въпрос само да се стремиш към младост, но и като стар да се чувстваш млад. Стар си, седиш в стаята си, играе ти се. Ставаш и играеш. Щом се чукне на вратата и влезе някой, веднага спираш играта. Като изпратиш госта, пак започваш да играеш, търкаляш се като дете. Питам: Кой е по-близо до истината – старият, или младият? Вие сте забравили изкуството да ставате деца. Казано е, обаче, в Писанието: „Ако не станете като децата, не може да влезете в Царството Божие.“

Сега, да се върнем към реалността на живота. – Кое наричаме реалност? Кое е реално? – Реално е това, което сега става. Значи, действителността е реалност. Казвате, че твърдата, сгъстена материя е реална. Според мене, твърдата материя, т. е. материалният свят е отживял своето време. Той е положителен свят – свят на почивка. Всеки завършен процес в природата наричаме реален. Както житото може да се пренесе от един хамбар в друг, така и реалният свят може да се измени. Сега и вие, като ученици в един клас, живеете в реалния свят. След години всеки тръгва по своя път: един отива на работа, друг се жени, трети още продължава да учи. След време се срещате и си казвате: Колко хубави бяха ония времена! Колко хубаво беше, когато учехме заедно! Сега само полици плащаме: къщата ни се развали, жена ми умря, или мъжът ми заболя. Не се живее лесно на земята! Минаваме през големи противоречия.

Казвам: Търсете истината! Ще я намерите и в най-големите противоречия. Ще намерите ключа на истината в азбуката на природата и на живота. Колко букви има българската азбука? Еврейската азбука има 22 букви, само съгласни. Българската азбука се състои от седем гласни и 25 съгласни. Ако си служиш с израза „ти си“ на български, работата върви добре. Обаче, прибавиш ли трета дума, ти можеш или експлозия да произведеш, или да направиш нещо хубаво, да повдигнеш човека. Например, казваш на някого: Ти си гениален. Той се радва и ти благодари. Ако кажеш „ти си вагабонт“, причиняваш експлозия. Както думите причиняват щастие и нещастие на човека, така и мисълта може да произведе същия резултат. Една крива, неправилна мисъл произвежда голяма или малка експлозия. Това зависи от третата дума, която определя посоката на твоята мисъл. Човек сам гради своето бъдеще. Даден ти е материал да съградиш къщата си. От тебе зависи какъв план и каква форма ще й дадеш, какви прозорци ще направиш. Като направиш къщата си, ти пръв ще я опиташ, пръв ще познаеш какво ти носи тя – радост или страдание. Ако оставиш други хора да градят къщата ти, те ще я съградят по свой план и разбиране. При направата й те ще се ръководят от своя ум.

Кое е по-хубаво: ти сам да се възпееш, да си напишеш едно стихотворение, или други да те възпеят? Някой очаква след смъртта му да го възпеят. Каква нужда има от възпяване? Всички тези, които възпяват умрелите, имат предвид себе си. Значи, умрелият не се възпява, но поетът се прославя. Като четат поезията на тоя поет, казват: Гениален поет е той. От един умрял изкарал отлична поезия. Така го възпял, че като четеш поезията му, и ти да пожелаеш да умреш. Някой спира погледа си на един паметник и казва: Много красив паметник! И мене ми се иска да умра, да ми направят такъв паметник. Ще кажете, че това е пресилено. Не е въпрос нито да пресилвам нещата, нито да ги отслабвам. И в единия, и в другия случай, фактите не отговарят на истината. Казваш: Смачкаха ми фасона. – Кой ти го смачка? Аз деля хората на две категории: едни със смачкани фасони отвън, а други със смачкани фасони отвътре. В първия случай, хората мачкат фасоните; във втория случай, човек сам мачка своя фасон. Например, ти си беден човек, но невежа. Работиш някъде, не ти плащат добре, под предлог, че не работиш хубаво. Господарят ти мачка фасона отвън. При друг случай, ти си богат, самоуверен, но си придобил богатството си по нечестен начин. Хората те уважават отвън, но ти не си доволен от себе си – мачкаш фасона си отвътре. Отвън си добре, но отвътре не си добре. Кое е по-добре: фасонът ти да бъде смачкан отвън, или отвътре? Ще кажеш, че за предпочитане е фасонът ти да бъде смачкан отвътре, като на богатия. – Не е така. Понеже фасонът ви трябва да бъде смачкан, затова по-добре да бъде смачкан отвън, а не отвътре.

