НАЧАЛО

Примерни понятия | Новости в сайта | Контакти | Дарение
Категория:
  Търсене в различните класовеПодробности при търсене


< ПРЕДИШНА БЕСЕДА | КАТАЛОГ | СЛЕДВАЩА БЕСЕДА >

Гордост и ревност / Гордость и ревность

СЛУШАЙ АУДИО БЕСЕДА СТАР ПРАВОПИС

Гордост и ревност

Най-често използвани думи в беседата: човек, може, мома, живот, духовния, всички, има, свят, физическия, казва, съзнание, всичко, себе, алабраце, хора, гордост ,

 Младежки окултен клас , София, 31 Август 1928г., (Петък) 5:00ч.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


— Само светлият път на мъдростта води към истината.

— В истината е скрит животът.

Казано е в Писанието: „Знанието възгордява, а любовта назидава“.

Който е изказал тази мисъл, той скрил в нея една дълбока истина. Коя е причината, че знанието възгордява? Да се мисли, че знанието възгордява, това говори за изопачаване на правата мисъл. Само горделивият човек мисли, че всичко знае, или че никой не знае работите като него. Обаче, да знаеш всичко, или да знаеш нещата, както никой друг, това е достояние само на Бога, на висшето съзнание в човека, което схваща всички неща едновременно. Когато някой казва, че знае всичко, че като него няма друг в света, подразбираме, че този човек се намира на първото стъпало на възрастващия живот и едва започва да мисли. Той е застанал на пътя, който води към гордостта, т. е. на кривия път на живота.

„Знанието възгордява“. Една от опасностите, в които горделивият изпада, е, че той заема особено положение към всички същества и мисли, че за него са нужни особени условия, особена обстановка в живота. Горделивият постепенно губи своята вътрешна мекота, чрез която може правилно да се развива. Ще кажете, понеже знанието възгордява, човек не трябва да се стреми към него. Обаче, има нещо неизказано в изречението „знанието възгордява“. Има едно знание, което възгордява, но то не е истинското знание, което душата търси. Истинското знание не възгордява и не спира развитието на човека. Знанието, което личността търси, препятства на човека да се развива правилно. То събужда неговата гордост и му пречи за добрия живот. Човек, в когото гордостта взима връх, престава да се учи. Той мисли вече, че всичко знае. Щом престане да учи, той престава и да живее и казва: Аз съм живял достатъчно, всичко съм опитал и разбрал, няма какво повече да уча. Горделивият човек намира, че всички хора трябва да вървят по неговия път. Щом знае и разбира всичко, той е мярка и за живота на другите. Всъщност не е така.

Какво представя гордостта? – Най-голямата суша, която може да се яви в живота на човека, това е гордостта. Според някои, гордостта представя „запичане на съзнанието“. Така се запича и хлябът, когато не се е още напълно опекъл. Може ли да се яде такъв хляб? – Не може. Следователно, всяко запичане представя незавършен процес. Същевременно, този процес е и несъвършен. Когато хлябът се опече, тогава човек може да го яде сладко и с разположение. Значи, човек яде житото по два начина: или както природата го е дала, в естествен вид, или като го превърне в хляб. И крушата може да се яде по два начина: в естествения й вид, и печена. Всеки плод, който е бил изложен на слънцето, като се откъсне навреме, е печен веднъж. Следователно, за предпочитане е да се употребяват плодовете в естествения им вид.

Човек трябва да се стреми към онзи вътрешен процес в природата, в който животът се проявява естествено. Когато житното зърно расте и зрее на слънце, то придобива този живот в себе си. Обаче, печете ли го във вашите пещи, то губи живота, който природата е вложила в него. В печенето, като процес, изчезва всякакъв живот. Ето защо, когато се запече или напълно опече житото, или какъв и да е плод, в човешка пещ, намираме се пред процес, който е резултат на човешката наука, на човешкото знание. От този процес произлиза една нова наука, наречена „готварство“. Какво е допринесло готварството за човека в сегашната си форма? То е довело след себе си редица изопачавания. Ще кажете: Какво трябва да се прави с житото, ако не се мели, меси и пече? Как ще живее човек, ако не готви храните, които природата му дава в суров вид? Човек има право да си задава този въпрос, но той не е зададен правилно. Трябва да си зададе въпроса така: Необходим процес ли е запичането? Нещата не трябва да се запичат. Като процес, запичането не трябва да съществува в човешкото съзнание. Запече ли се човешкото съзнание, всякакъв живот престава. Запичането се придружава със загниване, мухлясване. Не става ли същото с хляба, който е едва запечен? Като постои два-три дена, той започва да мухлясва. Същият процес се явява и при гордостта. Щом се възгордее човек, след няколко дена в него става процес на мухлясване. Затова справедливо можем да кажем, че горделивият човек мухлясва.

И тъй, първият процес, който трябва да се яви в мисълта на хората, които искат да живеят правилно, е отказването им от желанието да пекат нещата, които природата е създала. Не е лесно да печете нещата. Чувате някой да се оплаква, че го пекат на ръжен. Какво ще придобиете, ако печете жив човек на ръжен! Ако го печете и го спасите и освободите от мъчнотиите му, това печене е на място. Но ако го печете, и той цял живот се оплаква от това печене, нищо не сте му дали. Това печене е безсмислено. Следователно, всички неправилни отношения, мисли и желания на човека представят неестествени процеси на неговото съзнание. В това отношение, гордостта е първото болезнено и неестествено състояние на човешкото съзнание. Горделивият си мисли, че притежава някакви особени качества, каквито другите хора нямат. И външно, и вътрешно той счита себе си за особен човек.

Как разбираме външното и вътрешното състояние на човека? Тези състояния имат отношение към външния и вътрешния човешки живот. Физическият живот на човека е неговият външен живот, който се отличава с външно разнообразие, а вътрешно еднообразие. Значи, ако живее само земен, физически живот, човек влиза в областта на еднообразието. Същността на живота се крие в духовния живот, дето цари външно еднообразие, а вътрешно разнообразие. Тази е причината, дето духовният човек се отегчава от външните форми на нещата. Рече ли да се моли по стар начин, както някога се е молил, той казва: Дотегна ми вече да се моля. Той не се отегчава от молитвата, като вътрешен, непреривен процес на душата, но като външен, формален процес. Духовният човек се отегчава от формата на молитвата, но не и от съдържанието и смисъла й. Той се стреми към вътрешния израз на нещата. Неговата молитва е чиста и естествена, както молитвата на детето към майката. Детето се моли на майката за хляб, за круши и ябълки, за бонбончета, и майката задоволява желанието му. Ако след като порасне, то продължава да иска от майка си по същия начин, нищо няма да придобие. Значи, молитвата на духовния човек трябва да се отличава от тази на физическия; молитвата на Божествения човек пък трябва да се отличава от тази на духовния.

Съвременните хора са дошли до положение само да искат от Бога: едни искат къщи и имоти, други – дрехи и обуща, трети – сила, здраве, четвърти – удобства и лек живот, без мъчнотии и страдания. Който отива при Бога, трябва да се откаже от просията. Какво изпитва човек, когато на вратата му хлопат десетина просяци на ден? На едного дава, на втори дава, докато най-после сърцето му се затвори и ожесточи. Бог не се ожесточава, но затваря сърцето си за онези, които само просят, без да дават нещо от себе си. Пазете себе си, и другите от ожесточаване. Понеже горделивият има особено мнение за себе си, като не получи отговор на своята молитва, той се ожесточава и пита, как е възможно да не се отговори на неговите искания. Не знаят ли, че аз съм особен, необикновен човек? Особен може да бъде само съвършеният човек. Ако обикновеният човек мисли за себе си, че е особен, той сам се натъква на противоречия.

Когато човек дойде до положение да се отегчава от земния, т. е. от физическия живот, той трябва да влезе в духовния. Истински духовният човек не греши, понеже живее вътрешен, а не външен живот.. За такъв човек е казано в Писанието, че роденият от Бога грях не прави. Докато живее само на физическия свят, човек постоянно е изложен на погрешки. Гордостта така се подкрадва в него, както в младия момък – мисълта за някоя красива мома, че само той има право да се разхожда, да се разговаря с нея и да й се радва. И момата, в която гордостта взима надмощие, мисли, че само тя има право да се разхожда и разговаря с красивия момък. Горделивият момък и горделивата мома се разхождат заедно и от време на време поглеждат към хората, за да разберат, мислят ли и те, че са един за друг, че само те имат право да се разговарят и разхождат заедно, че само те са особени и необикновени хора. Но самосъзнанието на двамата млади е временно. Момъкът среща по-красива мома от своята възлюбена; момата среща по-красив момък от своя възлюбен. И двамата пожелават да постигнат по-красивото, но не успяват. Като видят, че има нещо красиво, което не могат да постигнат, те започват да се страхуват от своята мисъл, гордостта ги плаши и постепенно изправят разбирането си. Те се плашат и от желанието, което е минало през сърцата им. Същевременно, и на двамата е минала мисълта, че красивата мома и красивият момък могат да ги изместят. Тази мисъл събужда в тях ревността – вторият грях. Първият грях е желанието им да постигнат красивото, което се изпречило на пътя им. Вторият грях се дължи на събудената ревност. Докато момъкът увещавал възлюбената си, че ще остане верен само на нея, в един момент само той измени на обещанието си. Същото прави и момата. Докато говори за верност на своя възлюбен, щом срещне първия по-красив момък от него, тя изменя на своите думи. В желанието си да се разхожда и разговаря с този момък, тя изменя на своя възлюбен.