Често, като наблюдавам хората, виждам, че мнозина правят гримаси, причината на които не могат да си обяснят. И аз няма да ви кажа коя е, сами я намерете. Когато направиш чистосърдечно една услуга на някого, а той прави гримаси, той сам мачка фасона си отвътре. Когато малкото момченце донесе вода на някои стар, 80 годишен дядо, последният благодари за услугата. В тоя случай, детето е смачкало фасона на дядото отвън. Щом някой ти направи услуга, трябва да имаш правилно отношение към него, да знаеш, че в услугата се крие една истина. Благодари на Бога, че не те е забравил, че е пратил човек да ти услужи. Не казвай, че си изпаднал дотолкова, да ти услужват децата! Ако си генерал и те ранят на бойното поле, нали ще те пренасят милосърдни сестри и братя от едно място на друго? Има ли нещо обидно в това? Човек трябва да си изработи правилни възгледи за живота, да знае, как да се отнася с хората. Ще кажете, че човек трябва да бъде идеалист, да живее добре. Други поддържат обратното, че човек трябва да бъде материалист. Казвам: Нито идеалистът разбира живота както трябва, нито материалистът го разбира.

Каква е разликата между материалиста и идеалиста? Материалистът живее в стая с големи удобства: меки столове, меко легло, хубава библиотека, електрическо осветление, но няма прозорци, през които да влиза светлината отвън. Идеалистът има същите удобства, но светлината прониква през прозорците му. Той има възможност да се ползва и от външната светлина. Материалистът казва, че вън от човека нищо не съществува. Идеалистът казва, че има нещо вън от човека. Материалистът казва: Ако, наистина, има нещо вън от човека, защо в моята стая няма светлина? Следователно, реално е само това, което е вътре в човека. Идеалистът казва, че, въпреки всичко, светлината влиза в стаята му и показва, че има нещо и вън от човека. Докато двамата спорят, в стаята влиза окултистът, който знае законите на природата. Той отваря прозорците на двамата и казва: Вижте, какъв свят се открива пред вас! Излезте заедно с мене, да ви покажа външния свят, който не сте виждали. Материалистът се чуди, как не е знаел досега, че имал прозорци. И двамата виждат външния свят и го признават.

Питам: Какво ще направите вие, ако дойде тоя окултист при вас и пожелае да ви изведе навън? Ако сте готови да измените живота си, ще излезете вън от стаята; ако не сте готови, ще си останете в тъмнина. Той казва: Тоя въпрос не се разрешава със спор. Излезте вън, да видите светлината на деня, да се уверите в моите думи. Какво ще кажат материалистът и идеалистът, като се видят вън, на свобода? Материалистът ще каже: Заблуден бях. Сега разбрах, че вън от тоя свят, в който живеех, има и друг свят. Идеалистът ще каже: Аз разбрах по светлината, която иде отвън, че има друг свят, вън от нашия. Значи, прозаичният живот е материалният, а поетичният – идеалният. Идеалистът вижда един малък лъч от светлината на външния свят, но и той сам не е излязъл вън, да види тоя необятен свят.

И тъй, прозата и поезията трябва да станат едно и също нещо, да дойдат до еднаква реалност. Материалистът казва, че не може да се минава през океана. Той не може да предсказва нещата. – Защо? – Защото не е минавал през океана. Значи, не може да се минава. Идеалистът казва: Аз предсказвам, че може да се мине през океана. – Защо? – Защото съм минавал през него. Щом отида и се върна, прав съм в твърденията си. Аз говоря за реалния свят. Всяко нещо, което може да се постигне, е реално.

Има известни постижения в живота, които трябва да бъдат опорна точка на човека. Пътят, по който вървите, не е равен. Достатъчно е да влезете съзнателно във вселената, за да видите, какво голямо разнообразие съществува в нея. Умът ви не може да си представи това разнообразие. То съществува не само в планетите, не само в слънцето, но даже и в празното пространство. Достатъчно е да минете през празното пространство, за да се объркате от голямото разнообразие в него. Ако минавате празното пространство като деца, ще имате един род препятствие; като възрастни, ще имате друго препятствие, а като стари – съвсем друго препятствие. Колкото повече напредвате в живота си, толкова по-големи ще бъдат препятствията ви. Това е добър признак. По него се съди, докъде е дошъл човек в своето развитие.

Коя е най-важната мисъл в тая лекция? – Да излезем вън от стаята, в реалния живот. Друга важна мисъл: Обичай, без да очакваш да те обичат. Ако любовта ти е стимул на друга любов, тя не е никаква любов. Любовта не трябва да се предизвиква от никакъв стимул. Ако очакваш някой да те стимулира в любовта ти отвън, това не е любов. Запалените дърва в печката стимулират огъня. Обаче, това не е истински огън. Следователно, реални неща са ония, които извират сами, без причина. Животът трябва да предизвика любовта в човека. Вън от него нищо не може да я стимулира. Ако моят живот може да предизвика моята любов, всеки друг живот, вън от мене, може да стане отзвук на моята любов. Ако ме питате, коя любов е най-красива, казвам: Най-красива любов е тази, която се предизвиква от живота, който тече в мене. Така трябва да се мисли. Ако стимулът на любовта ви е отвън, вие ще бъдете изложени на постоянни разочарования. Много естествено, стимулът ви ще престане, и вие ще се намерите в областта на противоречията. Когато любовта се стимулира от живота на самия човек, този вътрешен живот е по-сигурен от външния. Затова Христос казва: „Имам власт да положа живота си, имам власт и да го взема.“

Това е новото разбиране, което хората на новото учение трябва да имат. В този смисъл, страданията не са нищо друго, освен изпит за вашата любов, да се види, на каква основа е дошла. Ако основата е външна, животът ви може да се разруши. И да стане това, не съжалявайте. – Защо? – Защото успехът ви е резултат на крайния ви живот. Има временен успех в живота, но той не ражда нищо. Сегашните хора говорят за международното право, но като стане въпрос за правата постъпка, прилагат насилието. Законът казва: „Насилието ражда насилие“. Така не се разрешават въпросите. Колко студенти има с пукнати глави! Аз ги похвалвам, че са готови да жертват живота си даже за някаква глупава идея. Жалко е, че те не жертват живота си за нещо велико! Те се борят с оня, който незаслужено се е качил на сцената. Не, всеки трябва да свали престъпника в себе си и да му каже: Долу от сцената! Всяка идея, която причинява престъпления, да се свали от сцената. Това трябва да важи, както за външния, така и за вътрешния живот. Всеки студент да снеме своите престъпни идеи от себе си! Да престанат престъпленията в света! Всеки трябва да се жертва за свободата на своята душа. Без жертва човек не може да бъде свободен.

Бъдете смели и решителни, да се жертвате за истината. Има студенти, които се жертват за истината, макар и с пукнати глави вече. Пожарникари ги гонят, но те пак устояват в борбата. Това е геройство! Няма герои без пукнати глави. Като знаете това, бъдете мъжествени.

Т. м.

11. Лекция от Учителя, държана на 18 декември, 1931 г. София – Изгрев.

Стимул и любов

Най-често използвани думи в беседата: има, живот, може, казва, аз, човек, свят, поезия, хора, сега, вън, жито, проза, материалистът, отвън, хамбар, прозата ,

 Младежки окултен клас , София, 18 Декември 1931г., (Петък) 5:00ч.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


11 година
11 лекция на 1 мл.ок.клас
18.ХII.1931 г. петък, 5 ч.с.
Изгрев, София.

Добрата молитва.

За следующия път извадете едно от най-хубавите изречения от Библията, по един стих от разните места, да видим дали има еднообразие или разнообразие.

Прозата на живота е обоснована на чистия, обективния ум, който се занимава с близките неща на живота. А пък поезията – с висшите способности на човека, със страничните работи. Има два вида проза: положителна и отрицателна. Също така има и два вида поезия – положителна и отрицателна. Всякога отрицателната проза на живота има обич към положителната поезия. И отрицателната поезия има обич към положителната проза. Когато прозата е положителна, има нещо хубаво в нея. В поезията вие често можете да преувеличавате нещата, поетически може да опишете нещата, които не са верни. Поетически можете да предадете на змията, която се движи, гъвкавост, красота, интелигентност. Когато змията се движи, има ли поезия в нея? Когато птицата хвърка, слиза и се качва, има ли поезия? – Тя е единствено съсредоточена да си добие храната. Пък поетът вижда поезия. Тя търси онези мушици като един търговец на дребно обаче, поетът вижда някаква поезия в това. А пък има поезия, след като се е наяла, кацне на клончето и пее. Тогава има поезия. Тя си обръща главата навсякъде. Ако нямаше проза в живота, какъв би бил животът?