Това сравнение има отношение към положението, в което съвременните хора често изпадат. Красивата мома, с която се разхождате днес, представя някаква ваша идея, която наричате идеал на вашия живот и на която обещавате да бъдете всякога верни. Обаче, като се натъкнете на друга, по-красива и велика идея, напущате първата и пожелавате да придобиете новата, да работите с нея и за нея. Какво придобива човек, ако постоянно променя своите идеали? Ако всеки момент човек мени идеалите си, той дохожда до уровена на обикновения човек, който живее без собствен идеал и без свои разбирания. Под думата „идеал“ разбираме това, което не може да се замести с нищо друго. Идеалът е това, което може да издържи на всички бури и ветрове, на всички изпитания и страдания. Ако се осмели да замести своя възвишен идеал с друг някой, човек престава да живее. Да заместиш своя идеал с друг някой, това е все едно, да заместиш своя живот с живота на друг човек. Колкото е възможно да направиш това, толкова е възможно да става смяна на един идеал с друг. Всяка подобна смяна води към смърт.

Някой казва, че идеята, която Христос вложил в стиха, „Да станете като децата“, била негов идеал, възхищавал се от нея, но днес отстъпил от тази идея, нещо по-велико го занимавало. Мислите ли, че този идеал може да се замести с друг някой? На физическия свят можете да го заместите, но в духовния – никога. Никой не може да замени любовта с друго нещо. Външните неща не могат да бъдат подбудителна причина, за да изместят вътрешните, съществените неща. Външната красота не предизвиква проява на любовта. Ако любовта ви се дължи на някаква външна форма, тя не е истинска; ако вашият идеал се предизвиква от някаква външна форма, той не е истински; ако вашият живот се поддържа от някаква външна причина или външен подтик, той не е истински.

Казахме, че в духовния свят има външно еднообразие, а вътрешно разнообразие. Затова, ако погледнете хората в духовния свят, ще видите, че всички са еднакво красиви. Ако един момък от физическия свят влезе в духовния свят и види момите, няма да даде предпочитание на никоя, защото всички са еднакво красиви. Тази е причината, че в духовния свят не стават престъпления, както във физическия. Там престъпления стават само в умствения и в сърдечния свят, т. е. в мисълта и в чувствата. На физическия свят престъпленията са външни. Когато някой човек сгреши в духовния свят, пращат го на земята, да изправи погрешката си. Ако той има известна идея в духовния свят и настоява, че тя е права, пращат го на земята, да разбере истината, да провери, доколко идеята му е права. Възвишените същества му казват: Когато идеята ти стане обективна, ти сам ще се произнесеш за нея. Като слезе на земята, той започва да учи, да работи, да прави опити: днес се разхожда с една мома, после с втора, с трета; пада, става, плаче, радва се, докато най-после казва: Побеля ми главата вече! Научих много неща, но видях и патих. Възвишените същества следят, какво прави той и му казват: Сега можем да те поздравим. Ти разбра, в какво се заключава твоята идея и как може да се реализира. В първо време този човек е бил горделив, мислил е, че всичко знае и всичко може да направи, но, като се натъкнал на неуспехи, станал ревнив. Значи, гордостта ражда ревността.

Какво представя ревността? – Сиромашията на живота. Гордостта произвежда запичане на съзнанието, а запичането създава суша в човешкия живот. Какви плодове могат да излязат от сухата почва? Затова, именно, запичането създава сиромашията, т. е. ревността. Когато се казва за някого, че е ревнив, това значи, че той е осиромашал и умствено, и сърдечно – във всяко отношение. Това може всеки да провери, а мнозина имат опитността на вътрешната и на външната сиромашия. Гордият и ревнив човек губи всичко ценно в живота си – своите велики мисли и чувства. С това той изгубва и радостта си.

Като говоря за гордостта, не разбирам проявената гордост, но за състоянието, което е резултат на гордостта – запичането на съзнанието, когато човек престава да мисли и чувства. Каквото и да се каже на такъв човек, той отговаря: Аз зная всичко това. Някой му казва: Погледни небето, виж, колко са светли звездите. – Няма защо да гледам небето и звездите; аз зная, от какво и как са направени звездите; зная, каква светлина имат, зная, че са населени с разумни същества – няма какво повече да уча. Нека учат малките деца, които нищо не знаят.

Дръжте в ума си закона: докато има запичане на човешкото съзнание, ще има безплодие. Щом има неплодородие, сиромашията ще дойде като естествено последствие. При неплодородие и сиромашия, човек естествено се лишава от нещо. Ако види, че съседът му разполага с повече неща от него, ревността обхваща сърцето му, и той започва да критикува Господа, че е несправедлив, че на едного дава повече, на друг – по-малко. Той се чуди, как може Бог да постъпва с него така, да му отнема правата и да не го оценява, както трябва. Не знае ли Той, че аз разбирам всичко, че не съм обикновен човек, като другите? Докато се разхождал и разговарял с красивата мома, той поглеждал самодоволно и гордо към всички хора и мислел, че няма по-красива мома от възлюбената му. Като се разхожда нагоре-надолу с красивата мома, все едно, че изнася на изложба нейната красота. В същност, той сам ласкае своята гордост. Не се минава много време, той среща друга мома, по-красива от неговата, и спира погледа си на нея. И момата среща друг момък, по-красив от нейния възлюбен, и спира погледа си върху него. Тя върви с възлюбения си, но вече й става отегчителен, иска да се освободи от него. Това показва, че тя иска да бяга. Тя иска да бъде свободна, той иска да се уедини, оплаква се от обезличаване. В това се крие друга идея, а именно: и двамата са намерили друго божество, на което трябва да се кланят по друг начин. Това е външната страна на вътрешните човешки състояния.

И тъй, който живее във външното разнообразие на живота, той се намира в физическия свят. Обаче, между всички форми на живота съществува известна връзка. Те са съставни части на един общ организъм. Който не може да схване тази велика идея и дава предимство на една или на друга част, сам внася смут в душата си. Духовният човек разбира тази идея и събира всички части на едно място, за да образува от тях целия организъм. В Писанието е казано: „Ще бъде едно стадо и един пастир“. Един ден, когато всички разнообразни форми на живота се съединят в едно цяло, тогава ще излезе на лице истинският, красив и велик образ на Бога, и всички противоречия ще изчезнат. Задачата на човека е, чрез своето висше съзнание, да намери себе си, да намери Бога и най-после – смисъла на живота. Само така той може да съедини всички части в едно цяло – в образа на Бога. Това значи, да се домогне човек до Вечното Начало. Който не Го признава и не Го търси, той е дал място на гордостта в себе си. Влезе ли гордостта в човека, той се излага вече на опасност – запичане на съзнанието. Оттук, като естествено последствие, иде сиромашията в човека, която го прави ревнив. Когато минава край изораните ниви и увисналите от плод лозя на съседите си, ревнивият поглежда със завистливо око към тях и казва: Да е мое това нещо! Той пожелава това за себе си, но сам не се хваща на работа. Горделивият не може да работи върху своята почва. – Защо? – Твърда, суха е тя. Той страда от твърдост и сухота на съзнанието си.

Какво трябва да прави горделивият,за да се освободи от сухотата на съзнанието си? – Той трябва да се смири. Като разбирали това състояние, в древността още, Великите Учители са проповядвали на учениците си смирение. Гордостта се възпитава чрез смирението. То е вътрешен процес на съзнанието, който се изразява в смяна на условията на живота. За да работи човек, непременно трябва да се сменят вътрешните условия на живота му. Условията на много хора са неблагоприятни – в съзнанието им има сухота, запеченост. На такава почва нищо не може да расте. – Какво трябва да правят тези хора? – Да вземат кофи, пълни с вода, и да поливат. След време тревата ще се освежи, ще стане зелена, и всичко наоколо ще почне да расте. Така, именно, човек ще разбере смисъла на външното и вътрешно разнообразие и еднообразие.

За да разбере смисъла на разнообразието, което съществува във физическия свят човек трябва да влезе в духовния свят, дето се крие смисълът и идеалът на живота. За тази цел, трябва да се съедини външният, физическият живот, с вътрешния, т. е. с духовния; или, външното разнообразие на физическия живот трябва да се съедини с вътрешното разнообразие на духовния живот. Само така животът може да се осмисли; само така може да се разбере голямото разнообразие, което се включва в идеята „Вечно Начало“. Който люби Бога, може да се радва на всичко, което Той е създал – небето и земята, звездите, слънцата, растенията и животните. Той знае, че всичко е създадено за него и за неговите ближни. Помисли ли човек, че всичко, което съществува, е само за него, той веднага ще се намери на физическия свят и ще вижда само частите, но не и цялото. Всички хора, като части на едно Велико Цяло, трябва да влязат в духовния свят, да образуват Великия Божествен организъм. Който може да съедини всички форми на физическия и на духовния свят в едно цяло, той е завършил своето развитие, т. е. престанал е да еволюира, но само се проявява. Той ще минава от физическия свят, дето разглежда външното разнообразие, в духовния – светът на вътрешното разнообразие. Който не разбира разнообразието и на двата свята, натъква се на едно безразличие, като си казва: Защо ли живея? Всичко опитах и разбрах – животът няма смисъл.

Когато човек разбере външната страна на физическия живот и вътрешната страна на духовния живот, той влиза вече в Божествения свят – в закона на единството. Онези, които не са се справили с противоречията, казват, че това е далечна, непостижима цел. За постигането й са нужни милиони години. Не е така, никакви милиони години не са нужни. Дългите срокове са за глупавите хора, а не за умните. Ако някой каже, че за усъвършенстването му са нужни милиони години, той е глупав човек. Ако съединявате частиците на Цялото, една по една без любов, нужни са, наистина, милиони години. Обаче, приложите ли любовта, вие ще ги съедините в един момент и ще образувате общия, красив образ на Бога. Когато любовта действа, всички части се съединяват моментално и образуват Цялото. За да постигне желанията и идеалите си, глупавият се мъчи и иждивява много време и енергия. Умният, обаче, без мъчение постига своите желания. – Защо? – Защото той живее извън времето и пространството.