Прозата е долу в земята. Поезията е горе в клоните. Мислите ли, че е нещо лошо да бъдете в прозата? – Не е лошо. Ако са отсечени клоните, тогава не може да се появи поезията. Поезията е един висш живот. Идеалът на прозата е в поезията. А пък основата на поезията е в прозата. Всеки един може да опита красивото в живота, но това още не е поезия. Това е ваше мнение. Ако опитваме обикновеното в живота, това е само едно ваше преживяване. Това не е още животът. Животът не може да бъде нито поетичен, нито прозаичен. В него няма нито проза, нито поезия. А в човека, който преживява, има проза, има и поезия. Какъв ще бъде животът без проза и поезия? – Допуснете сега едно изяснение. В един красив живот някой човек е лишен от органи на зрението и слуха и започва да се блъска. Тук се блъска в някой камък, там се блъсне в някой камък, някой вол го убоде, някой кон го ритне и т.н. Тогава какво ще мисли той за този живот. Отворите ли на този човек очите ще види поезия, порядък. Всичкият този безпорядък е произлязъл оттам, че той не е вървял в правия път на живота. А пък като му се отворят очите, ще види, че животът му не е така нещастен, както е мислел, тогава кучетата няма да го хапят, няма да се блъска у камъните. Когато се случи неприятност в живота, казват, че има нещо лошо в живота. Това е едно субективно наше схващане. Съществува една реалност. Но на нас ни липсва нещо. Допуснете, че двама души се скарват в живота. Каква проза има в живота. Намерете основните причини, защо двама души не се обичат. Запример: Какъв е поводът на безлюбието? – Представете си, че тука имате едно течение. Представете си, че вие туряте тези препятствия на това течение. Тогава течението се намалява.


Представете си, че на тази вода отгоре има едно колело, което се движи. Щом се тури препятствие и се намали водата, тогава се намалява въртението и тогава воденичарят казва, че не върви тази вода. Кое е причината? – Тези две препятствия. Ако тези две препятствия се съберат на едно място, тогава ще престане водата, ще престане течението, ще престане да се движи воденицата. Някой път това става и в живота. Някой път и вие туряте препятствия на течението на живота. Тогава ставате песимистични и казвате, че има нещо съдбоносно в хората, във времето. Всяка промяна тълкувате най-лошо: Ако пее петелът, ако лае кучето, казвате: Че то лае, но е на лошо. Ако някой запее, казвате: Че на лошо пее. Ако вятърът задуха, казвате, че на лошо духа, ще отдуха всичко.

Новият живот изисква нови разбирания. В сегашния живот има едно препятствие в правилното разбиране. Хората са отбили това течение на живота. Това трябва да се премахне. Животът трябва да тече нормално. Ние търсим живота там, дето го няма. Сега, ако ви попитат в какво седи силата на живота: Да обичаш или да те обичат. Аз уподобявам сегашния живот на онази басня, дето цяло стадо мишки намерили пълен хамбар с жито, яли много и се веселили. Господарят слушал, че голямо веселие има в хамбаря. Мишките мислили, че това жито е за тях и затова се веселили. За тях ли е житото. Един ден господарят дошъл и пренесъл житото в друг хамбар, а този хамбар оставил празен. Тогава мишките започнали да мислят где отиде житото. Животът не прилича ли на един пълен хамбар и вие зацицирикате. И господарят изпразни хамбаря. Вие казвате, че е празен. Не сте работили. Наготово е било. То е хубаво, но готовото трябва да бъде случайност в живота. Важно е това, което изработи човек.

Да те обичат, това е намереното жито в някой намерен хамбар. Хубаво е по някой път, ще пееш, ще се разхождаш. Но могат да ти вземат житото и тогава ще кажеш: Защо взеха житото? – Защото този господар, когато е турил житото в хамбара, ни най-малко не е имал предвид мишките. Те случайно са дошли там и те мислят така, и ние сега мислим, че светът е създаден заради нас. То е наше мнение. Никой не ни забранява да мислим, че е създаден заради нас, но дали е така, то е друг въпрос. Разбира се мишките не разрешават въпроса. И господарят след като преместил житото от един хамбар в друг и той не разрешава въпроса. При този хамбар се явила котката на господаря и казала на господаря: Тежка работа е да преместиш житото. Има по-лесен начин. Аз ще реша този въпрос. Това казала котката за втория хамбар. Мишките намерили и този втория хамбар. Котката казала и аз искам да споделя тяхната радост. Отворете ми място и като влязла котката в хамбаря, започнала всеки ден да изяжда по една мишка. Мишките казват: Голяма напаст дойде върху нас. Казвам: При сегашните условия, при които живеете, трябва да имате правилно схващане. Аз наричам правилно схващане това: Да мислите така, както всичките разумни хора в света мислят. Вие някой път мислите, че умни хора в света няма. Много умни хора има в света. И те крепят света. Това жито в хамбаря е тяхно, а вие наготово ядете житото. Те казват: Нека да цирикат, има колкото искат.

Допуснете, че вие сте недоволни в живота и вас ви извикат тия умните хора и ви питат: Какво искате вие? Да си представите вашата програма. Какво бихте искали да ви дадат? – От всичките дарби коя дарба бихте избрали: Да бъдете здрави, да бъдете силни, да бъдете богати, музиканти, поети, писатели? – Ако си поет, ще те изпратят на месечината, ако искаш да станеш богат, ще те изпратят при някоя мина долу, дето има злато.

В живота този въпрос го задал един: Вие мислили ли сте кое е най-хубавото в живота, без което човек не може.

Има едно нещо: Истината никога не се казва на хората. Нито една майка не би желала да разправи историята си на своята дъщеря. Тя може да разправя историята от раждането ѝ, но никога не разправя историята преди раждането. Вие всякога обичате да разправяте за своя живот, след като сте се родили. И зъб не обелвате за вашия живот преди да сте се родили и ако ви попитат, вие ще кажете, че нищо не знаете. Тогава може да ви попитат защо не помните вашето минало. Когато някой човек се напил, дали е той професор или княз, или светия, помни ли той своя живот. Той вика, кряска, питат го, откъде иде. Той нищо не казва. Щом изтрезнее, той какво знае само? – Знае само, че се е напил. В пиянството той не помни своето достойнство, че трябва да живее разумно, затова пет пари не дава. След като изтрезнее, казва не. И тогава той не обича да говори за своето красиво поведение. Много пъти светията разправя за своя живот, но като дойде до отиването, тогава замълчава. Писателите, като описват живота на някой велик човек, като дойдат до някоя негова отрицателна черта, позагладят, смачкат, направят един мост и пак продължават. Срещат друга някоя некрасива страна и пак позагладят. Както младата мома, като си скъса роклята някъде, тури някоя панделка и казва, че станала много модна. Като срещна някого, който има много моди, казвам: Дупки има там. Аз имам мнение за модата. Да имаш една дреха, която е цяла, да е скроена така, че да има само две дупки, една дупка, през която можеш да нахлузиш и друга, през която може да мине главата. Да има други две дупки, през които да си туряш ръцете. А пък сега дрехите имат много дупки. Ще закопчееш една дупка, ще туриш копчето, после второ, трето копче, настрани, на ръкавите. Защо са тия копчета? (За украшение.) Не, не е за украшение.

Има една важна страна: Как трябва да се гледа на живота? Кой е най-красивият живот. Аз наричам живот, който да съставя едно цяло от младост до старост. И човек никога да не съжалява, че е минал през този живот. И като остарее да е млад, и като е млад да е стар. В природата това е. Малкото дете има желание да стане стар. Старият като остарее, в него има копнеж да стане млад. Не само да има копнеж, но като си стар да се чувствуваш, че си млад. Представете си един човек, който е научил смисъла на живота, защото старостта е една дупчица. Представете си, че си остарял. Като няма никой ти като малко дете си играеш, търкаляш се в стаята, а пък като дойде някой вземеш старата форма. Като си отиде онзи пак се търкаляш и си играеш като дете. Питам: Кой е в пътя на истината, старият или младият? – Вие сте забравили изкуството да ставате деца. Нали има един стих в Писанието, който казва: „Ако не станете като малките деца, не можете да влезете в Царството Божие“.