Съвременните хора си служат с понятията „време и пространство“ за изяснение на дадени състояния. Във физическия свят се говори за време, а не за пространство; в духовния свят се говори за пространство, а не за време. Който се е свързал само с физическия свят, той живее във времето; който се е свързал с духовния свят, той живее в пространството. Някой казва, че се движи само по земята, не може да отиде на слънцето и на звездите. Защо не може да посети някоя звезда? – Защото не живее в пространството. Във физическия свят се изучават процеси и състояния, които имат отношения до времето – разнообразието на всички предмети и явления, както и състоянията, които се раждат от тях: недоволство, скръб, радост и др. Отиваш на училище, учиш се, пишеш съчинения, декламираш – радваш се на всичко. Срещнеш някоя мома, влюбиш се в нея, разхождаш се, разговаряш се и казваш, че си намерил смисъла на живота. Не се минава много време, вземат ти възлюбената, и ти започваш да плачеш. И майката има такава радост – детето. Тя го носи на ръце, радва му се и казва, че като нейното няма подобно. Един ден вижда друго дете, по-красиво, и скърби, че и нейното не е толкова красиво. Идеал, който се мени всеки ден, не е никакъв идеал. Това е карикатура на идеалите.

Време е вече, хората да дойдат до здрави, правилни отношения на къщата. Има ли право красивият момък да хване една здрава, силна мома под ръка и да се разхожда с нея? Ако си позволи това, той е направил вече първата погрешка, която има отношение към съзнанието му. В какво се заключава неговата погрешка? Здравият и красив човек, бил той мома или момък, представя красива ваза, пълна догоре с вода. Правилно ли е, от ваша страна, да наливате още вода във вазата? Красивата мома е пълна ваза, но, въпреки това, вие искате да налеете още вода в нея. Тя е богата, има всичко на разположение, а вие искате да й предадете още нещо, с което да заставите хората да ви отдават нужната почит. Павел казва: „Нито мъж без жена може в Христа, нито жена без мъж“. Идеята, която Павел е вложил в този стих, е съвсем друга от тази, която хората разбират. Един момък среща приятеля си с една красива мома, хванали се под ръка и нежно се разговарят. Той поглежда към тях, въздъхва и си казва: Да бих имал и аз такава мома, и моят живот щеше да има друг смисъл. Този момък търси смисъла на живота в женитбата, но той е на крив път.

Какво се разбира под „женитба“ в широк смисъл на думата? – Свързване на душата със своя велик идеал. Мисълта, която Павел е вложил в цитирания стих, е следната: нито животът може да се прояви без ум, нито умът може да се прояви без живот. Това показва, че животът и умът не са две различни същини, независими една от друга. Те са тясно свързани помежду си и не могат една без друга. В този смисъл, истинската женитба се заключава в създаване на тясна връзка между ума и живота, като велика целокупност. Това обяснение се отнася до онези хора, на които съзнанието е пробудено. Онези, на които съзнанието не е пробудено, правят разлика между ума и живота, между мъжа и жената и ги разглеждат като отделни части, без никаква връзка. И тогава, съберат се мъж и жена да живеят заедно, но веднага се скарват, явяват се спорове и недоразумения между тях. Ние не отричаме женитбата, защото за мнозина тя е такава радост, каквато е радостта на децата, които си играят с кукли. Ние сме против неестествените положения в живота, каквито са гордостта и запичането на съзнанието, защото те лишават човека от възможността да расте и да се развива правилно. Гордостта и ревността внасят сиромашията в живота.

Който е научил законите на прилежанието и леността, нека направи сравнение между гордостта и ревността от една страна, запичането и сиромашията от друга. Как се изразява сиромашията в живота? – В липса на пари, на къщи, на ниви т. н. Парите, къщите, говедата, нивите представят разнообразието в живота. Дойде ли сиромашията, и ревността иде след нея, като нейна спътница. Павел казва за себе си, че бил ревнив в любовта. Това е друг вид ревност. Да бъде човек ревнив в любовта, това подразбира стремежа на душата да постигне нещо велико в живота. Обаче, ревността на обикновения човек води към падение. Такъв човек не живее, но се мъчи. Той се мъчи и като духовен, и като светски. Стане богат, мъчи се; стане учен, мъчи се. Покажете ми един философ, или учен, който да не се е мъчил. Защо се мъчи? – За да създаде една велика идея. Как може човек да създаде такава идея? – Като съедини всички части в едно цяло.

В духовния свят нещата са поставени малко по-другояче от тези във физическия свят. Каквото направи човек в духовния свят, то е общо за всички. Там идеалът на едного е идеал за всички. Ако в духовния свят един момък хване някоя мома под ръка, никой няма да го пита, защо прави това. На другия ден се разхожда с втора, после с трета, без да му се сърдят другите моми. Ако това стане на физическия свят, между двете моми се явява ревност, спор, несъгласие. Първата мома мисли, че само тя може да бъде идеал за своя възлюбен. Като обръща внимание на втора, на трета мома, с това момъкът иска да й каже, че има и по-красиви моми от нея, не трябва да си въобразява, че тя е най-красивата мома в света.

Това, което ви говоря днес, не е нещо ново, но с примери изяснявам нещата, както стават в духовния и във физическия свят. И младият, и възрастният разбират тези болезнени прояви, които ние наричаме „патология на човешкото естество“. За да бъде духовен, човек трябва да знае, как да се освобождава от болезнените състояния на своята душа. Не може ли да се освободи, той ще се намери в областта на външното разнообразие и вътрешното еднообразие. Еднообразието се заключава в това, че всички се чувстват здрави и намират, че животът има смисъл. Също така разнообразието се заключава в това, че всички започват да мислят право и свободно. Докато мислите и чувствате, вие сте здрави; престанете ли да мислите и чувствате, вие сте болни.

Като ученици, вие трябва да се пазите от запичане на съзнанието, което се ражда от гордостта и от сиромашията, която е последствие на ревността. За да се освободи от болезненото състояние на гордостта, човек трябва да превърне гордостта в самоуважение; за да се освободи от болезненото състояние на ревността, той трябва да превърне ревността в прилежание. Влезе ли в закона на прилежанието, той встъпва в правия път на живота. Когато ревността дойде в помощ на прилежанието, човек се домогва до истинското знание. Да се освобождава човек от своите болезнени състояния, това значи, да е опитал силата си като културен човек. В това се заключава красотата на новия живот и на новата култура. Под думите „нова култура“, ние разбираме новите схващания, новата философия за живота, чрез която може да се реализира високият идеал на човешката душа. В съзнанието си човек се стреми да съедини всички части на своя свят в едно цяло и да създаде първичния образ на Бога в себе си, за да има на кого да се моли. Да се молиш на Бога, това значи, да се свържеш с Него. Тази връзка води към самоусъвършенстване.

Да се говори на човека за самоусъвършенстване, това не е нещо ново. Важно е, всеки човек да има любов към Бога, към себе си и към своя ближен. Който е придобил тази любов, той е на прав път в живота си. В любовта има два важни момента, два важни полюса: в единия полюс е животът на еднообразието, а в другия – животът на разнообразието. Щом ви дотегне еднообразието, ще минете в разнообразието, и обратно: като ви дотегне разнообразието, ще минете в еднообразието. Ако попаднете в еднообразието на духовния свят, ще слезете във физическия свят; ако попаднете в еднообразието на физическия свят, ще се качите в духовния свят. В слизането и качването на съзнанието се крие спасението на човека. Който се учи и във физическия, и в духовния свят, той е дошъл до естествения път на развитието си. Да се учи човек, да се стреми към съвършенство, това е правият път на живота. Само онзи човек може да постигне съвършенство, който се учи; не се ли учи, никакво съвършенство не може да постигне.

Мнозина казват, че човек може да се учи само на земята, но не и на онзи свят. Не е така, човек учи и на земята, и в духовния свят. Казва се, че процесът на ученето е вечен. Съвършенството показва, че преди тебе има други същества, които са завършили своето развитие, и ти ще се учиш от тях. След тебе пък идат други същества, за които ти си съвършен. Ако си милосърден, ще учиш другите на милосърдие. Всеки човек може да бъде идеал за онези, които по развитие стоят по-долу от него. Той пък ще има за идеал същества, които стоят по-високо от него. Най-после всеки ще дойде до Бога, Който е идеал за всички.

Някои се отказват от ученето, мислят, че са завършили развитието си. Признай в себе си, че си ленив и се обърни към прилежния човек. Докато научиш закона на прилежанието, той ще бъде идеал за тебе. Други казват, че няма защо да се молят, това отдавна вече са научили. Сега, именно, трябва да се молиш. Който не се моли, той е мъртъв. Молитвата е отваряне на очите. Като отвори очите си, човек вижда красотата на света. Само така може да се разбере дълбокият смисъл на молитвата. Няма по-приятно чувство за човека от това, да се моли по свобода на духа, а не насила. Който се моли насила, той затваря очите си. Това показва, че красотата на духовния свят е затворена за него. Има смисъл да затвори човек очите си във време на молитва, но ако пред него се разкрие красотата на великото разнообразие на духовния свят. Като хване под ръка някоя мома, момъкът може да й се радва, да се разговаря с нея – това не е грях. Грехът се заключава в предпочитането на една мома пред друга, т. е. в различието, което се прави във формите. Момъкът не знае, дали първата мома, с която се разхожда и разговаря, не е по-добра, по-умна и способна от втората, която после среща. Във втората мома той харесва главно външността й, а външността не определя човека.

Време е вече да поставите живота си на съзнателна преценка, т. е. на щателен анализ, а не да гледате на него като на забава, както децата се забавляват със своите кубчета и картинки. Всяко кубче трябва да се поставя на мястото си, никъде в живота ви да не остава празнина. Като изучавате частите на своя живот, ще се научите да ги сглобявате и разглобявате, да си образувате нов, подходящ за вас живот. Така ще възлизате стъпка по стъпка към Божествения свят.