Да се върнем сега в реалното в живота. Кое вие наричате реално – реалността е една действителност, която е станала. Това, което ние наричаме реално. Този свят, който вие виждате, сгъстената материя, която виждате и която вие наричате реално, то е вече един изживян живот. Следователно, целият материален свят, аз го наричам свят на почивка, положителен свят. И хората се наричат реални. Един завършен резултат вътре в природата, ние наричаме реалния свят. Но реалният свят може да се измени. Както житото, събрано в хамбаря, може да се изнесе и мишките да останат в празния хамбар, така и реалният свят може да се измени. Представете си, че вие се намирате в реалния клас, както сега, обичате се един друг, но един ден, този се хване на работа, онзи се хване на работа, някой се ожени и тогава ставате чужди един на друг. След 40, 50 години си казвате: Едно време как беше в класа? Отидоха онези хубавите времена. А пък сега имаме да даваме полици. Къщата се съборила, жена ми ослепя. Или жената казва: Направиха на мъжа операция, отрязаха му краката и вие казвате: Така не се живее.

В противоречията на света има една истина, която трябва да намерим. Разбирайте сега. Да ви приведа: Ключът на тази истина, вие можете да я намерите в азбуката. Колко букви имате в българския език. В еврейския език има 22 букви, само съгласни. В българския език гласните и съгласните колко са? – 30 ли са? – Да кажем, че вие имате тези елементи ТИ/СИ. Добре върви работата. Но още едно име ако турите, ще стане цяла експлозия. Ако туриш тази третата дума и ако не знаеш какво да правиш, отиде та се не види. Ако знаеш какво да кажеш, веднага ще намериш своето щастие. Запример можеш да кажеш: Ти си гениален човек, ти си гений или ти си вагабонтин.

Мисълта върви по същия закон. Мисълта ти може да върви правилно, но туриш една неправилна мисъл и веднага стане експлозия. Казваш: Ти си – третата дума, която поставиш, тя определя. Та ние сме хората, които градим своето бъдеще. Понеже, дадено ни е да го съградим. Даден ти е материалът, от тебе зависи как да го съградиш, какви прозорци да туриш и каква форма да дадеш на къщата, как да я направиш по твой план. После като я направиш, ти ще я опиташ. Ще страдаш. Но ако оставиш другите хора да направят твоята къща, те ще я направят, съобразно техния ум.

Сега кое е хубаво, ти да съчиниш за тебе една поезия или другите да съчинят една поезия. Понякога очакват някои като умрат да ги възпеят. Каква нужда има умрелият да го възпяват? – Всичките онези поети, които пишат за умрелите, те пишат за себе си. Защото не се прославя умрелият, а се прославя поетът. Казват: Гениален човек е той, написал нещо хубаво. От един умрял човек изкарал нещо. Така го възпял, че всеки иска да умре, че да го възпеят така. Като видите някой голям паметник, казвате: Някой път и аз искам да умра, да ми турят такъв паметник, с поетически надпис. Ще кажете, че моите думи са пресилени. Аз разделям хората. Има едни хора, на които фасонът се смачква отвън, има други хора, на които фасонът се смачква отвътре. Когато фасонът се смачква отвън, хората го смачкват. Когато се смачква отвътре, ти го смачкваш. Да приведа: Беден си, невежа си. Пишат ти слаби бележки. Работиш някъде и не ти дават пари. Не си честен. Фасона отвън ти го смачкват, но вътре си честен, имаш съзнание. Казваш си: Има нещо в мене, може да ме тъпчат. Имаш една самоувереност. Фасонът отвън не е смачкан. Друга една страна. Онзи богаташ богат е, всички го уважават, почитат го, задигне от този, от онзи, отвън е добре, но отвътре е смачкан. Сега мнозина от вас казват: Искам да ми бъде фасонът като на онзи богатия. Питам кое е за предпочитане, външният фасон ли да ти е смачкан или вътрешният. Разбира се външният, отвътре да не е смачкан. Защото все ще бъде смачкан той.

Често във вас има една проява. Аз наблюдавам хората и у хората има една гримаса, няма да я кажа, вие може да я намерите. Когато ти направиш една услуга с чистосърдечие, той направи една гримаса, не е доволен и счита, че фасонът е смачкан. Най-често съм виждал стари хора на 80–90 години някое малко детенце дойде, вземе стомничката, донесе вода. Дядото му казва: Много ти благодаря. Че това дете не е ли смачкало фасона на дядото. Дядото можа да каже: Аз останах това дете да ми носи вода. А пък той трябва да каже: Благодаря, че детето ми донесе вода. Тези деца са били много добри.