Това са вътрешни процеси на съзнанието, изучаването на които представя цяла наука. Да влезете в Божествения свят, да наследите Царството Божие, това е идеалът на човешката душа. Който се е домогнал до своя идеал, той се е освободил от болезнените състояния на своята душа, както и от всички наследствени или отпосле придобити недъзи и слабости. Грехът е едно от мъчителните болезнени състояния на душата, от който разумните същества се стремят да освободят човечеството. От това гледище, страданието е метод за лекуване на хората от греха.

Като разглеждаме отношението на момъка към момата, имаме два случая: първият случай, когато момъкът замества своята възлюбена с друга мома, по-красива от нея. Тя започва да плаче, да страда и да ревнува. Във втория случай момъкът замества своята възлюбена с друга мома, по-грозна от нея. Тя се възмущава от възлюбения си, но не ревнува. Тук се накърнява нейното достойнство. В нея заговаря гордостта, и тя казва: Аз ще му покажа, коя съм. Как смее той да предпочита по-грозна мома от мене! Какво се постига в единия и в другия случай? – Нищо не се постига. Въпросите не се разрешават нито с ревност, нито с гордост.

Това са процеси, които стават в съзнанието на човека. Като изучава себе си, както и процесите в природата, човек вижда, че каквито процеси стават във физическия свят, същите стават и в духовния. Или, каквито процеси стават в съзнанието на човека, такива стават и вън от съзнанието му. Когато се разберат вътрешните състояния в човека, тогава ще се разберат и външните промени, които стават с него. Следователно, видите ли, че някой пада духом, ще знаете, че неговата възлюбена е срещнала по-красив момък от него и на другия отдала всичкото си внимание. Когато някой се възгордее, ще знаете, че възлюбената му го е заместила с по-грозен момък. Това са две различни състояния и опитности, през които човек минава. Който разбира дълбокия смисъл на човешките отношения, ще каже на по-красивата мома от себе си: Сестра, ела между нас, да бъдеш идеал и за двама ни. На по-грозната мома ще каже: Сестра, ела между нас, да те поставим на твоето място. Като част от цялото, ти имаш свое определено място. В цялото тя не е грозна; вън от него тя губи красотата си и минава за грозна. В този смисъл, няма грозни неща в света.

Грозота съществува само там, дето частите не са поставени на местата си. Поставите ли ги на местата им, както са в Божествения свят, те стават красиви. Това означават думите, че в Божествения свят няма противоречия. Тъй щото, когато някоя идея изглежда грозна, това се дължи на факта, че не е поставена на мястото си. Всяка идея трябва да бъде поставена на това място в ума ви, което Бог й е определил. Тя изглежда противоречива, защото е в сянка. Изнесете я на светло, да я огряват слънчевите лъчи, и тя ще стане красива.

Бъдете носители на светлината, на новата култура, която иде вече в света. Много работа предстои на хората на новите времена. Будно съзнание се изисква от всички; само така ще разберат, защо живеят. Те търсят дълбокия смисъл на нещата, учат, прилагат, размишляват, и по такъв начин стават творци на своите идеи. Като живеят така, противоречията за тях изчезват. Те поставят всяко нещо на неговото място. Дойде ли при тях богатият, сиромахът, ученият, простият, те ги поставят на местата им и така избягват всички противоречия. Това значи, да придобие човек вътрешно щастие, да дойде любовта в душите на хората.

Любовта е израз на Великото Начало, което се проявява в човешката душа. Тя е завършен процес – поставя всяко нещо на своето място. Да любиш, това значи, да поставиш всяка част на мястото й и така да образуваш цялото. Всеки може да намери частите на цялото в себе си още сега, а не след хиляди години. Успее ли да постигне това, човек влиза в закона на съвършенството и става възрастен, на 33 години.

В заключение на всичко, казано досега, повтарям: За да се освободи от своето болезнено състояние, горделивият трябва да внесе в себе си самоуважението, а ревнивият – прилежанието. На всички хора, изобщо, предстои велика задача – да станат носители на новите идеи. Новите времена изискват нови хора – герои. За героя нито светът, със своите изкушения, нито страданията, нито смъртта са в състояние да го отклонят от пътя му, или да го снемат от неговото място. Новият човек е човек на безсмъртието, на Вечния живот.

— Само светлият път на Мъдростта води към Истината.

— В Истината е скрит животът.

2. Лекция от Учителя, държана на 31 август, 1928 г. София – Изгрев

Начало: 05:00

Гордость и ревность.

Най-често използвани думи в беседата: човек, може, мома, живот, духовния, всички, има, свят, физическия, казва, съзнание, всичко, себе, алабраце, хора, гордост ,

 Младежки окултен клас , София, 31 Август 1928г., (Петък) 5:00ч.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА БЕСЕДА


„Само свѣтлиятъ пѫть на Мѫдростьта води къмъ Истината.
Въ Истината е скритъ живота“.

Въ Писанието има едно изречение, което гласи: „Знанието възгордява, а Любовьта назидава“. Онзи, който изказалъ това изречение, скрилъ въ него една дълбока истина. Кои сѫ причинитѣ, че знанието възгордява? Да се мисли, че знанието възгордява, това говори за изопачаване на правата мисъль. Само гордиятъ човѣкъ мисли, че всичко знае, че никой не знае работитѣ, както него. Обаче, да знаешъ всичко, да знаешъ нѣщата тъй, както никой другъ, това е качество само на Бога, на онова висше съзнание у човѣка, което схваща всички нѣща едновременно. Когато нѣкой човѣкъ каже, че той знае всичко, че като него нѣма подобенъ въ свѣта, това показва, че този човѣкъ е на първото стѫпало на възрастващия животъ и едва сега започва да мисли. Мисли ли, че всичко знае, той е на пѫтя на гордостьта, т.е. на кривия пѫть въ живота.

Знанието възгордява, а Любовьта назидава“. Друго едно положение, въ което горделивиятъ човѣкъ изпада е, че той заема особено положение къмъ всички сѫщества; мисли, че за него трѣбва особено положение, особена обстановка въ живота. Горделивиятъ човѣкъ изгубва своята вѫтрѣшна мекота, чрѣзъ която може правилно да се развива. Не е знанието, което възгордява и спира човѣка отъ правия пѫть на живота, но гордостьта, именно, е спънка за истинското знание и за добрия животъ на човѣка. Човѣкъ, у когото живѣе гордостьта, прѣстава да се учи. Той казва: азъ зная всичко. Прѣстане ли да се учи, той прѣстава и да живѣе и казва: азъ съмъ живѣлъ достатъчно, всичко съмъ опиталъ, нѣма какво повече да уча. Горделивиятъ човѣкъ намира, че всички хора трѣбва да вървятъ по неговия пѫть, понеже той всичко знае, всичко разбира – той е мѣрка за живота на другитѣ.

Споредъ менъ, гордостьта е най-голѣмата суша, която може да се яви въ живота на човѣка. Гордостьта може да се нарече още запичане на съзнанието. Когато хлѣбътъ се тури въ фурната да се пече, още докато не се е напълно опекълъ, казватъ, че хлѣбътъ се запича. Това запичане на хлѣба не е естественъ процесъ, т.е. не е завършенъ процесъ. Слѣдъ като опечете хлѣба, какво постигате? Вие може да ядете житото тъй, както природата ви го дава, а може и да го опечете, като хлѣбъ. Като вземете една круша, вие може да я опечете, и така да я ядете, а може да я ядете и въ естествения й видъ. И житото, и крушата, както и всички плодове сѫ печени веднъжъ отъ слънцето.

Въ природата сѫшествува единъ вѫтрѣшенъ процесъ, въ който се проявява животътъ. Когато житното зърно расте и зрѣе, то придобива животъ въ себе си. Обаче, когато житното зърно се пече, то не придобива животъ. Въ печенето, като процесъ, животъ не се придобива. Слѣдователно, когато се запече или напълно опече хлѣбъ, или какъвъ и да е плодъ, или друго нѣщо, този процесъ е резултатъ на човѣшката наука, наречена на съврѣмененъ езикъ „готварство“. Ако разгледате научно, какво е донесло готварството въ днешната му форма, въ която Сѫществува, ще видите, че то води слѣдъ себе си редица изопачавания. Въ такъвъ случай ще се яви въпросътъ: ако не се готви, какъ трѣбва да живѣе човѣкъ? Ако човѣкъ не пече хлѣба, какво трѣбва да прави? Този въпросъ е на мѣстото си, но не е зададенъ правилно. Трѣбва да се зададе въпросътъ: необходимъ процесъ ли е запичането? Казвамъ: нѣщата не трѣбва да се запичатъ. Особено този процесъ на запичането не трѣбва да сѫществува въ човѣшкото съзнание! Щомъ човѣшкото съзнание се запече, и животътъ прѣстава. Слѣдъ запичането се явява процесъ на загниване, мухлясване. Вземете единъ хлѣбъ едва запеченъ или напълно опеченъ и го оставете да поседи 5 – 6 деня. Какво ще стане съ този хлѣбъ прѣзъ това врѣме? – Ще мухляса. Сѫщото нѣщо се забѣлѣзва и при гордостьта. Дойде ли гордостьта у човѣка, ще видите, че слѣдъ 5 – 6 – 10 деня най-много той започва да мухлясва. Горделивиятъ човѣкъ мухлясва.

Първиятъ процесъ, който трѣбва да се яви въ мисъльта на хората, които искатъ да живѣятъ правилно, е да се откажатъ отъ желанието да пекатъ нѣщата. Нѣкой казва: пекатъ ме на ръженъ. Какво се разбира отъ тия думи? Ако печете живъ човѣкъ на ръженъ, какво ще придобиете? Ако печенето е процесъ на спасяване, разбирамъ, но ако слѣдъ като печешъ човѣка, той само се оплаква, въ това печене нѣма никакъвъ смисълъ.

Слѣдователно, всички неестествени отношения, всички неестествени мисли и желания, това сѫ неестествени процеси на човѣшкото съзнание. Въ това отношение гордостьта е първото болезнено състояние на човѣшкото съзнание. Горделивиятъ човѣкъ мисли за себе си, че той притежава нѣкакви особени качества, каквито другитѣ хора не притежаватъ. И външно, и вѫтрѣшно той счита себе си за особенъ човѣкъ.

Сега ще ви обясня, какъ разбираме ние външното и вѫтрѣшното състояние на човѣка. Животътъ на земята, т. е. физическиятъ животъ на човѣка е външниятъ животъ. Въ този животъ сѫществува разнообразие отвънъ, а еднообразие отвѫтрѣ. Значи, сѫщината на земния животъ е еднообразна. Обаче, сѫщината на живота седи въ духовния животъ. И затова, ще видите, че когато нѣкой човѣкъ започва да живѣе духовенъ животъ, той се отекчава отъ външнитѣ форми на нещата и, ако рече да се моли по стария, начинъ, казва: дотегна ми вече да се моля! Молитвата, обаче, е непрѣривенъ процесъ въ живота на всѣки човѣкъ. Тъй щото, като казва, че молитвата му дотегва, той възстава въ себе си противъ формата на молитвата, но не и противъ съдържанието и смисъла на молитвата. Този човѣкъ търси вече вѫтрѣшенъ изразъ на нѣщата. Молитвата на духовния човѣкъ трѣбва да бѫде тъй естествена, каквато е молитвата на дѣтето къмъ майката. Дѣтето се моли на майката: „Мамо, дай ми хлѣбъ, дай ми круши, дай ми това – онова!“ Дѣтето иска, а майката дава. Но, ако това дѣте и слѣдъ като порасне, слѣдъ като стане възрастенъ човѣкъ, все още продължава, да иска отъ майка си, и тя все дава, какво ще придобие човѣкъ съ това постоянно искане? Значи, и за духовния човѣкъ молитвата трѣбва да получи новъ изразъ. Той трѣбва да се моли вече тъй, както се моли Божествениятъ човѣкъ.

При сегашното, състояние на човѣчеството хората сѫ дошли до положението само да искатъ. Тѣ се обръщатъ къмъ Бога и казвзтъ: „Господи, кѫща нѣмаме, дай ни двѣ стаи и кухня!“ Други искатъ дрехи, обуща; трети се оплакватъ, че страдатъ отъ главоболие, оть коремъ, отъ стомахъ – здраве искатъ оть Бога. Всички искатъ удобства, добри условия, въ живота: и т.н. Казвамъ: като отидете при Бога, нищо нѣма да искате. Постоянното искане довежда човѣка до ожесточение. Горделивиятъ човѣкъ, понеже има особено мнѣние за себе си, като не получи това, което иска, казва: „Какъ смѣятъ да не задоволятъ моитѣ искания? Не знаятъ ли, че азъ съмъ особенъ, необикновенъ човѣкъ!“ – Не, особенъ може да бѫде само съвършениятъ човѣкъ! Ако обикновениятъ човѣкъ мисли, че е особенъ, това е противоречие, на което той самъ се натъква.

И тъй, когато човѣкъ дойде до положение да не се задоволява отъ физическия, отъ земния животъ, той трѣбва да навлѣзе въ духовния животъ. Въ този животъ има еднообразие отвънъ, а разнообразие отвѫтрѣ. Духовниятъ човѣкъ не може да грѣши на земята, понеже той живѣе вѫтрѣшенъ, а не външенъ животъ.

Сега ще ви прѣдставя въ една външна, видима форма единъ процесъ, който става въ съзнанието на горделивия човѣкъ. Прѣдставете си, че единъ младъ, красивъ момъкъ хваналъ подъ рѫка, или, както казватъ още „алабраце“, нѣкоя хубава, прѣдставителна мома и гордо, самодоволно върви съ нея. Въ съзнанието му, скрито, седи мисъльта: „Като тази мома нѣма друга въ свѣта. Само азъ мога да се разхождамъ съ нея „алабраце“. Това показва, че гордостьта се прокрадва скрито въ неговото съзнание. И момата, отъ своя страна, върви съ момъка и си мисли: „Като този момъкъ нѣма втори въ свѣта.“ Гордостьта се промъква и въ нейното съзнание. И двамата вървятъ, оглеждатъ се надѣсно-налѣво, да разбератъ, дали и хората наоколо имъ признаватъ този фактъ. Но ето, случва се едно малко нещастие на този момъкъ. Като върви изъ пѫтя, срѣща друга мома, десеть пѫти по-хубава отъ неговата. Той веднага хвърля погледъ къмъ нея, прѣцѣнява я, че е хубава мома, и въ съзнанието му се прокрадва мисъльта: „Защо сега не мога да хвана тази мома алабраце?“ Като не може да постигне това свое желание, въздъхва си само. Щомъ отмине хубавата мома, той се замисля малко и се уплашва отъ себе си, че такава мисьль, такова желание е могло да мине прѣзъ него. Хубавата мома, като забѣлѣзва, че този момъкъ става малко гузенъ, тя се възгордѣва, но си казва: „Докато ти ходишъ алабраце съ тази мома, не заслужавашъ моето внимание.“ Момата, която той води алабраце, въ този случай започва да става ревнива. Тази срѣща съ хубавата мома и желанието на момъка да се разхожда съ нея, е причина за първия грѣхъ, който се явява въ неговото съзнание. На първата мома той е казвалъ, че никога нѣма да се откаже отъ нея, а едва вижда втората мома и е готовъ вече да замѣни първата съ нея.

Азъ ви привеждамъ този примѣръ, за да се схване положението, въ което много отъ съврѣменнитѣ хора често изпадатъ. Тази мома, съ която се разхождате алабраце, може да бѫде нѣкаква ваша идея, за която казвате: това е идеалътъ на моя животъ, отъ който никога нѣма да се откажа. Обаче, виждате друга по-хубава идея и веднага казвате: какъ бихъ желалъ да имамъ тази идея и да се разхождамъ съ нея алабраце!

Питамъ: ако човѣкъ мѣни своитѣ идеали, на какво ще мяза той? Какво ще придобие този човѣкъ? Ако вие можете да смѣняте единъ идеалъ съ другъ, това не е никакъвъ идеалъ, това е една обикновена мисъль. Подъ думата „идеалъ“ азъ разбирамъ това, което не може да се замѣни съ нищо друго въ живота ви; това, което може да издържи на всички бури и вѣтрове, на всички страдания и изпитания. Успѣе ли човѣкъ да замѣни своя възвишенъ идеалъ съ другъ нѣкой, той прѣстава да живѣе. Това е точно така, както, ако човѣкъ замѣни своя животъ съ живота на другъ нѣкой човѣкъ. Както животътъ на човѣка не може да се замѣня, така и идеалътъ му не може да се замѣня. Всѣка подобна смѣна води къмъ смърть.

Нѣкой казва: едно врѣме идеята за дѣтинството бѣше моятъ идеалъ. Тогава азъ се възхищавахъ отъ идеята, която Христосъ е вложилъ въ стиха: „Станете като дѣцата!“ Питамъ: мислите ли, че вие можете да замѣните този идеалъ съ другъ нѣкой? – Въ физическия свѣтъ може да го замѣните, но въ духовния – не можете. Вие не може да замѣните Любовьта съ нищо друго въ свѣта. Външнитѣ нѣща не могатъ да бѫдатъ побудителна причина въ свѣта. Слѣдователно, красотата не ражда Любовьта. Въ този случай външната красота на нѣкоя мома или на нѣкой момъкъ не ражда Любовьта. Ако вашата любовь се дължи на нѣкоя външна форма, това не е любовь; ако вашиятъ идеалъ се дължи на нѣкоя външна форма, това не е идеалъ; ако вашиятъ животъ се подържа отъ нѣщо външно, това не е животъ.

Казвамъ: въ духовния свѣтъ има външно еднообразие и вѫтрѣшно разнообразие. Затова, ако погледнете външно хората въ духовния свѣтъ, ще забѣлѣжите, че всички сѫ еднакво красиви. Въ това отношение между тѣхъ нѣма разлика. И тогава, ако единъ младъ момъкъ влѣзе въ духовния свѣтъ и види нѣкоя красива мома, той никога не би казалъ: защо не мога да хвана тази мома алабраце? Тамъ всички моми сѫ еднакво красиви. Слѣдователно, въ духовния свѣтъ прѣстѫпление не може да се направи. Обаче, прѣстѫпление отвѫтрѣ може да се направи: мислено или сърдечно. Въ физическия свѣтъ нѣщата сѫ обратни. Тамъ прѣстѫпленията се вършатъ главно външно. Когато нѣкой човѣкъ сгрѣши въ духовния свѣтъ, пращатъ го на земята да изправи погрѣшката си. Ако той има извѣстна идея въ духовния свѣтъ и настоява, че идеята му е права, пращатъ го на земята да разбере истината по въпроса, и за тази цѣль възвишенитѣ сѫщества му казватъ; „Когато идеята ти стане обективна, ти самъ ще се произнесешъ за нея“. И наистина, този човѣкъ дохожда тукъ на земята, учи, работи, пада, става; днесъ хване една алабраце, утрѣ друга; днесъ него хванатъ алабраце, утрѣ му даватъ пѫтя, докато най-послѣ казва: „Побѣлѣ ми главата!“ Възвишенитѣ сѫщества го слѣдятъ отгорѣ и му казватъ: „Сега те поздравляваме! Разбра вече, въ какво седи твоята идея и какъ тя ще може да се реализира“. Този човѣкъ въ първо врѣме е билъ горделивъ, мислилъ е, че всичко може да направи, но слѣдъ като видѣлъ своя неуспѣхъ, започва да става ревнивъ.