Та в живота има една философия. Когато един човек ти направи едно добро, ти да имаш едно правилно отношение, да разбираш една велика истина. Благодари на Бога, че го е изпратил, че не те е забравил Бог. Да не кажеш: До този ли хал дойдохме ние, това дете да ни носи вода. Някой може да е цар или генерал, като го наранят на бойното поле, нали го носят милосердните сестри от един креват на друг? – На всинца ви трябва една много правилна философия. Ако така мислите, както сега, нямате за света едно правилно разбиране. Вие имате идеята, че някой е идеалист, а някой – материалист. Аз да ви кажа как разбирам материалист и идеалист. Нито идеалистът, нито материалистът разбират какво нещо е животът. Аз уподобявам на следното: Материалистът живее в едно здание, с една стена е разделен от идеалиста. Материалистът се отличава по това, че всичките му прозорци са затворени. Той има всичките удобства вътре, електричество, библиотека, книги и той казва, че това е реалният свят. Завърти ключа, иде топлината, светлината. Казва, това е светът. Има меки столове, всичко му е наредено, яденето, облеклото. Идеалистът и той има всичките удобства като материалиста. Но щастието е, че той има една малка дупчица, отдето влиза светлина. Идеалистът казва: Има нещо вън. А пък материалистът казва, няма нищо вън, всичко е вътре. Идеалистът казва: Има нещо, влиза през тази дупка. Материалистът казва: През тази дупка какво може да се види. И двата пишат: единият пише, че няма нищо вън. Другият пише, че има. Материалистът пише, ако това е реалното, защо в моята стая няма такава дупка? – Другият казва: Има нещо, което ти липсва – една малка пукнатина. И след като спорят години, един ден се озовава там един окултист, но този окултист е без стая, като влезе той няма стая, няма юрган, няма столове. Питат го: Ти откъде дойде? – Той знае законите. Когато те са спорили, той е влязъл, понеже и двете стаи имат врати. Той показва ключа. Фактът е вече налице. Материалистът го вижда и идеалистът го вижда. Казват му: Ти какво търсиш. Той им казва: Искам да ви изведа от този свят навън, да ви покажа друг свят.

Сега искам да ви представя: Когато дойде една съществена идея вътре във вас. Когато иска да ви изведе навън, материалистът казва: Ти да не поддържаш идеята на онзи идеалист. А идеалистът казва: Ти да не поддържаш идеята на онзи материалист. Окултистът казва: Аз не поддържам нито твоята, нито неговата идея, но мога да ви изведа навън. Казват: Къде из стаята навън? – Питам сега, ако един ден дойде този окултист във вашата стая, какво ще направите вие? – Това, което хората наричат, той се обърнал, иска да измени живота си. Онзи дойде и им казва: Няма какво да спорите, този въпрос с писане на книги и със спорове не може да се разреши. Аз ще ви изведа. Във вашите стаи има врати. Ще излезете вън в другия свят. Питам сега, след като ги изведе окултистът във външния свят, где е идеалистът и где е материалистът? – Материалистът ще каже: Заблуден съм бил, не бил този свят, в който аз живеех. А идеалистът ще каже: Аз подозирах по тази светлина, че може да има нещо вън. Аз наричам прозаичния живот материалистичен живот, а поетичният живот е животът на идеалиста, който едвам вижда един малък лъч, върху който той пише цели томове, но и той още не е излязъл вън. Та прозата и поезията да станат едно и също нещо, да дойде до една и съща реалност. Да ви дам една картина на прозата и поезията, на материализма и идеализма. Да ви наведа още един пример за идеалиста, материалиста и окултиста, какви са отношенията. Онзи материалист казва, че не може да се предскаже бъдещето. Аз съм минавал в океана няколко пъти, казвам: Мога да мина. Онзи казва, не можеш да минеш. Онзи се хваща на бас и казва: Аз влагам хиляда английски лири стерлинги. Ако аз мина, ти ще дадеш хиляда лири стерлинги; ако аз не мина, аз ще ти ги дам. Ако аз мина и замина, ще си взема парите. Ако не мина, той ще вземе парите. Така се хващат на бас. Ако аз ида и се върна, това казвам е реално. Ако отида и се върна, значи съм прав. Има нещо в живота, което има своето постижение, то е реално. 10 пъти съм отивал и съм се връщал: Има нещо, в което не трябва да се съмняваш.