Значи, гордостьта ражда ревностьта. Ние наричаме ревностьта сиромашия на живота. Защо? Гордостьта произвежда запичане на съзнанието, а запичането създава суша въ живота на човѣка. Питамъ тогава: какви плодове могатъ да се родятъ на суха почва? Ето защо, слѣдъ запичането се ражда сиромашията, т. е. ревностьта. Когато се каже за нѣкой човѣкъ, че е много ревнивъ, това подразбира, че той е осиромашелъ и умствено, и духовно – всестранно е осиромашелъ.

Сега азъ развивамъ тѣзи въпроси, защото и вие може да ги провѣрите, а мнозина вече иматъ опитность по тѣхъ. Гордиятъ и ревнивиятъ човѣкъ изгубватъ всичко хубаво въ живота си: своитѣ велики мисли, своитѣ велики чувства. Той изгубва всичко онова, което го е радвало въ живота му. Като говоря за гордостьта, азъ не разбирамъ проявената гордость, но – състоянието, което е резултатъ на гордостьта – запичането на съзнанието, когато човѣкъ прѣстава да мисли и да чувствува. Каквото и да се каже на такъвъ човѣкъ, той все казва: „Азъ зная всичко това.“ – Погледни небето, вижъ какви сѫ свѣтли звѣздитѣ! – Нѣма какво да гледамъ небето и звѣздитѣ. Азъ зная отъ какво сѫ направени звѣздитѣ, зная каква свѣтлина иматъ, зная, че сѫ населени отъ разумни сѫщества – нѣма какво повече да уча. Сега нека учатъ тия нѣща малкитѣ дѣца, които нищо не знаятъ.

Сега, отъ това, което се знае за гордостьта и за ревностьта, може да се извлѣче слѣдниятъ законъ: докато има запичане на човѣшкото съзнание, ще има сиромашия, ще има и безплодие. При тия състояния човѣкъ всѣкога ще бѫде лишенъ отъ нѣщо. Такъвъ човѣкъ, като вижда, че съсѣдътъ му има нѣщо повече отъ него, въ сърцето му се явява ревность и веднага почва да критикува Господа: несправедливъ е Богъ къмъ мене! Какъ може Той да се отнася тъй къмъ мене, да ми отнема правата, да не ме оцѣнява, както трѣбва? Не знае ли, че азъ всичко разбирамъ, че не съмъ обикновенъ човѣкъ, като другитѣ? Този човѣкъ, докато се разхождалъ алабраце съ красивата мома, гордѣелъ се, поглеждалъ самодоволно къмъ всички хора, като си казвалъ: по-красива мома отъ тази нѣма! Като постѫпва така съ тази мома, все едно, че дава обявление прѣдъ свѣта за нейната красота. Въ сѫщность, това блазни неговата гордость. Обаче, не минава много врѣме, той срѣща по-красива мома отъ неговата и спира погледа си върху нея. И момата отъ своя страна, като срещне другъ момъкъ, по-красивъ отъ нейния, поглежда го и казва на своя момъкъ: „Ако обичашъ, пусни ме да вървя свободно. Горещо ми е малко.“ Тя отдръпва рѫката си, подъ прѣдлогъ и двамата да бѫдатъ свободни. Това показва, че тя е намислила да бѣга. И той, отъ своя страна, й казва: „Искамъ малко да се уединя, защото се обезличихме.“ Въ това обезличаване се крие друга идея. Неговото божество вече се е смѣнило съ друго, и начинътъ на поклонението вече е другъ. Това сѫ външни страни на извѣстни вѫтрѣшни състояния у човѣка.

Казвамъ: ако вие искате разнообразие въ живота си отвънъ, трѣбва да знаете, че сте въ физическия свѣтъ. Обаче, между всички форми на живота сѫществува извѣстна връзка. Тия форми съставляватъ части на единъ общъ организъмъ. Ако вие не можете да схванете тази велика идея и давате прѣдпочитане на една часть прѣдъ друга, ще внесете смутъ въ душата си. Въ това отношение духовниятъ човѣкъ трѣбва да събере всичкитѣ тия части на едно и да образува отъ тѣхъ цѣлото. Писанието казва: „Ще бѫдемъ едно стадо и единъ пастиръ“. Въ физическия животъ се срѣщатъ редъ противоречия, които ще се разяснятъ само тогава, когато всичкото разнообразие на този животъ се съедини въ едно цѣло, въ което ще изпѫкне великиятъ, красивиятъ образъ на Бога. Задачата на човѣка е: въ своето висше съзнание да намѣри себе си, да намѣри Бога, да намѣри истинския смисълъ на живота. По този начинъ той ще може да съедини всички части въ едно цѣло, въ единъ образъ – въ образа на Бога. Това значи да намѣришъ Вѣчното Начало. Който не Го е намѣрилъ, далъ е мѣсто на гордостьта въ себе си. Влѣзе ли гордостьта въ човѣка, като естествена послѣдица на нея се ражда запичане на съзнанието. Послѣдното създава сиромашията у човѣка. Този човѣкъ вече е ревнивъ. Да бѫде човѣкъ сиромахъ въ този смисъль на думата, това е голѣмъ недѫгъ. Ревнивиитъ човѣкъ, като минава прѣзъ нивитѣ и лозята на своитѣ съсѣди, вижда, че нивитѣ имъ сѫ добрѣ изорани и лозитѣ добрѣ вързали и си казва: да е мое сега това нѣщо! Той пожелава всичко туй да е негово, но самъ не се залавя за работа. Горделивиятъ човѣкъ не може да работи въ твърдата почва, въ твърдата земя. Защо? – Има запичане, твърдость въ съзнанието. Слѣдователно, горделивиятъ човѣкъ, за да се освободи отъ това състояние на съзнанието си, трѣбва да влѣзе въ закона на смирението. Учителитѣ на миналото сѫ разбирали това състояние на горделивия човѣкъ и затова сѫ говорили върху закона на смирението. Смирението е вѫтрѣшенъ процесъ на съзнанието, който се изразява въ смѣняване условията на живота. Непремѣнно трѣбва да се смѣнятъ вѫтрѣшнитѣ условия на човѣка, за да се почне, работата въ живота. Условията, при които мнозина хора живѣятъ, сѫ неблагоприятни – въ съзнанието имъ има сухота, запеченость. Въ тия хора нищо не може да расте. Казватъ: какво трѣбва да се прави? – Вземете стомнитѣ си и почнете да поливате. Веднага трѣвата наоколо ще стане свѣжа, зелена, и всичко ще започне да расте.

За да се разбере смисълътъ на разнообразието, което сѫществува въ физическия свѣтъ, трѣбва да се влѣзе въ духовния свѣтъ, дѣто се намира идеалътъ на живота. Ето защо, трѣбва да се съедини външниятъ физически животъ съ вѫтрѣшния духовенъ животъ, т.е. външното разнообразие на физическия животъ съ вѫтрѣшното разнообразие на духовния животъ. Само така животътъ може да се осмисли. Като говоримъ за Вѣчното Начало, ние вече разбираме всичкото разнообразие, което съществува въ свѣта. Всѣки може да опита тази идея. Който обича Бога, всичко, което сѫществува въ свѣта – небето, звѣздитѣ – всичко е заради него. Обаче, събератъ ли се двама души и всѣки отъ тѣхъ казва, че всичко въ свѣта сѫществува само заради него, и двамата ще се намѣрятъ на физическия свѣтъ и ще видятъ само частитѣ, но не и цѣлото. Всички хора трѣбва да влѣзатъ въ духовния свѣтъ, да образуватъ едно цѣло, единъ общъ организъмъ. Ние говоримъ за сливането. Всѣки човѣкъ, който може да съедини всички форми на физическия и на духовния свѣтъ въ едно цѣло, той е завършилъ своето развитие, т.е. прѣстаналъ е да еволюира, да се развива, а само ще се проявява. Този човѣкъ ще минава отъ свѣтъ въ свѣтъ: ще влѣзе въ физическия свѣтъ и ще гледа външното разнообразие; послѣ ще влѣзе въ духовния свѣтъ и ще гледа вѫтрѣшното разнообразие. Ако човѣкъ не разбира живота по този начинъ, въ него ще се зароди едно безсмислие, и той ще каже: защо трѣбва да живѣя повече? Азъ опитахъ всичко въ живота, и намирамъ, че животътъ нѣма смисълъ. И тъй, слѣдъ като човѣкъ разбере външната страна на физическия животъ и послѣ разбере вѫтрѣшната страна на духовния животъ, той влиза вече въ Божествения животъ, въ закона на единството. Онѣзи отъ васъ, които не сѫ примирили нѣщата, казватъ: Далечни сѫ тѣзи нѣща! Колко ли милиона години се изискватъ, докато се достигнатъ? – Никакви милиони години не се изискватъ. Милионитѣ години сѫ нужни за глупавитѣ хора. Каже ли нѣкой човѣкъ, че милиони години му сѫ нужни, за да се развие и напълно усъвършенствува, той е глупавъ човѣкъ. Ако вземете отдѣлнитѣ части на цѣлото и ги съединявате една по една, наистина сѫ потрѣбни милиони години докато се създаде цѣлото, но ако насочите любовьта си къмъ всички тия части, веднага ще образувате общия, красивъ образъ на Бога. Тъй че, по закона на Любовьта всички части могатъ моментално да се съединятъ и да образуватъ цѣлото. Нѣкой казва: азъ съмъ работилъ милиони години, за да създамъ своя идеалъ. Другъ нѣкой казва: азъ пъкъ само помислихъ и създадохъ своя идеалъ. Глупавиятъ се мѫчи и казва: дайте ми врѣме! Умниятъ не се мѫчи и не иска врѣме. Врѣмето е потрѣбно и за умния, но той живѣе и въ пространството.