Тези нови положения трябва да бъдат една опорна точка, понеже пътят, животът, по който вървите, не е една равна плоскост. Вие ако влезете в цялата вселена, ако я посетите, ще намерите такова голямо разнообразие в слънчевата система, че даже човешкият ум не може да си представи това велико разнообразие. Не само в самите планети и в слънцето, но и в празните пространства ще намерите такова грамадно различие, че ще имате голяма трудност, докато минете. Като деца ще имате едно препятствие, като възрастни ще имате друго препятствие. А като стари ще имате трето препятствие. Всякога колкото повече в живота вие напредвате, толкоз повече ще се увеличават препятствията. Увеличаването на препятствията е един велик признак. Колкото повече се увеличават, толкоз по-добре за вас, значи движението ви се е усилило.

Та сега мисълта, която трябва да остане у вас е. От всичко казано, кое е най-важното, кое остава във вас? – (Да излезем вън от стаята в реалния живот.) Или казано в една контрастна форма: Обичай, без да те обичат. Ако твоята любов е стимул на една друга любов, това не е любов. Любовта у тебе да произтича без никакъв стимул. Ако някой е стимулирал твоята любов, това не е любов. Ако турите дърва в една печка и след няколко часа тя изстине, това е един стимул. А реалните неща са: Тези, които без причина бликат. Любовта трябва да произтича, понеже аз живея, самият живот в мене трябва да предизвиква Любовта. Ако моят живот не може да предизвиква Любовта в мене, то никое друго разбиране не може да предизвика Любовта. А пък щом моят живот може да предизвика моята любов, то всеки живот, вън от мене, може да стане отзвук на любовта в мен. И най-хубавата любов е, когато е предизвикана от живота в мене. Тази мисъл разбрахте ли я? – Тази е най-новата мисъл. Вие не сте мислили така. Ако стимулът на вашата любов е отвън, то вие ще имате постоянни разочарования. Защото този стимул ще престане и тогава ще се намериш в противоречие, но ако твоят живот, вътре е самият стимул, то тогава този живот е по-сигурен отколкото външният живот. Както казва Христос: „Имам власт да положа живота си, имам власт и да го взема“.

Хората на новото трябва да имат тези убеждения. Когато дойде страданието във вас, страданията не са нищо друго, освен изпит, изпитват вашата любов на какви основи седи. Имате ли една основа в себе си или една външна основа. Ако основата е външна, тя може да се катурне. Ако се катурне, вие не съжалявайте. Защото успехът на човека зависи от неговия вътрешен успех, от крайния успех, а не временния успех. Защото има един временен успех в живота. Сега хората говорят за международно право, но като дойде за една права постъпка, вършат насилието. А пък законът казва: Насилието, насилие ражда. Това са техни резултати. Нали сега студентите разрешават един въпрос. Така разрешава ли се въпросът? – Колко студенти има с пукнати глави? – Аз ги похвалявам студентите в едно отношение, че те жертвуват живота си за едно глупаво положение. Казвам: Колко е жалко, те жертвуват това, което за великите идеи не жертвуват. Те казват: Да слезе оттам. Онзи казва, не искам. Казвам: Всеки един трябва да снеме престъпника в себе си от катедрата долу, нищо повече. Всяка една идея, която знае да прави престъпление, да се снеме от катедрата. И този професор. Това да важи и за вътрешния живот, не само за външния. Всичките студенти да снемат всичките престъпни идеи вътре в тях си. Да престанат престъпленията в света. Всички трябва да слязат от престъпните катедри. Всеки трябва да жертвува живота си, за да се освободи. Докато не дойде това положение, хората не могат да бъдат свободни. Сега това е вметнато предложение.

Но един правилен възглед трябва да имате всички. Човек трябва да бъде всякога готов, като дойде до истината да каже не. Има студенти с пукнати глави, с вързани глави и пак отиват окървавени, насърдчават другите студенти. Има препятствие отвън. Идат пожарникари. Но пак устояват. Това е геройство. Защото бе да има пукнати глави, де е геройството? – Сега всички трябва да бъдете мъжествени.

Отче Наш.

НАГОРЕ


placeholder