Понятията врѣме и пространство се употрѣбяватъ за разяснение на двѣ състояния. Въ духовния свѣтъ нѣма врѣме, има пространство; въ физическия свѣтъ нѣма пространство, има врѣме. Слѣдователно, който живѣе само въ физическия свѣтъ, живѣе въ врѣмето; който живѣе въ духовния свѣтъ, живѣе въ пространството. Питамъ нѣкого: „Ти можешъ ли да отидешъ на звѣздитѣ?“ – Не мога. – Значи не живѣешъ въ пространството. Въ физическия свѣтъ се изучаватъ процеси и състояния, които се отнасятъ до врѣмето – разнообразието на всички прѣдмети и явления, както и състоянията, които се раждатъ отъ тѣхъ: недоволство, скръбь, радость и т.н. Отивашъ на училище, учишъ се, правишъ съчинения, декламирашъ – радвашъ се на всичко това. Хванешъ нѣкоя алабраце, радвашъ се, казвашъ: ето, дѣ е смисълътъ на живота! Не се минава много врѣме, взиматъ ти алабрацето, тя умира, и ти започвашъ да плачешъ. И майката има такова алабраце – дѣтето си. Носи го на рѫцѣ, радва му се и казва: като моето дѣте подобно нѣма. Единъ день, обаче, вижда друго по-хубаво отъ нейното дѣте и започва да скърби. Това е окарикатурване на идеитѣ.

Питамъ: хубавиятъ момъкъ има ли право да хване нѣкоя красива, здрава мома алабраце? Щомъ хване здравата мома алабраце, той вече е направилъ първото прѣстѫпление, първия грѣхъ. Този грѣхъ се отнася до съзнанието. Ще кажете: какъвъ грѣхъ има въ това? Казвамъ: красивиятъ, здравиятъ човѣкъ е една хубава ваза, догорѣ пълна съ вода. Въ такъвъ случай, разумно ли е отъ ваша страна да наливате още вода въ тази ваза? Когато искате да хванете красивата, здравата мома алабраце, това показва, че вие искате да налѣете въ нея, като въ ваза, още вода. Значи, вие искате да й придадете нѣщо, а хората като ви видятъ, че правите това, да ви отдадатъ почить и уважение. Павелъ е казалъ: „Нито жена безъ мѫжъ, нито мѫжъ безъ жена могатъ въ Христа.“ Обаче, идеята, която Павелъ е изказалъ въ този стихъ, е съвсѣмъ друга отъ тази, която хората разбиратъ. Нѣкой момъкъ срѣща своя приятель съ една мома алабраце, той въздъхва и си казва: „Ехъ, и азъ да имамъ едно алабраце, другъ смисълъ ще има моятъ животъ!“ Какво разбираме ние днесъ подъ женитбата? – Женитбата подразбира свързване на душата съ своя великъ идеалъ. Мисъльта, която Павелъ е внесълъ въ цитирания стихъ, е слѣдната: нито животътъ може да се прояви безъ умъ, нито умътъ може да се прояви безъ животъ. Животътъ и умътъ не сѫ двѣ различни сѫщини, независими една отъ друга. Тѣ сѫ тѣсно свързани помежду си и не могатъ една безъ друга. Истинската женитба, въ този случай, седи въ създаване тѣсна връзка между ума и живота, като велика цѣлокупность. Това обяснение е за тѣзи хора, у които съзнанието е пробудено; тѣзи пъкъ, на които съзнанието не е пробудено, ще правятъ разлика между ума и живота, между мѫжа и жената и ще ги разглеждатъ като отдѣлни части, безъ никаква връзка. Събератъ се мѫжъ и жена да живѣятъ заедно и веднага се скарватъ, явява се споръ и разногласие между тѣхъ. Ние не осѫждаме женитбата, защото, тя е такава радость за тия хора, каквато сѫ радоститѣ на дѣцата. Ние сѫдимъ само неестественитѣ положения въ живота, каквито сѫ гордостьта и запичането на съзнанието, защото тѣ лишаватъ човѣка отъ всѣка възможностъ за растене и правилно развитие. Гордостьта и ревностьта внасятъ сиромашия въ живота на човѣка, а човѣкътъ днесъ иска да бѫде богатъ.

Та казвамъ: който е научилъ закона на прилежанието и на лѣностьта, да направи паралелъ между гордостьта и ревностьта отъ една страна, и запичането и сиромашията отъ друга. Оставете настрана запичането и сиромашията, не се интересувайте отъ тѣхъ. Какъ се изразява сиромашията въ живота? – Въ липса на пари, въ нѣмане кѫщи и т.н. Паритѣ, кѫщитѣ, говедата сѫ разнообразието въ живота. Дойде ли сиромашията, и ревностьта иде слѣдъ нея. Тя е нейна спѫтница. Павелъ казва за себе си, че билъ ревнивъ въ Любовьта. Това е другъ видъ ревность. Да бѫде човѣкъ ревнивъ въ Любовьта, това подразбира стремежа на душата да постигне нѣщо велико въ живота. Обаче, ревностьта на обикновения човѣкъ го води къмъ падение. Такъвъ човѣкъ не живѣе, а се мѫчи. Той и като стане духовенъ, пакъ се мѫчи. Стане богатъ, пакъ се мѫчи; стане ученъ, пакъ се мѫчи. Покажете ми единъ философъ въ свѣта, който да не се е мѫчилъ! Защо се мѫчи? – Да създаде една велика идея въ себе си. Какъ ще може да създаде човѣкъ тази велика идея въ себе си? – Като съедини всички части въ едно цѣло. За мене това ще бѫде най-хубавата поезия.

Въ духовния свѣтъ всички нѣща сѫ поставени малко по-другояче отъ тѣзи въ физическия свѣтъ. Каквото създаде единъ човѣкъ въ духовния свѣтъ, то е общо за всички. Тамъ идеалътъ на едного е идеалъ за всички. Ако въ духовния свѣтъ нѣкой момъкъ хване една мома алабраце, тамъ никой нѣма да го пита, защо прави това. Утрѣ хване друга мома алабраце, първата нѣма да му се сърди. Ако въ физическия свѣтъ нѣкой момъкъ хване днесъ една мома алабраце, а утрѣ – друга, веднага между двѣтѣ моми ще се яви споръ, ревность, несъгласие. Първата мома мисли, че само тя може да бѫде идеалъ за този момъкъ. Той й казва: „Слушай, и по-красиви моми има отъ тебе, нѣма защо да си въобразявашъ, че само ти си най-хубавата мома въ свѣта и да се сърдишъ.“

Сега азъ не ви говоря нѣщо ново, но съ тия примѣри изяснявамъ нѣщата, както сѫществуватъ въ физическия и въ духовния свѣтъ. И младиятъ, и възрастниятъ човѣкъ разбиратъ тия нѣща. Това сѫ болезнени състояния, които ние наричаме „патология на духовния свѣтъ“. За да бѫде човѣкъ духовенъ, трѣбва да знае, какъ да се освобождава отъ болезненитѣ състояния на своята душа. Упражнението, което правите съ водата, има за цѣль да очисти тѣлото ви отъ утайкитѣ въ него, за да се отворятъ всички седемь милиона пори. Тогава у васъ ще се яви външно разнообразие и вѫтрѣшно еднообразие. Еднообразието се заключава въ това, че всички ще се чувствувате здрави и ще намѣрите, че животътъ има смисълъ. Разнообразието се заключава въ това, че всички ще започнѣте да мислите свободно. Докато мислите, вие сте здрави; прѣстанете ли да мислите, вие сте болни. Докато чувствувате, вие сте здрави; прѣстанете ли да чувствувате, вие сте болни.

И тъй, ще се пазите отъ запичане на съзнанието, което се ражда отъ гордостьта; ще се пазите и отъ онази ужасна сиромашия, която е послѣдствие на ревностьта. Горделивиятъ човѣкъ, за да се избави отъ своето болезнено състояние, трѣбва да прѣвърне гордостьта въ самоуважение. Ревнивиятъ пъкъ, за да се избави отъ своето болезнено състояние, трѣбва да прѣвърне ревностьта вѣ прилежание. Влѣзе ли човѣкъ въ закона на прилежанието, той стѫпва въ правия пѫть на живота. Турите ли ревностьта на своето мѣсто, да помага на прилежанието, това е знание. Да може човѣкъ да се освобождава отъ своитѣ болезнени състояния, въ това седи красотата на новия животъ, въ това седи силата на културния човѣкъ. Подъ нова култура ние подразбираме ново схващане, нова философия на нѣщата, съ която може да се реализира онзи високъ идеалъ, къмъ който се стреми всѣка душа. Всѣки човѣкъ въ съзнанието си се стреми да съедини всички части на своя свѣтъ въ едно цѣло и да създаде първичния образъ на Бога въ себе си, за да има на какво да се моли.

Сега, ако ви кажа, че човѣкъ трѣбва да се самоусъвършенствува, то не е ново за васъ, но казвамъ: всѣки човѣкъ, който има любовь въ себе си, той е на правия пѫть. Въ Любовьта има два важни момента, два важни полюса: въ единия е животътъ на еднообразието, а въ другия е животътъ на разнообразието. Щомъ ви дотегне еднообразието, ще минете въ разнообразието, и обратно: дотегне ли ви разнообразието, ще минете въ еднообразието. Ще се учите да минавате отъ едно състояние въ друго. Попаднете ли въ еднообразието на духовния свѣтъ, веднага ще слѣзете въ физическия свѣтъ. Дойдете ли до еднообразието въ физическия свѣтъ, ще се качите въ духовния свѣтъ. Въ това слизане и качване на съзнанието седи спасението на човѣка. Всѣки човѣкъ, който се учи и въ физическия и въ духовния свѣтъ, той се намира въ естествения пѫть на живота. Да се учи човѣкъ, да се стреми къмъ съвършенство, това е естествениятъ пѫть на неговото развитие.

Съвършенъ може да стане само онзи човѣкъ, който се учи; не се ли учи, съвършенъ не може да стане. Нѣкои хора казватъ, че на онзи свѣтъ не могло да се учи. – Не, и тукъ ще се учите, и въ духовния свѣтъ ще се учите. Когато се казва, че вѣчно ще учимъ, това подразбира закона на съвършенството. Той е законъ на вѣчностьта. Съвършенството показва, че прѣди тебе има други сѫщества, които сѫ завършили своето развитие, и ти ще се учишъ отъ тѣхъ. Слѣдъ тебе пъкъ има много сѫщества, за които ти си съвършенъ. Запримѣръ, ти може да си милосърденъ човѣкъ. Въ това отношение ти ще учишъ другитѣ на милосърдие. Прѣди тебе има други сѫщества, крито сѫ развили добродѣтели, които за тебе сѫ идеалъ, затова отъ тѣхъ ще се учишъ. Азъ мога да бѫда идеалъ за едни; други ще бѫдатъ идеалъ за мене; тѣ пъкъ ще иматъ за идеалъ трети и т.н. Най-послѣ идваме до Бога, Който е идеалъ за всички.

Нѣкой казва: „Не ми се учи. Свършихъ съ науката“. – Не, ще признаешъ въ себе си, че си лѣнивъ, и ще се обърнешъ къмъ прилежния човѣкъ. Докато научишъ закона на прилежанието, той ще бѫде идеалъ за тебе. Другъ казва: „Азъ не обичамъ да се моля, завършилъ съмъ своето развитие.“ Казвамъ: Щомъ си завършилъ развитието си, сега, именно, ще се молишъ. Който не се моли, той е мъртавъ човѣкъ. Молитвата е отваряне на очитѣ. Човѣкъ, като отвори очитѣ си, вижда всичката красота и хубость на свѣта. Само така може да се разбере дълбокиятъ смисълъ на молитвата. Нѣма по-приятно чувство за човѣка отъ това, да се моли, по свобода на духа, а не насила. Който е заставенъ да се моли, той затваря очитѣ си, мижи. Това показва, че хубоститѣ на духовния свѣтъ сѫ затворени за този човѣкъ. Да затвори човѣкъ очитѣ си, като се моли, разбирамъ, но веднага прѣдъ него да се разкриятъ хубоститѣ на онова велико разнообразие, което сѫществува въ духовния свѣтъ. Нѣкой момъкъ, като хване алабраце нѣкоя красива мома, той може да я държи отдѣсно, иди отлѣво на себе си – това сѫ методи. Грѣхътъ не седи въ това, но въ прѣдпочитането на една мома прѣдъ друга, т.е. въ различието, което се прави на една форма прѣдъ друга. Вие не знаете още, дали първата мома, съ която вървите алабраце, не е по-способна, по-умна, по-добра отъ втората, която послѣ срѣщате. Въ втората мома вие сте харесали само външностьта и нищо друго не знаете за нея.

И тъй, вие трѣбва да подложите живота си на съзнателна критика, на единъ щателенъ анализъ, а не да гледате повърхностно на нѣщата, както дѣцата нареждатъ своитѣ кубчета. Вие трѣбва да знаете, на кое мѣсто да турите всѣко кубче. Тъй трѣбва да ги нареждате, че нийдѣ да не остане празнина въ живота ви. Всѣка часть отъ вашия животъ ще туряте на мѣстото. Като изучите нѣщата въ положението, въ което се намирате, ще създадете своя свѣтъ, отново ще разглобите частитѣ му, ще образувате отъ тѣхъ другъ, подходящъ за васъ свѣтъ и т.н. Така непрѣкѫснато ще разглобявате и ще сглобявате частитѣ на своя животъ, като възлизате стѫпка по стѫпка нагорѣ въ Божествения свѣтъ. Това сѫ вѫтрѣшни процеси на съзнанието, изучаването на които прѣдставлява цѣла наука. Това е красивата страна на живота, фигуративно прѣдставена. Имате ли този идеалъ – да влѣзете въ Божествения свѣтъ, да наслѣдите Царството Божие – вие ще надделѣете всички болезнени състояния у васъ, както и всичитѣ недѫзи, които се явяватъ у васъ, било по наслѣдство, било по невѣжество. Грѣхътъ е мѫчително болезнено състояние на душата, отъ което великитѣ, разумнитѣ сѫщества се стремятъ да избавятъ човѣчеството. Отъ това гледище, страданието е методъ за лѣкуване на хората отъ грѣха.

Сега, ще ви прѣдставя отъ друга страна идеята за момъка или момата съ тѣхното „алабраце“. Прѣдставете си, че нѣкой красивъ момъкъ се разхожда алабраце съ една грозна мома. По едно врѣме той срѣща друга мома, по-грозна отъ неговата и си казва: „Ще напусна моето алабраце и ще хвана тази, по-грозната мома, и съ нея ще вървя изъ улицитѣ.“ Какво ще каже въ този случай първата мома? – Тя ще се върне дома си обидена, унизена, че той прѣдпочита по-грозната прѣдъ нея, но веднага ще се окопити; въ нея ще се събуди сила и мощь и ще каже: „Азъ ще му дамъ да разбере! Този човѣкъ не е достоенъ за моята любовь, не заслужава да го погледна повече. Не искамъ да го зная!“ Ако втората мома бѣше по-красива, първата щѣше да плаче, да се отчае, и въ нея щѣше да се събуди ревность. Но щомъ втората мома е по-грозна, въ първата се събужда гордость. Питамъ красивата мома: „Защо плачешъ?“ – По красива отъ мене дойде и ме замѣсти. Питамъ грозната мома: „Защо стана така горда, надмѣнна?“ – По-грозна отъ мене дойде и ме замѣсти. Какво се постига въ единия или въ другия случай?

Сега азъ ви говоря за процеси, които ставатъ въ съзнанието. Всички процеси, които ставатъ вънъ, въ физическия свѣтъ, ставатъ и вѫтрѣ, въ духовния свѣтъ. Щомъ се разбератъ вѫтрѣшнитѣ състояния у човѣка, ще се разбератъ и външнитѣ промѣни, които ставатъ съ него. Нѣкой пѫть човѣкъ пада духомъ. Защо? – По-красиво „алабраце“ дошла. Нѣкога се възгордѣе. Защо? – По-грозна мома дошла. Това сѫ двѣ различни: състояния, двѣ различни опитности, прѣзъ които човѣкъ минава. Ако човѣкъ разбира дълбокия смисълъ на тия отношения, ще каже на по-красивата мома: „Ела, сестра, при насъ! Ти ще бѫдешъ общъ идеалъ и за двама ни.“ Ако дойде по-грозната мома, ще й каже: „Ела, сестра, ще те поставимъ на твоето мѣсто.“ Като часть отъ цѣлото, тѣ я поставятъ на нейното мѣсто. Въ цѣлото тя не е грозна. Нѣма грозни нѣща въ свѣта. Грозота сѫществува само тамъ, дѣто частитѣ не сѫ поставени точно на своитѣ мѣста. Поставите ли ги на мѣстата имъ, ще видите, че въ Божествения свѣтъ нѣма противорѣчия, нѣма грозни нѣща. Нѣкоя идея изглежда грозна само затова, защото не е поставена въ ума ви на това мѣсто, което Богъ й опрѣдѣлилъ. Вие я виждате противорѣчива, защото е въ сѣнка. Поставите ли я, обаче, на нейното мѣсто, тя става красива.

И тъй, бѫдете носители на новата култура! Много работа прѣдстои за хората на новитѣ врѣмена. Всички хора, на които съзнанието е пробудено, разбиратъ, защо живѣятъ. Тѣ търсятъ дълбокия смисълъ на нѣщата, размишляватъ, учатъ и прилагатъ, и по такъвъ начинъ ставатъ творци на своитѣ идеи. Живѣятъ ли така, противорѣчията прѣдъ тѣхъ изчезватъ. Дойде ли нѣкоя противоречива идея въ ума имъ, тѣ й казватъ: ела на мѣстото си! Дойде сиромахътъ при тѣхъ. Ще го хванатъ и ще го турятъ на мѣстото му. Дойде богатиятъ при тѣхъ. И него турятъ на мѣстото му. Хванатъ учениятъ – ще го турятъ на неговото мѣсто. Хванатъ простиятъ – ще го турятъ на неговото мѣсто. Хванатъ светията, майката, бащата – и тѣхъ ще турятъ на мѣстата имъ. Само така може да се придобие вѫтрѣшното щастие. Само така може да дойде Любовьта въ душитѣ на хората.

Любовьта, това е Великото Начало, което се проявява въ насъ. Любовьта е завършенъ процесъ, който е поставилъ всѣко нѣщо, всѣка часть на своето мѣсто. Да любишъ, значи да поставишъ всички части на своето мѣсто и да образувашъ отъ тѣхъ цѣлото. Това е вѫтрѣшенъ процесъ на съзнанието. Всѣки може да намѣри частитѣ на цѣлото въ себе си още сега, а не слѣдъ хиляди и милиони голини. Успѣе ли човѣкъ да постигне това нѣщо, той е въ закона на съвършенството и става възрастенъ, на 33 години.

Въ заключение на всичко това, питамъ: какво трѣбва да направи горделивиятъ, за да се освободи отъ своето болезнено състояние? – Да внесе въ себе си самоуважението. Какво трѣбва да направи ревнивиятъ, за да се избави отъ своето болезнено състояние? – Да стане прилеженъ.

Казвамъ: като живѣете въ физическия свѣтъ, като живѣете и въ духовния свѣтъ, на всички прѣдстои великата задача, да бѫдете носители на новитѣ идеи. Новитѣ вѣрвания изискватъ герои! За героя нито свѣтътъ съ своитѣ изкушения, нито страданията, нито смъртьта сѫ въ състояние да го смъкнатъ отъ неговото мѣсто. Новиятъ човѣкъ е човѣкътъ на безсмъртието, на Вѣчния Животъ.

31 августъ, 1928 г.

НАГОРЕ




placeholder